Серж Брюсоло
Железен карнавал (19)

18

Клитония се беше облегнала върху бонпреса^[1], който матросите издигнаха едва на един метър над носовата фигура: сирена с розовееща гръд, напомняща за гланца на някои сладкиши, и с опашка, следваща извивките на вълнореза. Изпънала се така, врачката сякаш се съчетаваше с кораба, а плясъците на дланите по корпуса достигаха до нея чрез фибрите на дървото, омекотени от разстоянието. Струваше й се, че като лекар, долепил ухо до туптящите гърди на болен, тя преслушва морето. Неочаквано гласът на Жорж-Юбер се извиси в свенлив протест, бързо погълнат от вятъра:

— Клитония! Внимавайте, умолявам ви! Можете да паднете!

Циганката дори не благоволи да присвие рамене. Досущ като изгаряне от слънчев удар, погледът на Давид я пареше в тила. Знаеше, че му е достатъчно да извърти глава на четирийсет и пет градуса, за да я види — беше се облакътил на защитния заслон и барабанеше с пръсти някакъв военен марш по планшира. Добра професионалистка, тя веднага бе открила у него онази отличителна черта на стеснителните и затворени в себе си личности: преимуществото на лявата ръка над дясната във всички жестове от подсъзнателната дейност. Това беше лоша поличба, защото лявата ръка символизираше предопределението и тежката съдба, в противовес на дясната, която изразяваше неограничената свободна воля, възможността да се въздейства върху хода на нещата и оттам да се видоизменя бъдещето. Пъхнал десницата си в джоба, а с другата постоянно в движение, Давид демонстрираше всички признаци на човек, осъден да понесе злата участ като пасивна жертва, като създание, люшкано безспир от теченията.

Предната вечер, докато бяха бъбрили двамата, наблюдавайки залеза, той бе отказал да й покаже дланите си. Типологията на Хипократ без колебание го нареждаше сред мнозинството на холериците: сух и слаб, свръхчувствителен, с високо чело, издаващо голяма интелигентност. По всяка вероятност ръката му беше меркуриева, подсещаща за съвсем явно предразположение към невроза. В даден момент от разговора Давид бе протегнал пръст към брега и тренираното око на Клитония успя да зърне необичаен знак в линията на живота — солиден „остров“, подчертаващ заобленостите на венериния хълм, един вид щедра бримка, разтеглила се като празни скоби, от които бяха изтекли петдесет-седемдесет години. Този човек щеше да преживее дълъг период на уединяване, на самота. Може би престой в затвор, освен ако не ставаше въпрос за някакво корабокрушение, което да го изхвърли на пустинен бряг, където да прекара половината от живота си, преди да дойдат и да го открият. За да получи по-голяма яснота, тя трябваше да направи подробен анализ и на другите линии — тези на разума и сърцето, ала нещо в очите на младежа бе възпряло устрема на циганката; съмнението й се бе превърнало в усещане, че няма да му съобщи нищо ново, КОЕТО ТОЙ ВЕЧЕ ДА НЕ ЗНАЕ…

Колкото до Жорж-Юбер, географът упорито продължаваше да носи ръкавици, които сваляше едва преди да си легне. Можеше без усилия да си спести подобен маскарад, понеже към него Клитония изобщо не проявяваше любопитство. Сирс я интересуваше повече. Изпъкналите й скули, финият и остър нос, устата, наляна с кръв, я правеха великолепна марсова ръка. Нямаше съмнение — тя бе дръзка, безразсъдно смела и вероятно не отстъпваше пред никакво насилие. Особено същество, създадено да командва. Не, нямаше да й се довери.

Силен тласък я върна към действителността. Улавяйки бинокъла, висящ на единия й хълбок, тя долепи гумените окуляри до очите си. Равнината от ръце сякаш избликна току пред лицето на Клитония. Фокусира набързо, като изреди наум поредицата от аномалии, с които скоро щеше да се сблъска. Болшинството джуджета имаха четен брой пръсти: по четири или по шест, и то съвсем еднакви, още повече че линиите, браздящи дланите им, притежаваха формата на концентрични кръгове, напомнящи мишена. Целият арсенал на класическата хиромантия се сриваше пред такова лукавство. И въпреки това тя трябваше да изиграе играта докрай. Ако успееше, Географската компания от Алмоа щеше да я отрупа със злато. Основната идея почиваше върху относително проста хипотеза: да се предрече бъдещето на джуджетата означаваше да се предрече бъдещето на теченията, движещи морето от длани. Океанът от пръсти, разделен на различни племена, би могъл да предложи не само познания за идни събития — конфликти, съюзи, пренаселване, епидемии, поява на водачи на тиранични кланове или пък, напротив, предразположени към сговор, — но и да позволи съставянето на морска карта за трийсет години напред. Да се разчете бъдещето на всяко едно племе, значеше да се предскажат бурите, спокойните заливи, водовъртежите, опасните места, тихите провлаци; теченията, от които трябваше да се пазят или на които можеха да разчитат; коварните зони за моряците и тези, където корабите щяха да се отбиват в пълна сигурност, и…

Проектът бе амбициозен, защото не ставаше въпрос да се състави само хороскоп на океан с неговите вълнения ден за ден. Географската компания от Алмоа мечтаеше да издава голям алманах, описващ състоянието на водите всяка седмица, всеки месец, всяка година. Един справочник, сигурен и съвсем уникален, който да побира всички предвиждания, всички наблюдения, направени от циганката.

И понеже джуджетата оставаха безчувствени към атмосферните промени, хиромантията щеше да замести метеорологията, като разпростре своите прогнози за десетилетия напред! Клитония трябваше да работи методично. Предстоеше й да разчертае океана на квадрати, сетне да изучи зоните му една след друга. Да разгадае поотделно дланите и с помощта на цялата тази информация да предскаже бързо колективното бъдеще на изследвания сектор. Да нахвърля първоначалните основи на датирана карта, да направи статистики, а после пак да започне отначало, но отивайки малко по-надалече… И така без отдих.

Тук някъде щеше да се включи Жорж-Юбер, за да поеме техническата част от операциите. Той щеше да допълни получените резултати, изхождайки от характерни мостри, да провери отново всички тълкования, всички отделни прогнози и да състави физиономията на тази или онази морска зона и нейните течения година по година. Огромната трудност се състоеше в преминаването от частното към общото, от индивидуалното към колективното. В двайсет длани трябваше да се видят не двайсет живота, ами един и това уникално тълкуване да бъде синтез на всички останали.

Клитония щеше да предсказва бъдещето на цели общества, а не на индивиди. Още отсега тя знаеше, че типологията на Хипократ ще й бъде от голяма полза. Сангвиничните племена показваха висок брой на марсови ръце (квадратни, твърди, дебели) — те щяха да се впишат под знака на насилието, на гнева и зоните им, без никакво съмнение, щяха да са буреносни. Венерините ръце, напротив, щяха да издават апатичните родове, отличаващи се с нехайство и леност — на картата тези области щяха да представляват тихите морета със съвсем спокойни заливи.

Ръката на Юпитер пък щеше да откроява силни и сигурни човешки вълни, племена, отворени за диалог и подчиняващи се на разума. Що се отнася до ръцете на Земята, те щяха да посочват близостта на джуджетата материалисти, чувствителни най-вече към храната, към трампата и промените.

Сангвиниците, меланхолиците, холериците, флегматиците. Клитония трябваше да определи всички с техните предимства и недостатъци. Така на всяка океанска вълна щеше да бъде направен опис, тя щеше да бъде класифицирана с нейните точни характеристики: „Възможна поява на военен лидер в началото на 60-ото десетилетие, метежен вятър. Създаване на изключително размирен сектор, отказващ всякакво сътрудничество. Да се избягва до 65-ото десетилетие!“

Или пък: „Наследствена болест на кръвта. Племе в процес на отслабване от 63-то до 68-о десетилетие. Многобройни сърдечни кризи. Анемии. Да не се наема за работа, рискове от засядане… Ще бъде отново плавателно през 71-во десетилетие!“

И още: „Сериозни раздори сред клана. Вътрешни про- и антиколаборационистки стълкновения, които ще продължат от 72-ро до 73-то десетилетие. Опасност от вихри и маелстрьоми през целия този период, а после се очаква помирител, чието влияние ще даде резултат през 75-ото десетилетие.“

Грандиозното изброяване щеше да разкрои подробно мрачните зони и благоприятните течения, да очертае облика на бъдещите лидери и на кризите, които трябваше да бъдат избягвани. Много скоро алманахът щеше да се превърне в безценно работно помагало за всеки капитан, благодарение на което можеше да се отложи някое опасно пътуване, без страх да се предприеме туристическо пътешествие под закрилата на море в период на покой или да се остане в пристанище по време на големи стълкновения.

Географската компания от Алмоа бързо щеше да натрупа състояние, както и Клитония от Сиракуза, по силата на закона за скачените съдове. Ала докато стане това, тя трябваше да напряга очи през лещите на бинокъла и да рискува живота си в спускания на едно ниво с вълните, за да снема отпечатъци от ръцете, които ще разгадава. Всъщност последната част от тази програма вселяваше у нея истински ужас, но имаше ли начин да постъпи другояче? Жорж-Юбер, когото подобна вероятност също плашеше, бе подхвърлил идеята да работят, базирайки се на снимки, направени с помощта на мощен телеобектив. Клитония обаче беше сигурна, че и в най-добрия случай ще претърпят крах. Нито една снимка не можеше никога да предаде нежните очертания на хилядите следи, гравирани в плътта на дланите: линиите на живота, гривните, венериния пояс, символиката на децата, пътя на похотта, пръстените на Сатурн, на Аполон и Юпитер… Пък и всичките толкова приличаха на рани — плитки, дълбоки, веригообразни, разклонени, удвоени… Ами знаците! Добри или лоши: пентаграма, звезда, кръг, кръст, остров…

Не, тя чисто и просто трябваше да снеме отпечатъците на восъчни или глинени плочки. Дълга върлина, снабдена в единия си край със съд, напълнен с полумека паста, разбира се, би свършил работата, ала съществуваше опасност да загуби равновесие или ненадейно да се озове издърпана надолу от някое сприхаво джудже.

Напъхалата в ръкавица ръка на Жорж-Юбер залепна за разголения й прасец. Врачката подскочи — за първи път младежът си разрешаваше подобна фамили-арност. Атмосферата на промискуитет^[2], царяща на кораба, започваше да замайва главата му. Клитония отвори уста да го наругае, но той не й даде време да проговори.

— Не оставайте прекалено дълго върху тая греда — взе да окайва с обичайния си глас на учен. — Опасявам се, че някой трус ще ви извади от равновесие. Позволете ми да ви вържа през кръста с въже, моята компания разчита извънредно много на резултата от този проект и никога няма да ми прости, че не съм се грижил достатъчно за вас…

Внимание ли беше това или повод? Тя не можа да разбере. Поизправи се, вдигна послушно ръце над главата, докато той привързваше хълбоците й. Помисли си, че би й харесало да усети топлината на дланите му върху корема си. Навярно те бяха меки и влажни. Длани под влиянието на Луната. Въздъхна.

Продължи своите наблюдения близо час, като се опитваше грубо да разгадае теченията, с които щяха да се сблъскат на следващия ден. Беше й известно, че някои племена имаха навика да отклоняват наляво всяко нещо, минаващо в обсега на ръцете им, докато други, напротив, съвсем определено дърпаха надясно. Най-често религиозни подбуди обуславяха този мистичен избор, така че трябваше да се проникне в техния устав и порядък, да се изкарат наяве силата и предизвиканите от нея движения, та морето да се бразди в установени коридори без изненади. Ако имаше етнографски данни, те, разбира се, значително щяха да улеснят задачата й. Но тъй като никой изследовател не се бе осмелил да стъпи в джунглата на джуджетата, такива хипотези бяха все още в сферата на доброто пожелание. Редките трудове, които бяха известни, се захранваха от описания, направени с далекоглед, а пък изводите, произтичащи от тях, поемаха най-вече по пътя на предположението. Загадките на един народ не се разбулват, когато той се изучава от самолет.

С рязък тласък на хълбоците тя се изправи. Дългото застояване на бонпреса бе докарало болки в страните и гърдите й. Циганката се освободи от подсигурителното въже и с връхчетата на пръстите разтърка очите си.

Давид се приближи:

— Напредва ли вашата работа?

Клитония реши да се усмихне.

— Знаете ли, аз съм донякъде като мравка, която иска да изследва цялата повърхност на дирижабъл. И ми е нужен същият ентусиазъм или безразсъдство.

— Нима мислите да разчетете всичките тези длани?

— Да, а после да ги сумирам и синтезирам. Всяка ръка тук е частица от уникален пъзъл, разбирате ли? И аз трябва да знам в оформянето на каква рисунка участва тя.

По тила си Давид усети да пропълзява странна тръпка. Врачката повтаряше почти дума по дума една от теориите, която в продължение на двайсет години бе направлявала постъпките му на запален колекционер.

— Не смятате ли — запита той, — че у всеки индивид е заложен микрокосмосът на Голямото цяло, както всяка клетка носи в себе си генетичните съставки на тялото, в чието оформяне помага?

— Дланта е една клетка, а тълпата — едно тяло, това ли искате да кажете?

— Да, всяко същество може да бъде клонирано дори само от една клетка. Е, тогава не мислите ли, че образът на тълпата е изписан върху една-единствена ръка? И че историята на един народ би могла да се прочете в една детска длан?

— Може би… — въздъхна Клитония.

— Но в такъв случай излиза, че всеки елемент от пъзъла е същевременно и част, и цялост.

— Прекрасна идея, нали! Тогава има ли смисъл да се пристрастяваме и да довършваме окончателно мозайката, след като една-единствена частица от нея вече е сумата на всички останали…

— Дълго разсъждавах върху тия неща — прошепна Давид замечтано. — Да вземем например колекциите: необходимо ли е да се трупат предмети, или трябва да се отдели онова, което побира в своята същност всичко друго? И можем ли да си представим колекция, която да се сведе само до едничка вещ, но тя да включва в себе си цялата вселена?

— Да, при условие, че притежаваме определената вещ.

Лицето на младежа се сви.

— Ох, точно тук се крие болката! — извика той с такава сдържана ярост, че циганката се учуди. — Ние винаги се съмняваме в нашия избор, а съмнението води до натрупване. Изобилието е смърт за запаления колекционер. Колкото повече нараства броят, толкова по-вероятно става съществуването на несъвършени клетки, това е статистически закон. Увеличавайки, човек все по-явно рискува да унищожи единството. Би трябвало…

Давид млъкна, осъзнал, че се е оставил да бъде подведен от стари зли духове. Ала днес поведението на хиромантката бе тъй сходно с неговото. С присвити клепачи Клитония го наблюдаваше.

— Изглеждате твърде млад, за да сте работили така, обзет от натрапчивата мисъл за натрупване — отбеляза тя с тон, привидно безразличен. — Все още ли не искате да ми покажете дланите си?

— Не. Това са длани на измамник. Съдържанието им се е изчерпало. Освен ако не се върнем в първоначално положение, както става в колективните спортове. Чували ли сте за подобна възможност?

— Не мисля. Човек не мами със своята ръка. А ако сте го правили, то тази измама отдавна е била записана там.

Давид напъха стиснатите си юмруци в джобовете.

— Не си хабете очите напразно — произнесе с леко агресивен тон, — запазете знанията си за океана. Струва ми се, че вашата сметачна машина изгаря от нетърпение.

И действително, вече пет минути Жорж-Юбер танцуваше от крак на крак. С едва загатнат поздрав Клитония отиде при него. Вятърът се усилваше, тя пое към твиндека, за да подготви първите няколко восъчни плочки. На другия ден сериозната работа наистина щеше да започне.

В коридора я блъсна ловкинята Тереза, която не й се извини.