Серж Брюсоло
Железен карнавал (10)

9

Конфетите застилаха улиците и покривите с дебел многоцветен слой. Давид шляпаше в този хартиен снежец вече почти цял час и мускулите на прасците започваха да го болят. Всяка крачка изтръгваше облак от сини, жълти и червени миниатюрни колелца. Всяка затръшната врата, всеки захлопнат капак на прозорец изригваха в олуците ръмжаща лавина — тя го поръсваше с точици от главата до петите, сякаш надупчвайки косите и одеждите му с картеч от кръгчета, пъстри и неприятно полепващи.

Сирс и Давид бяха влезли в града един час по-рано благодарение на мъглата от конфети, която разстилаха три аеростата, едва-едва преместващи се, подредени във формата на триъгълник. Бяха се възползвали от онова, което младата жена нарече „неочаквана димна завеса“, за да се вмъкнат в предградията.

Пороят с цветовете на дъгата много бързо успя да прелее през покривите и да наводни улиците със свилен поток, напомнящ пясъчна буря. Ураган от шарени хостии^[1], големи колкото нокътя на кутрето, бе обгърнал изненаданите минувачи, нахлувайки в устите, ноздрите и очите им. Младежът веднага се беше разкихал, защото конфетите бяха изпълнили дробовете му, и се бе наложило Сирс да го влачи като мъртво туловище през пухените картечни откоси. Сега те боксуваха в скърцащата пелена с лица и ръце, осеяни с причудливи, пъстри многоточия. Неразположен и притеснен, Давид си мислеше за щетите, които би могъл да предизвика кибрит, злонамерено драснат и хвърлен върху този килим, готов мигновено да пламне. Нямаше да са необходими и няколко секунди, за да може цял един булевард да си проправи пурпурна диря сред града, като разкъсва със същия нажежен до червено апетит всякакви зяпльовци и гуляйджии, замаяни все още от фееричната бомбардировка.

Сянка на управляем балон легна над него и го изтръгна от пироманските^[2] му видения. Аеростатът се беше захванал да извайва елегантна крива, премествайки в нова посока своя гумен бледолилав кренвирш, служещ му за обвивка. Давид надигна глава. Закачен така към корема на летящото латексово^[3] дебелокожо, плетеният тръстиков кош изглеждаше миниатюрен и щеше да бъде наистина безполезно да се опитва да съзре силуета на пътника от подобно разстояние. Все пак младежът забеляза там мълниеносен светлинен отблясък; отражение, което можеше, да е предизвикано или от слънчев лъч в къс обикновено стъкло, или… от увеличителна леша. Думите на Сирс веднага изплуваха в съзнанието му: „Бъди нащрек с балоните — беше му разяснявала тя предната вечер, — те постоянно браздят небето под предлог, че вършат най-разнообразни дейности, свързани с игрите и развлеченията. В крайна сметка човек дотолкова е привикнал, че не им обръща внимание. Това е груба грешка, защото в повечето от тях се крият шпиони на Пазителите па Словото.

Глухонеми, които от своя кош с далекогледи в ръка се стараят да четат по устните на минувачите! Когато сме навън, ще трябва да говорим колкото е възможно по-малко или да си приказваме за най-банални неща!“

Работници от службата по поддръжка, пременени като смешници, превиваха гръб, за да изчистят улицата с лопата. Ала вятърът, който внезапно подухваше на пориви, систематически изпразваше съдържанието на ръчните им колички, принуждавайки ги все така да започват от нулата. Гротескни, те се въртяха в самото сърце на цветния облак, сякаш бяха селяни, нападнати устремно от рояк скакалци.

— Какво правят с всичката тази хартиена маса? — запита Давид. — Изгарят ли я?

— Не, съвсем не. Онова, което успеят да съберат, се хвърля в гърлото на сортировач. Там оптически разчитащи устройства идентифицират конфетите една по една и ги разпределят по цветове. На сутринта наличните запаси вече са преобразувани, пакетирани и готови отново да влязат в употреба.

Те продължиха криволичещия си ход. В центъра на един площад поривите на вятъра, нахлуващи от съседните артерии, бяха струпали истинска камара от конфети. Хлътнал до гърди в края на тази планинска грамада, нечий полудял кон неистово риташе и се мъчеше да се освободи; кожата и гривата му бяха засипани с безброй точици във всякакви багри. Уплашените изцвилвания на животното създаваха впечатлението, че безобидните късчета хартия, които го заливаха отвсякъде, всъщност принадлежат към някаква кошмарна хищническа порода. С нотки на нарастваща тревога Давид се запита дали конникът не беше погинал, погълнат от грамадата, или пък представляваше все още живото й ядро, подобно на сгърчен човек, по когото се полепват и срастват с него рояк от обезумели, побеснели оси… Но преди да успее да формулира своя въпрос, Сирс го бе издърпала в прикритието на полегата уличка.

Измъкнали се от блатото на конфетите, те се гмурнаха в джунглата на серпентините. Развивайки се от върховете на покривите и сводовете, милион лентички в преливащи цветове бяха изтъкали около всяка сграда подобие на шумоляща, непроницаема пелена. Гора от крехки лиани, които трябваше да изтръгват с пълни шепи, ако искаха да си проправят път. Давид се потапяше в сърцето на този необикновен порой, протегнал слепешката ръце. Уж лесно смачкваща се, завесата с всяка секунда ставаше все по-плътна и твърда, за да се преобрази накрая в истинска сбита и еластична преграда. Озовал се в плен на сноп розови гирлянди, той за миг се поддаде на паниката. Косият постоянен дъжд от хартиени ивици по лицето му, в началото нежен и изпълнен с ласки, се беше превърнал в болезнен допир, а след това — в разрязвания. Когато Сирс се втурна да му помага, челото и скулите на спътника й бяха набраздени с драскотини.

— Ще ни трябва мачете! — прокле той, засрамен от неспособността си да преодолее примките на карнавала.

Малко по-късно забеляза друг ругаещ човек, който със замах кастреше лентите с ножица, за да разчисти от тях вратата на дома си.

След три безплодни опита Сирс най-сетне успя да наеме миниатюрна стаичка в сумрачен и мръсен хан. Мансардата, разположена току под небето, имаше капандура с ръждясали и проядени черчевета.

— Великолепен изглед, всичко се откроява като на длан! — подкрепи доводите си ханджията. — От вашия прозорец ще можете директно да наблюдавате бала! Шанс, за който всички ще ви завидят! Само си помислете!

Щом се озоваха в стаята, Давид пожела да изрази своето възмущение, обаче младата жена постави пръст върху устните му, като с жест му показа, че мястото не е сигурно. После го отведе под стряхата, където беше повдигната синкавозелената капандура.

— Гледай! — прошепна тя, посочвайки равнината в околностите на града. — Приготовленията за банкета!

Цяла армия от каторжници подреждаше масите за пиршеството една до друга, като внимаваше да ги намества ръб до ръб, сякаш са участъци от релсов път. В крайна сметка тази върволица от плоски повърхности образуваше своеобразен насип, който се проточваше по билото на възвишенията подобно наниз от костени плочки върху гръбнака на гущер. Същинска змия от излъскано дърво, причудливо насекомо със сплескан гръб и хиляди прави крачета, гигантската маса, учленена от стотици съединения, се извиваше през полето, съчетавайки се с формите на релефа. Тя бе последователно права, крива, полегата, в зависимост от това дали преминаваше през равнина, дали щурмуваше хребетите, или се гмуркаше в някоя долина. Човек можеше да си помисли дори за самото материализиране на понятието граница, за някакъв осезаем екватор, разполовяващ планетата по цялата й окръжност. Давид трудно успяваше да повярва на очите си. Забързани групички тичаха от единия до другия край на местността, носеха на рамо или дърпаха пълни каруци с нови жалони, с нови прешлени, които веднага наставяха към предишните, изтегляйки с още мъничко чудовищния гръбнак, който пресичаше селищата, без да спира в тях, катереше поляните, обкръжаваше града… Колко ли километри бяха опасани така? Колко ли хиляди столове трябваше да се наредят от двете страни? Колко…

След малко се появиха жените, превити под товара на покривките. Омагьосан, Давид ги наблюдаваше как разгъват този огромен булчински воал, с който методично застилат пировата трапеза. Струваше му се, че пред него се разперват всичките платнища на цяла една армада: марсели, крюйсели, кливери^[4]… стотици квадратни метри тъкан. И въпреки това знаеше, че няма нищо такова.

— Чаршафи — бе му подсказала Сирс, — събрани от всички градски бордеи и от околностите, съшити ръб за ръб, за да образуват тая умопомрачителна покривка. Омачкани, неизпрани чаршафи, носещи все още белезите на интимните нощи, които са обгръщали.

Давид присви клепачи, сякаш от мястото, на което се намираше, би могъл да забележи петната от сперма, колосали плата със своето възсолено, нишестено лепило, и ореолите от пот с миризма на оцетена киселина…

Любовното покривало се разстилаше, замяташе излъсканото дърво на масата-змия, призовавайки за едно-единствено причестяване всички коремни удоволствия. На равни промеждутъци някакъв дърводелец скланяше гръб и с отмерено движение на китката забиваше по няколко пирона, за да разпъне на кръст материята, намачкана от толкова тела, от толкова сексуални пози и откази. Притъпени от разстоянието, оглушителните удари на чука достигаха до зрителите от капандурата като звънтеж на камбанки, напълно нереални, което само засилваше усещането за съновидение. Церемонията протичаше без никакви спънки. Гигантският чаршаф захващаше своето дълго криволичене през местността, очертавайки в нея път, който с отдалечаването си сякаш ставаше все по-чист и неопетнен.

— Съдовете! — задъха се Сирс с пръст, насочен към нов контингент от хора, пъплещ по петите на жените, които разпъваха покривката.

От равнината се беше надигнало дрънчене на желязо и Давид си помисли, че докато премига, ще види появата на маневрираща конница с блеснали саби и спуснати шлемове, готова да влезе в бой. Ала се излъга. Конете, препъващи се в жилавата трева, дърпаха само високи каруци, отрупани със стоманени сервизи, чаши, стомни и кани. Железни съдини, масивни и тежки, удивително непрактични. Съдини символ.

— Разтопили са целия свой арсенал — разказваше Сирс с уморен глас. — Изпразнили са пирамидите за саби и шпаги, въобще всичко, което е било в наличност. Защото след като няма да има вече война, няма да има нужда и от оръжия, нали? Втечнили са остриетата, ризниците, дори доспехите на животните, за да ги превърнат в домакински прибори, чинии, супници… И от това видоизменение са си изградили политическо верую.

Давид се наведе още малко, взрян в тези чудновати слуги, прегърбили се под тежестта на дрънчащи паници и блюда за сос със смъртоносни отблясъци. Представи си високите пещи, които поглъщаха броните, каските, релефните щитове. Те смилаха възлестите защитни ръкавици и лентите, преобразуваха в единна каша, най-напред алена, а после искрящобяла, топовете с муцуни, обагрени от горещите залпове. И леярните се задъхваха, налапвайки отново гибелното желязо, избълвано години по-рано, сдъвквайки тази магма от болтове и щикове, преди да я изхрачат калъп по калъп, превърнали саблените остриета в ножове за риба, късите мечове — във вилици, ризницата — в купа за дивеч, каската — в кана, шлема — в салатиера… Оръдията, сеещи смърт, оръжията, носещи слава, поемаха пътя към шкафовете и кухненските долапи, подреждаха се в дъното на чекмеджетата, струпани на дузини. Валцованата тел се беше размекнала в нежни криви и шарки, кинжалът беше приел формата на голяма супена лъжица. а рапирата — на малка гарафа… Същото желязо, което бе усетило разяждащите пориви на барута, ръждата на кръвта, окислението на потта, сега кротко спеше в кухините на умивалниците. И нямаше да чуе повече друго звънтене освен това на вилиците; нямаше да се напои с друг сок освен с този на домашните птици, изцяло опечени… Давид примига, замаян от видения. Чиниите се редяха, очертавайки покривката, като че ли бяха крайпътни камъни, жалони, обозначаващи някаква посока. Купите и каните разцъфваха в бляскави, твърди букети. Приборите за празненството намираха своето място — солидни, масивни. Заплашителни? Младият човек почувства, че е завладян от отвращение и в същото време от ужасяваща сигурност. Върху искрящата белота на чаршафите наистина се струпваше цяло бойно поле — мерзки вещи, грамада от разчленени скелети, начупени остриета, раздърпани дълги ризници. Железария, която можеше да влее във виното единствено привкус на кръв… Сега вече той беше уверен в това. Обречена завинаги да има претопена плът, стоманата трябваше да промени своя зверски апетит, кошмарното си призвание…

А на следващия ден гостите, които щяха да се тъпчат, опрели кореми в ръбовете на масата, с разхлабени колани и разкопчани панталони, просто щяха да гуляят над остатъците от минали битки и сеч, запазили в своите атоми спомена за други тела, за други рани…

Съдовете се трупаха шумно, претоварвайки трапезата. Давид се запита дали дървената конструкция щеше да се окаже с толкова як гръб, че да издържи тази разстлала се железария, тази грамада с разрязващи крайници, чиито отражения нараняваха очите така хладнокръвно, както и блясването на посичаща сабя или острието на стрелнала се брадва в зенита на своята крива.

Той отстъпи назад в стаята, болки бяха избили под клепачите му, вратните прешлени го стягаха мъчително. Изтегна се на леглото. Беше тясно и твърдо, осеяно с оплели се едно в друго перца, които го пробождаха в слабините.

— Скоро ще има бал — започна като че ли на себе си Сирс. — Светата троица в Града на Празненствата: банкетът, балът и фойерверките… Дотогава трябва да търпим и да внимаваме да не ни виждат много-много… А после…

Но Давид вече не я слушаше.

На сутринта те бяха изтръгнати от кревата от страхотна врява, заливаща улицата. Глашатаи биеха тъпани на всяко кръстовище, изреждайки с монотонен глас списъка на тържествата, часовете и местата, където щяха да се проведат многобройните допълнителни балове, предхождащи вечерния.

Двамата се пребориха с умората и слязоха на площада. Да се остава в стаята, и то точно в деня на карнавала, би се сторило на всекиго извънредно съмнително. Дирижаблите кръстосваха небосвода, бълвайки от облаците конфети или плетеници от серпентини, които се разнищваха в пространството на рояци, сякаш бяха мътило, пъплещо от влечуги. С цялата енергия на своето мълчаливо упорство Сирс го отведе в покрайнините при крепостните стени и го покачи върху билото на старите укрепления — за горчива подигравка те бяха боядисани с розов лак, поръсен с бели грахчета. Оттам тя го накара да огледа цялата равнина. Кратери като кръгли петна надупчваха гъстата трева с голотията на утъпканата си почва, сякаш издълбани с пробой в растителния килим на полето. Всяка окръжност имаше диаметър приблизително от около стотина метра и всяка дупка все същия вид — опустошен, безводен, сух…

— Това са местата, където са се провеждали предишните балове — изрече Сирс с равен глас, — земята там е толкова пресована, че нищо не никне. Някъде дори се подава скала…

Тя се извъртя на сто и осемдесет градуса и му посочи друг сектор от полския пейзаж. Давид потрепера. В момента трийсет хиляди души се събираха, за да затанцуват в центъра на голямата източна равнина. Балът все повече придобиваше размерите на човешки прилив. Стекли се от четирите посоки, излели се като водопад по склоновете на възвишенията, танцьорите бяха започнали да се струпват там — жива локва в непрестанно вълнение, гъмжило от намазани с бои глави, напомнящи трескавото въртене на разноцветни топчета, изплъзнали се от своите гнезда. Както обикновено, оркестрите летяха на гроздове досами облаците. Аеростатите им от бледолилава или розова гумирана материя описваха хилави дъги, докато музикантите настройваха инструментите си и се опитваха да запазят равновесие, хлътнали в гигантските ракитови кошове.

— Всеки балон си има собствен специалитет — отбеляза младата жена. — Танго, валс, блус. И трябва да маневрират, за да се представят последователно над танцьорите. Е, стават и сблъсъци, които повреждат обвивките им. Нерядко се случва някой дирижабъл да експлодира току в самия разгар на кадрила^[5], заливайки носещите се дами и кавалери с дебел пласт пламнала гума, но шумът от фанфарите е толкова оглушителен, че никой не обръща внимание на инцидента…

Дъжд от неблагозвучни акорди се изсипа преди първите тактове на валс, после музикалната вихрушка се извя със сила — думкане на барабани и взривове от медни инструменти. Противно на това, което можеше да се очаква, акустиката беше великолепна.

— Трябва да помислим как да се пременим! — изкрещя Сирс в ухото на Давид. — Тази вечер карнавалът ще бъде в разгара си. Знам едно сигурно магазинче. Ела!

Той се намръщи в гримаса. Запита се какво ли разбираше под „сигурно магазинче“ неговата спътница?

Изглежда, че за търговията с фусти тя използваше речник, обикновено запазен за опасния пазар на трафикантите на оръжие! Не се реши да й иска обяснения и я последва в плетеницата от улички, които приближаването на празненствата изпълваше с истерично и опиянено гъмжило. От едно миниатюрно павилионче, затънало под лабиринта от сводове, те си купиха два съвсем семпли костюма с цвят на индиго, чиято кройка не предизвикваше такава недоверчивост, както класическото облекло на „хотелските крадци“. Колкото и банална да бе покупката, тя се осъществи едва след изкусната размяна на опознавателни знаци. Това допълнително увеличаване на предохранителните мерки, което на пръв поглед можеше да се възприеме като гротескно, само засили нервното напрежение на Давид. Всичко се развиваше така, сякаш някакъв неясен и заплашителен свят постоянно се множеше в сравнение с другия от празника: пъстър и шумен.

Продавачът — старец, скрил лицето си зад тъмните сенки на изтъркана качулка — с широк жест им посочи разнообразието от вехти и износени дрехи, струпани на витрината му…

— Виолетово, синьо, зелено — гърлено занарежда той. — Тази вечер хороводите на фарандолата ще се организират според съответния цвят. Не хващайте за ръката танцьор освен в индигово, спазвайте разпореждането. Различните кортежи ще се групират един след друг, започвайки от площада пред кметството. Така ще образуват паралелни линии, които ще възпроизвеждат цветовете на призмата: жълто, оранжево, червено… Да, тази нощ в града ще танцува небесната дъга, ще се разлива на вълни по улиците и булевардите. Чудесен спектакъл за всички щастливци в балони…

Той завърши своето търговско представяне с бегло намигане и се върна в прашното павилионче. Давид отново се озова под сводестия тунел, измъчван от огромна празнота в стомаха.

— След малко ще хапнем — успокои го Сирс, прикривайки се с длан. — После ще отидем в квартала на майсторите пиротехници, там се намира моята връзка… Трябва да сме предпазливи…

Обядваха в мръсна кръчма, където им сервираха някаква лоясала и недоварена помия, назована с подходящо име в тон с карнавала. Единственото им утешение бе да разберат, че храната се даваше безплатно от общината и че в такъв случай те нямаше нищо да платят. След като тези формалности бяха приключени, двамата се оставиха на тълпата да ги повлече към центъра. Въздухът бе напоен с миризмата на пот и на пържено. Купи, преливащи от гъсто като смола вино, се подаваха от ръка на ръка. Давид избягваше да се докосва до тях. Прахолякът, шумът и горещината натежаваха в атмосферата и я правеха непоносима. Най-сетне те се измъкнаха от хаотичното движение по големите артерии, за да свият по сенчестия скат на уличка с влажни павета. Докато се спускаха, почти студените пориви на вятъра довяха до ноздрите им горчивия мирис на тиня. Криволичещата пряка ги изхвърли пред идеално кръгло езеро: бистра водна повърхност, определяща центъра на града с тръпнещото си петно, около което стъпаловидно се разполагаха сгради и къщи. Изправил се на стръмния бряг, Давид се чувстваше обграден, хванат в капан, сякаш бе гладиатор, който — в мига, когато трябва да затъпче върху пясъка на арената — повдига глава и обхожда с поглед концентричното множество на скамейките, чийто пленник се е оказал. Градът се сключваше около езерото, сковавайки го, обуздавайки го, превръщайки го в скъпоценност, в накит.

Десетина души работеха по брега: избутваха ладии във водата, нагъваха мрежи. Едър мъжага с кожена набедрена препаска и старателно обръсната глава ги подканваше с жестове и викове да побързат. Сирс направи към него дискретен знак с разтворена длан и присвити пръсти, сетне държането й стана смирено — нещо, което контрастираше с обичайната й суровост. Флотилията пореше езерото, браздеше повърхността му в дълги, пенливи гънки. Върху предната част на всяка лодка се разстилаше надпис с червени букви:

Компания на майсторите пиротехници от Града на Празненствата.

Момчета и момичета се гушеха по пейките за гребците голи, намазани с мас, а лицата им бяха стегнати в сини гумени маски за гмуркане, в чиито стъкла на наочниците от време на време заиграваха слънчеви отблясъци.

Надзирателят с лъсналата глава най-после благоволи да ги удостои с поглед. Мускулестото му туловище и китките бяха осеяни с белези. Беше се вмирисал на риба.

— За работа ли сте дошли?

Младата жена кимна.

— При гмурците е пълно, но ми трябват хора за дупките в скалите. За змиорки. По пет гроша на ден. Ако това ви устройва, минете през командорията да си получите екипировката. Там ще ви дадат и подробности.

Сирс едва доловимо отправи поздрава за високопочтена благодарност, последвана две секунди по-късно от Давид, който бе решил вече на нищо да не се учудва. В командорията, където раздаваха снаряжението, ги накараха изцяло да се съблекат, преди да връчат на всекиго гърне с мас, източени щипци, чиито съединени челюсти се разтваряха в края на дръжка, дълга приблизително колкото дръжката на метла, както и торба-шамандура, явно за да прибират в нея плода на своя улов.

— Броят се само живите екземпляри — излая водачът на групата, — нормата е петнайсет парчета на ден. За всяко липсващо, мъртво или ранено животно ще ви се реже по един кредит от надницата. Не съсипвайте работата в желанието си да увеличите темпото. Всеки разполага със своя територия, не дълбайте дъното на другите. Иначе ще си навлечете неприятности. Това е, действайте!

Изблъскаха ги на песъчливия бряг сред лабиринт от черни и хлъзгави скали. Тинята беше натекла по земята — мазен, олигавен килим с дъх на вкиснало. Давид се олюля, замаян от светлина у миризми.

— Маста! — нареди младата дама. — Трябва да си натриеш кожата с мас против слънчевите удари и заради съвсем ниската температура на водата.

Той с усърдие се подчини, като се опитваше да не обръща внимание на лъскавите форми на Сирс и движещите се сочни кълба на гърдите й, които взаимно се отъркваха в последователни сблъсъци.

— Какво е това сдружение? — запита я, за да мисли за нещо друго. — Риболовци? Или консервна фабрика?

С остър поглед спътницата му провери дали на небето не се люлее някой балон шпионин.

— Не — прошепна с лице, обърнато към земята. — В момента ние работим за майсторите пиротехници от Града на Празненствата. Ще ловим муниции за фойерверките утре… Ела, сред скалите ще ни е по-удобно да разговаряме…

Поеха по една изключително хлъзгава котловина, подобие на естествен басейн, застлан с водни треви, които образуваха под краката им шуплив и гниещ мокет. Въпреки царящата наоколо горещина водата беше студена и през цялото време, докато нервната му система се приспособи към резкия спад на температурата, Давид бе вдървен и възбуден. И ужасно се притесняваше от това. Сирс обаче продължаваше да бъбри, съвсем безучастна.

— Преди време пускали птици-фойерверки. Великолепни хвъркати с изключително гъсто оперение. При полета над определена височина перата им пламвали вследствие на триенето с въздуха и гърмящата субстанция, отделяна от някои жлези на епидермиса. Така в апогея на своето извисяване те се превръщали в горящи главни, като различните видове птици определяли цвета на експлозията. Но злоупотребата покрай празничните церемонии довела до изчезването на тези твари и се наложило да използват нещо друго.

— Рибите?

— Да. Сега фойерверките се извършват под водата, а зрителите им се наслаждават от небето, настанени удобно в кошовете на своите балони. Публиката от аеростатите твърди, че да гледаш надолу е много по-приятно, отколкото да си извиваш врата, за да се взираш в облаците; положение, което в края на краищата е адски неестествено…

— Значи рибите — повтори Давид, леко замаян.

— Ела! — приключи Сирс. — Трябва да работим, наблюдават ни.

Тя му показа как най-ефикасно да си служи с дървените щипци и да улавя змиорките на излизане от леговищата им, как да се предпазва от острите и режещи удари на опашките, как да повдига животното с рязко извъртане на китката, без да му изтръгне главата…

С нацупени устни Давид я слушаше, предварително убеден в малкото си умения за такъв вид спорт. След това му се наложи да премине към дела и да прикове полека едно от дългите и извиващи се вретена, които пореха водата. Създанието се бореше, шибаше дръжката, докато я наряза. Той едва не загуби равновесие. Отстъпи и опря гръб в скалата, полагайки отчаяни усилия да избегне ританията на живия ремък… Задиша отново спокойно едва тогава, когато жертвата му беше всмукана от подскочилия търбух на торбата-шамандура.

Така те се стараха повече от час. Дебнеха вълнообразните тласъци на бягащите змиорки, пазеха се да не ги ухапят и мамеха бдителността на водача на групата, чийто поглед изгаряше гърбовете им. За пореден път Сирс показа, че действа много по-сигурно. С резки, отмерени движения тя последователно пълнеше и двете торби, наваксвайки натрупаното от Давид закъснение.

— Нищичко не разбирам от тази история с подводните фойерверки! — беснееше младият мъж. — Технически погледнато, това е немислимо!

— Напротив! — отвърна спътницата му търпеливо. — Ти не разполагаш с всички доказани научни истини и тъкмо тук се крие причината за твоето недоверие. За голяма разлика от човека рибите могат да произвеждат светлина, без да има термично изпускане. Такава студена светлина се получава благодарение на две субстанции, отделяни от техните клетки. Едната служи като гориво, а другата предизвиква реакцията. От своя страна кръвта пренася кислорода, без който не е възможно никакво горене, и така захранва процеса. Плътни мрежести тъкани, тъй наречените „естествени лампи“, разпръсват този хладен блясък по повърхността на епидермиса^[6]. Всъщност става дума за жлези, подобни на кристални лещи, увеличаващи собственото си лъчение чрез пигментни отражатели. Но това не е всичко. Трябва да споменем и многобройните джобове със слуз, с които са снабдени тия риби. Когато те я изхвърлят, при допира й с водата се получава химическа реакция: тя превръща субстанцията в светлинна мъгла, в истинска водна светкавица! По такъв начин животните могат да завоалират своето бягство (по примера на октоподите и техния прословут мастилен облак!), да сплашат някой неприятел, като го заслепят, или напротив — да привлекат вниманието върху себе си при сексуална игра. Както и да е, всички уловени от нас мостри ще бъдат пуснати в рибарници с разтвор, ускоряващ появата на фотолуминесценция. Дрога, която ще ги подлуди и ще отприщи химическия им обмен. И когато по време на спектакъла ги освободят, самият стрес от бягството ще бъде достатъчен, за да предизвика тотално нарушаване на равновесието. Разрив в налягането и клетките им ще се всмучат от околната среда… а животните ще експлодират в снопове светлина.

Давид прехапа устни, разкъсван между очарованието и ужаса. Представи си как рибите се втурват извън кошовете и плетените мрежи, как порят чистата вода на езерото с дълги движения на перките, с изпъната муцуна и прилепнали от бързината хрилни гънки. Той ги следваше, поднесъл лице към сребристите изблици, докато те променяха своя маршрут с обикновено трепване на гръбнака — мигновен еластичен картеч, изплъзнал се от рибарниците, от развъдниците за стриди и змиорки. Започваха ритмично да се извиват и спускат, едва докосвайки повърхността на водоема, за да могат да се гмурнат още по-надолу в шеметните дълбини, където тяхната естествена светлина им проправяше пътя. Смесили се в породи и видове, рибите бягаха и само за няколко секунди братя по свобода, рязко пикираха. Тогава зарядът неочаквано се освобождаваше! Изумително сътресение, стремително всмукване — те експлодираха в пределите на своите тела. Нямо възпламеняване ги разпиляваше; сноп пръснали се вътрешности, възвеличавани от флуоресценцията; букет от дървоподобни органи, изсипващ се в плавен светлинен дъжд. А отгоре, надвесени от кошовете на балоните, мъже, жени и деца изпадаха в захлас, очаровани от забавения каданс на взрива. Ето че вихрените течения се изпълваха с останки, увличаха натрошените скелети в своеобразен балет, изтъкан от грациозните арабески на плътта. Фосфоресциращата гора протягаше своите клони, разцъфваше в цветове от рибени кости и вътрешности. Съединителни капачета, опашни перки, плавателни мехури и хриле се разбъркваха в искрящ пъзъл и глухото пращене на подводния пожар озаряваше и най-дълбоките бездни на езерото, не оставяйки нищо скрито от техния релеф, сякаш отломки, почиващи в тинестото си легло. Водовъртежите размесваха багрите и кръвта се разстилаше по повърхността в блещукащи петънца…

Една змиорка се отърка о прасците на Давид, разбивайки канавата на неговите видения. Той отскочи встрани и все пак успя да я склещи в челюстите на щипците. Студът наливаше оловна болка в костите на краката му, кожата му беше добила отвратителен виолетов оттенък. Направи опит да се разтърка, но плътта остана безчувствена въпреки масажа. Сирс се мръщеше, терзана от същите симптоми. Помогнаха си взаимно, покачиха се върху скалите и там седнаха, като изпружиха вкочанените си крайници под слънчевата топлина.

— Можете да стоите, извън водата не повече от десет минути! — излая някъде от брега гласът на водача на групата. — Държа ви под око. И не ми симулирайте!

Те дори не благоволиха да обърнат глави. Зашеметяването отминаваше, заменено веднага от непоносимо изтръпване, сякаш бяха прободени от безброй обезумели иглички.

— Обикновено експлозията на дадена риба разпръсва почти музикални трептения — прошепна Сирс, която следваше потока на неговата мисъл — и някои церемониалмайстори са се досетили как да използват този своеобразен феномен. Пристъпили към хармонично групиране и стриктно установяване на времето за взривовете. Освобождавайки видовете по предварителен, точно определен ред, те стигнали до създаването на истински симфонии. Всеки умиращ екземпляр е нова нота от мелодията на подводния оркестър. Гигантският златист сиприн^[7] при разлагането си дава до, рибата пирогона — ла, и така нататък… Практически е възможно да се напишат партитури за риби, ако човек притежава старанието и необходимия талант за такова едно изкуство.

Давид разтвори широко очи, неспособен да възприеме очарованието на симфония от херинги и пасажи тон^[8], изпълващи редовете на петолинията, плуващи около ключове сол, извиващи се около бемоли и бекари^[9], за да се разлеят в още по-ослепителни ивици…

— Във водата! — изкрещя надзирателят. — Край на почивката!

Те наскачаха в клоаката, изригвайки огромни пръски тиня. Уловът ставаше все по-труден. Подплашени от предните залавяния, змиорките бяха станали предпазливи и се укриваха на дъното в своите скални дупки или се спотаяваха надалече. Сирс се възползва от това, за да се придвижи неусетно към един остър каменен връх, който на десетина метра от брега пронизваше огледалната повърхност на езерото. Давид заплува в разгъналата се след нея бразда. Не бе пропуснал да забележи честите погледи, които неговата млада спътница отправяше към тези останки от разломен пейзаж. Беше се досетил, че шилестият гранитен стълб вероятно скоро ще се включи при разпределението на ролите в пиесата, която се опитваха да играят от сутринта.

Ниско, набито човече, чийто корем бе нашарен във виолетово от студа, прегради пътя им с протегнати щипци.

— Хей! Внимавай, красавице! След шест разтега вече няма да имаш никаква земя под краката си! Тук изведнъж пропада: петдесет метра право надолу…

— Но в скалите се навъртат повечко животинки! — протестира Сирс, внезапно започнала да се преструва. — Щеше ми се да видя по-нататък…

— Дивеч винаги има — отвърна другият. — Трябва само да проявиш търпение, в това е цялата магия! А ако някога наистина намериш нещо повече, ела да ми се обадиш! Ще ти покажа аз някоя малка змиорка!

И той се отдалечи с гръмогласен смях, подсвирквайки си гневливо, досущ като водач на група. Сирс стисна устни и заплува към брега. „Спукана работа!“ — помисли си Давид, без да знае към какво да прикачи този епитет. Продължиха своите занимания, докато се върнат лодките. Засмените и шегуващи се момчета от сутринта се бяха преобразили в зъзнещи удавници с посиняла кожа и изтръпнали устни. Няколко момичета кашляха до задушаване, омотани в дебели завивки. Зад ладиите се влачеха пълните кошове и мрежи, които щяха да издърпат към рибарниците. Ловците на змиорки трябваше да застанат в редица, за да предадат своята плячка в командорията. Броенето на монетите правеше чакането безконечно. Най-накрая ги запитаха, дали искат веднага да им се плати, или смятат да работят и на другия ден. За голям ужас на Давид Сирс заяви, че те действително възнамерявали да се включат и в следващия лов. Набитото човече фамилиарно потупа младата жена по рамото.

— Имаш право, малката! — захърка то гърлено, като замачка с поглед гърдите й. — Змиорките са по-слабо платени, но пък в открито море е доста студено. Веднъж опитах, на някои места е не повече от десет градуса. За тая работа трябва да си трениран!

Надзирателят ги отведе до застлана с плочи зала, където на една линия бяха подредени чучурите на душове. Раздадоха на всички по калъп мокър, олигавен сапун и им препоръчаха хубаво да се отъркат от маста, която ги покриваше.

— И без много тупурдия, разбрахме ли се? — измърмори ръководителят на групата.

Дръпната бе някаква ръчка и водата рукна през ръждясалите и кълколещи тръби, изпълвайки залата с облаци пара. Давид побърза да се напъха под врялата струя, подскачащ от крак на крак, за да устои, на захапванията на горещината, зачервила раменете и туловището му. Изнурените мъже и жени се заобикаляха с безразличие, асексуални. Пет минути по-късяо им наредиха да се подсушат, след което им нахвърляха комбинезони от жълто сукно. Младежът навлече облеклото с гримаса — дебелият грапав плат жареше половите му органи. Издърпа ципа догоре и се остави на тълпата да го понесе към столовата. Бяха като безлично стадо с натежали нозе. Неразборията го отдели от Сирс и той се озова лакът до лакът с набитото човече, чието шкембе провесваше дрехата му на механик.

— Симпатяга е твоята приятелка! — пошушна му дебелакът. — Гадже ли ти е? Не? Така ли, личи си! А аз се казвам Корк…

Давид отговаряше с едносрични думи и ядеше, без да може да определи естеството на различните ястия, които поставяха пред него. След тези премеждия те хлътнаха в сводеста изба без прозорци, по чиито стени един над друг бяха окачени нарове.

— Ще видиш — захили се Корк, — всичките са пукясали от умора като теб и като мен, но все ще се намерят някои, дето да се изчукат! Така е, момче, трябва да има практика!

Разравяйки под възглавницата си, той измъкна оттам малка кутийка от бяло дърво и отхлупи капачето й. Десетина цигари се гушеха на дъното.

— Тук съм само от три дни, а един пазач вече ми продаде ей това! — засмя се шишкото. — Готови са на всичко само за да откопчат малко мангизи. Ето, вземи си!

Давид не пушеше, обаче изтощението му отнемаше всякаква сила да се впуска в полемика. Напипа една от навитите цигари и бе изненадан от необичайната й твърдост. Масурът, черен като абанос, приличаше повече на морков от набита земя, отколкото на грижливо свит лист тютюн. Корк отново избухна в гръмогласен смях.

— Сигурно се питаш какво е това? Изсушени изпражнения, приятел! Лайна на Ганиал, иначе казано! Скотовъдците събират животинския тор и го оставят на слънце да се втвърди. Десет пъти е по-добър от марихуаната преди време! Можеш да пробваш!

Съпровождайки тези думи с жест, той беше тикнал една от фашкиите между зъбите си и я припалваше с помощта на малко огниво с прахан. Давид направи като него. Още с първите клъбца хладен дим усещане за свежест изпълни устната му кухина, замрази езика и небцето му. Младежът се излегна на нара и загуби съзнание, преди да е изпушил дори половината от цигарата.

Когато се събуди часове по-късно, спалното помещение бе потънало в мрак. Шумът от дишането на спящите тъчеше монотонен напев, странно ритмичен. Давид забеляза, че е съвсем гол и че капчици сперма са полепнали по устата и по брадичката му. Щом поиска да се изправи, остра болка го преряза в ануса. Опипвайки се с трепереща ръка, той откри, че сфинктерът му е подут. Семенната течност, смазала бутовете и колосала кожата му, беше започнала да засъхва. Младият човек преглътна мъчително и скочи на пода. Жестоко главозамайване веднага го отхвърли на лекьосаните чаршафи, докато сърцето му се възпламеняваше с повече от двеста удара в минута. Легна по хълбок, като хапеше въздуха подобно риба на сухо. Кой го бе изнасилил? Корк? Разтрепера се от отвращение. Четвърт час по-късно предприе нов опит да се изправи, без да постигне по-сериозен успех. Пак изпадна в лунатична изнемощялост, която неусетно го отведе пред дверите на съня.

С голяма мъка сирената съумя да го изтръгне от небитието. Тълпата работници вече беше потеглила. Той отново навлече комбинезона и си проби път сред навалицата. Затърси с очи Корк. Напразно. Бомбардиран с въпроси, надзирателят в крайна сметка повдигна рамене:

— Дебелакът ли? Замина на разсъмване. Почувствал се кофти. Поиска си парите и изчезна. Удържахме му за сутрешната закуска, както си е редно.

Давид побесня. Набързо изгьлта горещото кафе, надявайки се да заличи вкуса на мая, наслоил се по устните му.

Намери Сирс на брега, застанала срещу скалистия връх. Вече се беше натъркала с мас и държеше щипците в юмрук. Реши да не й споменава за случилото се през нощта. И като че ли нещата внезапно се бяха наговорили да тръгнат зле, защото позволи на една змиорка да го ухапе по дланта.

— За няколко дни ръката ти ще остане фосфоресцираща — каза му Сирс. — Но не е отровно… Ще трябва да си намажеш раните с олио от Сараз. Ще купим веднага, щом успеем да се измъкнем оттук. Утре, надявам се…

— Без приказки! — развика се надзирателят. — Бачкайте! Ще си правите любовните обяснения по-късно!

Множество балони кръстосваха над езерото. Малко по-нататък яйцевиден аеростат изсипваше порой от конфети над предградията. Давид се замисли за хилядите риби, натикани в мрежите и плетените кошове, пръснати по цялата периферия на водоема. Майсторите пиротехници умело ги бяха сортирали, после тестирали, измерили. Голямото празненство на светлината щеше да се състои тази вечер, веднага щом езерото — огледало на небесата — се превърнеше в бездна, в непроницаема и непрогледно черна тъма… Празникът на светлината… и ни смъртта.

По обяд нещо прошава откъм розовия гранитен връх. Някаква бяла сянка, витаеща по повърхността на водата.

— Бързо! — извика му властно Сирс. — Разтвори ми торбата, празна е, и виж хубаво дали някой не гледа в нашата посока…

Балоните се отдалечаваха, а надзирателят ругаеше един неумел ловец, счупил щипците си, докато се опитвал да хване мурена. Давид развърза джоба-шамандура. Разклонената сянка пълзеше към тях — октопод, който се носеше елегантно, подкрепян от гъмжилото на своите пипала. Младата дама го посрещна с отворени обятия, притисна едрата пихтиеста глава на мекотелото към гърдите си и го отнесе в торбата. Операцията не бе продължила повече от десет секунди. Сирс въздъхна и разтърка с върха на показалеца розовеещото засмукване, оставено от някаква вентуза по плътта на хълбока й. Давид се прокашля.

— Какво беше… това? Твоята среща ли?

— Шттт! Тихо!

Тя се извърна към надзирателя и замаха с ръка.

— Шефе! Шефе! Голям улов!

Мъжът се приближи, заобикаляйки, устните му бяха презрително увиснали.

— Е, какво има?

— Октопод! — изписка Сирс, симулираща истеричен възторг. — Здравата се потрудихме, докато го пипнем!

Заинтригувани пламъчета просветнаха в очите на водача на групата.

— Добър улов, малката! Със сигурност си спечелила премията! Идете да го оставите във вивариума^[10] и вземете оттам един касов бон. За тази вечер няма да имаме време да подготвим животното, но за следващите фойерверки то ще бъде напълно във форма!

Сирс се покатери върху скалите и хвана дръжките на торбата. Давид побърза да й помогне. И като теглеха с общи усилия, те поеха по пътя за командорията. Вивариумът се намираше в третото подземие, сред зле осветена и влажна стая. Разочарован от живота лаборант прие доставката на все още опакованото главоного, после им написа касов бон от бележник с талони.

— Внимавайте да не го загубите! Повторно не издаваме!

С навъсен поглед Давид проследи всяка една операция, примирил се, че не разбира нищо от онова, което ставаше около него.

Час по-късно майсторите пиротехници обявиха кампанията по улова за приключила, а запасите — за достатъчни. Онези от гмурците, които не бяха прихванали пневмония, изтичаха под душовете, крещейки от облекчение.

Щом се нахраниха, получиха позволение да се изтегнат под слънцето върху крайбрежната трева, докато домакинът привърши своите сметки. Сирс и Давид се бяха отказали от дрехите си на пътешественици, за да се вмъкнат в костюмите на хотелски крадци, купени два дни по-рано. Градът се населяваше с маски и домина^[11], които преливаха по лъчезарните улици, а после се скупчваха около езерото. Голям брой бъчви, отпуснати от общината, бяха отпушени и купите с черно вино кръстосваха над главите, като пръскаха по паветата виолетови цветя. От време на време се извиваше вятър, завихряйки прахоляк от конфети, снижавайки изблиците смях.

„Ами сега?“ — запита се Давид. Небосводът се превръщаше в огромен грозд от балони. Трясъците на оркестрантите приближаваха. Младежът се надигна на лакът и огледа своите другари в труда. Докато те бяха превивали гърбове над лепкавите дупки или бяха зъзнали сред ледените води на езерото, някъде в покрайнините на града празненството се беше разгаряло, за да привлече стотици и хиляди участници; нов бал бе издълбал в равнината кратер, където тревата никога нямаше да поникне. Колкото до фойерверките…

Горещината на слънцето чезнеше, вечерта наближаваше. Появи се надзирателят и отмина замаян, следван от залитащия водач на групата. Широки винени кръгове бяха изцапали ризите им.

— Ела! — прошепна Сирс. Давид изтръпна. Заровете бяха хвърлени… Няколко минути те се разхождаха безцелно нагоре-надолу, сетне поеха по стълбището, водещо към вивариума. Мускулест пазач ги спря пред прага на железния портал, сега затворен.

— Къде сте хукнали така? Достъпът вътре е забранен, докато трае приготовлението на фойерверките. Би трябвало да го знаете!

Сирс порови в клина си и измъкна оттам къс хартия, който изшумоля, търкащ се в космите на половия й орган.

— Касовият бон! — изохка. — Счетоводителят каза, че трябвало да вземем и подписа на служителя. Колегата ви е забравил да парафира. Моля ви… Иначе няма да ни бъде платено преди тържеството!

— 0’кей! — изръмжа другият. — Но побързайте!

И изчезна. Сирс и Давид се вмъкнаха през открехнатата решетка. Меандрите на застлания с плочи коридор ги отведоха до остъклената зала. Самотна нощна лампа пръскаше светлик из високата сводеста изба, придавайки й странен вид на запусната църква. Вклинени един в друг и снабдени със система за вътрешно осветление, аквариумите разплискваха сред редиците си локви зеленикаво блещукане. Мъжът в бяла престилка сновеше пъргаво край зарешетените капаци и изучаваше поред обитателите в коритата им. От време на време почукваше нетърпеливо с нокът по стъклото, вероятно опитващ се да предизвика рефлекс за бягство у някое апатично, замаяно животно. Тънки медни тръбички мъждукаха, усукали се една в друга из рибарниците, изхвърляйки в тях капка по капка смъртоносната дрога. Давид внезапно разбра, че лъчението, идващо от аквариумите, не се дължи на някакво осветление, както си беше помислил в началото, а чисто и просто на естествената луминесценция на рибите. Сирс се изкашля, с което накара лаборанта да подскочи.

— Какво правите тук? — извика той без никаква приветливост.

— Касовия бон — простена младата жена, — забравили сте да…

— Моля? Какво?

Тя пристъпи напред, размахала къса хартия. Мъжът сведе очи и започна да чете талона, като се мъчеше да открие някаква грешка в него. В този момент разтворената длан на Сирс изплющя между озадачено надигнатите вежди на човека, рязко и силно отхвърляйки тила му назад. Ужасяващо пропукване се разнесе от вратните прешлени и лаборантът се олюля с обърнати зеници. Сирс го прихвана за полите на престилката, за да пресече падането му, след това плавно го излета на влажния зарешетен под.

— Бързо! — запъхтя се. — Провери къде е октоподът!

Давид трескаво обходи редиците. Без затруднение намери остъклената килия, където се бе свило мекотелото — залинял букет от апендикси и вентузи. Резе с катинар блокираше капака, захлупил аквариума. Жената раздрънка връзка ключове — беше ги открила в единия от джобовете на бялата престилка. За няколко секунди подвижната плоскост бе вдигната и освободена от пантите. Октоподът разгъна пипалата си, а голямата му пихтиестообразна глава слабо се подаде над повърхността.

— Ела — каза Сирс, като дръпна Давид за ръката. — Работата ни още не е приключила.

И го вкара в допълнително построена галерия, където се бе наслоила остра миризма от химически продукти. Пътеката ги отведе до центъра на кръгла конструкция, която обаче нямаше вход. На това място върху поставка се издигаше цилиндър от кована мед. Десетки тръбопроводи се съединяваха, изтъкали в пространството около себе си истинска планина от спирали и ръкави.

— Ето го резервоара за антиметаболична^[12] дрога — кимна младата дама, дишайки учестено. — Същата, която насилва рибите да експлодират, като предизвиква разграждане на техните клетки. Изработката й струва цяло състояние на Града на Празненствата, още повече че нейното приготвяне отнема много време. Кулата пред нас представлява плода на петгодишен труд. Ако смогнем да я унищожим, ще лишим карнавала от фойерверки поне за две-три години… За такъв период понастоящем запасите от продукти успяват да узреят…

— Защо ще правим това?

— Размяна на услуги. Ще разбереш. А сега ми помогни!

Тя откопча колана на костюма си, разпори го на две и отвътре се появи пласт полупрозрачна кашичка, мека на вид. Спътникът й стори същото, но лепкавият слитък в неговия колан се оказа доста по-различен. Сирс го взе и започна да мачка тези съставки, като броеше с тих глас. На сто и двайсет изтича да залепи смолата върху медния резервоар, разплесквайки я досущ като обикновено парче дъвка.

— Да се махаме оттук! Бързо! И затвори вратата след нас!

Давид побягна, без да пита за друго.

— Това е термореактивна смес — благоволи да му разкрие Сирс, докато се връщаха във вивариума, — само след минута силна горещина ще се натрупа по степите на резервоара, ще го превърне в котел. Химическият разтвор ще закипи и ще се преобразува в газ. А след четвърт час няма да остане и капка дрога, нищичко няма да може да се отцеди в рибарниците! Пет години научни разработки ще се изпарят като дим…

Младият мъж изхълца. В аквариума октоподът вече окончателно възстановяваше контурите си. Тръпнеща желатинова топка, в чийто център се надигаше човекоподобна сянка с ръст на дванайсетгодишно дете. Давид уплашено понечи да се отдръпне, ала ръката на Сирс го стисна за рамото.

— Това е просто една изкуствена форма, протоплазмен макет, който автоматически се разгражда след половин денонощие. Ето защо бяхме ограничени във времето. Представяш ли си каква физиономия щеше да направи надзирателят, ако материализирането бе започнало пред очите му?

— Кой е този? — реши се да попита младежът, като с треперещ пръст посочи застиналия силует в средата на топката от безформени лепила.

— Посланик или шпионин, по избор! Майсторите пиротехници биха казали, че е шпионин. Но това е жител на езерото! От дълбините на езерото, за да бъдем съвсем точни…

— Значи водите се обитават от разум?… Хм, в такъв случай… Фойерверките?

— Фойерверките го избиват, всеки път малко повече. Разбираш ли сега причината да унищожим антиметаболичния разтвор?

— Добре де, защо тъкмо ние?

— Защото в замяна ще получим сведения за пътя, който трябва да следваме. Архивите от дълбините са останали непокътнати, нито една цензура не е пипнала техните досиета.

Сирс млъкна. Някаква жена бавно се открояваше сред втечнената маса на октопода. Жена с много нисък ръст, ала с хармонични пропорции, по чието тяло — с учудваща снежна белота — не личеше никоя от безформеностите, така характерни за нанизма^[13].

— Тя няма нито хриле, нито люспи — продължи спътницата на Давид. — Но също като мен има развити гръдни жлези. Народът й се състои от студенокръвни морски млекопитаещи, подобни на древните силавари^[14]. Става дума за случайно появили се амфибии, надарени с двойна дихателна система. Единствено ръцете и ходилата им притежават плавателни ципи. Липсата на коси се обяснява от необходимостта да се плува — те само биха забавяли бързината на дълбоководното спускане…

Ниската жена като че ли най-сетне се изтръгна от своето вцепенение.

— Името ми ще ви се стори непроизносимо — учлени с голяма мъка тя, — да речем, че се казвам… Зви… Преди всичко… Ра… Работата свършена ли е?

Съскащ шум от освободена пара се разнесе в дъното на галерията, последван от запъхтяното дишане на изтърбушен локомотив, което разтърси стъклата на вивариума.

— Аз се нуждая… — заговори, засрича Зви. — Беше предвидено… Отнесете ме, не трябва да изразходвам силите си вън от водата. Автономията ми трае само четири часа.

Давид я подхвана като дете. Нейното тяло беше неприятно лепкаво и няколко пипаловидни израстъка все още оставаха сраснати за ръцете й. Наложи се да я занесат до кръглата постройка, стараейки се да не дишат. Тежка мъгла покриваше със скреж стените по цялата им дължина. Резервоарът се бе напукал като котел, който от вътрешното налягане съвсем скоро щеше да експлодира. Доста тръбопроводи се бяха усукали странно в различни посоки, не беше останала нито капка от химическия продукт.

— Сега да бягаме! — отсече Сирс. — Изходът е само един: желязната врата. Ако пазачът не се е заплеснал във фойерверките, ще трябва да се бием…

Разбързаха се. За щастие нощният патрул беше пренебрегнал поста си, за да се качи на първия етаж, където имаше прозорец. Те успяха безпрепятствено да напуснат сградата. Тълпата дотолкова бе заслепена от симфоничните експлозии, браздящи повърхността на езерото, че градът можеше да бъде подпален без никаква съпротива. Давид тичаше, превил гръб. Малките гърди на Зви бяха очертали два ледени кръга отпред на туловището му. В момента, когато понечи да се втурне с главата напред в една от съседните улички, младежът забеляза Корк, следван от група мъже в черни домина. Набитото и добродушно човече от предната вечер сега имаше суровото изражение на воин, готвещ се да щурмува. Погледът му неизбежно се спря върху жената-риба. Ръката в кожена ръкавица, която той веднага насочи към бегълците, изтръгна пелерината му за част от секундата и разкри изпод плата зловещите проблясъци на ризница — доспехите на Пазителите на Словото.

— Под сводовете! — изкрещя Сирс. — По-живо! Те се гмурнаха в тунела, пробивайки си път в тълпата с рамо напред, като затърсиха някакво местенце, което да ги защити. Давид бързо се шмугна в катраненочерната тъмнина на една уличка, прекалено запустяла, за да провесят по нея каквито и да е гирлянди с лампиони. Но странно, въпреки всичко тропотът на преследвачите им продължаваше да отеква ясно на десетина метра зад тях.

— Ръката ви! — извика неочаквано Зви. — Тя свети! Давид изруга. Десницата му бе започнала да фосфоресцира до китката и като габаритни светлини обозначаваше всяко тяхно движение. Той напълно беше забравил за ухапването на змиорката, чиято жертва стана същата сутрин!

— Увийте я в нещо! — задъхваше се езерната гостенка. — Побързайте!

Обаче младежът не разполагаше с нищичко, което можеше да му послужи вместо затъмнител. Поясът, съставляващ част от цялата дреха, не позволяваше никакво частично разсъбличане.

— В крайна сметка това изобщо няма да ни помогне — неразбрано изрече жената-риба, — тревогата ще възпламени и самата мен. Не се отдалечавайте много от езерото: ако до четири часа не се върна обратно в дълбините му, ще умра обезводнена или ще загина от налягането.

Давид се подпря на една колона.

— Не ни остава нищо друго, освен да се вмъкнем в някоя къща, макар и съвсем наслука. Тази вечер всички са излезли на улиците. Все ще намерим някаква вана…

— Градът не се захранва от басейна на езерото. А водата от реката има различен химически състав, така че ваната няма да ми бъде от особена полза…

Той изруга през зъби. Групичката се отдалечаваше. Преследвачите им се бяха заблудили, освен ако Сирс нарочно не ги беше подмамила по своите следи.

Не можеше да остане на улицата и да чака повторно да го открият. Поддавайки се на внезапен импулс, Давид хлътна под първия свод в някакво преддверие и се втурна към стъпалата нагоре. Нямаше нужда да търси опипом стълбищното осветление — Зви излъчваше зеленикаво сияние, което разсейваше мрака на повече от три метра. Той бързо се изкачи до последния етаж и с ритник изби касата на вратата. Апартаментът беше празен, подът — осеян с бутилки и остатъци от гуляй. Някакъв пиян мъж хъркаше на килима, потънал в сън, по-дълбок и от смъртта.

— Ще останем тук за момент — прошепна Давид, — от тази стая имаме поглед към целия площад.

Положи Зви върху близкото канапе, развърза качулката на плътния костюм, под който потта го обливаше като порой, и жадно изгълта шепата вода в една стомна. През щорите на прозореца виждаше отлично очертанията на езерото. Огромни сребристи букети разцъфваха и пъстреха в мраморни шарки повърхността му, озарявайки лицата на зрителите в метални отблясъци, придаващи им вид на роботи.

— С какви сведения разполагате? — запита той с отново пресъхнала уста. Зви преглътна.

— Не знам дали съм упълномощена да ви ги съобщя — учлени тя с явно притеснение. — Договорът бе сключен с достопочтената Сирс…

— Тази достопочтена дама не представлява нищичко без мене…

— Може би, но аз дори не мога да се реша. Предпочитам да изчакам.

„Използваха ни! — помисли си Давид. — Подмамили са Сирс, подхвърляйки й информация от втора ръка. Нищо чудно да си тръгнем оттук така, както дойдохме. Същите невежи. Освен ако Пазителите на Словото не ни спипат дотогава!“

Обезсърчен, той въздъхна. Образът на Корк затанцува пред очите му. Корк — служител на Словото?! Още в първия момент дебелакът ги беше подхлъзнал. Сега Давид разбираше, че го бяха дрогирали само за да го накарат да проговори. Изнасилването бе просто димна завеса, камуфлаж, умело прикритие, което му попречи да прозре по-надълбоко. Защо Корк се беше заинтересувал от тях? Заради маневрите на Сирс навярно? Заради нейното странно и толкова учудващо поведение в град, в който виното развързваше езиците повече, отколкото трябва? Младежът повдигна рамене.

Симфонията изля своя последен акорд. Езерото отново потъмня. В небето гроздовете балони постепенно започнаха да се изпаряват. Тълпата се разотиваше, лампионите заблещукаха в нощта.

— Значи вие живеете на дъното? — попита той, забелязал, че от известно време жената-риба излъчва по-ярка светлина. — Защо тогава майсторите пиротехници упорито се стремят да ликвидират фауната на езерото, щом знаят, че то е обитавано от разум? Струва ми се, че тук войната е обявена извън закона?

Зви се засмя тъжно и смехът й прозвуча като изскимтяване на тюлен.

— Не сте ли разбрали? фойерверките не са нищо друго освен скрити офанзивни маневри! Усмихната маска, замислена да ни унищожи. Досещате ли се защо някога са използвали възпламеняващите се птици? Защото небето било мястото, където живеел народ, наричан племето на ангелите. Тяхното постоянно размножаване пречело на балоните. Прикривайки се зад веселби и развлечения, те им изпращали птиците-фойерверки — ята, които подпалвали крилата им. Военно деяние? В никакъв случай! Просто обикновена пиротехническа злополука… И въпреки това хвъркатите огньове в шест, в осем цвята били направо като рояк стрели. Намирали труповете на ангели почти навсякъде: по покривите, набучени върху гръмоотводите или по кръстовете на църквите, натрошени, разкъсани от падането тела, с винаги овъглени пера. Злополуки. „Война ли? Каква война? — отвръщали майсторите пиротехници. — Да сте чули някъде да дрънчат саби, мечове, пики? Хайде, хайде, без кръстосани шпаги няма двубой!“ Градът на Празненствата проповядва пълното разоръжаване и държи на думата си! Поне привидно. Оттогава схватката протича под прикритието на един безкраен карнавал. Вече ги няма обитателите на облаците, ала народът от езерото все още съществува. Всяка експлодирала риба е като взривна вълна на подводно торнадо^[15]. Мнозина от нашите хора загиват, децата полудяват или загубват навика да си служат с крайниците. Повечето са с нарушено чувство за равновесие, днес имаме цяло поколение сакати, които не могат да плуват. Опитваме се да предпазим рибите, но много от тях не притежават достатъчно развити способности, за да осмислят и разберат посланията ни. Други пък не успяват да се аклиматизират към дълбините… Аз самата трябваше да премина дълга подготовка за тази мисия. Организмът ми е свикнал с по-големи натоварвания — те ще ви убият, ако се наложи да слезете долу без подходящ скафандър. Това обяснява ниския ни ръст. Мене ме обучиха да посрещна само временно външните условия. Налягането тук е толкова слабо, че моите жизнени процеси, привикнали на максимално висока тежест, ще се ускорят много над поносимото. Кръвта ми ще започне да циркулира десет пъти по-бързо, сърцето ми ще заблъска в картечен ритъм, клетките ми ще експлодират… Да, ето какво ще се случи, ако след три часа не се върна обратно на дъното на езерото…

Тя отново се умълча и Давид долови болезнено хрипливите звуци, които в момента издаваха бронхите й.

— Значи карнавалът е война — прошепна замислен той.

— Ожесточена война — натърти Зви, — макар че бойните й полета са превърнати в места за увеселения, казармите — в циркове, а действащите военни — в клоуни. Безкрайният празник, който ви заобикаля, не е нищо друго освен един гигантски капан. Достопочтената Сирс ще ви обясни това по-добре от мен… Пазете се, ще се сблъскате с големи трудности, докато сте сред тези стени, особено ако ви преследва омразата на Пазителите на Словото.

И жената-риба пак потъна в мълчание, обвеяно с измамливи видения.

„Обезводнява се! — помисли си Давид, стиснал челюсти. — Тя никога няма да издържи три часа!“

Погледна през прозореца и изтръпна. Корк патрулираше край брега, а двайсетина облечени в черни домина мъже го следваха по петите. Сирс не беше сред тях. Вероятно бе успяла да се изплъзне от ръцете им.

— Обкръжават езерото — рече той с презрение. Зви се закашля.

— Нищо чудно, те ме видяха в прегръдките ви. Не са вчерашни и разбират много добре, че ще се помъчите да ме върнете обратно в съвсем кратък срок.

Давид прочисти гърлото си.

— Извинявам се, че настоявам, Зви, но разкритията, които трябваше да направите… Може би по-късно няма да имаме време… Опитайте се да ни влезете в положението. Поехме рискове…

Тя наведе глава с движение, натежало от умора.

— Знам… Бихте ли угасили лампата? Очите ми вече не могат да я понасят…

Младият човек се подчини въпреки опасенията, че излъчваните от жената-риба светлини ще се видят през щорите на прозореца.

— Слушайте — отпусна се Зви след последен миг колебание, — Градът на Празненствата е място на сарабандите, фарандолите, на шествията с накичени в цветя коли. И то до такава степен, че вече никой не е в състояние да изброи екстравагантните процесии, които постоянно някъде го прорязват… Това разточителство помага на съзаклятниците, и по-точно — на привържениците от сектата на Хомакайдо. Всяка година по едно и също време те възобновяват за отбрана публика от посветени Страданието на древните поклонници. Един вид опрощение, при което в символична форма се възстановяват различните етапи на пътя…

— Но как го разбрахте?

— Някога Градът на Празненствата представляваше първият етап от маршрута. Народите от небето и от водата се спускаха от облаците или изплуваха от дълбините, за да донесат сполука на поклонниците. Днес вече няма ангели, а скоро няма да има и хора-риби, обаче традицията се е съхранила записана на дъното в пещерите на паметта.

— Членовете на сектата знаят ли пътя?

— Не, те познават само символичното му представяне. На вас остава да проумеете как да го разтълкувате.

— А ще се съгласят ли да ни приемат?

— Да, ако имате поръчителството на народа от дълбините. Както някога…

— Поръчителството?

— Знамението, щом така предпочитате… Тя като че ли се замисли. Изглеждаше съвсем изтощена.

— Разкопчайте костюма си — каза накрая, — доближете дясната си гърда, бързо!

Озадачен, той разтвори полите на своята дреха и заголи гръд. Зви наведе глава, присви устни. Забеляза, че имаше зъби на риба — тънки, заострени. Жестоки. Преди да е успял да направи някакво движение, тя го беше захапала, оставяйки върху кожата му, точно над зърното — настръхнало от болката — белег от два полукръга с чудновати, назъбени, нечовешки очертания.

Езерната гостенка се изкашля.

— Това е достатъчно. Те притежават древни отпечатъци… плочки талисмани от изпечена глина. Бъдете всяка вечер край фонтана при старото рибно тържище. Там обикновено има връзка. Оставете раната си оголена, така че да се вижда.

— Ами ако попадна на шпионин, изпратен от Пазителите на Словото?

— Риск печели, риск губи.

— Съгласен съм.

— Внимавайте. Този белег ще се заличи най-много след четирийсет и осем часа. Сетне няма да разполагате с никаква парола… Не се бавете.

Давид стисна ноздри. От Зви се носеше отвратителна миризма. Миризма на разложена риба. Кожата по бузите й се надигаше полупрозрачна и суха като сменящо се съблекло на змия. Той се изправи, хвърли бегъл поглед през прозореца. Край езерото Корк беше поставил пазачи — по един на всеки двайсет метра.

— Оставете — разхълца се дребничката жена. — Никога няма да можем да разкъсаме обръча. Дори и да успеете да ме отнесете до водата, какво ще сторите, за да се измъкнете после?

— Може би съществува някакъв начин — предположи Давид, споходен от прозрение. — Сега центърът опустя, тълпата се насочи към крайните квартали и баловете. До езерото надолу улиците се спускат доста полегато… Следите ли мисълта ми?

— Не…

— Ако някой се намира в двуколка, летяща с гръм и трясък по едно от тия нанадолнища, той би имал твърде големи шансове да не срещне никаква преграда, не съм ли прав? Каручката ще полети с всичка сила, ще мине през кея и ще падне във водата… Достатъчно е да се разположим от онази страна, където брегът е стръмен.

Зви отново се засмя като тюлен.

— Идеята е безумна, но аз съм съгласна. Така че да вървим веднага, докато все още пазя малко силици.

Младият мъж я пое в обятията си, изскочи на стълбищната площадка и се спусна по стъпалата. Озовал се долу, му бе необходимо много повече време да намери кола, подходяща за онова, което беше намислил да прави. В крайна сметка успя да открие една талига, обкичена тук-там с гирлянди, а по ритлите й се бяха усукали намачкани лампиони; намести в нея Зви и я изтика до билото на улицата.

— На добър час! — пошепна с ръка върху спирачката.

— На вас също!… И не забравяйте ухапването! Преди да са изтекли четирийсет и осем часа!

Той освободи талигата и стисна зъби. Возилото изгърмя по наклона с оглушителен трясък, набирайки скорост с всяка секунда. Изправила се в предната му част, Зви наподобяваше зеленикаво пламъче сред блуждаещ огън. И когато вече навлизаше в последната трета от пътя, изпод сводовете изскочи някакъв пиян, размахващ над главата си стомна. Колата го блъсна челно и се преобърна, загубвайки едното си колело — то продължи самичко да се търкаля към езерото. От своя ъгъл Давид можа да види зеленото петно, което жената-риба бе разстлала по влажния калдъръм. Спусна се, но със зловещо изшумоляване на плащовете мъжете в черно наскачаха около мястото на злополуката и обградиха безжизнения блуждаещ огън. Със свито гърло младежът се дръпна в тъмата на сянката. Сякаш истински жив фар, неговата ръка светеше в нощта… А върху гърдите му зъбите на Зви като че ли бяха изваяли пламтящ ореол.