Серж Брюсоло
Железен карнавал (25)

24

Розовеещото зарево от пожара дълго време танцува по небосвода. Прокобен фар, който другите кораби навярно виждаха от четирите краища на хоризонта, той подпалваше нощта. Със залеза на слънцето морето притихваше, ударите на юмруците по бронята се бяха уталожили. Давид вървеше слепешком, присвил очи, съсипан от изтощение. Главата на Тереза клюмаше в плешките му — свилена топка с горещи устни. Спеше и нещо говореше, бълнуваше откъслечни и непонятни думи, сепваше се, после отново потъваше в дълбоко мълчание, отпаднала, немощна. На младия мъж му се искаше да поспре малко, да поспи и той, но не знаеше какво трябва да направи. Ако отдръпнеше ръце и крака от датчиците, нямаше ли опасност доспехите да се строполят? С ужас си представи огромната бронзова статуя, просната в калта, наполовина погълната, шляпаща напусто и мъчеща се да възстанови своето равновесие. Да седне въобще не бе допустимо: момиченцето изместваше центъра на тежестта, увличайки скафандъра назад. А пък дори и да седнеше, щеше ли да успее да се изправи отпосле или ще се прекатури по гръб като костенурка? Такава вероятност обливаше челото му в пот. Поради липса на друга възможност той клекна, изключи съединенията и прекъсна електрическото захранване. Вентилаторите веднага престанаха да работят, подир което горещината скочи с градуси, превръщайки калъпа във фурна. Тереза застена и се размърда. Тя също се потеше, ризата на Давид бе подгизнала като чаршаф след трескава вечер. Той сподави непристойните помисли и потърси място за нощувка.

Много бързо забеляза, че такава надежда си беше направо предизвикателство. Болтовете го убиваха, стоманените шарнирни сглобки болезнено се впиваха в плътта му, а велосипедната седалка го прежулваше между краката. Малко му бе необходимо, за да се разплаче от яд. Задряма за час или два, като непрестанно се въртеше и променяше позата, дано избегне захапването на арматурните елементи и нитовете. Зората го изненада в почти замаяно състояние. Дрезгавата светлина на утрото проникваше през зарешетеното прозорче, сякаш се процеждаше пред капандура, изпълвайки шлема с неестествено хало^[1]. За няколко мига си помисли, че се е озовал в мансардната си студентска стаичка и че заспива така — забол нос в учебниците, с химикалка в ръка…

— Горещо е! — изпъшка Тереза. — Ще се задушим! Гладна съм!

Давид се окопити, натисна ръчката на съединителя. Влажен въздух веднага започна да циркулира из вътрешността на бронята. Момиченцето се разкиха. Медната стрелка на брояча за обратно отчитане бе спряла на 64. Шейсет и четири часа… Повече от две денонощия и половина. „Два дни усилен ход!“ — беше казал капитан Орноз, но какво ли имаше предвид под „усилен ход“? Отмерена и бърза крачка с цялата тая тълпа от ловци в краката? Давид и неговата спътница по-скоро затъваха в мъчително тъпчене на място; при това темпо щяха да са им необходими четири дни, докато стигнат до сушата! И дума не можеше да става да се предвижда подобна възможност!

— Ти не си ли гладен? — натърти Тереза. — Смяташ ли, че има нещо за ядене в тази железария?

Той се усмихна, опитвайки се да прогони от мисълта си призрака на приближаващите часове.

— Да, обаче възниква проблем. Хранителната тръбичка е в шлема. Аз, разбира се, бих могъл да смъкна седалката, за да издърпам главата си, но това с нищо няма да ни помогне, тъй като ти не можеш да заемеш моето място. И не виждам никакъв начин да те прехвърля отпред. Ще се наложи да отворим задния капак и толкоз!

— Да пробваме все пак със седлото…

— Добре!

Давид завъртя манивелата, смъквайки велосипедната седалка с около трийсет сантиметра. Безполезността на процедурата веднага стана ясна — челото на младежа продължаваше да е във вътрешността на каската, единствено носът и устата му бяха минали по-надолу.

— Ами ако пъхнеш ръката си в шлема? — предложи Тереза. — Изсмукваш храната, после я изплюваш в длан и след това ми я подаваш под мишница?

— Ти за човек-змия ли ме смяташ?

Тя се засмя:

— Опитай въпреки всичко!

Той освободи десницата си от датчиците и се постара да я вмъкне в сферата остъклено желязо. Минаваха само пръстите му. Дланта, още повече китката, оставаше блокирана в извитото дъгообразно туловище на бронята.

— Естествено — заключи Тереза мъдро. — Тая джаджа не е била замислена за нещо подобно!

Пет минути те не си проговориха, всеки погълнат от своите стратегически планове.

— Как може да сме толкова глупави! — възкликна неочаквано момиченцето. — Та ние трябва да имитираме птиците!

— Да имитираме птиците ли?

— Точно така! Майката носи храна в клюна си и директно я пъха в човчиците на малките! Разбираш ли?

— Искаш да кажеш…

— Да, да! Пълниш си устата от тръбичката, а после завърташ манивелата, за да смъкнеш седлото максимално надолу. Аз промушвам глава изпод ръката ти и поемам онова, което ще ми дадеш!

— Каква елегантност! И сте била възпитана в девически пансион, скъпа!

— Глупак! Ако това те притеснява, питам се какво ли ще ми обясниш, когато се наложи да пишкам? Защото, предполагам, твоето такси е естествено без тоалетна! Или се лъжа?

— Н… не. Но по принцип ние няма да поглъщаме течности. Хранителният разтвор е съставен от богати на протеини вещества, които са напълно смилаеми, и не би следвало да се образуват органични отпадъци. Поне на теория…

— О’кей! Иначе ще трябва да си стискаме носовете! Значи да сядаме на масата, докато все още имам апетит, или ще чакаме?

Той се подчини. Жизнеността на Тереза го изпълваше като с балсам. Изглежда, тя нямаше цялостна представа за драматизма на ситуацията, в която се бяха забъркали. А може би така беше по-добре?

Захапа със зъби гумирания накрайник и всмукна дълбоко. Отначало нищо не потече, сетне някаква съсирена кашичка превзе устната му кухина. Бузите му се издуха. С дясната ръка задейства манивелата и извъртя лицето си максимално, свил врат в раменете. В същото това време главата на Тереза се опитваше, доколкото може, да си проправи път под дясната му мишница. Момиченцето се затрудняваше и пъхтеше, призоваваше на помощ всичката гъвкавост на своите гръбначни прешлени, подпирайки се, издърпвайки, дращейки, щипейки, извивайки…

— Готово! — изпъшка то най-накрая.

Давид почувства горещата, широко раззината уста да се долепя до устните му и потисна тръпката си. Разтвори челюсти, за да прехвърли храната в гърлото на малката. Чу я как се задави, закашля се. Скоро езикът на Тереза се активизира, като почистваше грапавата му брада.

— На всичкото отгоре дори не е и вкусно! — възропта тя, върнала се в първоначалната си поза.

Три пъти последователно те подновяваха операцията. Дали девойчето, осъзнаващо напълно вълнението, което пораждаше, вътрешно не се забавляваше?

Той предпочете да не се разпростира в тая насока и с голямо облекчение приведе доспехите в ход.

Цяла сутрин не размениха нито думичка. Атмосферата пак беше натегната. Трябваше да се признае, че непрестанното блъскане на джуджетата, което съвсем наскоро се бе подновило, също оказваше своето влияние. Малко след това се разрази буря, изля тонове вода и превърна тинестото блато в адски мочур. Краката на скафандъра шляпаха в тази разложила се маса с отвратителен шум като от изтичащ се отходен канал.

— Ха, виж ти! — извика Тереза. — Опръска ме една капка! Вътре вали! Тук отстрани е съвсем мокро…

Младият мъж изруга. Всичките гумени подплънки на съединенията бяха наполовина прогнили, влагата проникваше в механичното устройство. Той със страх се запита какво ли щеше да стане с батериите и електрическите вериги? Ако инсталацията се прекъснеше? Ако гръмнеха предпазителите? Ако… Орноз никога не бе и предполагал възможността за някакъв ремонт.

Небето се бе затлачило в калносиво и големи светкавици го раздираха сред оглушителни експлозии. Тереза стискаше Давид през гърдите така, сякаш искаше да задуши младежа.

— Страх ме е! — проплака тя между два гръмотевични тътена. — Живи ще ни поразят!

А миг по-късно жаловито си призна:

— Изпуснах се в гащичките си!

Давид нямаше никакво време да задълбава в нейните душевни състояния. Носеше се слепешком из водата и шибаше джуджетата, като замахваше здраво с опакото на щипците, защитавайки скафандъра от впиващия се клей на почвата. „Водата се е просмукала навсякъде — мислеше си мрачно. — Утре окислението ще начене своето парализиращо пъклено дело: ще спои подвижните елементи, ще втвърди съединенията, ще блокира шарнирите. Не трябва повече да се спираме, иначе няма да можем да тръгнем!“

Студена капка се отцеди и потече по носа му. Бе последвана веднага от втора, сетне от трета, по-тежка.

— Тереза! — извика той, надявайки се гласът му да не прозвучи толкова истерично. — Вземи някакъв парцал и забърши всичко, което е мокро. Много е важно!

— Но аз нямам парцал… — проплака момиченцето.

— Тогава използвай ризата си, полата, пликчетата, каквото и да е! — изкрещя на върха на отчаянието.

Подсмърчайки, малката се подчини. Смъкна корсажа и грижливо обърса съединенията на скафандъра. Час по-късно бурята вече се беше отдалечила. Въпреки това Тереза не престана да се цупи. Часовникът показваше цифрата 59, а те не бяха изминали дори петнайсет километра. Давид усещаше, че е пред прага на нервна криза.

Слънцето се вдигна високо в небето, като промени блатото в поле с разнасящи се зловония. Чувствителни към мъглата, джуджетата затвориха очи и бомбардировката им веднага секна. Това всъщност бе едничката облага от излелия се порой.

Сега, когато дъждът беше умил прозорчето на илюминатора, възможността на младежа да вижда определено се подобри. През мрежата от защитни пръчици той неочаквано съгледа тъмна форма, повалена насред пигмеите. Сърцето му прескочи веднъж. Беше един от спасителните костюми. Затънала дълбоко в калта, машината се предлагаше на погледа само откъм гърба си. Давид установи, че металът е странно обагрен, възсинкав и някои елементи са се разтопили като под въздействието на силна горещина. Болтовете бяха изтекли, превръщайки се в причудливи втвърдени сълзици. Самите крайници сякаш бяха споени с горелка. Целият скафандър изглеждаше така, като че ли бе претърпял един вид изкривяване, някаква обща деформация, напомняща донякъде на онези малки шоколадени човечета, които понякога забравяме на слънце, а после ги намираме превърнали се в разстлала се каша. Той сподели тревогите си с Тереза и тя се възползва от случая, за да излезе с достойнство от своето сърдене.

— От мълнията е! — възкликна. — Нали ти казах! Бил е поразен от гръм, докато вилнееше бурята. Истинско чудо е, че и нас не ни сполетя неговата съдба! Ти какво си мислиш — такава купчина старо желязо! Навярно със същия успех привлича светкавиците като гръмоотвод! Хм, кой ли е?

Давид не отговори. От известно време въпросът изгаряше устните му. Наистина кой беше това? Сирс? Клитония?

Наведе се. Опита да преобърне огромната маса с щипците, но статуята се изплъзваше, хлътвайки още по-надълбоко в тинята. Накрая той избухна в ругатни.

— Няма начин! Дяволите да го вземат! Просто затъва и туйто!

Да можеше само да гмурне поглед в синкавозеления мехур на лицевото прозорче…

— Губиш време — съвсем разсъдливо отбеляза момиченцето.

Давид се изправи, обезумял от ярост. Може би беше Сирс? Или циганката? Как да узнае това? Във всеки случай вече нищо не би могъл да стори за НЕЯ.

Медната стрелка сочеше 57. Отново запристъпва тежко, изригвайки на всяка крачка гейзери кал. Компасът неизменно показваше „право на юг“, ала никаква сянка на хоризонта не предвещаваше близостта на земя.

Три часа след това мъглата се разнесе и джуджетата пак подхванаха своите атаки. Младият човек затвори очи и продължи да се движи като истински сомнамбул. Малко по-късно се изпика в панталоните.