Серж Брюсоло
Железен карнавал (3)

2

Вглъбен в своите размишления, той не забеляза младата дама, която току-що се бе настанила на терасата на съседната чайна. В черните плитки и голите и колене, стърчащи от високите ловни ботуши, имаше нещо диво, нещо необикновено, което по странен начин изпъкваше сред тоя старомоден и изнежен декор. … Нейното име бе Сирс; по-вярна от сянка, тя го следваше от самото му пристигане в Града на Оракулите, но в нито един момент той не си даде сметка за това. Вече близо осемнайсет часа Сирс наблюдаваше как живее този седемдесетгодишен старец, зазидал се в своята вселена на ограничения, жестоко хладнокръвен ентомолог^[1], подготвящ се за дисекция. Тя знаеше всичко за него. Всичко или почти. И най-вече онова, което той все още не знаеше. Същата сутрин за хиляден път бе прочела думите на предсказанието, като ги преповтаряше на глас, опиянявайки се от стипчивия им привкус.

В момента той беше стар, но утре…

Потрепера.

Да се вмъкне в офисите на агенцията и да намери информационното досие на стареца не бе представлявало никакъв проблем за нея. Във всеки случай не можа да научи нищо повече от онова, в което не се и съмняваше. Сега със сигурност помнеше, че на четирийсетгодишна възраст той се е отдръпнал от света и че после двайсет и пет години от живота си е прекарал затворен в дълбините на противоатомно скривалище, за да задоволява своята натрапчива страст към вещите и колекциите. Да, тя знаеше всичкото това, ала то не бе най-важното.

Ръцете й се отпуснаха върху плътта на посърналите голи бедра, привличащи мъжките погледи. Ако беше съумяла да запази физиката си великолепна благодарение на редовни гимнастически упражнения, то не бе успяла да стори нищо срещу донякъде сивия тен на лицето. Бледността от затвора; мъртвешкобледият белег на седем години престой в кафеза. Точно на каква възраст беше сега? Сирс можеше да направи единствено приблизителни изчисления: трийсет и две, трийсет и три? Но не и повече, в никакъв случай, стига да се довереше на фините бръчици, набраздили челото й, и гънките, сключили се около устата.

Тя прогони тия суетни мисли, забивайки нокти от вътрешната страна на бедрата си, както бе навикнала да прави по времето на своето задържане. Болката, станала съвсем скоро непоносима, помете прищевките й за състрадание.

Утре, а може би още тази вечер Давид щеше да получи знамението. Думата щеше да се запечати в паметта му с огнени букви. Заклинание, повече от дума; послание от миналото, което никой не беше чувал почти цял век. Тази вечер, а може би утре бутилката, хвърлена в морето, най-сетне щеше да изплува върху пясъка на един плаж, след като трийсет и шест хиляди и петстотин дни се бе отклонявала от пътя си по кълбящите се вълни в безкрая на Хомакайдо.

ХОМАКАЙДО… Сричките изгаряха нейното гърло, часове наред устните й конвулсивно можеха да ги отронват до пълно замайване, до хипнотичен унес…

Жената отново премести погледа си към Давид, вкопчил се в своята цитронада от другата страна на улицата. Дребничко старче. Тресчица, която дори повей на вятъра би могъл да пречупи. Тя си представяше закоравелите му артерии, калцираните бронхи, извитите му стави. Колкото до кожата… Беше й другар по бледност, неин събрат по сивота на лицето. И той принадлежеше към расата на затворниците. Но утре всичко щеше да се промени, колелото щеше да се завърти в обратна посока. Утре по същото време Давид и Сирс щяха да се придвижват под знака на вятъра, превърнали се вече в поклонници… Хомакайдо…

Треската на очакването я накара да потрепери в силния пек. За какво ли си мислеше сега гостът? За колекциите си най-вероятно! Беше забелязала дългото му застояване пред магазинчето на бижутера сладкар. Значи страстта все още тлееше в тази ластарена обвивка. А това бе по-скоро благоприятно предзнаменование, той нямаше да се откаже от издирването. Всъщност щеше ли да има някакъв избор? В секундата, в която кракът му стъпи на перона в Града на Оракулите, Давид реши своята съдба. Занапред той вече не принадлежеше на себе си, бе се превърнал само в една вещ, в оръдие, като нея — Сирс…

Тя отпи глътка. Гърлото й, стегнато от нервност, болезнено се сви, за да поеме течността. И в този момент съвсем ясно видя мъжа с червената кожена пелерина да прекосява улицата. Подскочи с намерението да се скрие в полумрака на сенника, но мъжът не гледаше в нейната посока. Въпреки горещината гримът се справяше отлично и бузите му, напудрени по японски маниер, напомняха матови крила на пеперуда, лишени от всякакъв блясък.

Фигурантите с цветните шапки и тръстиковите бастуни, сновящи напред-назад по тротоара, се правеха, че не го забелязват. Той вървеше, без да бърза, загърнат в тежкото поклащане на аленочервения плащ. Недосегаем, чиято сянка очите на простосмъртните не смееха дори да погледнат, Сирс стисна юмруци. За трети път от двайсет и четири часа насам Пазител на Словото пресичаше маршрута й. Кого дебнеше? Давид? Е, тогава трябваше да предположи, че опасното братство на говорещите и немите бе в течение на предсказанието. Което бе гибелно. И в такъв случай защо просто не премахнеха немощния старец под прикритието на някаква злополука, преди непоправимото да се е случило?

Почувствала се неразположена, тя преглътна насъбралата се в устата й слюнка…

А може би цикликът вървеше по нейните пети? Не, въобще не звучеше по-убедително. Тогава нямаше да бъде сам и Сирс, избягалата затворничка, вече щеше да е убита без съд и други форми от процесуален характер. Отрова в чашата й в кръчмата, удар с меч из сумрака на някоя уличка, арбалетен изстрел от някой балкон…

Тя смръщи лице от безсилие. Двуличните планове, раждащи се в тия напудрени глави, много често трудно се разгадаваха. Младата жена знаеше, че със своите бели фасади Градът на Оракулите е просто един декор от папие-маше, една гипсова маска, зад която се крие свирепият орден на Пазителите на Словото, същите онези, които… Сирс напрегна мускули. Отдавна бе минало времето за умозрения. Щеше да се справи с техните хитрини, владееше правилата на играта така добре, както и те, ако не и по-добре. Бе платила седем години от живота си. за да ги научи…

От другата страна на булеварда Давид се носеше на хиляди километри разстояние, от това гнездо на стратегически машинации. Нито един от двата погледа, които въпреки всичко се бяха впили в него, не изгаряше тила му. За пореден път той проникваше в себе си. Потъваше, търпеше корабокрушения сред блатото на своята памет, опияняваше се от поривите на миналото като пушач на опиум, жадно всмукващ от мундщука на лулата. Потта го обливаше и влажните му ръце се хлъзгаха по празната чаша. Реши да плати, изправи се. Ставите му пропукаха… Ненадейно си спомни за срещата, погледна часовника с напрегнато очакване. От безконечния си престой в подземието убежище бе запазил този недостатък: пълната невъзможност психологически да прецени изтичането на времето. Два часа бяха изминали, а той бе останал с убеждението, че се е спрял за минута. Една седмица се побираше в рамките на един следобед. Абстрахирайки се задълго от времевия поток, в крайна сметка Давид беше блокирал, бе покварил субективната си представа за всекидневието. Още много малко му трябваше, за да заживее, залепил нос в циферблата на някой стенен часовник.

Потърси картата в джоба си, ориентира се, доколкото можа. Пещерите бяха разположени в центъра на цветен парк, върху възвишение, за което се подразбираше, че е направено от циментова отливка и поддържано от невероятен хаос спомагателни греди, подсилени с железни отпадъци. Напомни му за онези изкуствени планини, с които бяха осеяни зоологическите градини — по тях печално подскачаха кози и маймуни. Внезапен страх за малко не го накара да се откаже и да се върне назад. Нахока се: бе толкова близо до целта! И то след като му се наложи да изразходва цялата си пенсия, за да получи място! Изруга.

Помисли си, че вместо да го хранят, да го карат да затлъстява като бонбоните, продавани от марсианския бижутер, неговите колекции го бяха изпразнили от съдържание, бяха го пресушили. Беше се отдал на вещите изцяло и те го бяха вампиризирали. Бе забравил как се живее, но сега смъртта го догонваше. Нейният бяг щеше да намалее, да застине съвсем в ирационалната неподвижност на дрехите от хотела, ала собствената му rigor mortis щеше да бъде окончателна. И няма да последва събуждане, нито пък връщане към мекотата и намачкването. Давид ще потъне право надолу, вкопчен в последното задушаване, вдървен в съсухрена сива плът, обречен да пропада безконечно… А той не искаше и да знае за неподвижността, той копнееше да крачи, да бяга. да изпитва двигателната сила на постоянните промени, той…

Трябваше да тръгва към пещерите.

Закриволичи през парниците, масивите и водните басейни, спирайки от време на време да си поеме дъх под свода на някоя беседка. В подножието на бетонената планина пазач в униформа любезно, но твърдо поиска от него да се легитимира. Камера разчете означенията на магнитния имплант под кожата му. И понеже всичко, изглежда, беше наред, заповядаха му да продължи по-нататък сред меандрите на тесен циментов проход, изкуствено потопен в плесента на времето и направен. така, че да имитира скала. Тук бе царството на влагата, сълзеше отвсякъде като в изба. Неприятни сърбежи го стиснаха в бронхите, преминавайки бързо в пристъпи кашлица. Веднага се появи дребно човече с тъмна, съсухрена кожа. Беше облечено елегантно-крещящо, сякаш е панаирджия или фокусник. Дебели мустаци затулваха горната му устна.

— Бих ли могъл ла ви попитам за името? — произнесе то с глас, с какъвто се шепне в лоното на катедрала.

— Господин Сат — не смогваше да си поеме дъх Давид.

— Точно така! Господин Сат — измърмори човечето, чието лице внезапно се бе издуло от напълно комерсиално задоволство. — Струва ми се, че иде, останете доволен от нашите услуги. Няма да се разпростирам върху техническите подробности, те обикновено отегчават клиентите ни. Въпреки това искам да наблегна върху един определен момент: изобщо не става въпрос за магия или за някаква окултна практика. Всичко, което се случва тук, е достояние изключително на науката. На Науката, господин Сат, и на нищо друго! А сега ще ви покажа образците… Ще си изберете онзи, конто ви се стори най-подходящ. Важното е да не изпитвате никакво отвращение, никаква погнуса. Мисля, че вече са ви го обяснили. Оттук, ако обичате…

И прекъсна монолога си. без да чака отговор ~ като нахакан продавач, знаещ, че продукцията, която е натоварен да пласира, върви без затруднения и че по-нататък няма разумни причини да разкрива чудеса от красноречие.

Спуснаха се по малко хлъзгаво стълбище и дребното човече се спря в един ъгъл край амбразура, през която проникваше слънчев лъч.

— Сега ще погледнете през този отвор ~ заяви то със затворнически глас. — Те са там! Направете вашата преценка и ми посочете избраницата по символа, татуиран върху лявата й гърда. Оглеждайте спокойно, не бързайте!

То се отдръпна и свенливо извърна очи, сякаш искаше да предостави на своя клиент възможността да се отдаде на някакво срамно удоволствие. Давид нетърпеливо надникна през покрития с мъх процеп. Извисяваха се над нещо като вътрешна градина, тесен затревен кръг с цветя, притиснат в обятията на сивите стени на планината. Вътре седяха жени, имаха отегчен или заспал вид и всичките бяха дебели — истински възвишения от бяла, гладка плът, които комай нищо не можеше да помръдне. Това бяха Питиите на Града на Оракулите. Животворните самодиви. Ледена тръпка пролази по гърба му. Той бе достигнал целта на своето пътуване… Широко разтвори клепачи, оглеждайки внимателно клекналите матрони. Голотата подчертаваше и най-мъничкия им недостатък: затлъстяванията, слегнали се в последователно увили се гънки, сякаш навивки на гигантска витлова пружина; многобройните брадички; бедрата, разстлали се в розови локви и изпъстрени с пъпчици. Ала въпреки цялото това изобилие от плът те не предизвикваха отвращение. Преценявайки ги трезво, човек доста скоро откриваше у тях необикновен чар, известна красота, малко потискаща, но в никакъв случай не и неприятна.

Зад гърба на Давид надзирателят се прокашля с твърдото намерение да върне своя клиент към действителността. Давид набързо спря избора си върху най-импозантната от всички: рижа, с бръсната глава.

— Триъгълникът — измърмори той и отстъпи назад. заслепен от полумрака в коридора.

— Много добре, много добре — изсумтя мустакатият. — Ще видите, всичко ще протече така, както сте се надявали. Това са автентични венерианки, знаехте ли го? Оцелелите от една раса, която днес е изчезнала. Довчера почитани като богини, сега те са принудени да продават своите дарби, за да преживяват. Какви тъжни времена, а?

— Кога ще се състои… церемонията? ~ прекъсна го Давид, загубил търпение.

— Ще ви предупредят. Повече не излизайте от хотела. Когато… „настройката“ приключи, ще изпратя някой да ви вземе с кола. Не пропускайте тази уникална среща. друга няма да има! Все пак аз трябва умело да ги подготвя, вие не сте единственият ни клиент. Предполагам, че ме разбирате, нали?

— Естествено. Заситниха към изхода. Давид вече не усещаше влагата. Ала в мига, в който се намериха на чист въздух, той отново бе завладян от съмнението:

— Те наистина ли могат да… Всъщност искам да кажа… Младостта, бъдещето… нима?

Мургавото човече направи снизходителна гримаса, потупа го по рамото и се извъртя на пети, след като скришом хвърли поглед към часовника си. Давид се озова сам в подножието на планината, окъпана в слънце. Събитията се бяха развили толкова бързо, щото му се струваше, че е сънувал срещата си с венерианките, Беше изкушен да се върне обратно, повторно да плъзне взор в процепа на амбразурата, но враждебното изражение на пазача го разубеди. Излезе през най-близкия изход, без да посмее да се обърне.

Всичко щеше да се нагласи добре, не можеше да бъде иначе. На Венера, Сирон, Магалия и на още двайсет други сателита тези жени бяха почитани като идоли. Агенцията, която за къшей хляб ги беше измъкнала от някакъв транзитен лагер, бе натрупала цяло състояние от експлоатацията на техните необичайни дарби. И Давид съвсем не беше първият, който щеше да се възползва от тях.

Щом проникна в хола на хотела, се почувства пред прага на изтощението. Изпи една хладка бира на бара, сигурен, че ще му причини киселини. После се качи в стаята, където се тръшна в кревата сред проспектите, връчени му от туристическата агенция в момента на заминаването и които вече бе чел и препрочитал близо сто пъти…

„… В Древна Гърция — гласеше кратката анотация — наричали Пития една млада жена, която била упоена от естествени серни изпарения, в своето бълнуване тя имала дарбата да изрича пророчества под формата на афоризми. От всички краища се стичали да се докоснат до тази гадателка и легендата й приписва големи предсказания. Днес, след хилядолетия, нашите служби са в състояние да поднесат на гражданството значително повече услуги, отколкото митологичната Пития. Всъщност, след като успя да си осигури изключителното съдействие на много венериански жрици от тайния култ на Ефазис, нашият институт гарантира, че ние предлагаме на всички свои клиенти необикновения опит на ЖИВОТВОРНИТЕ САМОДИВИ!“

Давид се изправи. Очите му се замъгляваха, редовете танцуваха. Май трябваше да си сложи очилата. Но имаше ли смисъл? Знаеше наизуст думите от проспекта. Отпусна се назад, потърси подкрепата на възглавницата.

Дарбите на венерианките не бяха тайна за никого. Всеки елементарен учебник по космическа етнология обясняваше, че под въздействието на силна треска организмът на дебелите жени от култа на Ефазис обилно отделя пот. Реки от гъста, солена пот, чийто основен елемент представлява производителен хормон, истинска молекула на младостта, способна да освежи всяка една човешка тъкан, подложена на пряк контакт с нея. Хиляди тестове, всичките положителни, бяха направили от тази напълно безумна хипотеза научна реалност. А пък несекващите религиозни войни, които изтребиха венерианската раса, бяха станали причина днес, пръснати из космоса, да оцелеят едва около дузина последователки на Ефазис. Само ЧАСТНАТА АГЕНЦИЯ ПО ПОДМЛАДЯВАНЕТО И ЕКСПЛОАТАЦИЯТА НА ГРАДА НА ОРАКУЛИТЕ притежаваше половината. Благодарение на вашите финансови средства бившите жрици се потяха за вас. Сумата се внасяше от кандидата и той определяше времетраенето, в което кожите на участващите щяха да останат в пряк допир. Разделяйки се с последната си банкнота, Давид си беше издействал договор за четири часа. Имаше добър шанс да успее — това му го бяха повтаряли, докато подписваше чека, окончателно изпразнил банковата му сметка. Добър шанс… А после той се бе подкрепил с доказателства. Дълготрайните резултати, изглежда, идваха след два часа съвместно съжителство в едно и също легло. Носеха се слухове за подмладяване, достигащо двайсет, даже трийсет земни години. Колкото до снимките…

Давид прокара ръка през лицето си. Бузите му горяха, челото пареше. Нервни бодежи пробягваха по мускулите на краката, искаше му се да скача, да танцува, да се освободи от огромното напрежение, трупащо се у него. Знаеше, че скоро мургавото човече ще потърси дебелата рижа жена. Щеше да я повие гола в мокър чаршаф и да тръгне с нея из коридорите на планината, излагайки я на теченията на вятъра, проникващ през пролуките, на нощния студ в цветния парк. Щеше да я накара да се покатери най-отгоре на бетонния връх, да я остави под мразовитите бръснещи повеи на северняка, понесъл се над града. Тя неминуемо щеше да се простуди. Да хване пневмония, плеврит може би, а пък треската да се покачва… 39°… 40°…

Когато температурата й достигнеше 41, щяха да дойдат да го извикат — него, Давид. Щяха да го отведат в залата за преобразяване. И тогава…

С малко късмет възпалителният процес би могъл да скочи и до 42 градуса. Колкото по-силна бе треската, толкова повече потта придобиваше по-големи възстановителни способности. Поне така се говореше. От леглото на страданието той щеше да излезе преобразен, неузнаваем…

След подобни изпитания венерианките твърде бързо се възстановяваха. Само за петнайсет дни лечение си възвръщаха силите и пак отиваха в затворената градина в очакване на нов клиент, на нова болест.

Давид не изпитваше никакви угризения при мисълта за онова, което щеше да направи. Бе се събудил на шейсет и седем, измамен с четвърт век съществование. Войната, миражът на колекциите, мисията, която трябваше да довърши, го бяха изтръгнали от живота. И той много разчиташе да бъде обезщетен за това в най-кратки срокове.

Събра проспектите, нахвърля ги в куфара и се съблече. Не искаше да поема дори минимален риск. Тази нощ щеше да спи гол, изтегнат ВЪРХУ завивките. Така никаква преграда нямаше да го възпре, когато дойдеха да го вземат, за да участва в церемонията. Стаята бе добре затоплена. За успокоение на съвестта той развъртя докрай кранчето на радиатора. Закачено над умивалника, огледалото върна обратно образа на неговото сиво тяло, надиплило се като отпуснатата мека кожа на костенурка. С печално удоволствие се зае да изучава хлътналите си, осеяни с побелели косми гърди и оголената срамна кост.

„Старец! — помисли си. — Отвратителен старец!“ Но всичкото това щеше да се промени… След няколко часа… Най-късно утре… Той се изтегна, убеден, че възбудата ще му попречи да склопи очи. Обаче бе надценил своите сили. Твърде бързо заспа и потъна в.дълбок черен сън.

Надигна клепачи към четири сутринта, миг преди гласът на хотелиерката да прогърми зад вратата.

— Господин Сат! Търсят ви на рецепцията. По-живо! Пристъпите на болестта няма да закъснеят, трябва да сте напуснали хотела преди това!

Гостът скочи на крака с пъргавина, на каквато не можеше да повярва, че е способен. Облече набързо дрехите си, както свари, и изтрополи по стъпалата, без да го е грижа, че ще събуди съседите. Мъж в униформа на шофьор го чакаше пред външното стълбище. На паркинга мъркаше луксозен черен автомобил с отворена врата.

— Господин Сат?

Той кимна. Мъжът механично повдигна фуражката си, като му посочи колата.

— Трябва да вървим, уважаеми господине. Треската се увеличава. Много силна треска. Господинът има късмет.

Давид поклати глава, без да отговори. Разбра, че се мъчеха да повишат настроението му с надеждата да измъкнат солиден бакшиш. Вътре купето миришеше на хубава, качествена кожа. Той се отпусна върху задната седалка, а шофьорът плавно потегли. Гмурнаха се в сърцето на заспалия курорт, сякаш се носеха на въздушна възглавница. Бароковите фасади прелитаха една след друга, бързо поглъщани, блъскани от светлите кръгове на уличните фенери и устремния бяг на тротоарите. Давид изпитваше усещането, че целият град се е втурнал в галоп край колата, докато тя самата остава неподвижна.

— Пристигнахме, господине — прошепна изведнъж шофьорът. — Няма да мърдам оттук, ще се присъединя към вас в края на церемонията.

Давид неопределено махна с ръка. Стомахът му опасно се надигаше и спадаше, а колкото до червата му, от тях се чуваха тревожни къркорения. Намери тясната алея, затулена сред възвишенията и парниците. Сливайки се с мрака, планината напомняше облак бетон, стържещ в земята; метеорит, спрял за една вечер престой и вече подръпващ котвите си, нетърпелив да поеме с утрото своето космическо брожение… Гостът намали крачка. Нощта го заслепяваше, той не можеше повече да се ориентира в тъмните сенки на пространството, светът започна да се върти в главата му…

— Оттук, господин Сат.

Нечия ръка се прилепи в дланта му. Притворил очи, Давид се остави да го поведат. Най-сетне жълтеникавата светлина на тунела го оплиска с размазаните си локви и той разпозна мургавото човече, облечено в костюма си на фокусник или сводник.

— Ще трябва да се качим горе, но вие изобщо не се притеснявайте, има асансьор.

И действително, напъхаха се в някакво подобие на метален долап, конто ги изтръгна от земята, за да ги тласне през планинските недра. Когато излязоха от елеватора, се намериха във вътрешността на изкуствена пещера, недалеч от върха. С вой в нея нахлуваше ледовит вятър. Сгърчил пръсти в края на обувките си, Давид забеляза отвисоко града, настръхнал сред светлини и съсредоточен в идеален кръг. Бе застанал толкова близо до бездната, че се вкамени. Стегна крака с надеждата, че ще се срасне по-плътно със земята, затърси с очи парапет, някакви перила, но нямаше нишо освен тази ужасна пукнатина в скалата, зейнала над пропастта. Искаше му се да има прилепващи подметки на нозете, да бъде мушица. Три венерианки чакаха, натиканн досами ръба, зъзнещи от студ под своя пашкул от мокро платно.

— В момента се приготвят — пошушна мургавото човече. — Елате, да не ги безпокоим! А ми се, струва, че и на вас ви е студено!

Давид усети, че тракаше със зъби, сякаш бяха в разгара на зимата. Успя да се отдалечи от зейналата паст. Десетина неравни стъпала ги отведоха в крипта, осветена от вощеници. Изпита неприятното чувство, че е дошъл да заеме мястото си в бдение край смъртник.

Дебелата жрица лежеше сред намачканите чаршафи на медно легло. Челото, бузите, раменете й лъщяха, все едно че някой ги бе намазал с олио. Тя се мяташе под обезцветените завивки, караше пружината да стене, пръскаше пяна и трепереше като животно, ритащо в предсмъртна агония…

— Съблечете се — нареди мустакатият, — не губете време! Ще запаля ето тази голяма свещ. За пълното й изгаряне, са необходими четири часа, така ще имате някакъв ориентир…

Давид се подчини. Мозъкът му изведнъж се беше втечнил, ризата и панталоните му се бяха впили в кожата подобно пиявици. Наложи се да ги изтръгва, сякаш са кора на все още зелен плод. Най-накрая остана гол, посивелите му косми бяха настръхнали от студа.

— Хайде!

Другият бе вдигнал завивките на леглото, разкривайки чудовищното тяло, разплуло се, потънало в локви плът. Потта беше зацапала отдолу чаршафите с грамадни като ореол петна, чийто цвят наподобяваше лекета урина. От постелята удряше мирис на кочина; генитални зловонна, напомнящи страшно за тинести или зашиващи морски водорасли; рязка миризма на бакър, остра и смрадлива. Давид скочи в кревата досущ като роб, осъден да се гмурне в басейн, бразден от мурени^[2]. Надзирателят вече бе дръпнал всички завивки, напоена със стъклена шлака завеса натежа над телата им. Давид за малко не се разкрещя от погнуса.

— Приближете се! — нареди му чиновникът. — Прилепете се плътно до нея, иначе по-добре да си бяхте останали у дома!

Беше изоставил всякаква сговорчивост, всякакво мазнене.

— Дали… — започна гостът, борещ се с пипаловидния прилив на подгизналите чаршафи. — Дали е вярно това, което разправят? Че треската им давала сила мислено да се пренасят в бъдното, че в своите бълнувания са способни да описват бъдещето? Кажете…

Ала мъжът се беше отдалечил безразличен. Вратата на криптата се захлопна с тъпия шум на плоча, рязко легнала на мястото си. Давид стисна зъби и се нахвърли върху чудовищното заседнало тяло. Вкопчи се в разлюлените гърди като плувец, сграбчващ здраво перките на голяма риба. Благоразумието му се изпари и той затъна в недрата на планината, впил се за изваянията на жената-планина. Валяше се в нейната пот, превръщайки се в смукало. Епидермисите им плющяха силно като затвори по пушките на наказателен отряд. Сякаш обезумял, старият човек възсядаше приливите на треската, притискаше между кльощавите си бедра палещото туловище. Всякакво отвращение го бе изоставило и сега той я смучеше, пиеше я, превръщаше се в гъба. Една-единствена мисъл го водеше в инстинктите му — тя да се стопи, да се източи, да се излее, изпразни. Горещината под завивките достигаше предела на тази в огнена пещ. Гостът се задушаваше, хъркаше в ритъм с болната, която бе започнала да бълнува несвързани думи без край на някакъв непонятен език. Питиите от Венера… Животворните самодиви… Давид се замайваше от заклинания, опиянен от потта, затъпял от миризми на спарено; мяташе се, покатерил се върху корема на кит, улучен смъртоносно с харпун. Вече не знаеше от колко време бе тук. Свещите танцуваха пред очите му сарабанда^[3] на сладкиш за рожден ден. И той пееше под мазен и солен дъжд, човешка попивателна, зажадняла за влага. Страховито ликуване развилняваше електроните по цялото му същество, подпалваше болезнена ерекция между неговите бедра. Членът изсмукваше всичката му кръв, пресушавайки вените и артериите на Давид като писалка, която, пълнейки се, опразва мастилницата.

В един момент дебелата пророчица се претърколи отгоре му и го премаза върху дюшека с компрес от плът — кипяща и разплута. Той се разкрещя, разкъсан, опожарен. Опечен. Без ни най-малките признаци да спада, треската се покачваше все повече и повече, летеше към обезпокоителни граници. Венерианката климаше с глава, очите й се бяха обърнали навътре, зловонни лиги се процеждаха в ъглите на устните й. Давид направи опит да се измъкне, без да успее да помръдне нито един крайник. Някакъв кон го премазваше, повален във вихрен галоп, с косми, потънали в пяна. Боен слон се търкаляше с прерязани сухожилия, стривайки под туловището си своя картагенски водач. Той мечтаеше за пожар, за клада, за нажежено желязо, съскащо в жаравата.

— Хомакайдо! — внезапно изкрещя болната с натежали от солени капки клепачи. — Хомакайдо!

Нейният вик беше пребродил планината, рев на агония с непоносими степания. С настръхнала кожа, въпреки огнения ад на пещта, Давид я видя да се сгърчва пред прага на разрива, а после да рухва отстрани в безсъзнание. Почти веднага човечето със смешния костюм нахълта с обезпокоен вид.

— Какво става? Какво е това? Направихте ли й нещо? Шофьорът стоеше край тях с явно враждебен поглед. Те се наведоха над дебелата жена, напипаха пулса й. По разменените им шушукания Давид разбра, че се е случило нещо нередно, но бе толкова изцеден, че не можеше да размишлява. Сви колене и ръце като зародиш в утроба и затвори очи. Така се почувства добре, увит плътно от подгизналите чаршафи сякаш в гореща глина. Отпусна се в тинята щастливо, блажено, със залепнали от изтощение клепачи. Някой го разтърси.

— Трябва да тръгваме! Времето ви изтече! Хайде! Задърпаха го грубо. Усети, че го омотават в някаква завивка, че го мятат на нечие рамо без ни най-малко внимание, сякаш беше пиян, когото изхвърлят от бара, защото току-що е повърнал върху тезгяха.

Връщането премина в пълен безпорядък. Твърдата грапава материя дращеше голото му тяло, раздираше главичката на неговия член, все още заголена. Изпадна в несвяст, не се пробуди дори и когато го отърколиха върху друго легло. Гласове придружиха пропадането му — тези на хотелиерката в сивата блуза и на шофьора.

— Неприятности ли?

— Не знам. такова нещо никога не се беше случвало. Шефът е побеснял и псува като каруцар!

— Какво ще правите сега?

Останалото бе пометено от черния вятър на съня.