Серж Брюсоло
Железен карнавал (24)

23

С първите часове на утрото вълнорезът се заби като клин в пулсиращия водовъртеж на бурята. Металното туловище веднага се надигна, обзето от конвулсивни потръпвания. Килът, разтърсван от неудържими спазми, започна да стене с всичките си съединения. В каютите, в трюмовете и долните помещения спящите се изтърколиха от хамаците и от койките. Всичко онова, което не беше стабилно застопорено, начаса се люшна във вихрен танц от единия до другия борд на кораба, разбивайки с трясък разни прегради. Давид и Клитония скочиха върху кревата, за да се изплъзнат от слепия устрем на някаква бъчва, която току-що бе продънила касата на вратата в експлозия от дребни трески. Едва влязло вътре, бурето направи половин завъртане, като се олюляваше, после отново хлътна в коридора, търкаляйки се с грохот. Под краката им килът пращеше зловещо. Отвън шумотевицата на аплодисментите заглушаваше виковете, сякаш плющене на силен порой.

Криво-ляво Давид и циганката успяха да съберат дрехите си. Коридорчето се оказа свободно, бъчвата бе избила един илюминатор и изчезнала в празното. Несвързани ревове се носеха от всички страни, крясъци на ярост или на паника. И младият мъж си помисли,,че предвиждането на Тереза е било правилно. Горещият корпус въобще не впечатляваше джуджетата, сега вече те здравата го разклащаха настрани от борд до борд. Сирс и Жорж-Юбер се бореха с трусовете на пода и, вкопчили се в медните перила, се опитваха да стигнат до палубата. Навън суматохата беше в разгара си. Лазещ на четири крака по юта, капитанът обсипваше с ругатни изтръпналите от ужас матроси, които се блъскаха край заслона, за да успеят да се напъхат в някоя от спасителните лодки.

Една от тях се пръсна под тежестта на тълпата, която я изпълваше, и като камък се стовари право върху пигмеите, размазвайки десетина на място. Давид зърна как открилата се при падането цепнатина се затвори за няколко секунди подобно рана от повърхностно одраскване. Полутичащ, полупълзящ, той се повлече към котелното на задната палуба. Леговището бе такова, че човек като нищо можеше да изхвърчи през борда при най-малкия напън. Орноз му се притече на помощ, протегнал му широката си мазолеста длан. Едва в този момент младежът забеляза, че от фланговете се надигаха истински димни стълбове.

— Тръскаха ни като слива и в крайна сметка прекатуриха котела! — изкрещя му капитан Орноз. — Жаравата се пръсна през всички люкове и сега огънят е плъзнал по твиндека.

Не успя да каже повече, защото рязък тласък откъм кърмата го подхвърли нагоре, преобръщайки го презглава. Вкопчил се в едно въже, Давид видя как спътниците му залитат по палубата. Изтръгнатите от предния ден дъски бяха отворили опасни пролуки в настилката паркет, така излъскан по-рано, и всяка фалшива стъпка можеше да ги тикне с челото напред в някоя от зейналите дупки. В другия край на кораба мадмоазел събираше сирачетата, като не преставаше да притиска до хилавата си гръд коженото ковчеже, в което бе скътала цялата жътва от бисери, за които „носеше отговорност“. При всяко остро извиване момиченцата се завъртаха около себе си, сякаш бяха кегли, и надаваха писъци на хванати в капан мишлета. С голяма мъка гувернантката успя да им намери място в една лодка. Напречните разклащания подмятаха спасителните черупки като махало и в същото време правеха невъзможна каквато и да е маневра по спускането им. И лодките продължаваха да стоят в първоначалното си положение, трагично увиснали на своите греди — люлки, излезли като че ли от някой кошмар, чиито кошове заплашваха всеки момент да разкъсат въжетата.

Младежът приклекна и се помъчи да открие Тереза сред разбушувалата се бъркотия от ръце, мъртвешкобледи лица и надигнати поли, ала нов удар го запрати в перилата на капитанския мостик. Натъртил ребрата си, той изрева от болка.

Гъст димен облак блъвна от бака, потапяйки гувернантката и нейните възпитанички в спираловидни разплуващи се валма от гъбеста чернилка. „След трийсет секунди всички ще бъдат задушени!“ — помисли Давид, борещ се да заеме вертикална позиция. Ръката на Сирс се вкопчи в рамото му. Инстинктивно той хвана през кръста младата жена и я издърпа на юта. Дясната й вежда беше разцепена, кръв заливаше половината от лицето й. Тя му извика нещо, което така и не разбра. Вятърът поваляше дима и го духаше право насреща им. Торнадо от огнени езици се изви, облиза дрехите им, после се отдръпна, оставяйки след себе си множество тлеещи кратери.

— Трябва да слезете! — изкрещя капитанът. — Слизайте бързо!

Сочеше им люка, водещ към старата офицерска столова. Те нахълтаха вътре с главите напред, останали без дробове.

— Ами къде е Клитония? — запита Давид, като едва дишаше.

Сирс неопределено махна с ръка.

— Беше зад мен, с Жорж-Юбер. Сигурно ще дойде…

— Оттук! — развика се капитанът. — И побързайте, дяволите да ви вземат!

Бе извадил изпод своята риза ключ и се мъчеше над голям катинар, бранещ достъпа към някаква каюта. Давид хапеше бузите си. Клитония все така не идваше. За секунда си призна, че не беше възможно Сирс да се е възползвала от димната завеса, за да ликвидира онази, която още отначало подозираше в шпионаж за Пазителите на Словото. Благодарение на суматохата щеше да е достатъчен само един удар в тила, само едно препъване, един неочакван тласък… Образите се нижеха в съзнанието му, а от тях дланите му се вледеняваха. Най-накрая изсеченото като че с нож лице на циганката се появи в очертанията на люка. Саждите бяха нашарили скулите й с причудливи татуировки.

— Къде е Жорж-Юбер? — успя да учлени тя между два пристъпа кашлица.

Младият човек тъкмо щеше да отвори уста, когато капитан Орноз грубо го дръпна за ръката.

— Помогнете ми да избутаме по жлебовете тая врата, мътните да я вземат! Или всички ще си оставим костите тук!

Без да се опитва да разбере, Давид се опря в крилото от тиково дърво и напъна. Вратата най-сетне благоволи да се хлъзне с оглушително стържене, разкривайки подобие на огромен дрешник, където блестяха и дрънчаха чудновати метални предмети…

— Какво е това? — учуди се Сирс. — Комай са доспехи?

— Може и така да се каже — изпъшка Орноз, който едва си поемаше дъх. — В описа на инвентара се водят като нещо от рода на „спасителна екипировка за ползване от офицерския състав и от някои специални пътници“.

Давид се облещи. Половин дузина издути брони се клатушкаха върху своите поставки в ритъм с трусовете на кораба. Бяха същински пашкули от бронз, с огромни болтови съединения, чиито шлемове с остъклени гнезда за очите, защитени от стоманени напречни рамки, страшно много приличаха на антични скафандри. Тези зеленясали черупки с дебели издължени крайници бяха снабдени с щипци на мястото на китките и просветваха заплашително.

— Трябва да ги облечем! — кимна капитанът. — Това са дрехи за оцеляване, единствените, които ще ви позволят да се придвижвате сред пигмеите, без да бъдете разкъсани на място! Ако така ви харесва повече, нека ги наречем спасителни костюми, пригодени за специфичните условия на Морето на джуджетата!

— Искате да ни накарате да се напъхаме в това? — възкликна Клитония, повдигнала недоумяващо вежди.

— Но те сигурно тежат хиляди тонове! Никога няма да можем да мръднем и кутрето си в тях!

— Напротив! — изръмжа Орноз, който започваше да се нервира. — Всяка броня е снабдена с мотор и акумулатор към него. И най-малкият от вашите жестове ще бъде увеличен, прехвърлен, умножен от цяла система биели^[1] и лостове. Нямам време да се задълбочавам в обяснения. Автономията им на действие е три дни: след като този срок изтече, ще се окажете затворници в неподвижен механичен скелет. Затова не се туткайте. В шлема ще откриете компас, както и тръбичка, свързана директно с резервоар с хранително-воден разтвор. Е, ще ви позволява да дишате…

Той направи пауза, изкашля се, сетне продължи с известно смущение:

— Скафандрите са доста стари, нали виждате! Така че нищо не е било предвидено за изхвърляне на органичните отпадъци… Разбирате ме какво искам да кажа… Конструкторите са пожелали да избягнат наличието на многобройни отвори и шлюзови камери с цел да се предложат минимум уязвими пространства… От лявата страна във всеки шлем има кратък инструктаж. Ще импровизирате. А сега — решавайте се или живи ще се опечем!

За да даде пример, капитанът се доближи до една от броните, като избута някакво подобие на гръбначен клапан. Улавяйки се за ръчките, застопорени от двете страни, той намъкна краката си един след друг в предназначените за това кухини; после, навел глава, хлътна до раменете в търбуха на скафандъра. Давид се досети, че доспехите бяха малко по-широки от нормалното човешко тяло. Въпреки снажната си фигура Орноз приличаше на джудже, пъхащо се в ризницата на гигант.

— Клапата се затваря отвътре — допълни капитанът. — Не забравяйте да пуснете резетата, иначе гномовете ще ви измъкнат оттам като охлюв от черупката му. Сетне задействайте пневматичната възглавница, за да наместите главата си на нивото на илюминатора. Хайде! Озовете ли се долу, бягайте право на юг! Ако се движите с добро темпо, ще стигнете до сушата след два дни. Успех!

Гръбначният клапан се затвори със сухо изщракване и необичаен шум от застопоряване се разнесе от вътрешностите на бронзовия колос. В продължение на десет минути не се случи нищо, после зеленясалата броня бавно се разтърси от ръждив вой. Целият настръхнал, Давид забеляза как топчестият шлем докосна тавана.

„Ще падне! — не можа да не си помисли той. — Ще продъни пода и ще се просне право в трюма сред жаравата на пещта!“

Тази представа го накара да потрепери и затова с истинско облекчение въздъхна, когато видя как грамадата се олюля и пое по пътя за палубата. Придвижваше се напред със смехотворно поклащане, в което нямаше нищо човешко, и всяка секунда очакваха да се строполи с грация върху някой скален къс, да се отърколи в експлозии на китайски порцелан. Сирс ги изтръгна от вцепенението.

— Хайде, на какво разчитате? Огънят да подпали и задната палуба ли?

— Ами Жорж-Юбер? — запротестира циганката.

Сирс сви рамене и почна да се вмъква в най-близкия спасителен скафандър.

— Давид! — извика тя бавно и властно. — Побързай! Не чувстваш ли топлината?

И имаше право. Вече от няколко минути горещ полъх жареше кожата им.

— Клитония! По-живо! — прикани я младежът.

— Ще изчакам още мъничко! — завайка се циганката.

— Върви напред, ще те настигна…

Давид се поколеба, разкъсван между срама и страха. В крайна сметка се хвърли напред към бронзовата черупка, издърпа вратичката зад гърба си и слепешком избута резетата. Вътре, в железния търбух на бронята, бе тъмно. Остра, парлива миризма раздразни ноздрите му. Обзе го отвратително усещане за клаустрофобия. Все едно че го бяха затворили в кухото тяло на статуя или захлупили в саркофаг. Едва устоя на порива да излезе, но впоследствие се овладя. Лутайки се, напипа някаква олющена манивела, която щом бе задействана, надигна между бедрата му седалка на колело. Издигането доведе очите му до равнището на прозрачния отвор. Дебелото стъкло, пълно с мехурчета, изкривяваше изображенията. В коридора циганката се мяташе като удавница. Той стисна зъби и напъха ръце в кухините, отварящи се от двете страни на туловището. Стотина датчици веднага се прилепиха към мускулите му, отбелязвайки динамичните му импулси, замествайки двигателната му сила. Разнесе се бръмчене, сподирено от остра оцетна миризма. Вероятно бяха батерии. Направи в празното няколко последователни движения, които скафандърът правдоподобно повтори, макар и с леко закъснение. „Супер е!“ — извика през прозорчето, ала Клитония, изглежда, не го чу.

Давид се заклати след Сирс, завладян от ужасяващото и опияняващо впечатление, че е каменен колос, жива статуя. Огънят разкъсваше палубата, поглъщайки една след друга летвите от паркета. Групичка моряци временно се бяха закрепили в равновесие върху тясната площ на подемен кран. Обърнаха се към него, размахаха му юмруци. Един от тях вдигна мускет, прицели се и стреля. Бронята се разтърси от удар, който изтръгна звук, подобен на камбанен звън. Младежът разпери ръце в отчаян опит да се задържи на крака. Металният пашкул заплашително се олюляваше. Само на три метра процеп насред паркета позволяваше да се видят червенеещите се вътрешности на кораба в пламъци. „Ще се гмурна!“ Тази увереност се изписа с огнени букви в съзнанието на Давид. „Ще се гмурна!“ Той усети, че тръгва напред, затворил очи. Нещо се намеси, задържа го. Някакво рамо от бронз. Сирс? Капитанът? Нямаше време да провери, дърпаха го към задната палуба. Внезапен трус на корпуса извади от равновесие неговите нападатели. Съвсем ясно зърна как четиримата моряци губят опора и бавно падат, последвани от тънкия силует на мускета, който описа грациозен дъговиден скок, преди да изчезне от полезрението му. Вкопчи се в планшира, впи клещите, които му служеха за ръце, в насеченото дърво. На няколко метра отпред друг кошмарен скафандър се поклащаше неестествено, мъчейки се да привлече вниманието на Давид. Той забеляза един скрипец и дълга верига, навита на макара. Може би искаха да му покажат изхода? Вдигна дясната си щипца: „Разбрах! 0’кей!“ И въпреки това все още не смееше да се реши, все още не се осмеляваше да прекрачи долу. Нещо го възпрепятстваше да го направи, нещо смътно продължаваше да го задържа на борда на разбития съд. Струйка саждив дим проникна в шлема, той се закашля. Беше му топло, адски топло. Бронята ставаше нагорещена досущ като дъно на тенджера. Младият човек се отмести, измъквайки се от пламъците, ближещи го по корема. Дяволите да го вземат! Какво още чакаше? Орноз вече бе изоставил кораба, Сирс сигурно го беше последвала почти веднага. Тогава?

Обърна се. Бе хипнотизиран от гледката на моряци, които взаимно се посичаха заради една лодка. Гредата, на която висеше спасителната черупка, отведнъж поддаде и тя се прекатури, изсипвайки накачилите се в нея пътници. На Давид му призля. Колко от тях бяха успели да избягат? Колко ли лодки джуджетата бяха смогнали да преобърнат? Дъските на палубата застрашително се огъваха под краката му, трябваше да се размърда. Закрачи към скрипеца. В мига, в който се навеждаше да хване брънките на веригата, погледът му беше привлечен от купчина платнища, потръпващи в конвулсивни гърчове. Вероятно бяха стари корабни платна, с които са се опитвали да задушат пламъците. Щеше да довърши наченатото движение, когато искрица проблесна в съзнанието му. С мъка успяващ да запази равновесие, той запристъпва към камарата намокрен текстил, наклони гръд и с един замах на щипците преобърна малката бала. Тереза нададе пронизителен писък. Беше се сгърчила на земята, затиснала уши с ръце, роклята й се бе вдигнала и увила около кръста. Някъде беше загубила едната от лакираните си обувки и голият й чорап, разкъсан от треска, разкриваше порозовялата плът на ходилото. Ловкинята изпищя отново. Детските очи се облещиха, обезумели от ужас при вида на металното зеленясало чудовище, което се навеждаше над нея. Преди Давид да успее да й каже кой е, тя на четири крака се понесе в бяг, разтърсвайки смешно задничето си, очертало се в плътно прилепналите и зацапани от саждите пликчета. Тичаше, без да си дава сметка за опасността, насочваше се право към пламъците. Давид с голямо усилие се извъртя, избута резетата и отвори задния клапан на скафандъра, а после блъсна шлема върху скобите му и подаде лицето си навън:

— Тереза!

Трябваше три пъти да повтори, докато неговият вик се вреже в съзнанието на момиченцето. Слисана до немай-къде, малката го наблюдаваше, раззинала уста. Тънички струйки слюнка се стичаха и сключваха почернелите й устни.

— Тереза, идвай!

Това, което правеше, бе лишено от всякакъв смисъл. Той напълно го осъзнаваше. Под подметките му, снабдени със специални шипове, ютът пращеше като купчина съчки в огнище. Най-сетне ловкинята събра нужното присъствие на духа, стана и се завтече към него. Зениците й грозно се бяха разширили от страха, ноздрите й се свиваха астматично.

— Слушай! — изкрещя Давид, за да надвика пукането на разразилата се жарава. — Това е спасителен скафандър — нашият единствен шанс за оцеляване. Достатъчно широк е за възрастен и за дете, поне така си мисля. Ще се качиш, ще седнеш зад мен и ще прекараш ръце около врата ми, разбра ли?

Тя поклати глава. Наложи му се да се напъха в доспехите, като в същото време подсигури устойчивостта на машината. Когато Тереза се озова зад него, той й нареди да наведе чело и да издърпа подвижния пропускателен клапан. С огромно облекчение чу резетата да изщракват.

— Добре ли затвори?

Гостенката не отвърна, но стисна юмруци. Дишането й изпълваше черупката — обезумяло, съскащо. Давид направи няколко крачки. Центърът на тежестта леко се беше изместил и конструкцията бе станала по-малко устойчива, отколкото преди. Шлемът не беше чак толкова широк за двете им глави и Тереза се принуди да прилепи нос в плешките на младежа.

— Болят ме краката! — изстена тя с детски глас, когато той се хващаше за котвената верига с щипците.

— Прокарай ги отпред — каза й и се концентрира в спускането. — Обхвани с тях кръста ми и не мърдай повече!

Помъчи се да не се отнася рязко с нея. Докато се смъкваше покрай борда, увиснал в празното и крепящ се единствено на силата на своите клещи, достатъчно бе малката да изпадне в истерия, за да го накара да загуби контрол над скафандъра. Нито единият, нито другият нямаше да устои на такова сгромолясване от четирийсет метра.

Най-сетне успя да прекрачи планшира. Щипците му бяха целите в никел от скобите, накачени към брънките на веригата. Започна своето олюляващо се като махало на стенен часовник придвижване над вълнението от стегнати длани. Датчиците релета, прилепнали за пръстите му, предаваха точно всяко негово движение на металните крайници, които повтаряха пантомимата с половин секунда закъснение. Зад гърба му Тереза плачеше и мокреше ризата му; ръцете й с такава сила се бяха вкопчили в шията на Давид, че той с мъка смогваше да си поеме дъх. Брънка след брънка те се спускаха. На моменти огнени езици блъвваха откъм бордовете, близваха бронята за няколко секунди, очерняйки стъклото на прозорчето, после всичко се нормализираше. Най-накрая слязоха до железния корпус. На много места обагреният метал бе променил цвета си в червено. Младежът опита да се отдалечи от него, но без никакъв реален резултат. Във вътрешността на доспехите температурата беше достигнала тази на пещ и те вече дишаха само нагрят въздух.

— Горещо ми е! — проплака Тереза. — Задушавам се! Трябва да отворим вратичката!

— Не мърдай! — гневливо й отвърна Давид. — Ако изблъскаш клапана, живи ще се опечем!

За голямо негово облекчение тя не настоя и мъжът можа спокойно да довърши слизането. Когато жестоките удари изплющяха по краката на скафандъра, той разбра, че е стигнал до повърхността на морето. Сетне шуплив шум му извести, че бяха стъпили върху земята. Пусна веригата, отдръпна се. Прозорчето, зацапано със сажди и пръски кал, въобще не му позволяваше да обхване ширналия се пейзаж. По-скоро се досети, отколкото зърна отломките на кораба, изхлузил се и полегнал на една страна. Огнени стълбове обгръщаха кила от зачервена стомана. Стотици и стотици джуджета бяха погинали, премазани от туловището на стария параход. Събратята им обаче не преставаха да вдигат невероятна врява около спасителната броня, като млатеха по черупката с разперени длани. Давид не можеше да наклони глава, та да ги види; само ударите, вече удвоили се, свидетелстваха за тяхното присъствие, пробуждащо във вътрешността на бронзовия калъп отгласи на камбана. Младежът реши да кръстосва и размахва ръце пред себе си, разсичайки със сила въздуха. За момента това беше единственият начин, който успя да измисли, за да си проправи път сред враждебното стълпотворение, блъскащо се около корема му. За голяма негова изненада съпротивата, която му оказаха, отслабна и той можа да придвижи напред единия си крак, а после и другия, без да се препъне в никаква преграда.

И все пак, ако морето се разтваряше пред него, зад гърба му вълните начаса се затваряха, изливайки върху гръбначния клапан порой от гневни юмруци. Улови се, че си мисли с известен страх: „Дано резетата издържат!“ За първи път, откакто се беше вмъкнал в доспехите, той огледа шлема. Компасът бе разположен царствено точно срещу носа му. Вляво се намираше меден часовник, чиято задача бе да изчислява енергийните запаси на скафандъра, множество концентрични кръгове разделяха времето на дни, часове, минути. Забеляза, че отчитането в обратен ред вече е започнало и че началният потенциал от седемдесет и два часа е намалял : двайсет и седем минути. Емайлирана плоча, покрита с дребни знаци, изреждаше качествата на „дрехата за щеляване“. Така научи, че в случай на крайна опасност ще му бъде възможно да наелектризира залавящите ципци, но че тази изтънченост ще съкращава автономията му всеки път с поне четири часа. Хранителна гръбичка се показваше под прозорчето за наблюдение като мундщук на лула. Въобще не можеше да се огъва и Давид се запита как ли Тереза ще стига до нея, щом шлемът не е толкова широк, че да позволява вмъкването на техните глави. Помисли за секунда, не намери никакво задоволително решение и пропъди проблема от съзнанието си. Беше прекалено изморен, за да разнищва докрай подобни дилеми.

— Къде са останалите? — неочаквано попита Тереза, като се размърда зад гърба му. — Мадмоазел, Сирс, циганката?

Давид направи физиономия, която тя не можеше да забележи.

— Капитанът слезе, Сирс — също. Имаха скафандри. Клитония трябваше да ме последва… Чакаше Жорж-Юбер. Гувернантката пък скочи в една лодка с твоите дружки…

— Значи са мъртви — заключи момиченцето безапелационно. — Джуджетата не дават никакъв шанс на спасителните лодки. Особено когато са пълни с ловкини на бисери.

— Ти защо не беше с тях?

— А ти съжаляваш ли за това? Раздразнен, той вдигна рамене. — Добре знаеш, че не.

В продължение на половин час не си проговориха. Мокрото тяло на Тереза натежа върху гърба на Давид, докато прегръдката й отслабваше. Сломена от вълнение, тя беше заспала. Диханията им се смесваха, атмосферата вече тегнеше. Проветряването, предвидено за един човек, бе недостатъчно. Младежът дишаше учестено, слепоочията му струяха в пот. Ударите продължаваха да валят и караха доспехите да потръпват, без да ги отклонят от решително поетия път. „Право на юг! — беше казал капитанът. — Два дни бърз ход.“ Бе напълно възможно, управлението на скафандъра не изискваше никакво по-специално физическо усилие, а тежестта на момиченцето не можеше да се счита за натоварваща. В крайна сметка нещата вървяха по-скоро добре. И докато си повтаряше тази декларация на убеждение, ненадейно потрепера, разтревожен от необичайна гледка. На десет метра над него в самия небосвод се носеха половин дузина сирачета. Всяко едно беше увиснало за гумен балон, явно напълнен с хелий — сивкав мех, който се надигаше като чудовищна и мека гърбица между раменете му. Значи както толкова други, лодката на гувернантката също бе сполетяна от гибелна участ. Но преди тя да потъне, някои момиченца бяха намерили у себе си достатъчно присъствие на духа, за да си послужат с портативните аеростати, които обикновено използваха при лов. Балоните ги бяха изтръгнали от вилнеещата тълпа и оттогава те се носеха из въздуха на произвола на ветровете — непохватни, тромави лястовички в плисирани бонбонено розови роклички. Разбира се, такова едно разрешение можеше да бъде само частично, аеродинамичните подемни възможности на меховете оставаха твърде ограничени във времето. С всеки изминат час те постепенно щяха да издишат, да се нашуплят. Малко по малко щяха да губят от височината си, приближавайки девойчетата до повърхността на океана, до вълнението от протегнати ръце, сгърчени пръсти, нащърбени нокти… Давид изтръпна отвратен. Не можеше нищо да направи за тях. И за да му е чиста съвестта, почна да ръкомаха, като завика с всички сили:

— На юг! ЛЕТЕТЕ НА ЮГ!

Тереза се стресна, опряла се в гърба му.

— Какво става? — изпъшка с премалял глас. Той й описа необичайната гледка, която се разкриваше пред неговите очи. Момиченцето неприятно се захили.

— Знаеш, че няма смисъл да викаш. Балоните никога не остават надути повече от три часа. Най-често след трийсет минути се пръсват! Много нещастни случаи имахме с тези пособия! На мен самата балонът ми се пука два пъти, за късмет — над палубата. Е, отървах се само с навяхване и изкълчено коляно…

Тя говореше съвсем непринудено и никакво вълнение не трепваше в гласа й.

— Въпреки това те са твои приятелки — възнегодува Давид. — Струва ми се, че…

— Те ме мразят! — яростно произнесе Тереза. — Някои вече ме наричаха парцал. Веднъж всички се изредиха и оклепаха спалния ми чувал с изпражнения! Друг път пък…

Ловкинята се задави и отново захлипа. Давид я потупа по бедрото, после, осъзнал, че жестът му е двусмислен, се изчерви до корена на косите си. Впрочем цялото туй съвместно съжителство адски го притесняваше. Как щеше да постъпи, когато някой от двамата бъдеше застигнат от непреодолимо желание да облекчи естествените си нужди? Да, как? Той се намръщи. Ето че сред мъртъвци и отломки от разбития кораб, сред кръв и пламъци младежът се терзаеше над протоколни въпроси или пък свързани с човешкото благоприличие. Заслужаваше един як бой!

— Смяташ ли, че вратичката ще издържи? — запита внезапно момиченцето. — Започват твърде необичайно да блъскат от другата страна.

— Не се безпокой! — протръби той със сигурност, каквато далеч не изпитваше. — Този метален калъп е направо танк!

Тереза се изсмя нервно.