Робърт Хайнлайн
Спечели облог за Сатаната (8)

VIII

И взеха Иона, та го хвърлиха

в морето: и утихна морето

от своята ярост.

Иона 1:15

Беше ми добре и не исках да се събуждам. Ала главата ми слабо пулсираше и това ме дразнеше, затова волю-неволю отворих очи. Разтърсих глава да се отърва от усещането и нагълтах вода през носа. Бързо я изплюх.

— Алек? — чух гласа на Маргрете някъде наблизо.

Лежах по гръб във водата, топла като чай и солена като кръв, обгърнат от непрогледен мрак. Приличаше на връщане към майчиното лоно, доколкото е възможно на отсамната страна на смъртта. Или пък беше самата смърт?

— Маргрете?

— Ох, Алек, как ми олекна! От толкова време се беше унесъл! Как се чувстваш?

Аз се огледах, ослушах, опипах и установих, че плувам по гръб между краката на Маргрете, която също беше по гръб и придържаше главата ми с ръце като спасителка от Червения кръст. Тя плуваше жабешката с леки тласъци на краката — не толкова да се придвижваме, колкото да се крепим на повърхността.

— Добре съм. Така мисля. А ти как си?

— Много съм добре, скъпи, след като се събуди!

— Какво стана?

— Удари си главата в айсберга.

— В кое?

— В ледената планина. Айсберга.

(Какъв беше пък този айсберг? Опитах се да си спомня какво се случи.)

— Този, който блъсна кораба.

Започна да ми просветва, но цялата картина все още ми се губеше. Чухме оглушителен трясък, сякаш корабът беше налетял на риф, после паднахме във водата. След това се опитах да се отдалеча от кораба и си ударих главата.

— Маргрете, ние сме в тропиците, почти на географската ширина на Хаваите. Как би могъл да стигне айсберг дотук?

— Не знам, Алек.

— Но… — Понечих да кажа „това е невъзможно“, но се усетих, че от моята уста би прозвучало нелепо. — Тук водата е прекалена топла за айсберги. Виж какво, не се мъчи толкова. В тази солена вода мога да плувам като сламка.

— Добре, но нека се държа за тебе. Веднъж вече едва не те загубих в тази тъмнина. Страх ме е да не се повтори. Когато паднахме през дупката, водата беше студена. Сега е топла, сигурно сме се отдалечили от айсберга.

— Разбира се, дръж се за мен. И аз не искам да те изгубя.

Да, сега си спомних, водата наистина беше студена, когато паднахме през дупката. Или така изглеждаше в сравнение с приятната топлина на прегръдката ни в леглото. И духаше студен вятър.

— А какво стана с айсберга?

— Не знам, Алек. Двамата паднахме заедно във водата. Ти ме сграбчи и се отдалечихме от кораба. Сигурна съм, че това ни спаси. Но беше тъмно като в декемврийска нощ и духаше силен вятър. Тогава в тъмното ти си удари главата в леда. И за малко не те загубих. Водата те изтласка и ти изчезна някъде. Аз потънах, нагълтах вода и я изплюх. Нямаше те никъде. В живота си не съм била толкова изплашена, Алек. Ти се изгуби някъде. Не можех да те видя. Пресегнах се, но не можах да те докосна. Виках те, но ти не ми отговаряше.

— Съжалявам.

— Не биваше да се поддавам на паниката, но в този момент си помислих, че си се удавил. Или че се давиш, а аз не мога да ти помогна. Но докато плувах наоколо, се натъкнах на тебе, сграбчих те и всичко беше наред, докато не установих, че не ми отговаряш. Аз обаче те преслушах и чух, че сърцето ти бие силно и равномерно, в края на краищата се успокоих и те обърнах на гръб, за да държа лицето ти над водата. Това продължи доста време, но накрая ти се събуди и сега вече наистина всичко е наред.

— Не си се поддала на паниката, иначе сега нямаше да съм жив. Малко хора са способни на това, което си направила ти.

— Е, няма нищо необичайно. Две лета бях спасителка на копенхагенския бряг, а в петък давах уроци. Много момчета и момичета се научиха.

— Да запазиш самообладание в тази лудница и да направиш толкова неща в пълна тъмнина — това не се учи с уроци. Не бъди прекалено скромна. Какво стана с кораба? А с айсберга?

— И това не знам, Алек. Докато те открия и се уверя, че си добре, после докато те взема на буксир… когато успях да се огледам, всичко беше като сега. Нищо нямаше. Само тъмнина.

— Чудя се дали е потънал. При този страхотен удар, който му се стовари! Нямаше ли експлозия? Нищо ли не чу?

— Не съм чула взрив. Чух само вятъра и трясъка от удара, после някакви викове, след като вече бяхме паднали. И да е потънал, аз не съм го видяла, но… Алек, от около половин час бутам с главата си нещо като възглавница или надуваем дюшек. Значи ли това, че корабът е потънал и из водата плуват отломките му?

— Не е задължително, но звучи доста обезсърчаващо. А ти защо не махна това нещо от главата си?

— Защото може да ни потрябва. Ако е някоя от възглавниците на палубата или плажен дюшек от басейна, те са натъпкани с капок и могат да служат като спасителен пояс.

— Точно за това говоря и аз. Ако е плаваща възглавница, защо е трябвало да я буташ с глава толкова време? Защо не се качи на нея, а стоиш във водата?

— Не мога да го направя, без да те пусна.

— Ох, Маргрете, когато се измъкнем оттук, ще бъдеш ли така любезна бързо да ми теглиш един ритник? Добре, сега вече съм буден. Дай да проверим на какво сме попаднали. По метода на Брайл.

— Добре. Но никак не ми се иска да те пускам, когато не мога да те видя.

— Мила моя, аз съм не по-малко заинтересован да не ти изгубя следите. Добре, да направим така: дръж ме с едната ръка, а с другата се пресегни назад. Хвани хубаво тази възглавница или каквото е там. Аз ще се обърна, ще се хвана за тебе и ще се местя нагоре, докато стигна по ръката ти до това нещо. Тогава ще видим… ще опипаме какво сме намерили и ще решим как да го използваме.

 

„Нещото“ не беше точно възглавница, нито подложка за пейка. Беше, доколкото можахме да усетим, голям плажен дюшек, дълъг повече от два метра и широк почти толкова — достатъчно голям, за да побере двама души, та дори и трима, стига да се познават добре. Това беше почти като да намериш спасителна лодка! Дори още по-добре — на този плаващ дюшек се намираше Маргрете. Спомних си една богохулствена поема, която тайно се разпространяваше из семинарията: „Кана вино, къшей хляб и ти…“

Да се качиш върху дюшек, хлъзгав като червей, в нощ, по-тъмна от купчина въглища, е не просто трудно — то е направо невъзможно. Ние го направихме, като аз се хванах с две ръце за края, а Маргрете бавно се плъзна върху мен. После тя ми подаде ръка и аз започнах да напредвам сантиметър по сантиметър нагоре и върху дюшека.

Облегнах се на лакът, но се хлъзнах и паднах във водата. Насочих се към гласа на Маргрете и се блъснах в дюшека. Отново започнах бавно и предпазливо да се катеря.

Установихме, че най-добрият начин да се използва площта на нашата спасителна платформа и способността й да се държи на повърхността е лежането по гръб един до друг, в поза „морска звезда“, като на онази прочута рисунка на Леонардо да Винчи.

— Добре ли си, скъпа? — попитах аз.

— Отлично!

— Имаш ли нужда от нещо?

— Нищо, с което разполагаме тук. Удобно ми е и съм спокойна. И ти си тук.

— И аз съм така. Но ако можеше да избираш, какво би си пожелала?

— Ами… една сметанова мелба с плодове, орехи и горещ шоколадов сироп…

Замислих се.

— Не. Шоколадов сладолед с къпинов сироп и черешка отгоре. И едно кафе.

— Може би чашка шоколад. Но моят да е горещ и със сладолед. Пристрастих се към него в Америка. Ние, датчаните, правим какви ли не вкусотии от сладолед, но никога не ни е хрумвало да полеем нещо леденостудено с горещ сос. Да, сметанов сладолед с горещ шоколад. Можеш да го направиш двоен.

— Добре, плащам една двойна мелба, щом е за тебе. Нали съм си арабия, а и ти ми спаси живота.

Тя се пресегна и ме помилва.

— Забавен си, Алек… и съм щастлива. Мислиш ли, че ще се измъкнем живи?

— Не знам, мила. Най-голямата ирония на живота е, че никой не се измъква жив от него. Но аз ти обещавам едно: ще направя всичко възможно да получиш своята мелба с шоколад.

 

Когато се събудихме, вече беше светло. Да, бях заспал и съм сигурен, че и Маргрете спеше, защото се събудих малко преди нея. Чух лекото й сумтене и лежах тихо, докато не я видях да си отваря очите. Не бях допускал, че сме в състояние да заспим при такива обстоятелства, но сега вече не се изненадвам — всичко беше идеално: леглото, тишината и температурата, пък и умората си казваше думата… Както и пълната липса на всякакви грижи, защото всичко, за което си заслужаваше да се тревожи човек, беше извън нашата власт поне до разсъмване. Струва ми се, че заспах с мисълта за сметановата мелба на Маргрете. Да, тя май беше права, нейният избор беше по-добър от моя шоколадов сладолед с къпинов сироп. Спомням си, че сънувах — някакъв смешен полукошмар, в който аз загребвах пълна лъжица от мелбата, поднасях я към устата си … и установявах, че е празна. Мисля, че от това се събудих.

Тя обърна глава към мен, усмихна се и заприлича на възхитително шестнадесетгодишно момиченце. („…като две сърнета-близнета. Цяла си хубост, любима моя, и нищо не те грози.“)

— Добро утро, красавице.

Тя се засмя звънливо:

— Добро утро, принце. Добре ли спа?

— Колкото и да е чудно, не съм спал така добре от един месец. Направо не е за вярване. Единственото, което искам в този момент, е закуска в леглото.

— Веднага, сър. Тичам!

— А, не! Я чакай! Кой ме накара да приказвам за храна! Предпочитам една целувка. Мислиш ли, че ще успеем, без да паднем във водата?

— До, но трябва да внимаваме. Завърти си само главата, недей да се обръщаш целия.

Целувката беше по-скоро символична и не приличаше много на онзи специалитет, който Маргрете често ми поднасяше. И двамата много внимавахме да не нарушим крехкото равновесие на нашия импровизиран сал. Да се катурнем в океана не беше най-добрият изход от проблемите ни, поне не и за мен.

Реших, че е дошъл моментът да поговорим за тях, да ги обсъдим заедно.

— Маргрете, според картата трябваше да сме на един хвърлей място от мексиканския бряг, Масатлан е точно на изток. По кое време потъна корабът? Ако изобщо е потънал. Искам да кажа, кога стана катастрофата?

— Не знам.

— И аз не знам. Но беше след полунощ, сигурен съм. Корабът трябваше да пристигне в Масатлан в осем сутринта. Така че брегът може да е на сто мили на изток, а може да е и точно пред нас. Ей там би трябвало да има планини, може би ще се видят, когато просветлее съвсем. Вчера беше така, би трябвало и днес да е същото. Как си с плуването на дълги разстояния, мила? Ако видим планините, би ли се опитала да стигнеш до брега с плуване?

Тя се поколеба.

— Щом ти искаш, Алек, ще опитаме.

— Нямах предвид точно това.

— Прав си. Мисля, че ако водата е топла, ще мога да плувам колкото се наложи. Веднъж преплувах Големия пояс, а водата беше по-студена от сега. Само че, Алек, в Пояса нямаше акули, а тук има. Видях ги.

— Радвам се, че ти го каза — въздъхнах. — Не ми се искаше аз да го споменавам. Мила моя, мисля, че трябва да стоим кротко, без да привличаме вниманието. Закуската може да почака — особено когато закуската сме ние.

— От глад не се умира бързо.

— Не, няма да умрем от глад. Ако можеше да избираш, какво щеше да предпочетеш? Да умреш от глад? Или от слънчево изгаряне? Може би акулите? Или от жажда? Във всички истории за корабокрушенци и Робинзоновци, които съм чел, героят все има какво да прави, а аз нямам дори клечка за зъби. Впрочем, не е така — имам тебе, а това напълно променя нещата. Какво трябва да направим според тебе, Маргрете?

— Мисля, че ще ни спасят.

И аз мислех така, но имах причини да не го казвам пред нея.

— Радвам се, че си на това мнение. Но кое те кара да мислиш така?

— Бил ли си някога в Масатлан, Алек?

— Не.

— Той е голямо риболовно пристанище, развити са и промишленият, и спортният риболов. Още на разсъмване стотици лодки излизат в морето. Най-големите и най-бързите навлизат много километри навътре. Ако почакаме, някоя от тях ще ни открие.

— Искаш да кажеш, че може и да ни открие. Океанът никак не е малък. Но за едно нещо си права — плуването ще е истинско самоубийство. Най-сигурно е да останем тук и да стискаме зъби.

— Те ще ни търсят, Алек.

— Така ли мислиш? И защо?

— Ако „Конге Кнут“ не е потънал, капитанът ще знае кога и къде сме паднали и когато стигнат пристанището — може би точно в момента пристигат там — той ще изпрати да ни търсят на дневна светлина. А ако корабът е потънал, тогава ще претърсят целия район за оцелели.

— Звучи логично. (Аз имах друго предположение, не толкова логично.)

— Нашата задача е да оцелеем, докато ни открият, без да станем жертва на акулите, на жаждата или на слънцето — а това значи да лежим неподвижно. Напълно неподвижни през цялото време. Само от време на време ще се обръщаме, когато изгрее слънцето, за да не изгорим.

— И се моли за облачно време. Добре, всичко е ясно. Може би е добре и да мълчим — тогава ще ожаднеем по-бавно, как мислиш?

Тя мълча толкова дълго, че започнах да се чудя дали вече не прилага на практика предложената от мене дисциплина. Накрая промълви:

— Любими, може да не останем живи.

— Знам.

— Ако трябва да загинем, иска ми се да слушам гласа ти и да не бъда лишена от възможността да ти повтарям, че те обичам — сега, когато мога! — заради някакъв безнадежден опит да живеем няколко минути повече.

— Да, съкровище, да.

 

Въпреки това решение говорихме малко. Стигаше ми да държа ръката й, явно и на нея това й беше достатъчно.

Беше минало доста време — предполагам, поне три часа — когато я чух да поема дълбоко въздух.

— Зле ли ти е, Маргрете?

— Алек! Погледни нататък!

Проследих с поглед ръката й.

Сега беше мой ред да хлъцна, но аз бях донякъде подготвен за това, което видях. Високо в небето се рееше кръстата сянка, наподобяваща птица, но много по-голяма и несъмнено изкуствена. Летяща машина…

Знаех, че летящите машини са невъзможни. В инженерното училище бях изучавал прословутото математическо доказателство на професор Саймън Нюкоум, че опитите на професор Лангли и сподвижниците му да построят летателен апарат, способен да превозва хора, са безполезни и обречени на неуспех. Теорията за пропорционалността доказваше, че нито една машина, достатъчно голяма да побере човек, не е в състояние да носи топлинен двигател с такива размери, че да я издигне над земята — а още по-малко с пътник на борда.

Това беше последната дума на науката, заклеймяваща безумието, и с нея се сложи край на разхищаването на обществени средства заради преследването на някакви блуждаещи огънчета. Парите за изследвания и разработки изцяло се насочиха към въздушните кораби, както и трябваше да бъде, при това с огромен успех.

През последните дни обаче представите ми за невъзможното доста се промениха и когато в небето се появи истинска летяща машина, не бях кой знае колко изненадан.

Струва ми се, че Маргрете спря да диша, докато машината не прелетя над нас и се скри зад хоризонта. Аз самият положих доста усилия, докато започна да дишам спокойно — този апарат беше толкова красив, сребрист, гладък и стремителен. Не можех да преценя размерите му, но ако тъмните петна по корпуса му бяха прозорци, то той беше огромен.

Не можах да проумея по какъв начин се движеше.

— Алек… това въздушен кораб ли беше?

— Не. Или поне не е това, за което си мисля, когато говоря за въздушни кораби. Аз бих нарекъл това нещо „летяща машина“. Нищо повече не мога да кажа — за пръв път виждам подобен апарат. Но едно нещо мога да ти кажа и то е много важно.

— Да?

— Няма да умрем… и вече знам защо корабът ни беше потопен.

— Защо, Алек?

— За да ми се попречи да сравня отпечатъците.