Робърт Хайнлайн
Спечели облог за Сатаната (16)

ХVI

Ще бъде ли смъртен човек по-праведен от Бога?

Ще бъде ли човек по-чист от Създателя си?

Йов, 4:17

Научете ме и аз ще млъкна;

и покажете ми в що съм съгрешил.

Йов, 6:24

Отидохме в центъра на Флагстаф и влязохме в аптека. Там размених „златния орел“ срещу девет големи сребърни долара, още деветдесет и пет цента ресто и един сапун „Айвъри“. Идеята за сапуна ми подсказа Маргрете.

— Алек, аптекарят не е банкер. Току-виж, не му се иска да ти разваля едрата монета, освен ако не ти продаде нещо. А имаме нужда от сапун. Искам да изпера твоето и моето бельо, пък и двамата имаме нужда от баня… Подозирам, че в евтино място, каквото Стийв ни посъветва изберем, може и да няма безплатен сапун в банята.

Оказа се права във всичко. Веждите на аптекаря се вдигнаха учудено, когато видя златната десетдоларова монета, но все пак нищо не каза. Чукна я в стъкления капак на тезгяха, за да чуе как звъни, после бръкна под касовия апарат и извади малко шише, за да изпробва златото с киселина.

Не се заядох с него. Той отброи мълчаливо девет сребърни долара, половин долар, четвърт и накрая две монети по десет цента. Вместо веднага да ги прибера в джоба си, аз подложих упорито всяка монета на същата проверка със звън, като на свой ред се възползвах от стъкления капак. Бутнах обратно към аптекаря една от монетите.

Той отново нищо не каза. Чу добре глухия звук от този уж сребърен долар. Даде ми друга (тази звънна като камбанка) и прибра фалшивата някъде дълбоко в чекмеджето на касовия апарат. После ми обърна гръб.

В покрайнините на града, почти на половината път до Уинона, намерихме достатъчно западнало място, предлагащо подслон. Маргрете започна да се пазари на испански. Хазяинът поиска пет долара. Марга призова Светата дева и още трима светии като свидетели на този пладнешки грабеж. И му предложи пет песо.

Не схванах смисъла на тази тактическа маневра. Тя нямаше песо. Нима би се опитала да пробута онези безполезни „кралски“ песо, които още носех някъде из джобовете си?

Не успях да науча отговора на този въпрос, защото хазяинът отвърна с цена от три долара. „И повече не мога да отстъпя, сеньора, Господ ми е свидетел!“

В края на краищата се споразумяха за долар и половина, после Марга даде още петдесет цента за чисти чаршафи и одеяло. Плати за всичко с два сребърни долара, само че поиска още възглавници и чисти калъфки за тях, за да уреди окончателно сделката. Получи ги, обаче нашият patron пожела да получи „още нещичко, та да му върви“. Марга добави десет цента, той се поклони ниско и заяви, че неговият дом е и наш.

В седем сутринта на другия ден поехме по пътя си — отдъхнали, чисти, щастливи и… гладни. Половин час по-късно вече бяхме в Уинона, а гладът ни измъчваше още повече. Утолихме го на масичките до малка закусвалня-каравана. Цяла купчина житени питки за десет цента, кафе за пет цента — втората чаша безплатно. Нямаше ограничения колко масло или конфитюр ще изядем.

Маргрете не успя да довърши щедрата си порция питки, затова си разменихме чиниите и аз не оставих храната да се похаби.

На караваната бяха окачени няколко надписа: „Плаща се при поръчката“, „Тук не приемаме бакшиш“ и „Готов ли си за Съдния ден?“

До лакътя на готвача-сервитьор (а май беше и собственик) бе подпрян брой на „Дозорна кула“.

— Братко — попитах го, — чувал ли си скоро вести кога да очакваме Съдния ден?

— Не си прави шегички с това. Вечността ще ти се стори твърде дълга в пъкъла.

— Не съм и помислял да се шегувам. Ако мога да съдя по знаменията и поличбите, вече сме в седемте години, предсказани в Откровенията, глава единадесета, стихове втори и трети. Но не знам колко от тях са минали.

— Според мен отдавна ги преполовихме — отвърна мъжът. — Антихристът шета на воля из този свят. Ти от спасените ли си? Ако не си, по-добре ми се махай от главата.

— Трябва да сме готови всеки миг, защото Синът човешки ще дойде нечакан.

— Дано наистина вярваш в това!

— Вярвам с цялата си душа. Благодаря ти за вкусната закуска.

— Не е нужно. Господ да бди над тебе.

— Благодаря ти. Бъди благословен.

Двамата с Марга отново тръгнахме на изток.

— Как е моята любима?

— Преяла и доволна.

— И аз. А особено съм щастлив от едно нещо, което ти направи снощи.

— Аз също. Но ти винаги го правиш, скъпи. Всеки път.

— Ъ-ъ, да… Мога да кажа същото за тебе. Само че си мислех за онова, което каза по-рано вечерта. Стийв те попита дали си съгласна с мен за Съдния ден и ти му отговори, че е така. Не мога да ти опиша колко се тревожех, защото още не бе решила да се върнеш в обятията на Исус. А пък Съдният ден наближава и може да ни сполети всеки миг… и ми беше много неспокойно. Но явно ти отново търсиш обратния път към светлината, макар и засега да не го обсъждаш с мен.

Изминахме може би двайсетина крачки, преди Маргрете да каже тихо:

— Мили, бих те успокоила, стига да ми беше по силите. Но не мога.

— Тъй ли? Май не те разбирам. Ще ми обясниш ли?

— Изобщо не казах на Стийв, че съм съгласна с тебе, а че не оспорвам мнението ти.

— Нали е все същото!

— Не е, скъпи. Не споменах пред Стийв, въпреки че бих го казала съвсем искрено, за непреклонното си намерение никога да не възразявам на своя съпруг пред други хора. За нищо! Каквито и несъгласия да имаме, ще ги обсъдя само с тебе — насаме. А не пред Стийв или който ще да е.

Поумувах над обяснението й, преглътнах първите отговори, които ми хрумнаха… и промълвих:

— Благодаря ти, Маргрете.

— Любими, правя го и заради своето достойнство, не само заради твоето. Винаги ми е било отвратително да слушам как мъж и жена спорят или дори се карат пред други. И да кажеш, че по слънцето щъкат яркозелени кученца, няма да ти възразя, ако наоколо има хора.

— Ами че те наистина щъкат!

— Моля?!

Тя дори се спря и ме изгледа смаяно.

— Добричката им Марга… Какъвто и проблем да имаме, ти все намираш най-милите думи. Видя ли някога яркозелено кученце на слънцето, ще се постарая да ти съобщя новината насаме, за да ти спестя неудобството пред хората. Обичам те! Вложил съм съвсем друг смисъл в отговора ти на Стийв, само защото много се тревожа за тебе.

Тя хвана ръката ми и повървяхме мълчаливо.

— Алек…

— Да, любима?

— Не го правя от инат. Ако греша и ти наистина отидеш в рая на християните, искам да съм с тебе. Дори това да означава, че ще се върна към вярата в Исус, пак го искам. Ще се опитам. Нищо не мога да ти обещая отсега, защото вярата не идва само с усилие на волята. Но ще се постарая.

Спрях да я целуна, с което развеселих мъжете в отминаваща ни кола.

— Скъпа моя, повече не бих могъл да искам от тебе. Да се помолим ли заедно?

— Предпочитам да се моля сама… и ще го правя! Ще ти кажа, щом за мен дойде времето да се молим заедно.

Скоро след това двойка фермери ни качи в колата си. Откараха ни до Уинслоу. Оставиха ни, без да зададат и един въпрос, а и ние не пожелахме нищо да обясняваме. Беше сериозно постижение спрямо досегашните случки.

Уинслоу е доста по-голям град от Уинона. Броят на жителите му дори е внушителен за пустинно селище — цели седем хиляди. Там ни се отдаде да свършим нещо, което Стийв ни подсказа ненатрапчиво. С Марга го бяхме обсъдили сериозно през нощта.

Прав беше човекът — не носехме подходящи дрехи за пустинята. Вярно, нямахме и избор, защото рязката промяна на световете ни изненада. Само че тук изобщо не видях друг мъж да носи делови костюм. Нито пък белите жени се обличаха толкова официално. Мексиканките и индианките носеха поли, но англосаксонките предпочитаха шорти или панталони — от по-лек памучен плат или дънки, бермуди или за езда, все едно. Рядко се виждаше някоя с пола.

Пък и нашите дрехи се набиваха в очи дори като градско облекло. Стилът им беше толкова чудат тук, сякаш идвахме направо от екзотична страна. Не ме питайте за подробности, защото не разбирам много от дрехи, особено от женски премени. Моят костюм изглеждаше скъп и елегантен, но когато го обличаше моят patron дон Хайме, в град Масатлан, в друг свят… а в този, насред пустинята на Аризона, сякаш бях изпълзял от долнопробна кръчма.

В Уинслоу открихме магазинче точно каквото ни трябваше. „ВТОРА УПОТРЕБА — богат избор — плаща се в брой — без гаранция и рекламации — всички носени дрехи са стерилизирани преди да ги изложим в магазина.“ Същите надписи ги имаше и на испански.

Час по-късно, след придирчивото ровене в стоката им и стръвното пазарене на Маргрете, вече бяхме екипирани подходящо за пустинята. Носех тънък кафеникав панталон и риза в същия цвят, заедно със сламена шапка, смътно напомняща за прочутия западняшки стил. Маргрете се облече значително по-леко — твърде (дори неприлично) къс и впит панталон и горна дреха, която макар и да покриваше тялото й малко повече от сутиен, едва ли заслужаваше името си „лятна блузка“.

Щом я видях пременена така, аз й прошепнах:

— В никакъв случай не бих ти позволил да се покажеш пред хора в това безсрамно облекло.

— Мили, не се вкисвай толкова рано сутрин. Нали знаеш колко е горещо.

— Не се шегувам. Забранявам ти да купиш това!

— Алек, не си спомням да съм искала разрешението ти.

— Противиш ли ми се?

Тя въздъхна.

— Така излиза, макар и да не ми се иска. Взе ли си бръснача?

— Нали ме видя да го вземам?

— Бельото и чорапите ти са у мен. Имаш ли нужда от още нещо в момента?

— Не. Маргрете, престани да заобикаляш въпроса ми!

— Скъпи мой, вече ти казах, че няма да се карам с тебе пред други хора. Към тези дрехи купих и пола, която се увива по кръста, тъкмо се канех да си я сложа. Остави ме да го направя и да уредя сметката. После ще излезем навън да си поговорим на спокойствие.

Колкото и да бях кипнал, съгласих се. Не бива да пропусна факта, че благодарение на нейната грижовна разсъдливост излязохме от онова дюкянче с повече пари, отколкото имахме на влизане. Как ли? Ами костюмът от моя patron дон Хайме, толкова нелеп на раменете ми, изглеждаше напълно задоволително, когато го премери собственикът на магазинчето. Всъщност той дори малко приличаше на дон Хайме. Предложи да размени костюма срещу онова, което аз си избрах.

Но Маргрете настояваше да ни доплати. Поиска пет долара, получи два.

Докато тя уреждаше окончателно сметката, научих и как е направила същата магия, отървавайки се от онзи официален дамски костюм, от който вече нямаше нужда. И тъй, влязохме в магазина със 7 долара и 55 цента. Тръгнахме си с 8 долара и 80 цента… и удобно за пустинята облекло, гребен (един за двама ни), раница, сгъваем бръснач и малко бельо и чорапи. Вярно, дрехите бяха втора ръка, но поне ни увериха, че са стерилизирани.

Не ме бива в хитростите и увъртанията с жените. Маргрете ме поведе по магистралата към една отбивка, не желаеше да говорим преди това… и вече съзнавах, че съм загубил спора. След малко тя подхвана, без да забавя крачка:

— Е, мили? Искаше да обсъдим нещо.

— Ъ-ъ… с тази пола дрехите ти са приемливи. Едва. Но няма да се появяваш на публично място с тези шорти! Разбрахме ли се?

— Смятах да ходя по шорти, ако стане горещо. Както е в момента.

— Но, Маргрете, нали ти казах да не… — Вече размотаваше полата и я свали. — Пак ми се опълчваш!

Тя сгъна грижливо дрехата.

— Може ли да я оставя в раницата? Моля те.

— Нарочно ми правиш напук!

— Алек, нито аз съм длъжна да ти се подчинявам, нито ти на мен.

— Как така… Мила, нека бъдем разумни. Знаеш, че не съм склонен да заповядвам. Но жената трябва да слуша мъжа си. Не си ли моя съпруга?

— Ти ми каза, че съм. Значи съм такава, докато не решиш друго.

— Значи е твой дълг да ми се подчиняваш.

— Не е, Алек.

— Та това е първото задължение на всяка жена!

— Не съм съгласна.

— Но… Ама че щуротия! Нима искаш да ме напуснеш?

— Не. Освен ако вече мислиш за развод.

— Не приемам развода. Това е грешно. Противоречи на Светото писание.

Не каза нищо.

— Маргрете… моля те, сложи си полата.

— Почти ме убеди, миличък — кротко изрече тя. — Ще ми обясниш ли защо го искаш?

— Какво?! Ами защото ако си само по тези шорти, това е неприлично!

— Алек, изобщо не проумявам как една дреха може да бъде неприлична. Виж, със самите хора е друго. Да не казваш, че аз се държа недостойно?

— Уф… изопачаваш думите ми. Когато носиш на публично място тези шорти без полата върху тях, показваш толкова много от тялото си, че гледката е неприлична. И точно в момента, както си ходим край магистралата, ръцете и краката ти са съвсем голи… Ето, хората в онази кола те видяха. Те направо те зяпаха!

— Добре. Дано да им е харесало.

— Моля?!

— Казваш ми, че съм красива. Но може би си пристрастен. Надявам се, че външността ми е приятна и за други хора.

— Дръж се сериозно. Казвам ти, че си разголена!

— Чух. Краката ми били голи. Вярно е. Предпочитам да ходя така, когато е прекалено топло. Скъпи, на какво се мръщиш? Нима краката ми са грозни?

(„Всичко е прекрасно в тебе, възлюбена моя, и нищо не те грози…“)

— Любима, чудесна си. Не зная колко пъти съм ти повтарял. Само че нямам желание и други да се възхищават на красотата ти.

— Няма да намалее, ако и други ми се порадват. Да се върнем на темата, Алек. Опитваш се да ми обясниш защо голите ми крака изглеждат неприлично. Стига да можеш, но не ми се вярва.

— Голотата е неприлична сама по себе си. Събужда развратни помисли.

— Нима? Като гледаш краката ми, получаваш ли ерекция?

— Маргрете!!!

— Алек, не ставай пак досадник! Зададох съвсем простичък въпрос.

— Непристоен въпрос.

Тя въздъхна.

— Изобщо не разбирам как такъв въпрос може да бъде непристоен между съпрузи. И няма да се съглася, че краката ми са неприлична гледка. Нито пък голотата изобщо. Била съм гола пред погледите на стотици хора…

— Маргрете!

— Че ти не знаеше ли? — учуди се тя.

— Не знаех и съм смаян да го чуя.

— Сериозно ли, мили? Виждал си колко добре плувам.

— Това какво общо има? И аз плувам добре, само че не гол. Обличам бански костюм.

(Но в този момент твърде отчетливо си припомних басейна на „Конге Кнут“. Разбира се, моята любима бе свикнала да плува гола. Май вече стъпвах на несигурна почва.)

— А, да. Виждала съм такива костюми в Масатлан. И в Испания. Любими, ние пак се отплеснахме. Проблемът не е само дали голите крака са неприлични, дали трябваше да целуна Стийв за довиждане или дали съм длъжна да ти се подчинявам. Очакваш от мен да бъда такава, каквато не съм. Искам да бъда твоя жена дълги години, цял живот… и се надявам да споделя с тебе и рая, ако ти е писано да попаднеш там. Мили, аз обаче не съм дете, нито робиня. Обичам те и се стремя да изпълнявам желанията ти. Но няма да се подчиня на заповед, само защото съм ти съпруга.

Как ми се иска да кажа, че я убедих с блестящите си доводи… Но няма да е вярно.

Още се опитвах да измисля някакъв отговор, когато една кола забави, преди да ни подмине. Чух подсвиркване, каквото правилно наричат „хулиганско“. Возилото спря и ни доближи на заден ход.

— Ей, да ви откараме ли донякъде? — подвикнаха ни отвътре.

— Да! — веднага отговори Маргрете и се забърза към колата.

Не ми оставаше друго, освен да я последвам.

Беше пикап, зад волана седеше жена, а до нея мъж. Стори ми се, че и двамата са на моите години, може би и по-възрастни. Мъжът се пресегна и ни отвори задната врата.

— Качвайте се!

Помогнах на Маргрете да влезе, последвах я и затворих вратата.

— Има ли достатъчно място за вас? — попита той. — Ако няма, избутайте тия боклуци на пода. Нали разбирате, никога не се возим отзад, та се трупат всякакви нещица. Ние сме Клайд и Беси Бълки.

Беше много едър — от онези мъжаги с тежки широки кости, които все са първи атлети като ученици, но после започват да трупат в изобилие месо и сланина по тялото си. За жена му не можех да кажа, че е дебела, но ми се стори излишно пухкава.

— Как сте, госпожо Бълки, господин Бълки? Ние сме Алек и Маргрете Греъм. Благодаря ви, че ни качихте.

— Алек, я не го давай толкова официално — укори ме жената. — Накъде сте поели?

— Беси, хвърляй поне едно оченце на пътя…

— Клайд, щом не ти харесва как карам тая таратайка, да отбия, та да си сменим местата.

— А, не, не, много добре си караш!

— Ами затвори си човката тогава, че иначе започваме по правило номер шест. Е, Алек, накъде?

— Отиваме в Канзас.

— Леле! Ние не сме чак дотам, стигнем ли Чембърз, свиваме на север. За малко сме в една посока, няма и деветдесет мили. Но поне ще ви повозим, колкото можем. Какво ще правите в Канзас?

(Ха, какво щях да правя в Канзас? Ще отворя сладкарница с всевъзможни сладоледи… ще върна скъпата си съпруга в лоното Христово… ще подготвя душата си за Съдния ден…)

— Ами… Ще мия чинии.

— Моят мъж е твърде скромен — кротко се обади Маргрете. — Ще отворим ресторантче с кафене в едно колежанско градче. Но по пътя към целта може би ще мием чинии. Или ще работим почти всичко, каквото ни попадне.

Наложи се да обясня какво ни е сполетяло — с пропуски и отклонения от истината в моментите, които биха се сторили невероятни на тези добри хора.

— Ресторантът бе срутен до основи, мексиканските ни партньори загинаха, а ние загубихме всичко. Споменах миенето на чинии, защото такава работа мога да си намеря почти навсякъде. Готов съм да се захвана с какво ли не…

— Алек, щом така си се настроил — каза Клайд, — ще си стъпиш пак на краката, преди да се усетиш.

— Е, загубихме пари, това е всичко. Не сме толкова стари, че да не започнем всичко отначало.

(Мили Боже, ще поотложиш ли Съдния ден, докато смогна да изпълня обещанията си? Да бъде волята Ти. Амин.)

Маргрете стисна ръката ми и Клайд забеляза. Бе се обърнал на седалката, за да е с лице и към нас, и към Беси.

— Ще се справиш — одобри ни след малко. — Ето, и жена ти те подкрепя, значи непременно ще успееш.

— И аз се надявам. Благодаря ти.

Но знаех защо се извъртя в такава неудобна поза — да зяпа Маргрете. А в тези обстоятелства не можех да му се сопна. Пък и беше ясно, че господин и госпожа Бълки не виждаха нищо нередно в облеклото на моята любима. Самата Беси носеше подобни дрехи, но доста по-оскъдни. И съм длъжен да призная, че макар да й липсваше нетленната прелест на Маргрете, тя хващаше окото.

При Цветната пустиня спряхме, излязохме от колата и се загледахме в тази наистина невероятна природна красота. Вече бях минавал оттук, но на Маргрете й беше за пръв път и остана без дъх. Клайд обясни, че винаги се отбивали за малко, макар да са виждали мястото стотици пъти.

Всъщност, трябва да се поправя — вярно, че бях се наслаждавал на тази гледка… но в друг свят. Присъствието на Цветната пустиня май потвърждаваше едно мое укрепващо подозрение. Не Майката Земя се променяше, когато ни захвърляха от един свят в друг, а само човекът и неговите дела, при това не изцяло. Но засега единственото натрапващо се обяснение за нашата участ изглеждаше по-скоро като признак на мания за преследване. Повтарях си, че не бива да се поддавам на заблуди. Длъжен бях да се грижа за Маргрете.

Клайд ни купи хотдогове и студен сок, а на предложението ми да си платим просто махна с ръка. Когато се настанявахме отново в тяхната кола, той седна зад волана и покани Маргрете при себе си. Не ми беше приятно, но нямаше как да проявя чувствата си, защото Беси тутакси каза:

— Горкичкият Алек! Ще трябва да се друса до дъртата крава. Не се муси, миличък. До отбивката към Чембърз остават само двайсет и три мили… значи двайсетина минути, както Клайд кара.

Този път той не припираше и стигнахме след половин час. Но изчака, докато се увери, че някой ще ни откара до Галъп.

Добрахме се дотам много преди свечеряване. Макар да имахме 8,80 долара, май беше време да потърся къде се трупат купчини мръсни чинии. В този Галъп имаше мотели и къмпинги почти колкото и индианци, а към почти половината от тези места за подслон има и ресторанти. Обиколих една дузина, преди да открия кому е нужен мияч.

След две седмици бяхме в Оклахома Сити. Ако си мислите, че сме напредвали твърде бавно, прави сте. Падат се по-малко от петдесет мили на ден. Но междувременно се случи какво ли не и аз вече не можех да устоя на параноята. Подмятаха ни от свят в свят, при това с почти явното намерение да ни причинят колкото се може повече неприятности.

Да сте виждали как котарак си играе с мишле? Жертвата няма дори нищожен шанс. И ако има ум поне колкото добрият ни Господ дава на една мишка, отлично съзнава положението си. Но въпреки това продължава да търси път към спасението… за да се озове отново в лапите на мъчителя си.

Аз бях мишката.

По-точно — ние, защото и Маргрете беше с мен. Само тя ми вдъхваше сили да не се откажа. Не се оплакваше и не сядаше да се вайка със скръстени ръце. Затова и на мен сърце не ми даваше да се предам.

Един пример. Бях се досетил, че макар хартиените пари да са напълно безполезни в друг свят, за златните и сребърните монети като скъпоценен метал поне можехме да вземем нещо. Така че докопах ли се до такива пари, харчех ги крайно неохотно и отказвах да взема банкноти като ресто.

Ех, че съм изобретателен! Мозък и половина…

На третия ден в Галъп Марга и аз задрямахме в стаята, за която плащахме с миене на чинии (аз) и почистване на стаите (тя). Нямахме намерение да спим, само искахме да си отдъхнем малко, преди да хапнем. Денят ни се стори дълъг и тежък. Изтегнахме се направо върху покривката на леглото.

Тъкмо се отпусках и усетих, че нещо твърдо и ръбесто притиска гръбнака ми. Поразсъних се достатъчно, за да се сетя, че нашите скътани сребърни долари са изпаднали от джоба на сакото ми. Измъкнах ръката си изпод главата на Марга, преброих отново доларите, добавих към тях дребните центове и ги оставих на нощното шкафче — на няма и една педя от главата си. После пак се настаних до Марга и потънах в сън за секунди.

Събудих се сред непрогледен мрак.

И се стреснах. Маргрете дишаше тихо и равномерно до мен. Побутнах я внимателно.

— Мила, събуди се.

— Ъ-ъ?…

— Късно е. Май изпуснахме вечерята.

Тя веднага се опомни.

— Можеш ли да светнеш нощната лампа до леглото?

Пресегнах се натам и едва не паднах на пода.

— Не мога да напипам тази проклетия. Тъмно е като в купчина въглища. Чакай, ще светна лампата на тавана.

Станах предпазливо, тръгнах към вратата, спънах се в стол и не намерих вратата. Започнах да шаря с ръце по стените и най-сетне я докопах. След още малко търсене слепешком намерих и ключа на лампата.

Мрачното мълчание се проточи, после аз казах съвсем ненужно:

— Пак го направиха.

Стаята беше типично безлика като във всеки евтин мотел. Само че някои дреболии я отличаваха от стаята, в която заспахме.

Нямаше ги и нашите скътани сребърни долари.

Липсваше всичко, освен дрехите на гърбовете ни — раницата с чистите чорапи и бельо, гребена, сгъваемия бръснач. Огледах старателно навсякъде, за да се уверя.

— Е, Марга, какво ще правим сега?

— Каквото кажеш.

— Хъм… В кухнята едва ли ще ме познаят, но може би пак ще ми позволят да измия съдовете.

— Или пък имат нужда от сервитьорка.

На вратата имаше автоматична ключалка, аз пък нямах с какво да я отворя на връщане, затова я оставих открехната. Водеше направо навън и на отсрещната страна на паркинга видяхме ъглова стая, над която светеше табела „Рецепция“. Нищо особено, само че мотелът по нищо не приличаше на онзи, в който работехме. Там канцеларията на управителя и рецепцията се намираха в централната сграда отпред, остатъка от която заемаше кафенето.

Да, очевидно бяхме пропуснали вечерята си.

Както и закуската. Защото в този мотел нямаше кафене.

— Е, Марга?

— В коя посока е Канзас?

— Нататък… поне така ми се струва. Все пак имаме избор. Можем да се върнем в стаята, да си легнем и да спим, докато се съмне. Или излизаме на магистралата, за да си опитаме късмета на стоп. В тъмното.

— Алек, аз пък виждам само една възможност. Върнем ли се да спим в онази стая, ще станем след няколко часа още по-гладни, без с нищо да сме си помогнали. А току-виж загазим и по-зле, защото сварят ли ни в стая, за която не сме платили…

— Измих огромни купчини чинии!

— Но не тук. Тези хора може и да извикат полиция.

Тръгнахме към пътя.

 

Този пример е типичен за тормоза, който трябваше да търпим по мъчителния път към Канзас. Да, казах именно „тормоз“. Ако манията за преследване се състои в убеждението, че целият свят наоколо заговорничи срещу вас, аз бях станал заклет параноик. Това обаче беше или „разсъдлива“ параноя (дано ми простите нелепия израз), или страдах от толкова внушително разминаване с действителността, че беше време да ме лекуват в заключена стая.

Може би. Но… Значи Маргрете беше част от моите налудничави видения, а с подобен отговор не можех да се примиря. Не подхождаше и предположението, че сме се поддали на едни и същи заблуди. В който и да е свят Маргрете си оставаше въплъщение на здравомислието.

Денят започна да преваля преди да сме утолили с нещо глада си. Вече съзирах призраци и там, където нормалният човек би видял само прашни вихрушки. Моята шапка също се бе пренесла под опашката на дявола и слънцето на Ню Мексико никак не ми помагаше да мисля трезво.

Успяхме да се качим в микробус, пълен с работници от някакъв строеж. Откараха ни до Грантс и ни купиха обяд, преди да продължат. Може да съм неизлечимо луд, но пък не съм глупак. Дължахме пътуването и храната на факта, че в неприлично впитите си шорти Маргрете неизменно привличаха мъжкото внимание. Имах повод да премисля много неща, докато се наслаждавах (най-искрено!) на онзи обяд, платен от работниците. Предпочетох да запазя изводите за себе си.

Когато те си тръгнаха, попитах Марга:

— Продължаваме ли на изток?

— О, да. Но първо ми се иска да надникна в обществената библиотека. Стига да има такава.

Когато още бяхме в света на нашия приятел Стийв, липсата на всякакъв въздушен транспорт ме накара да допусна, че сме попаднали в родния свят на Марга (а значи и на „Алек Греъм“). И в Галъп решихме да проверим, като отидем в библиотеката. Аз се зарових в статията по американска история от енциклопедията, а Маргрете се зае да чете за Дания. Стигнаха ни само пет минути, за да се убедим, че Марга не се е родила в този свят. Открих, че Брайън е бил избран през 1896-та, но починал преди изтичането на мандата му. Поста заел неговият вицепрезидент Артър Сюъл. Нямаше смисъл да чета повече. Набързо плъзнах погледа си по имената на президенти и датите на войни, за които никога не бях чувал.

А нослето на Маргрете чак потрепваше от възмущение. Щом излязохме навън и нямаше нужда да си шепнем, попитах какво я е разстроило.

— Скъпа, вече съм убеден, че това не е твоят свят.

— Няма никакво съмнение!

— Само че трябваше да проверим, защото липсата на аеронавтика може да е присъща на множество светове.

— Радвам се, че този не е моят! Алек, тук Дания е част от Швеция. Нали е ужасно?

Откровено казано, не разбирах какво я наскърбяваше. Двете страни са скандинавски и поне в моите очи доста си приличат.

— Извинявай, мила, не знам много за вашите краища.

(По-точно, веднъж бях пътувал до Стокхолм и харесах града, но моментът не ми се струваше подходящ за подобни спомени.)

— И в онази глупава книга пише, че Стокхолм е столица, а Карл Шестнадесети е на престола. Алек, та той дори не е от кралско потекло! А пък те ми разправят, че е мой крал!

— Но, слънчице мое, той не ти е крал. Това не е твоят свят.

— Зная. Алек, може ли да стана натурализирана американка, ако пак не попаднем другаде и се настаним тук?

— Да, струва ми се.

Тя въздъхна.

— Не искам да бъда шведка.

Премълчах. Далеч не във всичко можех да й помогна.

 

И тъй, в Грантс отново потърсихме обществена библиотека, за да видим в какво се е превърнал светът след последните ни митарства. Не бяхме виждали нито „аеропланос“, нито дирижабли, затова беше възможно да сме попаднали в света на Марга. Този път първо потърсих в енциклопедията статията „Аеронавтика“. Не намерих нищо за дирижабли, но пък за летящите машини беше написано достатъчно. Изобретил ги доктор Алберто Сантос-Дюмон в началото на този век. Учудих се, защото в моя свят той беше един от пионерите в създаване на дирижаблите, може би изпреварен единствено от граф фон Цепелин. Доколкото можах да преценя, „аеродините“ на доктора бяха примитивно творение не само в сравнение с реактивните самолети, но и с „аеропланос“. Смятаха ги по-скоро за куриоз без особено практическо значение. Не дочетох статията и реших да проверя в американската история. Първо потърсих името на Уилям Брайън Дженингс.

Изобщо не го открих. Е, знаех си, че този свят не е моят.

Но Марга цялата сияеше и едва изчака да излезем от задължително тихата читалня, за да сподели с мен радостта си.

— Тук Скандинавия е една огромна държава… и Копенхаген е столицата!

— О, това е добре!

— А синът на кралица Маргрете — принц Фредерик, се е възкачил на престола под името крал Ерик Густав, сигурно за да угодят на онези провинциалисти… Но той е от истинско датско кралско потекло, до мозъка на костите. Така и трябва да бъде!

Опитах се да й покажа, че и аз съм много доволен. Нямахме нито цент, нито пък знаехме къде ще спим през нощта, а тя се радваше като дете на Коледа… за нещо, което според мен никак не ни засягаше.

Два пъти ни повозиха на къси разстояния и ето че се озовахме в Албюкърки. Реших, че ще бъде по-благоразумно да поостанем, защото градът е голям, дори ако трябваше да потърсим помощ от Армията на спасението. Само че почти веднага си намерих работа като мияч на чинии в кафе-сладкарницата на местния „Холидей Ин“, а Маргрете беше сервитьорка на същото място.

Може би нямаше и два часа, откакто ни наеха, а тя влезе при мен в миялната. Пъхна нещо в джоба на панталона ми, както се бях навел над купчината мръсни съдове.

Обърнах се.

— Здрасти, разкошно маце!

Бръкнах в джоба. Беше сгъваем бръснач, подходящ при пътуване. Дръжката се отвиваше, заедно с острието се вместваше в непромокаема кутийка, по-малка дори от джобно издание на новия Завет.

— Да не си го свила отнякъде?

— Не съвсем. Бакшиши… Купих го от щанда за дреболийки във фоайето. Мили, искам да се обръснеш още при първата почивка.

— Я да те открехна, кукличке. Тебе те наемат, защото радваш окото. А мен ме вземат заради яката гърбина, празната глава и кроткия нрав. Хич не им пука как изглеждам.

— Но за мен е важно.

— Всеки твой каприз е заповед за мен. А сега изчезвай. Бавиш ми работата.

Вечерта Маргрете ми обясни защо купила първо бръснач.

— Скъпи, не е само защото ми харесваш без набола четина и с по-къса коса. Но този достоен за Локи тормоз над нас продължава и всеки път сме принудени веднага да търсим работа, просто за да се нахраним. Казваш, че за никого нямало значение как изглежда един мияч на чинии… но според мен, ако си чист и спретнат, това ще те улесни за каквото и да било. Има още една причина. С нашето блуждаене из световете ти се наложи да брадясваш… колко пъти? Май станаха пет и то веднъж за цели три дни. Любими мой, когато току-що си се обръснал, изглеждаш горд и щастлив. Тогава и аз съм доволна.

Маргрете ми направи нещо като пояс. Всъщност беше платнена торбичка с препаска през кръста. Настоя да не го свалям и в леглото.

— Губехме всичко, което не е на самите нас, при всяка промяна. Искам да слагаш вътре бръснача и монетите, когато си лягаме.

— Не вярвам, че е толкова лесно да надхитрим сатаната.

— Кой знае… Можем поне да се опитаме. Всеки път оставаме с дрехите на гърбовете си и каквото имаме по джобовете. Май такива са правилата.

— В хаоса няма правила.

— А може би това изобщо не е хаос. Алек, ако ти не искаш пояса, имаш ли нещо против аз да го нося?

— О, ще го нося. Но това няма да възпре сатаната, ако реши да ни го отнеме. А и не за парите се тревожа. Веднъж бяхме захвърлени в Тихия океан както майка ни е родила, но пак се отървахме… не си забравила, нали? Безпокоя се за друго… Марга, ти забеляза ли, че при всяка промяна сме били прегърнати или поне сме се държали за ръце?

— Да, забелязах.

— А всичко става толкова бързо, че не успяваш и да мигнеш. Ами ако не сме заедно в този миг и дори не се докосваме? Кажи ми какво ще стане… — Тя мълча толкова дълго, че явно не искаше да ми отговори. — Ъхъ… И аз си мисля същото. Но не можем да сме като сиамски близнаци през цялото време. Налага се да работим. Любима, съкровище мое, който и да ни причинява това — сатаната, Локи или някой зъл дух — може да ни раздели, просто като избере момент, когато не сме заедно.

— Алек…

— Да, сърце мое?

— Локи можеше отдавна да направи това, стига да поиска. Но още не се е случило.

— Значи може да стане и в следващата секунда.

— Да. Или никога.

 

Продължихме по пътя си и търпяхме промените. Благоразумието на Маргрете ни беше от полза, макар че веднъж едва не загазихме. Едва се разминах с присъда за незаконно притежание на сребърни монети. Но поредната бърза промяна (най-мигновената от всички) ни отърва от обвинението, уликите и човека, който ни бе издал. Озовахме се в непозната съдебна зала, откъдето ни изгониха набързо, защото нямахме специални покани да присъстваме.

А бръсначът все си беше у мен. Никой шериф, ченге или пристав не проявяваше желание да ми го отнеме.

Напредвахме към целта си по обичайния начин. (Моята вдигната ръка, съчетана с прекрасните крака на Маргрете. Отдавна бях признал пред себе си, че мога не само да се примиря с неизбежното, но и да му се наслаждавам.) Попаднахме в приятна част от… дали беше Тексас?… Слязохме от един камион, а шофьорът отби на север от магистрала 66.

Вече не бяхме в пустинята, а сред ниски зелени хълмове. И денят беше прекрасен, но ни измъчваха умора, глад, пот, мръсотия. Мъчителите ни надминаха себе си — три прехвърляния между световете за по-малко от денонощие и половина.

За един ден се хванах два пъти на работа като мияч, в същия град, на същия адрес… а не получих нито цент. Трудно е да си вземеш парите от кръчмата „Самотния каубой“, ако се е превърнала пред очите ти в грил-бар „Вивиън“. Същото важеше и за случката след около три часа, когато „Вивиън“ изчезна в небитието, за да отстъпи мястото си на занемарена площадка, където се продаваха стари коли. Единственото добро нещо в тези сътресения беше, че имах изключителния късмет (или така си беше намислено?) Маргрете всеки път да е до мен. Веднъж дойде да ме почака, докато шефът на заведението пресмяташе каква надница ми дължи, после пък работехме заедно.

Третата промяна ни лиши от подслон през нощта, вече платен с труда на моята любима. Затова, когато слязохме от онзи камион, бяхме уморени, гладни и мръсни, а моята мания за преследване се извиси до поредния недостижим връх.

Извървяхме само няколкостотин метра и стигнахме до прелестно малко поточе — може би най-безценната находка в място като Тексас.

Спряхме до бетонния бордюр над водата.

— Маргрете, ще ти хареса ли да се поплацикаш тук?

— Мили, не само ще се плацикам, а направо ще се изкъпя.

— Хъм… Ами да, ще се промъкнем под оградата и ще отидем стотина метра по-нататък. Така никой няма да ни види от пътя.

— Слънце мое, ако искат, нека свиркат и ръкопляскат. Нищо не би ми попречило да се изкъпя. И… Водата поне ми се струва чиста. Дали е безопасно да я пием?

— Тази ли? Не се съмнявам, стига да отидем нагоре по течението, преди пътя. Всеки ден след онзи айсберг поемахме доста по-лоши рискове. Ех, ако имахме и нещо за хапване… Да речем, твоята мелба с разтопена лакта. Или предпочиташ бъркани яйца?

Докато си приказвах, вдигнах най-долната тел, за да се промъкне Маргрете под нея.

— Ще се задоволиш ли с шоколадова вафла?

— Щом ми позволяваш капризи, избирам си да е „Милки Уей“.

— Боя се, че нямаш избор, скъпи. Имаме само най-обикновена вафла „Хенри“.

Тя на свой ред задържа телта, за да пропълзя отдолу.

— Май ще е по-добре да не говорим повече за храната, която ни липсва. — Изправих се и добавих: — Готов съм да схрускам и суров пор.

— Но ние имаме нещо за ядене, мили мъжо. Вафла „Хенри“ в чантата ми.

Спрях се като закован.

— Жено, ако си правиш майтапи с мен, ще те набия.

— Изобщо не се шегувам.

— Да знаеш, в Тексас е съвсем законно да се вкарва съпругата в правия път, стига пръчката да не е по-дебела от палеца ми. — За по-нагледно й показах палец. — Виждаш ли наоколо някоя подходяща?

— Ще ти намеря непременно.

— Та откъде се сдоби с тази вафличка?

— Ами в закусвалнята, където господин Фасели ни почерпи с кафе и понички.

Господин Фасели ни повози посред нощ, преди да се качим в камиона. По две малки понички, сметана и захар в кафето — това ни бяха калориите през последното денонощие.

— Ще отложим боя засега. Жено, ако си откраднала вафлата, предпочитам да си признаеш друг път. Наистина ли имаш вафла „Хенри“, която може да се пипне? Или вече бълнувам?

— Алек, нима си мислиш, че бих откраднала вафла? Купих я от монетен автомат, докато вие с господин Фасели се отбихте в мъжката тоалетна.

— Но как? Нямаме никакви пари. Не и от този свят.

— Вярно. Но в чантата си имах десетаче отпреди двете последни промени. Разбира се, тук не ставаше за нищо, ако гледаме по-строго на нещата. Само че не ми се вярваше да е нередно, ако машината го приеме. Така и стана. Прибрах вафлата, преди да излезете… защото нямах три десетачета и не можех да почерпя и господин Фасели. — Тя помълча и попита неспокойно: — Според тебе беше ли е измама?

— Няма да обръщаме внимание на подробностите… стига да споделя плодовете на престъплението. И ще стана виновен наравно с тебе. Ъ-ъ… ще ядем ли или първо да се изкъпем?

Решихме да започнем с похапването — истински разкошен банкет за нас, особено с вкусната вода от поточето. После дълго се плискахме и смяхме… един от най-щастливите мигове в живота ми. Маргрете имаше и сапун в чантата си, а вместо кърпа използвахме моята риза. Топлият въздух свърши останалата работа.

Каквото стана веднага след това, според мен беше неизбежно. Никога дотогава не бях се любил на открито, особено пък посред бял ден. Да беше ме попитал някой, щях да отговоря, че за мен е немислимо, че ще се притеснявам прекалено от възможния позор да ни сварят така.

Макар и с щастливо изумление, мога да кажа, че без да забравям колко достъпна гледка бяхме за някой случаен минувач, изобщо не се смутих… сигурно и заради кипящата, заразителна жизненост на Маргрете.

Дотогава не бях и спал гол на трева. Май се унесохме за около час.

Когато се събудихме, Маргрете настоя да ме обръсне. Самият аз не бих се справил кой знае колко добре, защото нямах огледало пред себе си, но тя свърши работата бързо и сръчно. Стояхме до колене във водата, аз разтърквах пяна в дланите си и я добавях по бузите си при нужда.

— Готов си — одобри тя накрая и ме целуна. — Измий се… и не забравяй ушите! Ще ти донеса кърпата. Тоест, ризата.

Маргрете излезе на брега, а аз започнах да си плискам лицето.

— Алек…

— Не те чувам, твърде силно съм пуснал душа.

— Моля те, мили!

Изправих се, махнах капките от очите си и се огледах.

Всичките ни вещи бяха изчезнали. С изключение на моя бръснач.