Включено в книгата
Оригинално заглавие
Job: A Comedy of Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Източник: Максима (през http://sfbg.us)

 

Издание:

СПЕЧЕЛИ ОБЛОГ ЗА САТАНАТА. 1997. Изд. Лира Принт, София. Биб. Научна фантастика, No.6. Роман. Превод: Силвана МИЛАНОВА, Владимир ЗАРКОВ [Job: A Comedy of Justice / Robert A. HEINLEIN (1984)]. Формат: 125x195 мм. (20 см.). Страници: 332. Цена: 3100.00 лв. (3.80 лв.). ISBN: 954-8610-15-9


ХХVI

Станах брат на чакалите

и приятел на камилските птици.

Йов 30:29

 

Тръгнах по стъпалата към трона. Отново ми се видяха твърде високи и широки, а вече нямаше кой да ме крепи, ако залитна. Бях принуден едва ли не да катеря с пълзене проклетата стълба, а сатаната се взираше в мен отвисоко, ухилен присмехулно. Отвсякъде се разнасяше погребална музика — малко напомняше за някоя творба на Вагнер, но не я познах. Мисля, че имаше и твърде ниски, недоловими от ухото звуци, които карат кучетата да вият, конете да цвилят диво, а хората — да мислят за бягство или самоубийство.

А стълбата все се проточваше в далечината.

Преди да тръгна, не премерих на око дължината й, но май имаше само трийсетина стъпала. След като пълзях по нея няколко минути, най-после се усетих, че изобщо не съм се изкачил. Ами да, Царят на лъжите!

Спрях и зачаках.

Скоро боботещият глас попита:

— Какво те затруднява, Свети Александре?

— Нищо особено. Просто Вие сте го замислил така. Ако наистина искате да дойда при Вас, ще спрете шегичките за малко. Дотогава няма смисъл да вървя по подвижни пясъци.

— Значи си въобразяваш, че го правя аз, при това нарочно?

— Убеден съм. Играете си на котка и мишка с мен.

— Опитваш се да ме злепоставиш пред моите достойни съратници?

— Не, Ваше величество. Вие сам го правите.

— Аха… Не съзнаваш ли, че мога да те смажа, както си се изпъчил пред мен?

— Ваше величество, аз съм изцяло във властта Ви, откакто влязох във Вашето царство. Какво искате от мен? Да продължа ли нагоре по тази безкрайна стълба?

— Да.

Изведнъж стъпалата престанаха да се умножават и се снишиха до съвсем удобни за мен размери. Добрах се до сатаната… по-точно — до копитата му. И тази близост се оказа твърде неприятна. Той не само ме ужасяваше до вцепенение, но и смърдеше! На стари боклукчийски кофи, на гнило месо, на сяра, на задушни стаи и газове от болни черва… и на още по-лоши неща. Казах си непреклонно: „Алек Хергеншаймър, не си позволявай да повърнеш и така да се лишиш от последния шанс да намериш Марга! Стегни се!“

— Тази табуретка е за тебе — изрече сатаната. — Седни.

Столчето без облегалка беше достатъчно ниско, за да ме унижи допълнително. Седнах.

Той взе моите мемоари и в грамадната му длан листовете заприличаха на тесте карти.

— Прочетох това. Не е зле. Многословно е, но моите редактори ще го поокастрят. По-добре така, отколкото прекалено кратко. Има нужда и от довършване, но може да го направи някой наемен писач. Май ще избера този вариант, за да стане краят по-засукан. Кажи ми, мислил ли си някога за професионална кариера като писател, вместо да проповядваш?

— Според мен ми липсва дарбата.

— Дрън-дрън. Ако знаеше какви гнусотии се издават всеки ден… Но те съветвам да направиш креватните сценки по-пиперливи. Днешните потребители ги предпочитат натурални и сочни. Все едно. Не те повиках, за да обсъждаме недостатъците на твоя литературен стил. Искам да ти направя предложение.

Чаках безмълвно. Той също не продумваше повече. След малко не издържа:

— Не те ли гризе любопитството?

— Разбира се, Ваше величество. Но човечеството вече има достатъчен опит във вземането-даването си с Вас. Опитвам се да бъде предпазлив.

Той се засмя и залата се разтърси.

— Горкото човече… Нима си въобразяваш, че ще се пазаря за жалката ти душица?

— Не знам какво искате от мен. Но ми липсва дори умът на доктор Фауст, значи се налага да внимавам.

— Стига де! Няма да ти вземам душата. Напоследък са непродаваеми, защото пазарът се препълни с некачествена стока. Мога да ги купувам по десет цента дузината, като връзка репички. Но и без това имам прекомерни запаси. Не, Свети Александре. Всъщност желая да те наема като професионалист.

(Изведнъж настръхнах. В какво ли бе скрита уловката? Трябва да има капан! Пази си гърба, момче!)

— От мияч на чинии ли имате нужда?

Сатаната пак се разсмя — 4,2 степен по скалата на Рихтер.

— В никакъв случай, Свети Александре! Не говоря за принудителните ти занимания, а за твоето призвание. Предлагам да те наема като проповедник, като глас на Библията. Искам да набиваш в главите посланието Исусово. Нали за това са те учили? Няма да събираш пари, а пък заплатата ще е много добра. Е, какво ще кажеш?

— Ще кажа, че се опитвате да ме изиграете.

— А, това не беше особено любезно. Никакви мръсни номера, Свети Александре. Ще имаш свободата да проповядваш каквото и както пожелаеш. Ще носиш титлата личен капелан на сатаната и примат на ада. Остатъка от времето можеш да посветиш на спасяването на погубени души, а тук ги има в изобилие. За заплатата можем още да поприказваме, но няма да е по-малка, отколкото на сегашния титуляр — папа Александър Шести, пословично алчно създание. Няма да се скъпя за услугите ти, обещавам. Е, съгласен ли си?

(Кой е лудият тук? Този старши сред дяволите или аз? Или пак ме мъчи някой от зачестилите напоследък кошмари?)

— Ваше величество, досега не споменахте нищо, с което можете да ме примамите.

— Нима? Всеки има нужда от пари. А ти си с празни джобове. Не можеш да останеш и ден повече в пищното си апартаментче, ако не си намериш работа. — Той тупна с длан по ръкописа. — Това може и да ти донесе нещо, но след време. Няма да е скоро. Не чакай аванс от мен. Може изобщо да не се продава добре.

— Ваше величество, щом сте прочел разказа ми за моя живот, знаете добре какво искам.

— Добре, кажи го сам.

— Искам любимата си. Маргрете Свенсдатер Гундерсон.

Сатаната ме изгледа учудено.

— Ама не ти ли пратих бележка? Тя не е в ада.

Почувствах се като пациент, който храбро е стискал зъби, докато научи резултата от биопсията на тумора… а после отказва да повярва в лошата новина.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се. А според тебе кой е шефът тук?

(Ха, уверения от Царя на лъжите!)

— Защо пък сте толкова уверен? Както чувам, никой за нищо не води сметка. Човек може да е в ада от не знам си колко години и вие дори да не подозирате.

— Заблудили са те. Но чуй какво ще ти кажа — ако приемеш предложението ми, ще можеш да си позволиш помощта на най-добрите детективи в историята, от Шерлок Холмс та до Едгар Хувър. Нека претърсят ада вместо тебе, да обърнат и последното камъче. Естествено, само ще си прахосаш парите. Тя не е в моята юрисдикция. Заявявам ти това най-официално.

Поколебах се. Адът е огромно място. Сам бих могъл да се мотая тук цяла вечност и пак да не намеря Марга. А голяма сума пари (о, колко добре знаех силата им!) би направила трудното лесно, невъзможното — преодолимо.

И все пак… Като заместник на шефа в ЦОБ може и да съм вършил малко съмнителни шашми (не е леко да се придържаш в рамките на бюджета), но аз съм ръкоположен свещеник и никога не съм служил на прастария ни Враг. Как един служител на Христос да стане капелан на сатаната? Мила Марга, просто не мога.

— Не.

— Да речем, че не съм чул. Добре, ще подсладя още малко сделката. Приемеш ли, ще прикрепя към тебе завинаги моята първокласна агентка сестра Мария Патриция. Ще бъде твоя робиня с единственото условие, че не ще можеш да я продадеш. Но дори ще се съглася да я даваш под наем, ако ти хрумне. Сега какво ще кажеш?

— Не.

— Стига де! Търсиш някаква жена, а аз ти предлагам далеч по-добра от нея. Само не се преструвай, че си недоволен от Пат. Трудно ставахте от леглото седмици наред. Да ти пусна ли на запис няколко въздишки и стонове?

— Ах, ти, воняща отрепко!…

— Кротко, кротко! Не се дръж невъзпитано в дома ми. И двамата знаем, както впрочем е известно на всички, че няма особена разлика между жените… признавам, освен в готварските им умения. Предлагам ти доста добра замяна. След две години сам ще се чудиш на сегашните си капризи. Хайде, Свети Александре, приемай. Не можеш да се надяваш на нищо по-добро, защото вече ти заявих тържествено, че твоето любимо датско зомби не се сервира в ада. Слушам те.

— Не!!!

Сатаната затропа с пръсти по облегалката на трона си. Стори ми се раздразнен.

— Това ли е последната ти дума?

— Да.

— Нека тогава предположим, че съм в състояние да ти предложа и работата като капелан, и твоята любима принцеса от севера…

— Нали ми казахте, че не е в ада?

— Но не твърдя, че не знам къде се намира.

— И можете ли да я доведете тук?

— Първо ми отговори. Ще приемеш ли да ми служиш като мой капелан, ако сделката включва и да се съберете двамата?

(Марга, Марга!)

— Не.

Сатаната се сопна грубо:

— Сержант, махни стражата. А ти, Александре, ела веднага с мен!

Стана от трона си и мина зад него, без повече да ме погледне. Наложи се да подтичвам, защото крачките му бяха великански. Видях входа на дълъг тъмен тунел. Затичах се с все сила, когато ми се стори, че сатаната се отдалечава — силуетът му се смаляваше бързо на фона на мъждукащата червена светлина.

И едва не се блъснах в гърба му. Оказа се, че той наистина променяше размерите си. Вече бяхме с почти еднакъв ръст. Спрях се запъхтян до него пред врата в края на тунела.

Сатаната докосна нещо и под тавана проблясна бяла лампа. Той отвори вратата и се обърна към мен.

— Влез, Алек.

Сърцето ми подскочи, задъхах се.

— Джери! Джери Фарнсуърт!