Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Job: A Comedy of Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Източник: Максима (през http://sfbg.us)

 

Издание:

СПЕЧЕЛИ ОБЛОГ ЗА САТАНАТА. 1997. Изд. Лира Принт, София. Биб. Научна фантастика, No.6. Роман. Превод: Силвана МИЛАНОВА, Владимир ЗАРКОВ [Job: A Comedy of Justice / Robert A. HEINLEIN (1984)]. Формат: 125x195 мм. (20 см.). Страници: 332. Цена: 3100.00 лв. (3.80 лв.). ISBN: 954-8610-15-9

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

IV

Тъй не из праха излиза скръбта

и не из земята изниква злочестието;

ала човек се ражда, за да страда,

както искрите — за да летят нагоре.

Йов 5:6-7

Бавно дойдох на себе си и изпитах желание това да не се е случвало. Бях във властта на някакъв ужасяващ кошмар. Зажумях, за да избягам от светлината и се опитах отново да заспя.

В главата ми думкаха туземски барабани. Опитах се да ги прогоня, запушвайки уши.

Блъскането се усили.

Отказах се. Отворих очи и повдигнах главата си. Грешка — стомахът ми се разбунтува, а ушите ми забучаха. Не можех да фокусирам погледа си, а и тези пъклени барабани ми пръскаха черепа.

Най-сетне успях да съсредоточа погледа си, макар да виждах малко мътно. Огледах се наоколо и установих, че се намирам в нечия чужда стая, проснат полуоблечен на леглото.

Сега започнах да си припомням някои неща. Вечеринка на борда. Алкохол в огромни количества. Шум. Голота. Капитанът в пола от треви усърдно подскача, а оркестърът се мъчи да се нагоди към ритъма му. Някои от пътничките са облечени в също такива полички, а някои и още по-леко. Трещене на бамбук, думкане на барабани.

Барабани…

Това в главата ми не бяха никакви барабани, а пулсацията на най-жестокото главоболие в живота ми. Защо, по дяволите, им позволих…

На кого си позволил? Ти сам си го направи, приятелче.

Да, но…

Да, но…! Пак „Да, но…“! Цял живот все едно и също. Кога най-сетне ще станеш човек и ще се научиш да поемаш отговорност за собствения си живот и за всичко, което става с тебе?

Да, но този път вината не беше моя! Аз не съм А. Л. Греъм. Това име не е мое. И корабът не е моят.

Не е ли? И ти не си Греъм?

Разбира се, че не…

Седнах в леглото и се опитах да се отърся от кошмара. И сядането беше грешка. Главата ми не падна в скута, но към блъскането на тъпаните в черепа ми се прибави и пронизваща болка в основата на врата. Единственото ми облекло беше черен официален панталон и се намирах в чужда стая, която бавно се люлееше.

Панталонът на Греъм. Стаята на Греъм. А това непрестанно лениво люшкане идваше от движението на кораб без стабилизатори.

Никакъв сън. А ако беше сън, то аз не бях в състояние да се отърся от него. Устата ми беше пресъхнала, краката отказваха да ми служат. Целият бях покрит с изсъхнала пот, която на места още лепнеше. А подмишниците ми… Тръпки ме побиват, като си спомня!

Имах нужда някой да излее кофа луга в устата ми.

Сега вече си спомних всичко. Или почти всичко. Огнената яма. Туземците. Пилците, които се пръскаха по шосето пред нас. Кораба, който и беше, и не беше моят. Маргрете…

Маргрете!

„Гърдите ти са като две сърнета — цяла си хубост, любима моя!“

Маргрете сред танцьорите, с гръд, не по-малко разголена от краката. Маргрете, танцуваща с оня гнусен канака, разтърсваща тези…

Чудно ли е, че се напих!

Я стига, приятел! Ти и преди това си беше пиян. И нямаше да имаш нищо против онова туземче, ако беше на неговото място. Ти самият искаше да танцуваш с нея. Да, ама не можеш.

Танцът е клопка на Сатаната.

А не ти ли се искаше да можеш?

„… като две сърнета“! Искаше ми се, и още как!

 

Чу се леко почукване, после дрънкане на ключове. Маргрете надникна през вратата.

— Буден ли сте? Чудесно.

Тя влезе в стаята с поднос, затвори вратата и се приближи към мен.

— Пийте.

— Какво е това?

— Най-вече доматен сок. Не спорете, изпийте го!

— Май няма да мога.

— Можете, и още как! Трябва. Хайде!

Помирисах го и отпих малка глътка. За мое учудване не ми се повдигна. Отпих още малко. Само лека конвулсия, питието се плъзна спокойно и плавно в стомаха ми. Маргрете ми подаде две таблетки.

— Изпийте ги. Доматеният сок ще ви помогне да ги преглътнете.

— Не пия лекарства.

Тя въздъхна и промърмори нещо, което не разбрах. Не беше на английски или поне не приличаше.

— Какво каза?

— Нещо, което казваше баба ми, когато дядо се опитваше да спори с нея. Мистър Греъм, вземете хапчетата. Това е обикновен аспирин и вие имате нужда от него. Ако продължавате да ми пречите, спирам с опитите да ви помогна. Аз ще ви… ще си разменя мястото с Астрид, така да знаете!

— Недей да го правиш.

— Ще го направя, ако продължавате да се инатите. Астрид няма да има нищо против, сигурна съм. Тя ви харесва. Каза ми, че сте я гледал снощи, докато танцува.

Сложих таблетките в устата си и ги преглътнах с остатъка от доматения сок — леденостуден и успокояващ бунта в стомаха ми.

— Да, гледах я, докато не те забелязах. После гледах тебе.

Тя се усмихна за пръв път.

— Така ли? И хареса ли ви?

— Ти беше много красива. (А танцът ти — направо неприличен. Непристойното ти облекло и поведение ме потресоха неимоверно. Бях вбесен — и в същото време мечтаех да те гледам безкрай!) Много си грациозна.

На бузите й се появиха две трапчинки.

— Надявах се, че ще ви хареса, сър.

— Хареса ми. И спри да ме плашиш с Астрид.

— Добре. Стига да се държите прилично. А сега ставайте — и под душа. Отначало пуснете гореща вода, после съвсем студена. Да се получи нещо като сауна. — Тя почака. — Ставайте, казах! Няма да си тръгна, докато не чуя душа и не видя да излиза пара.

— Ще взема душ. След като излезеш.

— И ще пуснете хладка вода, знам аз! Ставайте, сваляйте този панталон и отивайте под душа. Докато се къпете, аз ще ви донеса закуската. Точно имаме време, преди да са затворили бюфета и да са започнали с приготвянето на обяда… така че спрете да се мотаете. Ако обичате!

— Не, не мога да закусвам! Не и днес. Не, не.

Само при мисълта за ядене ми се повдигаше.

— Трябва да ядете. Ясно ви е, че снощи прекалихте с пиенето. Ако не хапнете нещо, през целия ден ще се чувствате зле. Господин Греъм, аз приключих с обслужването на останалите гости, така че сега съм свободна. Ще ви донеса закуската, после ще остана тук и ще ви гледам, докато се нахраните. — Тя ме огледа. — Трябваше да ви сваля панталона, докато ви слагах в леглото. Обаче бяхте толкова тежък!

— Ти си ме сложила да си легна?

— Ори ми помогна. Момчето, с което танцувах.

Лицето ми сигурно ме е издало, защото тя побърза да добави:

— Не, не съм го пускала в стаята ви, сър. Съблякох ви сама. Само че някой трябваше да ми помогне да ви кача по стълбите.

— Не мисли, че те упреквам. (А после върна ли се на забавата? Той беше ли там? Танцува ли с него? „…ревността е жестока като гроба; а нейната жарава е от живи въглени…“ Нямам право!) Благодаря и на двама ви. Сигурно съм бил ужасно противен.

— Е… храбрите мъже често пият твърде много, след като опасността е преминала. Но това не е добре за вас.

— Права си. — Станах от леглото и се запътих към банята. — Ще пусна гореща вода. Обещавам.

Затворих вратата и я заключих, едва тогава се съблякох напълно. (Значи, напил съм се зверски, бил съм пиян като пън, щом се е наложило някакъв туземец да ме влачи до леглото ми. Алекс, ти си направо гаден! И нямаш никакво право да ревнуваш това хубаво момиче. Не си й собственик, а и в поведението й няма нищо нередно според стандартите на това място — където и да се намира то — при това тя не е направила нищо, освен че се е грижила като майчица за тебе. Това обаче не ти дава право на никакви претенции спрямо нея.)

Аз наистина пуснах горещата вода, макар че това едва не ме уби — бедният стар Алекс! Оставих я така, докато усещанията ми се притъпиха, после рязко смених със студена. Това ме накара да изкрещя.

Оставих водата да тече студена, докато престанах да я чувствам. Едва тогава спрях душа и се избърсах, като оставих вратата отворена, за да излезе парата. Влязох в стаята… и изведнъж усетих, че се чувствам чудесно. Никакво главоболие. Никакво усещане за наближаващия край на света. Никакво гадене. Единствено глад. Алекс, никога повече не бива да пиеш… и все пак, ако го направиш, трябва да изпълняваш точно указанията на Маргрете. Малката има глава на раменете си — оцени това, момче!

Започнах да си подсвирквам и отворих гардероба на Греъм.

Чу се превъртане на ключ в ключалката. Бързо грабнах хавлията му и успях да се прикрия, преди вратата да се е отворила. Маргрете не влезе веднага, забави я тежкият поднос. Задържах й вратата. Тя остави подноса и нареди чиниите и храната на писалището.

— Ти беше права за душа-сауна — казах. — Направих го точно така, както нареди докторът. Или по-точно, милосърдната сестра.

— Знам, точно така правеше и баба, когато дядо ми имаше нужда.

— Мъдра жена. Я, как хубаво мирише! (Бъркани яйца, бекон, камари датски сладкиши, мляко, кафе, а за гарнитура — различни видове сирене, „фладброд“ и тънки резенчета шунка, освен това и някакви тропически плодове, които не мога да назова.) А какво казваше баба ти, когато дядо ти се опитваше да спори?

— А, тя понякога губеше търпение.

— За разлика от тебе. Хайде, кажи.

— Ами… казваше, че Бог е създал мъжете, за да подложи на изпитание женската душа.

— Нищо чудно и да е права. Ти съгласна ли си с нея?

Тя се усмихна и трапчинките отново се появиха.

— Аз мисля, че стават и за други неща.

 

Маргрете разтреби стаята ми и почисти банята (добре де, добре, стаята и банята на Греъм, става ли?), докато аз се хранех. Приготви ми широк панталон, спортна риза на палмички и сандали, после вдигна подноса с чиниите, като ми остави само кафето и остатъка от плодовете. Когато си тръгна, аз й благодарих, чудейки се дали не трябва да й предложа „заплащане“ и дали служи така вярно и на останалите пътници. Едва ли. Във всеки случай, не посмях да я попитам.

Заключих вратата след нея и продължих да изследвам стаята на Греъм.

Носех неговите дрехи, спях в неговото легло, отговарях на неговото име — а сега трябваше да реша дали да извървя целия път и да бъда наистина А. Л. Греъм… или пък да се обърна към някой от облечените с власт (Американския консул? А ако не, тогава към кого?), да си призная самозванството и да поискам помощ?

Обстоятелствата ме притискаха. Днешният „Кралски вестоносец“ съобщаваше, че параходът „Конге Кнут“ по разписание ще пусне котва в Папеете в три следобед и ще отплува за Масатлан, Мексико, в шест. Касиер-домакинът уведомяваше всички пътници, желаещи да обменят франкове в долари, че представител на банката в Папеете ще бъде на борда, на площадката срещу неговата канцелария, от момента на акостирането до самото отплаване. Касиерът също така желаеше да напомни на пътниците, че дълговете, направени на кораба, каквито бяха сметките в бара и магазините, могат да бъдат изплатени само в долари, датски крони или потвърдени акредитиви.

Всичко това беше напълно разумно. И пълно с главоболия. Очаквах корабът да спре в Папеете поне за двадесет и четири часа. Да спрем само за три часа ми се струваше нелепо — тъкмо щяхме да акостираме и вече трябваше да вдигаме котва за отплаване! Ако въобще пуснехме котва, нямаше ли да се наложи да плащаме за двадесет и четири часов престой?

В този миг се сетих, че управлението на кораба въобще не ми влиза в работата. Може би капитанът е решил да се възползва от няколкото часа пауза между пристигането на един кораб и отплаването на друг. Можеше да има и още половин дузина причини. Единственото, което трябваше да ме тревожи, беше въпросът какво съм в състояние да свърша между три и шест и какво трябва да направя до три часа.

След четиридесет минути усилено търсене установих следното:

Дрехи, каквито ми душа иска — и единственият проблем бяха няколкото фунта в повече в областта на талията.

Пари — франковете в неговото портмоне (трябваше да ги сменя) и осемдесетте и пет долара пак там; три хиляди долара в чекмеджето с касетката, в която Греъм държеше часовника си, пръстена, копчетата и т.н. Обстоятелството, че часовникът и скъпоценностите бяха на мястото си в касетката, ме наведе на мисълта, че Маргрете е прибрала в чекмеджето и сумата, спечелена от мен (или от Греъм) от облога с Форсайт, Джийвс и Хеншоу. Казват, че Господ бди над глупците и пияниците. Ако това е вярно, в моя случай той действаше чрез Маргрете.

Най-различни дреболии без отношение към вълнуващия ме проблем — книги, сувенири, паста за зъби и т.н.

И никакъв паспорт.

Когато първият ми опит да открия паспорта на Греъм се провали, започнах претърсването отначало, като този път проверих джобовете на всички дрехи, окачени в гардероба, и още веднъж грижливо прерових всички видни и някои не дотам видни места, където би могла да се спотайва малка книжица с размера на паспорт.

Паспорт нямаше.

Някои туристи страдат от манията да носят винаги паспортите си със себе си, когато слизат от кораба. Аз предпочитам да си оставям паспорта винаги, когато имам тази възможност, защото да си изгубиш документа за самоличност е дяволски неприятна работа. Предния ден не го бях взел… така че сега той беше отпътувал там, където се виеха лиани, някъде в моряшкия рай, там, където беше отплавал моторният кораб „Конге Кнут“. А къде ли беше това? Аз обаче нямах време да разсъждавам върху този въпрос — бях твърде зает да се ориентирам в този чужд нов свят.

Ако Греъм си е взел паспорта предния ден, тогава и той е отпътувал към моряшкия рай през пролуката в четвъртото измерение. Май така се очертаваше.

Докато беснеех, някой пъхна под вратата на каютата плик.

Вдигнах го и го отворих. Вътре намерих уведомление от касиера за дълговете, които бях направил (или Греъм беше направил) на кораба. Дали пък не е трябвало да слезе в Папеете? Не, не! Ако беше така, можех да се окажа заточеник на островите докато свят светува.

Не, едва ли. Това вероятно беше обичайното уведомително писмо в края на всеки месец.

Дългът на Греъм към бара ме слиса… докато не обърнах внимание на някои отделни детайли. Това ме потресе още повече, но по съвсем друга причина. Ако една кока-кола струва два долара, това не означава, че тя е по-голяма. Това означава, че доларът е по-малък.

Сега вече знаех защо облогът, сключен за триста долара… хъм, оттатък, тук беше станал три хиляди.

Ако имах намерение да живея в този свят, трябваше да си коригирам представите за цените. Да гледам на долара като на чужда валута и да превръщам наум цените, докато свикна с тях. Така например, ако цените на кораба бяха показателни, тогава един първокласен обяд — пържола или телешко филе — в първокласен ресторант, да кажем в големия салон на хотел от ранга на „Браун палас“ или Марк Хопкинс, един такъв обяд спокойно би могъл да струва десет долара. Олеле!

С коктейлите преди обяда и виното към обяда сметката би могла да стигне и петнадесет долара! Едноседмична заплата. Слава Богу, че не пия!

Какво, какво не правиш?

Ама, виж какво, снощи случаят беше по-особен.

Така ли? Да, вярно е, защото човек губи целомъдрието си само веднъж. Отиде ли си веднъж, то е завинаги. Какво беше онова, което пи точно преди да угасят лампите? Датско зомби? Не ти ли се иска и сега да гаврътнеш едно? Само колкото да си върнеш равновесието?

Никога вече няма да се докосна до нещо такова!

Ще видим, приятелче, ще видим.

 

Оставаше ми само още един шанс, но според мен доста обещаващ. В касетката, където Греъм държеше скъпоценностите си и другите дреболии, имаше ключ, на който беше щамповано единствено числото осемдесет и две. Ако съдбата беше благосклонна, щеше да се окаже, че ключът е от някой сейф в офиса на касиера.

(А ако съдбата беше решила този ден да ми се подиграе, ключът щеше да е от сейфа на неизвестна банка в някой от четиридесет и шестте щата, банка, която никога нямаше да зърна. Но стига съм си създавал излишни главоболия. И без това ги имам достатъчно!)

Слязох на долната палуба и се запътих към кърмата.

— Добро утро, любезни.

— А, мистър Греъм! Чудесно парти, какво ще кажете?

— Без съмнение. Още едно такова и ще съм труп.

— Хайде стига! И това го казва човек, който е минал през огън! Останах с впечатлението, че се забавлявахте добре, а за себе си гарантирам. Какво мога да направя за вас, сър?

Извадих намерения в каютата ключ.

— Дали не съм взел друг ключ? Може би този е от моята банка. Все не мога да ги запомня.

Касиерът го пое.

— Да, този е от нашите. Паул! Вземи ключа и донеси касетката на мистър Греъм. Мистър Греъм, искате ли да минете отзад и да седнете?

— Да, благодаря. А… дали ви се намира някаква торбичка или нещо, което да побере съдържанието на такова чакмедже? Иска ми се да го взема в каютата и да проверя някои сметки.

— Торбичка? Хъм… Мога да взема една от магазина за сувенири. Само че… колко време мислите, че ще ви отнеме тази проверка? Ще можете ли да свършите до обяд?

— О, разбира се.

— Тогава вземете цялата касетка. Правилникът не го позволява, но понеже аз съм го измислил, можем да поемем риска да го нарушим. Само се опитайте да приключите до обяд. От дванадесет до един е затворено — профсъюзни правила! — и ако ми се наложи да стоя тук, докато всичките ми служители са на обяд, ще трябва да ме почерпите едно питие.

— Във всички случаи ще го направя.

— Дано да има за какво. Заповядайте! И не минавайте с него през огън.

 

Най-отгоре беше паспортът на Греъм. Буцата в гърдите ми се стопи. Не мога да си представя нещо по-кошмарно от това да се озовеш извън Щатите без паспорт… макар това да не са точно Щатите. Отворих го и се загледах в снимката. Дали изглеждах и аз по този начин? Отидох в банята и се опитах да сравня в огледалото лицето си с това в паспорта.

Май че имаше някаква прилика. От една снимка за паспорт не може да се очаква кой знае какво. Опитах се да приближа снимката до образа си в огледалото. Изведнъж приликата се наби в очи. Хей, приятел, физиономията ти е крива… както и вашата, мистър Греъм.

Братле, ако трябва да приема твоята самоличност за постоянно — а аз все повече се убеждавам, че нищо друго не ми остава — поне ще съм спокоен, че толкова много си приличаме. А отпечатъците от пръсти? Ще му мислим, когато му дойде времето. Изглежда в паспортите на Северноамериканските съединени щати не се използват пръстови отпечатъци. И това е нещо. Занятие: директор. Директор на какво? На погребално бюро? Или на световноизвестна хотелска верига? Цялата тази работа можеше да се окаже не просто трудна, а и съвсем невъзможна.

Адрес: чрез адвокатска къща „О’Хара, Ригсбий, Кръмпекър и Ригсбий“, офис 7000, сграда „Смит“, Далас. Я виж ти, какъв тузар! Само пощенска кутия. Нито служебен, нито домашен адрес. Никаква информация с какъв бизнес се занимава. С какво удоволствие бих ти стоварил един по мутрата, долен мошенико!

(Не, не е възможно да е чак толкова противен. Маргрете има добро мнение за него. Добре де, нека, но ще трябва да стои настрана от Маргрете. Той я използва. Това не е честно. Кой всъщност я използва? Внимавай, момче, това започва да напомня раздвоение на личността.)

В един плик под паспорта беше поставен неговият екземпляр от билета. Той действително беше двупосочен — от Портланд до Портланд. Братко, ако не се появиш до шест часа, аз си заминавам за вкъщи. Може би ще съумееш да се възползваш от билета ми за „Адмирал Мофет“. На добър път!

Имаше и още някакви дреболии, но вътрешността на кутията беше запълнена предимно от десет големи запечатани плика. Отворих един от тях.

Той съдържаше банкноти от хиляда долара, сто парчета.

Бързо проверих съдържанието и на останалите девет. Всичките бяха еднакви. Един милион долара в брой.