Включено в книгата
Оригинално заглавие
Job: A Comedy of Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Източник: Максима (през http://sfbg.us)

 

Издание:

СПЕЧЕЛИ ОБЛОГ ЗА САТАНАТА. 1997. Изд. Лира Принт, София. Биб. Научна фантастика, No.6. Роман. Превод: Силвана МИЛАНОВА, Владимир ЗАРКОВ [Job: A Comedy of Justice / Robert A. HEINLEIN (1984)]. Формат: 125x195 мм. (20 см.). Страници: 332. Цена: 3100.00 лв. (3.80 лв.). ISBN: 954-8610-15-9


I

И когато вървиш през огъня,

няма да се изгориш.

Исая 43:2

Огненият трап беше дълъг седем-осем метра, широк около три и дълбок може би две стъпки. Огънят гореше от часове. Жаравата излъчваше почти непоносима топлина, макар че бях седнал по-назад, на пет метра от ръба на трапа, във втория ред туристи.

Бях отстъпил мястото си в първата редица на една дама от кораба и сега се радвах, че мога да се укрия зад пищните й телеса. Дори се изкушавах да отстъпя още мъничко назад… но изпитвах непреодолимо желание да погледам отблизо хората, които ще минат през пламъците. Често ли му се удава на човек да види такова чудо?

— Това е някакво мошеничество! — заяви Стария пътешественик. — Ще видите.

— Не е съвсем така, Джералд — възрази Всезнайкото. — Просто не е това, в което се опитват да ни убедят. Няма да участва цялото село. Танцьорите на хула най-вероятно няма да слязат, а децата със сигурност. Един-двама от по-младите мъже с мазоли като кравешки копита по ходилата, упоени с опиум или някакъв местен наркотик, ще се поразходят из ямата, колкото да отбият номера, а нашият приятел канака, който ни превежда, ще ни намекне, че трябва да дадем на всеки от тях бакшиш, макар да сме си платили вече и за луау, и за танците, и за цялото това представление. Няма да е откровена измама — продължи той. — В брошурата за екскурзията е написано: „Демонстрация на ходене по огън“. И точно това ще ни предложат. Никой не е казал, че цялото село ще ходи по жаравата. Поне в договора такова нещо няма.

Видът му беше крайно самодоволен.

— Масова хипноза — заяви Професионалния досадник.

Много ми се искаше да попитам какво означава „масова хипноза“, но обикновено мене не ме слушаха — аз бях по-младши. Ако не на възраст, то поне в йерархията на туристическия кораб „Конге Кнут“. Така стоят нещата на подобни морски съдове — всеки качил се на борда от мястото на тръгване е по-старши спрямо другия, който се е присъединил по-късно. Още мидийци и перси са наложили този закон и нищо не е в състояние да го промени. Бях долетял с „Граф фон Цепелин“, в Папаете щях да отлетя към дома с „Адмирал Мофет“, така че щях да си остана докрай по-младши и да си сдържам езика, докато по-достойните от мене изричат надуто мъдростите си.

Туристическите кораби се отличават с най-добрата храна и често с най-глупавите разговори на света. И все пак аз от сърце се наслаждавах на екскурзията из острова. Понеже не се вслушвах в разговора, дори Мистика и Астролога-любител не ме притесняваха, същото се отнасяше и за Салонния психоаналитик и Номероложката.

— Правят го с помощта на четвъртото измерение — заяви Мистика. — Така ли е, Гуендолин?

— Точно така е, скъпи — съгласи се Номероложката. — А, ето ги! Числото е нечетно, ще видите!

— Толкова си начетена, скъпа.

— Хъм! — обади се Скептика.

Туземецът, който придружаваше нашето малко корабно войнство, вдигна ръце с дланите напред, призовавайки към тишина.

— Моля, слушайте всички! Маурууру роа. Много благодаря. Главните жрец и жрица сега ще се помолят на боговете да направят огъня безвреден за хората от селото. Моля ви да запомните, че става дума за много древен религиозен обред. Ще ви помоля да се държите така, сякаш сте във вашата църква. Защото…

Един престарял канака го прекъсна. Двамата с преводача си размениха няколко думи на непознат за мен език — полинезийски, предполагам. Поне мелодията му звучеше също така плавно. По-младият канака отново се обърна към нас.

— Главният жрец ми казва, че днес някои от децата ще направят първите си стъпки през огъня, в това число и бебето, което виждате в ръцете на майка му ей там. Той моли всички да запазите пълна тишина по време на молитвата, за да се осигури безопасността на децата. Искам само да добавя, че аз самият съм католик. Когато настъпи този миг, аз винаги отправям молба към нашата света майка Мария да бди над децата ни и призовавам и вас — нека всеки се помоли така, както може. Или поне да пази тишина и да мисли за тях с добро. Ако главният жрец се усъмни в почтителността и доброжелателството ви, няма да позволи на децата да стъпят в огъня. Виждал съм го дори да отменя церемонията.

— Ето, нали виждаш, Джералд! — прошепна Всезнайкото така, че всички да го чуят. — Голяма реклама, после светват лампите и стоварват цялата вина върху нас! — сумтеше той.

Всезнайкото — името му беше Чивърс — ме дразнеше още откакто се качих на кораба. Наведох се напред и изсъсках в ухото му:

— Щом тези деца могат да минат през огъня, ще ви стигне ли куражът да направите същото и вие?

Нека това да ви е за урок. Поучете се от моя плачевен опит. Никога не допускайте да загубите здравия си разум заради някакъв дръвник. Само след миг предизвикателството ми се беше обърнало срещу мене и по някакъв начин всичките трима — Всезнайкото, Скептика и Стария пътешественик — вече се обзалагаха на по сто долара, че няма да се осмеля да мина през трапа, след като децата вече са го направили.

После преводачът отново ни изсъска да мълчим. Жрецът и жрицата слязоха в огнения трап. Възцари се тишина. Предполагам, че някои от нас се молеха и аз бях единият. Усетих се, че изричам наум първото, което беше изникнало в съзнанието ми:

„А сега си лягам да поспя.

Бог да бди над мене през нощта…“

Кой знае защо това ми се видя подходящо за случая.

Жрецът и жрицата не тръгнаха през огъня. Те направиха нещо далеч по-ефектно и опасно — просто застанаха спокойно в трапа с боси ходила и няколко минути се молиха. Виждах как устните им мърдат. Старият жрец през цялото време хвърляше нещо в трапа. Не знам какво беше то, но когато паднеше върху въглените, изскачаше фойерверк от искри.

Опитвах се да видя върху какво са стъпили, дали върху въглените или върху камъни, но нищо не се виждаше… пък и не знам кое от двете беше по-лошо. Ала тази възрастна жена, мършава като оглозган скелет, стоеше спокойно, с умиротворено лице, без каквито и да било предпазни мерки, само беше подвила своята лава-лава така, че дрехата приличаше повече на набедрена превръзка. Очевидно се безпокоеше повече за дрехите, отколкото за краката си.

До трапа се бяха изправили трима мъже с пръти, които ръчкаха пламтящите дърва, за да изравнят жаравата и огнеходците спокойно да вървят по нея. Това живо ме заинтересува, тъй като след няколко минути сигурно и аз щях да прекося трапа — стига да не проявя малодушие и да изгубя баса. Струваше ми се, че мъжете се опитват да направят коридор сред жарта, за да могат огнеходците да извървят трапа, стъпвайки върху камък. Така се надявах да съм прав!

Само след миг обаче си зададох въпроса дали разликата е чак толкова голяма. Спомних си как нажежените тротоари пареха босите ми ходила, когато бях момче в Канзас. Този огън трябва да беше поне седемстотин градуса, а камъните бяха поемали топлината няколко часа. Можеше ли при такава температура да става дума за някакъв избор — да избираш между тиган с вряща мазнина и открит огън?

В същото време гласът на разума ми нашепваше, че загубата на триста долара не е кой знае каква висока цена, за да се измъкна невредим от цялата тази каша… или беше по-добре до края на живота си да куцукам върху две добре опечени чуканчета?

Дали ако вземех един аспирин, щеше да има някаква полза?

Тримата мъже спряха да ръчкат пламтящите главни и се отправиха към ръба на трапа от лявата ни страна. Останалите жители на селото се наредиха зад тях, в това число и проклетите хлапета! Къде им беше ума на техните родители — да ги изложат на такъв риск! Защо не бяха на училище, където им е мястото?

Тримата, които бяха поддържали огъня, тръгнаха в индианска нишка към средата на трапа, без да бързат, но и без да се разтакават. Останалите мъже от селото ги последваха бавно и също така непоколебимо. След тях тръгнаха жените, в това число и младата майка с детето на ръце.

Бебето заплака, когато нажежената вълна го облъхна. Без да забавя крачка, майката го залюля и му даде да суче. И детенцето млъкна.

Отзад пристъпваха хлапетата — от напъпили девойчета и съзряващи момчета до дребосъци, чието място е в забавачката. Последно вървеше осем-деветгодишно момиченце, което водеше за ръка братчето си — около четиригодишен малчуган, облечен само в собствената си кожа, който се оглеждаше с широко отворени, учудени очи.

Гледах това дете и все повече ме обземаше печална увереност, че след малко ще ме сервират полуопечен за радост на публиката — вече нямаше накъде да се отлага. Момченцето се препъна и сестричката му го задържа. Детето продължи смело да щъпурка напред. На другия край на трапа някой се наведе и го измъкна горе.

Идваше моят ред.

 

— Сигурно разбирате, че Полинезийското туристическо бюро не поема отговорност за вашата безопасност? — попита преводачът. — Може да получите изгаряне, дори да загинете. Тези хора могат да минат през огъня невредими, защото имат вяра.

Уверих го, че и аз имам вяра и се чудех на себе си — как беше възможно да съм такъв нагъл лъжец! Подписах формуляра, който той ми поднесе.

Докато се усетя, вече стоях на ръба на трапа с навити до коленете панталони. Обувките и чорапите ми, както шапката и портмонето, бяха на отсрещната страна върху една скамейка. Това беше моят финал, спортният трофей. Дали ако не успеех, щяха да хвърлят жребий за него? Или щяха да го пратят по кораба на близките ми?

Преводачът обясняваше:

— Тръгнете направо към центъра. Не бързайте, но и не се бавете излишно.

Главният жрец заговори, а наставникът ми го слушаше, после допълни:

— Той казва да не тичате, дори ако ви се подпалят ходилата. Може да се спънете и да паднете. Тогава е възможно да не се изправите изобщо. Иска да каже, че може и да загинете. А аз ще ви кажа, че това едва ли ще се случи, освен ако не вдъхнете нажежения въздух. Но сигурно ще бъдете ужасно обгорен. Така че не бързайте и се постарайте да не падате. Сега, виждате ли този плосък камък под вас? Това е първата ви стъпка. Que le bon Dieu vous garde![1] Желая ви успех!

— Благодаря.

Хвърлих поглед през рамо към Всезнайкото, който се хилеше като някой вампир, ако тези изчадия изобщо са способни да се смеят. Махнах му с престорено безгрижие и пристъпих напред.

Бях направил вече три крачки, когато си дадох сметка, че не усещам нищо. После го усетих, но това беше просто страх. Глупав страх и желание да съм в този момент в Пеория. Даже във Филаделфия, но не и сам в тази нажежена пустош. Разстоянието до отсрещния край на трапа ми се виждаше колкото цял градски квартал, ако не и повече. Аз обаче продължавах да се тътря нататък с надеждата, че вцепенението няма да ме доведе до припадък, преди да съм стигнал ръба на ямата.

Почувствах, че се задушавам и открих, че съм сдържал дъха си. Поех дълбоко въздух и веднага съжалих. Над една такава обширна яма се стеле облак от метан и дим, от въглероден двуокис и въглероден окис, и от още нещо, което може да е дъхът на сатаната, но не и кислород. Побързах да издишам поетия въздух и с насълзени очи и пресъхнало гърло се опитах да преценя дали ще мога да стигна края на трапа, без да си поема дъх.

Бог да ми е на помощ! Не виждах края на ямата! Димът се издигаше нагоре и ми пречеше да отворя очи и да фокусирам погледа си. Затова продължих да пристъпвам слепешката напред, като в същото време се мъчех да си спомня словата, които човек произнася на смъртния си одър, за да му опростят греховете и да поеме пътя към към рая.

Може би изобщо нямаше такива думи. Вече не си чувствах краката, коленете ми се прегъваха…

 

— По-добре ли сте, господин Греъм?

Лежах на тревата и виждах нечий дружелюбен лик, надвесен над мене.

— Май че да — отвърнах. — Какво стана? Преминах ли го?

— Разбира се, че го преминахте. Беше чудесно. Само дето точно накрая изгубихте съзнание. Ние стояхме на ръба и ви измъкнахме преди да паднете. Вие трябва да ми кажете какво стана. Може би сте вдъхнали дима?

— Възможно е. Обгорен ли съм?

— Не. Е, може на левия крак да ви се е надул мехур, но иначе се представихте блестящо. Само този припадък, който сигурно е причинен от дима…

— Предполагам. — Седнах с негова помощ. — Можете ли да ми подадете обувките и чорапите? А къде са се дянали останалите?

— Автобусът замина. Главният жрец премери пулса ви и провери дишането, но не позволи на никой от останалите да ви безпокои. Ако насила събудите някого, докато духът му още блуждае наоколо, духът може да не се върне в тялото му. Той вярва в това и никой не се осмелява да спори с него.

— И аз няма да споря — чувствам се чудесно, отпочинал съм. Само че как ще се върна на кораба?

Петте мили тропически рай биха се сторили скучни на пешеходеца още след първата миля. Особено като се има предвид, че краката ми май бяха малко поотекли, за което впрочем си имаха достатъчно добро извинение.

— Автобусът ще се върне, за да закара местните хора до лодката, с която ще се върнат на острова си, после би могъл да ви откара до вашия кораб. Има обаче по-добро решение. Братовчед ми има автомобил. Той ще ви закара.

— Добре. А колко ще ми вземе?

Такситата в Полинезия са нещо страховито, особено когато зависите изцяло от милосърдието на шофьора, което напълно липсва. Аз обаче прецених, че мога да си позволя да ме оберат най-безцеремонно, тъй като без съмнение щях да изляза с печалба от това весело приключение. Триста долара, без цената на таксито. Взех шапката си.

— А къде ми е портфейлът?

— Портфейлът ви?

— Точно така. Портмонето. Оставих го в шапката. Къде е? Никак не е смешно, парите ми бяха в него. И билетите.

— Парите ли? О! Votre portefeuille[2]. Извинете, английският ми не е толкова добър. Офицерът от вашия кораб, организаторът, се погрижи за него.

— Много мило от негова страна. Само че как ще платя на братовчед ви? Нямам у себе си нито франк.

Оказа се, че и това е уредено. Водачът от кораба, след като преценил, че загрижеността му за моя портфейл ще ме остави с вързани ръце, платил предварително пътя ми до пристанището. Моят приятел канака ме заведе до колата на братовчед си и ме представи — без особен успех, тъй като познанията на братовчеда по английски се ограничаваха с „О’кей, шефе!“, а името му така си и остана загадка за мен.

Автомобилът представляваше истински триумф на човешката изобретателност, чудо от тел за балиране и юнашко доверие. Потеглихме с пълна скорост към пристанището, като плашехме пилците по пътя и с лекота изпреварвахме новородените козлета. Това не ми правеше никакво впечатление, тъй като все още не можех да се опомня от нещо, което се беше случило точно преди да потеглим. Местните жители чакаха автобусът да се върне. Минахме право през тях или поне се опитахме. Там добре ме нацелуваха. Целуваха ме всички. Вече познавах полинезийския навик да целуват тогава, когато ние просто стискаме ръка, но ми се случваше за пръв път.

Моят местен приятел обясни:

— Вие минахте през техния огън, така че сега сте почетен жител на селото им. Те искат да заколят прасе и да организират празненство във ваша чест.

Опитах се да им се отплатя със също такава любезност, като им обясних, че сега трябва да се върна у дома през голямата вода, но, ако е рекъл Бог, един ден пак ще дойда. Най-сетне успяхме да се измъкнем.

Но не това ме слиса най-силно. Всеки безпристрастен съдник би трябвало да признае, че не съм съвсем неизкушен в житейските дела. Давам си сметка, че има места, където моралът не е на това високо равнище, както в Америка, и непристойното разголване не прави впечатление на никого. Знам, че полинезийските жени са имали навика да се мотаят голи от кръста нагоре, докато цивилизацията не навлязла в живота им. Бях прочел тези глупости в „Нешънъл джиографик“.

Не бях очаквал обаче, че ще го видя с очите си.

Преди да мина през огъня местните бяха облечени точно така, както трябваше да се очаква — с поли от трева, но гърдите на жените бяха прикрити.

Само че когато ме целунаха за добре дошъл и довиждане, не бяха. Искам да кажа, че не се бяха прикрили. Точно като в „Нешънъл джиографик“.

Да си кажа право, аз съм ценител на женската красота. Тези прелестни отличителни белези, видяни в подходяща обстановка, когато светлината е благопристойно приглушена, могат да замаят човека. А какво остава за четиридесет бройки (искам да кажа, чифта) — тогава си направо зашеметен. Видях повече човешки — женски — гърди, отколкото за целия си досегашен живот, поотделно и накуп. Методисткото епископално общество за въздържание и нравственост щеше да бъде стъписано и шокирано.

Ако по някакъв начин бях предупреден какво мога да очаквам, сигурно бих се наслаждавал на това преживяване. То обаче беше съвършено ново и изненадващо, затова ми дойде твърде много. Сега бих могъл да го оценя от дистанцията на времето.

Нашият тропически „Ролс Ройс“ спря със скърцане, за което се наложи да се пуснат в ход ръчната и крачната спирачка и първата скорост. Аз се съвзех от слисването и еуфорията.

— О’кей, шефе! — изрече шофьорът ми.

— Но това не е моят кораб! — възразих аз.

— О’кей, шефе?

— Закарал си ме на друг пристан. Хъм, на вид е същият, но корабът е друг.

Убеден бях в това. Моторният кораб „Конге Кнут“ имаше бели бордове, надстройка и изящен фалшив комин. А този кораб беше почти изцяло червен, с четири широки черни комина. Сигурно беше параход, а не моторен кораб. Също като едно време.

— Не, не!

— О’кей, шефе! Votre vapeur! Voila![3]

— Non!

— О’кей, шефе!

Той слезе, заобиколи колата и ми отвори вратата, после ме хвана за ръката и ме дръпна.

Не мога да се оплача от формата си, но неговата ръка беше добила якостта на стомана от плуването, брането на кокосови орехи, тегленето на рибарски мрежи и изхвърлянето на туристи, които не искат да слязат от колата. Измъкнах се навън.

Той се метна на седалката, викна: „О’кей, шефе! Merci bien! Au ’voir!“[4] и потегли.

Нямаше какво да се прави — изкачих трапа на странния кораб, за да разбера, ако е възможно, какво е станало с „Конге Кнут“. Когато стъпих на борда, корабният старшина, наблюдаващ трапа, ми отдаде чест и се обърна към мене с думите:

— Добър ден, сър. Господин Греъм, господин Нилсен остави един пакет за вас. Един момент…

Той вдигна капака на писалището си и извади дебел кафяв плик.

— Заповядайте, сър.

На плика беше написано: „А. Л. Греъм, каюта С 109“. Отворих го и намерих вътре доста протрит портфейл.

— Наред ли е всичко, господине?

— Да, благодаря. Ще кажете ли на господин Нилсен, че съм го получил? И му предайте моите благодарности.

— Разбира се, сър.

Забелязах, че тази палуба беше D — четвъртата, и се качих на горната, за да потърся каюта С 109.

Нещо не беше съвсем наред. Изобщо не се казвам Греъм.

Бележки

[1] Que le bon Dieu vous grade! — Бог да ви пази! (фр.)

[2] Votre portefeuille — Вашият портфейл (фр.)

[3] Votre vapeur! Voila! — Вашият параход! Ето го! (фр.)

[4] Merci Bien! Au ’voir! — Много благодаря. Довиждане. (фр.)