Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Job: A Comedy of Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Източник: Максима (през http://sfbg.us)

 

Издание:

СПЕЧЕЛИ ОБЛОГ ЗА САТАНАТА. 1997. Изд. Лира Принт, София. Биб. Научна фантастика, No.6. Роман. Превод: Силвана МИЛАНОВА, Владимир ЗАРКОВ [Job: A Comedy of Justice / Robert A. HEINLEIN (1984)]. Формат: 125x195 мм. (20 см.). Страници: 332. Цена: 3100.00 лв. (3.80 лв.). ISBN: 954-8610-15-9

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

ХIХ

Ахав каза на Илия: ти ме намери, мой враже!

Тоя каза: намерих те, понеже ти се предаде

да вършиш каквото е неугодно

пред очите на Господа.

Трета книга Царства 21:20

Упорствахме да изминем последните сто и петдесет километра по 66-та магистрала от Клинтън до Оклахома Сити, като се стараехме да забравим факта, че отново нямахме пукната пара, нито какво да ядем или къде да спим.

Бяхме видели дирижабъл.

Разбира се, това променяше всичко. Месеци наред бях никой от никъде, бедняк, изкарващ за прехраната само с миене на чинии, всъщност — скитник. Но да се върна в собствения си свят… Добре платена работа, почетно положение сред хората, тлъста банкова сметчица. И край на това адско подмятане из световете.

Тъкмо влизахме в Клинтън насред утрото. Возеше ни един фермер, който откарваше стоката си в града. Чух как Маргрете ахна. Обърнах се да видя какво е зяпнала така и… ето го! Сребрист, обтекаем, прекрасен. Не успях да различа името, но емблемата ми подсказа, че е на „Източни въздушни линии“.

— Експресът Далас-Денвър — отбеляза шофьорът и измъкна от работния си гащеризон голям джобен часовник. — Брей, закъснява с шест минути. Не се случва всеки ден такова нещо.

Опитах се да прикрия вълнението си.

— В Клинтън има ли площадка за кацане?

— А, не. Най-близката е в Оклахома Сити. Значи се отказвате от стопаджийството и ще полетите малко, а?

— Няма да е зле.

— И на мен ми се ще. Не е като бачкането във фермата.

Разменяхме си незначителни приказки още няколко минути, после шофьорът ни остави до градския пазар. Но щом останахме насаме с Маргрете, не можах да се сдържа. Разцелувах я. Изведнъж се спрях. Оклахома Сити се слави с не по-малко строг морал от Канзас. Поначало повечето достойни общности имат доста строги закони за неприличното поведение.

И се замислих колко ли ще ми е трудно отново да се приспособя след толкова много седмици из всевъзможни места, никое от които не можеше да се похвали с нравствената висота на моя свят. Едва ли бих се отървал без сериозни неприятности, защото (признавам си!) бях свикнал да целувам жена си на обществени места. Е, и с някои други достатъчно невинни занимания, недопустими пред чужди очи в порядъчни градове и села. Сетих се и за нещо още по-лошо — как ли да опазя любимата си да не загази? Аз поне бях роден тук и щях лесно да си припомня правилата… но Марга беше любвеобилна като кутренце и изобщо не се срамуваше да проявява чувствата си.

— Извинявай, мила — казах й. — Исках да те нацелувам, но не бива.

— Но защо?

— Ами не е редно да го правя пред други хора. Не и тук. Трябва да сме сами. Защото… Ами защото като сме в Рим, да се държим като римляни. Да не говорим повече за това сега. Скъпа, у дома сме! Това е моят роден свят, вече е и твой дом. Нали видя дирижабъла.

— Наистина ли беше въздушен кораб?

— По-истински не може и да бъде… и никоя гледка от месеци насам не ме е радвала така. И все пак… Не бързай да се обнадеждаваш. Вече знаем, че много от тези странни светове доста си приличат. Предполагам, че не е невероятно този свят да има дирижабли… но да не е моят. Е, не ми се вярва, но нека не се поддаваме на вълнението.

(Тогава не осъзнавах, че Маргрете изобщо не изглеждаше въодушевена.)

— А как ще познаеш дали е твоят свят?

— Можем да проверим като преди — в обществената библиотека. Само че този път разполагаме с много по-бърз и лесен начин. Ще попитам в ей този магазин къде е местният клон на „Бел Телефон“.

Предпочитах клона на тази фирма пред коя да е телефонна будка, защото исках да разлистя указателите, преди да се обадя на някого.

Да, моят свят си беше! В „Бел“ имаха указатели за целия щат Оклахома, както и за по-големите градове в други щати… включително и до болка познатия ми указател на Канзас Сити, щат Канзас.

— Виждаш ли?

Посочих на Маргрете номера на „Църковното обединение за благоприличие“, Национален център.

— Виждам.

— Не е ли прекрасно? Не ти ли се иска да запееш?

— Много се радвам за тебе, Алек.

(Тонът й обаче ми напомняше за друго: „Нали е съвсем като жив? И цветята са толкова хубави…“)

В нишата, където намерихме струпани указателите, сега бяхме само двамата. Затова зашепнах настойчиво:

— Но какво има, мила? Провървя ни, не разбираш ли? Щом набера този номер, ще имаме пари. Край на мръсната работа, край на чуденето с какво да залъжем стомасите и къде да се подслоним. Ще се отправим направо към дома с пулманов вагон… не, с дирижабъл! Знам, че ще ти хареса! Върха на лукса. Това ще ни е меденият месец, любима. Досега не можехме да си го позволим.

— Изобщо няма да ме водиш в Канзас.

— Но защо?

— Алек… там е жена ти.

Моля да ми повярвате, че не бях и помислял за Абигейл от незнайно колко седмици. Бях си внушил, че никога повече няма да я видя. (Как да предположа, че пак ще попадна в своя свят?) А и сега имах съпругата, за каквато всеки мъж може само да мечтае — Маргрете.

Чудя се дали първата шепа пръст пада върху ковчега със същата сила, с която усетих неочакваното опомняне от мечтите.

Успях да се овладея донякъде.

— Марга, ето какво ще направим. Да, имаме проблем, но можем и да се справим с него. Разбира се, че ще дойдеш с мен в Канзас! Трябва да дойдеш! Само че там, заради Абигейл, ще ти намеря някое тихо местенце, където да отседнеш, докато оправя нещата. — (Да ги оправя ли? Та Абигейл ще врещи на умряло!) — Първо трябва да се добера до парите си. После ще поговоря с адвокат. — (Развод значи? В щат, където има едно-единствено законно основание, и то по иск на измамения съпруг? И Маргрете ще трябва да се яви като съблазнителката по време на процеса? Невъзможно. Искаш ли да я видиш на позорния стълб? И изхвърлена от града, съпроводена от дюдюкаща тълпа, стига Абигейл да пожелае това? Не ме интересуваше какво би сполетяло мен, нито дори дали Абигейл ще ми отнеме и последния цент… но не биваше Маргрете да се сблъска със законите на моя свят, не по-милостиви от жигосващото нажежено желязо. Не и не!) — А после ще заминем за Дания.

(Нямаше как да сполуча с идеята за развода.)

— Наистина ли?

— Наистина. Любима, ти си моята съпруга сега и завинаги. Не мога да те зарежа тук, докато уреждам всичко в Канзас. Току-виж пак настъпила промяна и те загубя. Но няма и как да заминем за Дания, без да изтегля парите си от банката. Сега ясно ли ти е?

(Ами ако Абигейл ми е ошушкала банковата сметка?)

— Добре, Алек. Ще отидем в Канзас.

(Е, оправихме се с част от проблемите. Но оставаше Абигейл. Както и да е, този мост ще го премина… тоест изгоря, когато стигна до него.)

Само след половин минута имах нови затруднения. Момичето на гишето охотно се съгласи да ме свърже с абонат в друг щат за негова сметка. Канзас Сити ли? Първоначалната цена за установяването на връзка била двадесет и пет цента. Моля, пуснете монетата, когато ви кажа. Влезте във втора кабина.

Вмъкнах се в кабината и започнах да вадя монети от джоба си.

Двадесет цента. Две медни по три цента. Канадски четвърт долар, с лика на кралицата. (Кралица в Канада?!) Половин долар. Три дребосъка по пет цента, от неизвестна за мен сплав.

И на нито една не виждах познатия девиз „Господ е нашата твърд“ на Североамериканския съюз.

Взирах се в тази окаяна колекция и опитвах да си припомня кога се случи последната промяна. Явно след като получих последната си надница, значи по-късно от вчера следобед, но по-рано от онзи автостоп след закуска. Да не би докато сме спали снощи? Но нали не загубихме нито дрехите, нито парите си. Усещах и ръбовете на бръснача в предния джоб на якето си.

Все едно. Напъните да проумея подробностите при тези прехвърляния от свят в свят можеха само да ме докарат до лудост. Явно е имало промяна, щом се озовах в родния си свят… обаче пак нямах пари. Поне не и законни.

Волю-неволю, спрях избора си на канадския четвърт долар. Изобщо не започнах да си внушавам, че осмата Божа заповед не се отнася и за големите корпорации. Вместо това си обещах, че при първа възможност ще им възстановя загубата. Стиснах монетата и вдигнах слушалката.

— Номера, моля.

— Разговор с „Църковно обединение за благоприличие“, Канзас Сити, за тяхна сметка. Номерът е Щатска линия, 1224J. Свържете ме, който и да приеме разговора.

— Пуснете двадесет и пет цента, моля.

Пъхнах канадската монета в процепа и затаих дъх. Чух я да изтраква. И гласа на телефонистката:

— Благодаря. Не оставяйте слушалката. Изчакайте, моля.

Чаках. И още. И още…

— Поръчката за Канзас Сити… От „Църковно обединение за благоприличие“ ме уведомиха, че не приемат разговори за тяхна сметка.

— Не прекъсвайте! Моля ви, кажете им, че се обажда преподобният Александър Хергеншаймър.

— Благодаря. Пуснете двадесет и пет цента, моля.

— Ей, ама аз нямах никаква полза от първата монета. Твърде бързо прекъснахте връзката.

— Не я прекъснах аз, а абонатът в Канзас Сити.

— Ами, щом е така, обадете им се пак и този път им кажете да не затварят.

— Да, господине. Пуснете двадесет и пет цента, моля.

— Централа, ако имах дребни пари в изобилие, щях ли да искам разговор за тяхна сметка? Обяснете им кой ги търси. Преподобният Александър Хергеншаймър, заместник-директорът.

— Моля, изчакайте.

Послушах я, какво друго да правя.

— Преподобни? Абонатът в Канзас Сити помоли да ви предам, че не приемат разговори за тяхна сметка, дори да се обажда — цитирам го дословно — самият Исус Христос.

— Що за недопустим тон!

— Напълно съм съгласна с вас. Има и още нещо. Въпросният господин заяви, че никога не е чувал името ви.

— Ама че!…

Прехапах си езика. Не биваше да се излагам.

— Прав сте. Поисках да ми каже името си, а той затвори.

— Млад ли беше или възрастен? Бас, баритон, тенор?

— По-скоро момчешко квичене. Останах с впечатлението, че е някакъв разсилен, който отговаря на обажданията по време на обедната почивка.

— Разбирам. Благодаря ви за всички положени усилия. Според мен старанието ви далече надхвърли служебните задължения.

— За мен беше удоволствие, преподобни.

 

Когато излизах оттам, бях готов сам да се сритам. Обясних на Маргрете провала си чак когато бяхме вече на улицата.

— Най-скъпата ми, сам се гръмнах. Лично написах онова правило „никакви разговори за наша сметка“. Проверих внимателно дневника за разговорите и се убедих без никакво съмнение, че обажданията за наша сметка никога не са от полза за организацията. Девет от десет си бяха чиста просия… а „Църковното обединение за благоприличие“ не е благотворителна фондация. Ние събираме пари, не ги раздаваме. Десетото обаждане пък е или от побъркан, или от заядлив неверник. Затова наложих това твърдо правило и то веднага се оправда. Само от телефоните спестявахме стотици долари всяка година. — Засмях се насила. — Не съм си и представял, че ще се хвана в собствения си капан.

— Алек, а сега какво смяташ да правиш?

— Сега ли? Излизаме на Шейсет и шеста и започваме да махаме с ръка. Иска ми се да стигнем до Оклахома Сити преди пет следобед. Би трябвало да стане лесно, не е чак толкова далече.

— Добре. Но защо преди пет, ако позволяваш да попитам?

— Можеш да питаш винаги и за всичко, знаеш това. Радост за душата ми, престани да се правиш на самата кротост. Виждам, че си провесила нос, откакто зърнахме онзи дирижабъл. В Оклахома Сити има местно бюро на Обединението и искам да се доберем до тях преди края на работното време. Почакай само да видиш как ще постелят килимчето! Стигнем ли до там, край на неприятностите.

През целия следобед ми се струваше, че газим в гъста кал. Взимаха ни често на стоп, само че на съвсем къси разстояния. Постигахме средна скорост от трийсетина километра в час на магистрала, където е разрешено движение с деветдесет. И загубихме точно петдесет и пет минути, но със съвсем основателна причина — нахранихме се безплатно. За кой ли път шофьор на камион ни почерпи… само защото няма на този свят жив и здрав мъж, който може да си поръча нещо за ядене, без да покани и Маргрете, ако е наблизо. (И аз си получавам порцията като нейна собственост. Не се оплаквам.)

Храната ни отне двайсетина минути, но шофьорът прекара още половин час в прахосване на монети по четвърт долар за флиперите в заведението. Стоях отстрани и стисках зъби, а Маргрете не се отделяше от него, пляскаше с ръце и пищеше от радост, когато човекът събереше повечко точки. Бива си ги нейните инстинкти — шофьорът ни откара чак до Оклахома Сити. При това мина през града, а не по околовръстното шосе, и в четири часа и двадесет минути ни остави на пресечката на 36-та и „Линкълн“, само на един квартал от местното бюро на Обединението.

Изминах разстоянието с песен в душата. И веднъж казах на Марга:

— Усмихни се, сладка моя! След не повече от месец ще вечеряме в Тиволи.

— Сериозно?

— Напълно. Толкова си ми разказвала за онова място, че нямам търпение да го видя с очите си. Ето я сградата!

Нашият офис е на втория етаж. Сгря ми се сърцето, като видях познатите букви на матовото стъкло.

— След тебе, любима!

Сграбчих дръжката, за да отворя вратата на Маргрете.

Беше заключено.

Почуках, после натиснах звънеца. И още дълго правех ту едното, ту другото.

Подмина ни един черньо, понесъл всякакви принадлежности за чистене. Подвикнах му:

— Ей, чичо! Случайно да имаш ключ за тази стая?

— А, не са ми дали, мистър. И да знаеш, вътре нема никой. Тия удрят ключа към чет’ри и отпрашват.

— Ясно… Благодарско.

— Нема за к’во, мистър.

Щом се озовахме отново на улицата, аз се ухилих смутено.

— Ама че килимче ни постлаха. Значи си отиват към четири… Като я няма котката, мишките лудуват. Ще се търкалят глави, обещавам ти. Не мога да се сетя за друг шаблонен израз, който така да подхожда на положението. А, хрумна ми един. На просяците не им подхождат капризи. Мадам, ще се задоволите ли с нощен отдих в парка? Топло е и не се очаква дъжд. За комарите и москитите не взимаме допълнителна такса.

Преспахме в парка Линкълн, при това на игрището за голф. Тревата беше мека като кадифе, само че и комари не липсваха.

Не ни попречиха да си починем. Махнахме се, щом се появиха първите подранили играчи и ни се размина само с по някой отровен поглед. Възползвахме се от обществените тоалетни в парка и след малко бяхме много по-освежени и спретнати, аз — обръснат. Безплатната вода в изобилие ни замести закуската. Не виждах причини да се обезсърчавам. Беше твърде рано онези нехранимайковци от местното бюро да са дошли на работа, затова попитах първия срещнат полицай къде е общинската библиотека и добавих:

— Между другото, къде ви е летището?

— Кое?

— Ами площадката за кацане на дирижабли.

Ченгето изгледа Маргрете.

— Да не си е ударил главата някъде?

 

Точно като след удар с тояга се почувствах половин час по-късно, щом погледнах внимателно табелите в указателя на онази сграда… Без никаква изненада установих, че сред наемателите не се числи „Църковно обединение за благоприличие“. Но за да съм сигурен, качих се на втория етаж. В офиса сега имаше някаква застрахователна компания.

— Е, мила, остава ни да се отбием в библиотеката. Нека поне научим в що за свят попаднахме.

— Добре, Алек — весело отвърна Маргрете. — Слънце мое, много съжалявам, че си толкова разочарован, но пък на мен ми олекна. Аз… аз се боях до смърт само при мисълта да се срещна с жена ти.

— Няма. Никога. Обещавам ти. Ъ-ъ, и аз изпитвам облекчение. Както и глад.

След няколко крачки Марга промълви:

— Алек, не ми се карай.

— Няма, само ще те понабия. Какво има?

— Имам пет монети по четвърт долар.

— Сега би трябвало да те попитам: „А държа ли се като порядъчно момиче, чадо мое?“ Хайде, изплюй камъчето. Кого уби? И много ли кръв се разплиска наоколо?

— От вчера са. От флиперите. Всеки път, когато Хари печелеше безплатна игра, даваше ми по един четвъртак. Било за късмет.

Реших да не я набия. Разбира се, монетите не бяха законни в този свят, но за търговските автомати си ги биваше, и още как. Тъкмо подминахме една игрална зала, а там почти винаги поставят и автомати с пакетирана храна. Цените се оказаха страховити — петдесет цента за залежал сандвич, двадесет и пет за хапка шоколад. И все пак закуската беше по-добра от доста други по пътя дотук. А и не се чувствахме крадци. В моя свят дори монетите по четвърт долар бяха от почти чисто сребро.

Накрая отидохме в библиотеката да научим нещо повече за поредния свят. И почти веднага открихме — беше светът на Марга.