Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Job: A Comedy of Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Източник: Максима (през http://sfbg.us)

 

Издание:

СПЕЧЕЛИ ОБЛОГ ЗА САТАНАТА. 1997. Изд. Лира Принт, София. Биб. Научна фантастика, No.6. Роман. Превод: Силвана МИЛАНОВА, Владимир ЗАРКОВ [Job: A Comedy of Justice / Robert A. HEINLEIN (1984)]. Формат: 125x195 мм. (20 см.). Страници: 332. Цена: 3100.00 лв. (3.80 лв.). ISBN: 954-8610-15-9

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

ХХ

Нечестивецът бяга, когато никой не го гони;

а праведникът е смел като лъв.

Притчи Соломонови 28:1

Въодушевлението на Маргрете бе не по-слабо от моето предишния ден. Бърбореше, усмивката не чезнеше от лицето й и направо заприлича на шестнайсетгодишно момиче. Озърнах се да открия някое закътано местенце, където да я нацелувам, без да ни сгълчи строг блюстител на реда. После си спомних, че в света на Марга никой не се гневи от тези простъпки… и я награбих както си стояхме насред читалнята.

За което бяхме скастрени от библиотекарката.

О, не за стореното от мен, а защото бяхме малко по-шумни от търпимото. Иначе нежностите пред хорските очи не засягаха достойнството на библиотеката. Не бих и очаквал друго. Докато молех да бъдем извинени и обещавах да не нарушаваме тишината, видях табелата над рафт зад гърба на достойната служителка в този храм на знанието. Ето какво гласеше: „Нови заглавия. Учебна порнография за деца от 6 до 12 години.“

Четвърт час по-късно махах с ръка на колите по 77-ма магистрала в посока към Далас.

Защо Далас ли? Заради една адвокатска кантора — „О’Хара, Ригсби, Кръмпекър и Ригсби“.

Още щом затворихме вратата на библиотеката след себе си, Маргрете оживено избълва, че знаела как да се справим с нашите неприятности — като се възползваме от банковата й сметка в Копенхаген.

— Чакай малко, скъпа — прекъснах я аз. — Къде ти е чековата книжка? И какви документи за самоличност имаш?

Като поумувахме малко, най-оптимистичните ни очаквания бяха, че Маргрете ще може да тегли от сметката си едва след няколко дни, по-вероятно — след доста седмици. При това щяха да ни трябват немалко пари за каблограми. Телефонна връзка през Атлантика ли? Марга не бе и чувала за такова нещо в своя свят. (Дори да я имаше, струваше ми се, че каблограмите са значително по-евтин и сигурен начин да се разменят съобщения.)

И след като уредим всичко, възможно е да пратят парите по пощата от Европа… в свят, който не познаваше значението на думите „въздушна поща“.

Затова се отправихме към Далас. Уверих моята мила, че в най-лошия случай адвокатите на Алек Греъм все ще склонят да му дадат назаем достатъчно пари, за да не се мотае той (тоест ние) на улицата, докато получи достъп до своите скътани средства.

(Или пък ще заявят, че аз съм друг човек, дори ще го докажат — с отпечатъци на пръстите, по подписа или кой знае още по какво. Така щеше да се спомине призракът на „Алек Греъм“ в сладката, но малко объркана главица на Маргрете.)

От Оклахома Сити до Далас са малко повече от триста километра. Пристигнахме в два следобед, защото успяхме да се качим на стоп при кръстопътя на 66-та и 77-ма, а шофьорът ни закара чак насред столицата на Тексас. Остави ни при река Тринити и отидохме пеш до сградата „Смит“.

Момичето в приемната на офис номер 7000 сякаш току-що бе участвало в сценично представление от онези, които „Църковното обединение за благоприличие“ се опитваше да забрани с голямо старание и с цената на немалко средства. Бих казал, че носеше оскъдно облекло и грим от типа, какъвто Марга наричаше „супер“. Беше стройна и хубавичка, а търпимостта, която отскоро възпитавах у себе си, ми позволи да се насладя на греховната гледка.

— С какво мога да ви бъда полезна? — осведоми се младата дама.

— Чудесен ден за голф, а? И все пак кой от партньорите е в момента тук?

— Боя се, че само господин Кръмпекър.

— А, точно с него искам да се видя.

— За кого да съобщя?

(Първото препятствие… Не го очаквах. Или тя хитруваше нарочно?)

— Нима не ме познахте?

— Моля да ме извините. Трябва ли да ви познавам?

— Откога работите тук?

— Малко повече от три месеца.

— Това било значи. Кажете на Кръмпекър, че е дошъл Алек Греъм.

Не успях да чуя какво промърмори адвокатът по разговорната уредба, но следях внимателно очите й. Зениците й се разшириха изведнъж. Но тя каза само:

— Господин Кръмпекър ще ви приеме. — Обърна се към Маргрете: — Мога ли да ви предложа някое списание, за да си запълните времето? Или цигарка с тревичка?

— Тя ще влезе с мен — заявих непреклонно.

— Но…

— Хайде, Марга.

Побързах да тръгна по коридора към кабинетите. Лесно открих зад коя врата е Кръмпекър. Точно иззад нея се чуваше крякащият му гласец. Прекъсна рязко, щом отворих и пуснах Маргрете да влезе преди мен. Последвах я, а адвокатът тъкмо казваше:

— Госпожице, трябва да изчакате отвън!

— Не — отсякох и затворих вратата. — Госпожа Греъм ще остане.

Той май се стъписа.

— Госпожа Греъм ли?

— Изненадах те, а? Откакто се видяхме последния път, взех, че се ожених. Сладурче, това е Сам Кръмпекър, един от моите адвокати.

(Прочетох първото му име на табелата.)

— Как сте, господин Кръмпекър?

— Ъ-ъ… приятно ми е да се запозная с вас, госпожо Греъм. Приемете моите най-добри пожелания. Ти също, Алек… Винаги си имал набито око за жените.

— Благодарско. Настанявай се, Марга.

— Ей, хора, чакайте малко! Госпожа Греъм не бива да остава тук… Сериозно ви говоря! Знаеш защо, Алек.

— Нищо подобно не знам. Тоя път си водя свидетел.

Честно казано, не бях сигурен дали човечето пред мен наистина е мошеник. Но сблъсъците с юристите отдавна ме бяха научили, че щом някой се опитва да те лиши от свидетел, значи работата вони на гнило. Затова „Църковното обединение за благоприличие“ винаги разполагаше със свидетели… и твърдо се придържаше към законите. Така ни излизаше по-евтино.

Настаних Маргрете и седнах до нея. Кръмпекър бе скочил, когато тя влезе и сега упорито не искаше да си седне на стола зад бюрото. Устните му потрепваха нервно.

— Всъщност би трябвало да се обадя на федералния прокурор.

— Че направи го де — съгласих се добродушно. — Вземи ей оная слушалка, набери номера. Хайде двамата да си поприказваме с него. И всичко ще му разкажем. Пред свидетели. Ще повикаме и хрътките от вестниците, а не само платените блюдолизци.

(Какво знаех ли? Ами нищичко. Само че наложи ли ви се да блъфирате, играйте на едро. А аз се страхувах. Този тип пред мен, притисна ли го в ъгъла, можеше да се брани като освирепял плъх… при това болен от бяс.)

— Точно така би трябвало да постъпя.

— Ами хайде де! Ще изредим всички имена, ще обясним кой какво е свършил и за какво е прибрал парички. Всичко на масата… преди някой да ми е пуснал малко цианкалий в супата.

— Не говори такива неща, моля те.

— Че кой да ги говори, ако не аз? А кого бутнаха зад борда? И от кого идваше поръчката?

— Няма защо да ме гледаш така!

— Тъй си е, Сами. Не вярвам да си ме бутнал ти. Просто защото те нямаше на кораба. Но пък може да е някой братовчед или кръщелник, а? — Дарих го с най-зъбатата си заговорническа усмивка. — Майтап бе, Сам. Старо приятелче като тебе не би жадувало смъртта ми. Но пък можеш да ми подшушнеш това-онова и да ме измъкнеш от кашата. Не е много приятно да те зарежат на другия край на света. Длъжник си ми.

(Все още не разполагах с никакви уличаващи го факти… освен с очевидната улика, че срещу себе си имах човек с гузна съвест. Затова го мачках безмилостно.)

— Алек, моля те, да се пазим от необмислени постъпки.

— Че аз заникъде не бързам. Но имам нужда от обяснения. И от пари.

— Давам ти честната си дума, че от всичко случило се знам само как онова тъпо корабче пристигна в Портланд без тебе. И ми се наложи — представи си само, за Бога! — да бия целия този път, за да присъствам, когато разбиват твоята каса от трезора. Какво излиза? Вътре има само сто хиляди. Другото липсва. Кой ги прибра, Алек? Кой те докопа?

Очите му само дето не пробиваха дупки в мен. Надявах се, че лицето ми не издава нищо. Но той успя да ме озадачи. Истината ли казваше? За това адвокатче да излъже беше по-лесно, отколкото да се изсекне. Дали моят приятел касиер-домакинът (или двамата с капитана в съучастие) бе ограбил онази каса?

Винаги предпочитайте по-простото обяснение, ако ви се налага да гадаете. По-вероятно беше този тип да мами, отколкото касиерът да открадне. И бих очаквал… не, бях сигурен, че капитанът е присъствал, ако касиерът е разбивал касата с ценностите на безследно изчезнал пътник. Двама морски офицери, натоварени с такава отговорност, ако са заложили кариерата и доброто си име, за да крадат, щяха ли да оставят незнайно защо сто хиляди? Защо да не вземат всичко и най-невинно да твърдят, че изобщо не са знаели какво съдържа моята каса? Усетих, че Кръмпекър се опитва да ме подхлъзне.

— Според тебе какво липсваше?

— А? — Той стрелна с поглед Маргрете. — Такова… По дяволите, нали там трябваше да има още деветстотин хилядарки! Парите, които не си дал на човека в Таити.

— Кой разправя, че не съм ги дал?

— Какво?! Алек, недей да оплиташ конците още повече. Господин З. ни каза. Опитал си се да удавиш в басейна неговия куриер.

Вторачих се в адвоката и се ухилих.

— А, за ония тропически бандитчета ли ми говориш? Опитаха да приберат пачките, без да обяснят кои са и даже без да драснат разписка. Отрязах ги, та затова оня хитрец накара горилата си да ме бутне в басейна. Хъм… Сам, май взе да ми просветва. Провери кой се е качил на „Конге Кнут“ в Папеете.

— Защо?

— Така ще намериш човека, който ти трябва. Не само е гепил пачката, ами ме бутна зад борда. И щом научиш името му, не си прави труда да искаш екстрадирането му тук. Само ми го кажи. Аз ще се погрижа за останалото. Лично.

— Проклет да съм, искаме да си върнем милиона!

— Ха, мислиш си, че можеш да докопаш парите? В края на краищата кацнаха в ръчичките на господин З., само че без разписка. А аз си изпатих, защото я поисках. Не ставай глупав. Тия деветстотин хилядарки ще ги видите на куково лято. Моят дял обаче е налице. Хайде, давай си ми стоте каймета. Ама веднага!

— Какво?! Федералният прокурор в Портланд ги задържа като веществено доказателство.

— Сами, момчето ми, я не учи баба си как да краде кокошки. Доказателство за какво? Кой е обвинен? По кой член от кодекса? Да не би да се съмняват, че аз съм свил нещо от собствената си каса в трезора? За какво престъпление са доказателство ония мангизи?

— Как за какво? Някой ни открадна онези деветстотин хиляди!

— Сериозно? И кой е ищец в случая? И кой твърди, че изобщо е имало толкова пари в касата? Аз думичка не съм обелвал… От кого тогава е тръгнала мълвата? Хайде, Сам, вдигай слушалката на тоя телефон. Я да се обадим на федералния в Орегон. Ще го питаме на какво основание задържа парите. Да разровим тия говна до дъното. Ако оня клоун, дето зоба от държавната хранилка, е прибрал моите парици, искам да си ги върна.

— Брей, днес много напираш да си приказваш с властите! Чудно ми е да слушам това точно от тебе.

— Може пък да ме тресе пристъп на честност. Сам, нежеланието ти да звъннеш до Орегон ми казва всичко, което исках да знам. Повикали са те там като мой адвокат. Американски гражданин изчезва безследно по време на плаване, и то от кораб с чуждестранна регистрация, значи няма как да се опишат ценностите на въпросния тип, без да присъства адвокатът му. После връчват всичко на същия тоя адвокат само срещу една разписка. Сам, а какво направи с дрехите ми?

— А? Естествено, подарихме ги на Червения кръст.

— Тъй ли?

— Тоест, след като прокурорът разреши да ги приберем.

— Колко интересно… Значи федералният тежкар задържа парите, макар никой да не се е оплакал, че нещо липсва… обаче изтърва от поглед дрехите при положение, че има основания да се предполага убийство.

— Що за приказки?

— За себе си говоря. Някой ме бутна, а пък някой друг му е платил за това. Сами, и на двама ни е ясно къде са моите пари. — Станах и посочих. — Ей в оня сейф. Логиката го подсказва. Не би ги внесъл в банката, защото ще останат следи. Не би ги скътал вкъщи, че току-виж ги напипа жена ти. И изобщо не вярвам да си ги поделил с партньорите си от фирмата. Отваряй сейфа, Сам! Ще ми се да проверя дали вътре има само сто хилядарки… или цяло милионче.

— Полудял ли си!

— И се обади на прокурора. Ще го поканим за свидетел.

Така го вбесих, че езикът му сякаш залепна за небцето, а ръцете му се разтресоха. Никак не е безопасно да ядосвате дребнички мъже, а аз се извисявах над него с петнайсетина сантиметра, да не говорим за разликата в раменете и гръдния кош. Не би ме нападнал сам — адвокатите никога не си цапат ръцете. Само че отсега нататък трябваше да внимавам за изненада зад всеки ъгъл.

Май беше време да поохладим страстите…

— Сами, я не се впрягай толкова. Ти се опитваше да ме изпързаляш и аз ти го върнах. А иначе само добрият ни Господ знае какви ги вършат прокурорите. Гаднярът сигурно вече е прибрал пачката в джоба си… защото си мисли, че съм ритнал камбаната и няма как да се оплача. Добре, ще отскоча до Портланд да му смачкам фасона.

— Там са пуснали заповед за задържането ти.

— Така ли? И по какво обвинение?

— Съблазняване на жена от екипажа с измамни обещания за брак. — Той прояви достатъчно досетливост да погледне смутено Марга. — Моля за извинение, госпожо Греъм. Но вашият съпруг ме попита…

— Няма за какво да се извинявате — надменно отвърна тя.

— Значи съм голям палавник, а? И как изглежда мацето? Засукана ли е? А името й?

— Изобщо не съм я виждал, защото не се появи. Името ли? Беше нещо шведско. Я да си помисля… Аха, Гундерсон! Точно така — Маргрете Гундерсон.

Маргрете, благословена да е, изобщо не отвори уста, въпреки че я нарекоха шведка. Аз пък проточих смаяно:

— Виж ти, съблазнил съм я… на борда на кораб под чужд флаг, насред южните морета. За което издават заповед за арестуването ми в Портланд, щат Орегон. Сам, що за адвокат си ти? Как си позволил да зашлевят твой клиент с подобна хартийка?

— Хитър адвокат съм. И ти призна, че никой не може да предвиди какви ще ги свърши един федерален прокурор. Преди да ги назначат, вадят им мозъците от главите. А и нямаше смисъл да се препирам с него, защото всички те мислехме за умрял. Ето, грижа се за твоите интереси — предупредих те, за да не загазиш. Дай ми малко време, за да се оправя с тази глупост, после отиди в Портланд.

— Звучи разумно. А тук има ли някакви разровена мръсотия около мен?

— Не… Всъщност — и да, и не. Знаеш как стават сделките. Уверихме ги, че повече няма да се мяркаш наоколо, затова си затвориха очите. А ти взе, че се върна. Алек, никой не бива да те вижда тук или другаде в Тексас. По-точно, изобщо не е желателно да си в Щатите. Ще се разнесе мълвата и пак ще изровят старите папки.

— Бях невинен!

Той вдигна рамене.

— Всичките ми клиенти са невинни. Говоря ти с бащинска загриженост за тебе. Махни се от Далас. Колкото по-далече си оттук, толкова по-добре. Ако щеш, отиди чак в Парагвай.

— И как ще стане? Нямам един петак в джоба. Сам, не можеш да ме оставиш без мангизи.

— Някога изоставял ли съм те в беда?

Извади портфейла си, отброи пет стодоларови банкноти и ги остави пред мен.

— Това какво е? Бакшиш за келнер? — Въпреки че се озъбих, прибрах парите в джоба си. — С толкова няма да стигнем и до Браунсвил. Я сега да видя имаш ли повечко.

— Ела утре.

— Стига игрички! Отвори сейфа и дай сериозна пачка! Или утре няма да ми видиш очите. Ще отида в прокуратурата и ще запея като канарче. Ще се спогодим с федералните. Много си падат по свидетелите на обвинението. После ще отскоча до Орегон да си прибера стоте хилядарки.

— Случайно да не ме заплашваш?

— Като ще играем, нека да е на вързано. Имам нужда от кола, и то не от някое очукано фордче. Поне кадилак. Не държа да е новичък, само че да е свестен модел, излъскан и с мощен двигател. Като добавиш няколко хилядарки, до довечера ще сме в Ларедо, а до сутринта — в Монтерей. Ще ти се обадя от Мексико Сити да ти дам новия си адрес. Щом толкова ти се иска да отпраша към Парагвай, ще ми пратиш достатъчно пари.

Е, не стана точно според капризите ми, но се примирих с понтиак втора ръка и си тръгнах с шест хиляди в брой. Получих и наставления да отида в точно определена автокъща и да приема условията им. Сам щял да им се обади и да уреди всичко. Съгласи се и да ни запази младоженския апартамент в „Хайът“. Трябваше да дойда пак при него в десет сутринта на другия ден.

Отказах да стана толкова рано.

— Нека да е в единайсет. Още сме в медения си месец.

Адвокатът се закиска, тупна ме по гърба и кимна.

 

Излязохме в коридора, запътихме се към асансьорите, но изминахме още три метра и аз отворих вратата към аварийната стълба. Маргрете ме последва мълчаливо, но щом тръгнахме надолу по стъпалата, вече никой не можеше да ни чуе. Тя промълви:

— Алек, този човек не ти мисли доброто.

— Така е.

— Боя се за тебе.

— И аз.

— Боя се и за себе си.

— Ужасно ме е страх. Любима, и ти си в опасност, докато си с мен.

— Няма да се деля от тебе!

— Знам. Каквото и да стане, ще го посрещнем заедно.

— Да. И какви са плановете сега?

— Сега тръгваме към Канзас.

— Чудесно! Значи няма да пътуваме с кола към Мексико?

— Скъпа, аз дори не умея да карам кола.

Излязохме през подземния гараж на една тясна пресечка. Отдалечихме се пеша на няколко квартала от сградата „Смит“, отидохме с маршрутно такси до гарата „Тексас енд Пасифик“, там се прехвърлихме в едно такси от пиацата и то ни откара чак до Форт Уърт, на четиридесет километра западно от Далас. По пътя Маргрете бе настроена доста неразговорчиво. Не я попитах защо е толкова умислена. Знаех. Не е много радостно да откриеш, че човекът, в когото си влюбена, се е забъркал в мръсни сделки с истински гангстери. Обещах си тържествено никога повече да не споменавам пръв за това.

 

Във Форт Уърт накарах шофьора да ни остави на най-тежкарската търговска улица (според него). И казах на Марга:

— Скъпа, имам намерение да ти купя солидна златна верижка.

— Какво говориш! Не ми е нужна златна верижка.

— Напротив, ще ни свърши работа. Първия път, когато се озовах в този свят — на „Конге Кнут“ с теб на борда, бързо научих, че доларът тук е доста слабоват без златно покритие. Всяка цена, която виждам днес, само потвърждава това. Ако отново ни връхлети промяна, а изобщо не знаем кога ще настъпи, дори монетите от този свят няма да ни помогнат с нищо, защото не са от сребро. А банкнотите, които изтръгнах от Кръмпекър, ще бъдат просто мръсна хартия! Освен ако ги превърна в нещо друго. Ще започнем с тази златна верижка и отсега нататък ще я носиш дори в леглото, дори в банята… освен ако решиш да я окачиш на моя врат.

— Разбирам… Прав си.

— Ще купим и за двама ни по-масивни златни бижута, после ще се опитам да намеря нумизматичен магазин. Дано успея да се спазаря изгодно за малко злато и сребро в монети. Главната ми цел е да се отърва от почти всички книжни пари през следващия час. Ще оставя само колкото да купим два билета до Уичита в Канзас. На около петстотин километра е оттук. Ще издържиш ли да пътуваш цяла нощ в автобус? Искам по-бързо да се махнем от Тексас.

— Разбира се! Ох, мили, и аз така искам да сме далеч от този щат! Честно да ти кажа, още съм уплашена.

— И не само ти.

— Но…

— Но какво? Защо изглеждаш толкова омърлушена?

— Алек, не съм се къпала вече четири дни.

 

Намерихме и бижутерски, и нумизматичен магазин. Там похарчих към половината от проклетите хартийки, другото оставих за билети и още някои неотложни нужди. Например за вечеря, която излапахме веднага, щом магазините започнаха да затварят. Изядените в Гейнсвил хамбургери като че бяха останали безкрайно далеч зад нас във времето и пространството. Научих, че в десет вечерта тръгва автобус, минаващ през Оклахома Сити, Уичита и Салина. Не само купих билети, но платих и по още един долар за запазени места. После започнах да пръскам пари като пиян моряк. Наех стая в хотела срещу автогарата, макар и да знаех, че ще я напуснем само след два часа.

Но си струваше. Гореща вана и за двама ни — редувахме се, защото останалият в стаята седеше облечен, стиснал в ръце дрехите на другия заедно с бижутата и парите. Както и моя бръснач, защото вече го смятахме за талисман на способността ни да се преборим с нечестивите хитрини на Локи.

После ново, чисто бельо, купено мимоходом при превръщането на банкнотите в твърда „валута“.

Надявах се да ни остане и мъничко време за любов, но докато се изсуша, трябваше да излизаме от хотела, за да не изтървем автобуса.

Настанихме се и отпуснахме седалките назад. Опрях главата на Марга на рамото си. Возилото ни понесе на север и скоро заспахме.

Събудих се по някое време, защото друсането бе станало твърде неприятно. Седяхме точно зад шофьора, затова се наведох към него и попитах:

— Да не сме на отклонение заради ремонт?

Нямаше и денонощие, откакто бяхме минали по този път в обратната посока, не си спомнях да има толкова изровени участъци по него.

— Ами, не — отвърна ми човекът. — Само че вече сме в Оклахома. Тука не се престарават да настилат пътищата, освен около големите градове.

Разговорът ни събуди Маргрете. Тя се поизправи на седалката.

— Какво става, мили?

— Нищо. Локи пак си прави шегички с нас. Заспивай.