Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Job: A Comedy of Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Източник: Максима (през http://sfbg.us)

 

Издание:

СПЕЧЕЛИ ОБЛОГ ЗА САТАНАТА. 1997. Изд. Лира Принт, София. Биб. Научна фантастика, No.6. Роман. Превод: Силвана МИЛАНОВА, Владимир ЗАРКОВ [Job: A Comedy of Justice / Robert A. HEINLEIN (1984)]. Формат: 125x195 мм. (20 см.). Страници: 332. Цена: 3100.00 лв. (3.80 лв.). ISBN: 954-8610-15-9

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

ХХIII

„Викам към Тебе, но Ти не ми отговаряш;

стоя и Ти само ме гледаш.“

Йов 30:20

Разбира се, най-накрая се озовах в канцеларията на Свети Петър при главната порта… след като първо дирих трескаво из целия рай.

Вслушах се в съвета на Хейзъл и се върнах до портата Ашер, за да потърся помощта на дружеството „Намерете своите приятели и любими“.

— Свети Алек — каза ми тя, — ангелите не си служат със заблуди, а и архивите, в които проверяват, са пълни. Но може да не са погледнали където трябва, пък и според мен не биха се престаравали, за разлика от тебе. Такива са си. Възможно е Марги да е записана с моминската си фамилия.

— Точно нея им казах!

— Тъй ли… Мислех си, че си ги помолил да търсят Марги Греъм.

— Не съм. Тогава да се върна и да ги помоля пак?

— Не сега. И ако се наложи, едва ли ще е най-добре да се обърнеш към същото бюро за информация. Отиди направо в канцеларията на Свети Петър. Там ще ти обърнат внимание хора, а не поредните ангели.

— Точно това искам!

— Но първо опитай при „Намерете своите приятели и любими“. В дружеството няма никаква бюрокрация. Там работят само доброволци, които наистина са загрижени за ближния си. Така ме откри Стийв, след като го убиха. Не знаеше фамилията ми, а и аз не я бях споменавала от години. Нямал представа къде и кога съм умряла. Но една мила старица в дружеството упорито проверявала всички жени на име Хейзъл, докато Стийв се провикнал: „Ето я!“ Ако просто бе отишъл в главната канцелария на Свети Петър, щяха да го отпратят с оправданието, че сведенията са недостатъчни. — Тя се позасмя. — В дружеството впрягат на работа и въображението си. Така ме събраха с Люк, макар никога преди да не сме се срещали. Щом ми писна от безделие, аз реших, че искам да се занимавам с малък ресторант — чудесен начин е да се виждаш с хората и да намираш нови приятели. Помолих в дружеството, пуснаха компютрите си с ключова дума „готварство“ и след доста неуспешни опити попаднах на Люк. Станахме партньори и създадохме „Свещената крава“. Така открихме и Албер.

Също като Кейти Фарнсуърт, Хейзъл лекува душевните болки със самото си присъствие. И е много практична, по което си прилича с моята любима. Сама предложи да изпере мръсните ми дрехи и ми даде временно резервните одежди на Стийв. Погрижи се да имам огледало и калъп сапун. Най-сетне се преборих с тази петдневна (или седемгодишна?) брада. Последното ми ножче за бръснене приличаше повече на трион, но след половин час старателно точене в стъклена чаша — научих тази хитрина още в юношеството си — още вършеше работа.

Но ето че пак имах нужда от грижливо бръснене, макар че за последен път опитах да направя това само преди два-три часа. Не знам колко продължаваше моето дирене, но се бях бръснал четири пъти — със студена вода, два пъти без сапун, а веднъж дори слепешком, защото нямах огледало. Вярно, бяха прокарали водопровод и канализация заради нас, телесните създания, но далеч от всякакви американски стандарти. Нищо чудно, ангелите нямат нужда от тези благини на цивилизацията, а и преобладаващото мнозинство от новодошлите не бяха ги ползвали през земния си живот.

Хората от дружеството бяха наистина добронамерени, както очаквах след уверенията на Хейзъл (и не мисля, че разкошният ми нимб имаше нещо общо с това). Каквото и да опитваха обаче, не изровиха дори следа от Маргрете, макар търпеливо да пускаха все нови съчетания в компютрите си.

Благодарих им, благослових ги и се отправих към главната порта — две хиляди километра през рая. Спрях само веднъж, до площада на Престола, за да опитам един от наистина небесните бургери на Люк и да пийна чаша от най-доброто кафе в Новия Йерусалим. Имах нужда и от насърчителните думи на Хейзъл. Колкото и да ми беше натежала душата, продължих нататък много по-бодър.

 

Райското бюро на персонала заема два невероятно грамадни палата вдясно от портата. Първият — по-малкият — е за архивите на допуснатите по времето преди Христа. Във втория се занимават с всички останали, на втория етаж е и канцеларията на Петър. Влязох направо там.

На голямата двойна врата имаше табела: „СВЕТИ ПЕТЪР — влезте“. Така и направих. Не попаднах в самия кабинет, а в чакалня с размери, които биха задоволили и проектант на централна гара за голяма столица. Минах през въртящия се пропуск, от един улей се подаде листче и аз го откъснах. Отекна механичен глас:

— Благодаря ви. Моля, седнете и изчакайте реда си.

На листчето бе отпечатан номер 2013. Огледах чакалнята — беше претъпкана. Докато шарех с очи в търсене на свободен стол, аз предположих, че отново ще имам нужда от бръснене, преди да ми дойде редът.

Още не бях се настанил, когато една монахиня притича към мен и припряно ми се поклони, като опря едното си коляно в пода.

— Светецо, с какво мога да ви бъда полезна?

Не знаех достатъчно за разликите в одеждите на ордените от римо-католическата църква и дори не започнах да умувам към кой от тях принадлежи монахинята. Стори ми се, че облеклото й е типично — дълга, свободна черна роба, покриваща я до глезените и китките, бялото покривало, скрило дори ушите й, а най-отгоре — още едно парче черен плат, което й придаваше прилика със силуета на сфинкс. А каква грамадна молитвена броеница висеше на врата й… Сред всичко това — безметежно лице без определена възраст. Разбира се, имаше си и нимб.

Най-стъписан бях от самото й присъствие тук — първото нагледно доказателство, че и папските слуги могат да спасят душите си. В семинарията тази тема често подклаждаше ожесточени спорове до среднощ. Вярно, моята църква застъпваше официално гледището, че и те могат да намерят пътя към спасението, стига да преминат на нашите верски позиции и да се възродят в Христа. Реших по-късно да я разпитам кога и как е приела истинската вяра. Не се съмнявах, че ще чуя възвисяващ душата разказ.

— О, благодаря ви за вниманието, сестро! — отвърнах й. — Много мило. Наистина имам нужда от помощ и се надявам да я получа. Аз съм Александър Хергеншаймър и се опитвам да открия съпругата си. Нали тук трябва да се обърна с молбата си? От новодошлите съм и не всичко ми е ясно.

— Да, Свети Александре, дошъл сте където трябва. Искате да се срещнете със Свети Петър, нали?

— Ще се радвам да му изкажа уважението си, стига да не е прекалено зает.

— Свети отче, аз съм уверена, че и той желае да говори с вас. Нека уведомя старшата сестра. — Тя хвана висящото до броеницата разпятие и май му прошепна нещо. После вдигна поглед към мен. — Свети Александре, фамилията ви „ХЕРГЕНШАЙМЪР“ ли се пише?

— Точно така, сестро.

Тя пак си побъбри с разпятието, а на мен обясни:

— Сестра Мери Джеймс е секретарка на Свети Петър. Аз съм нейна помощничка, очи и уши. — Усмихна ми се. — Казвам се сестра Мари-Роз.

— Много ми е приятно да се запознаем. Разкажете ми нещо за себе си. От кой орден сте?

— Доминиканка съм, свети отче. Приживе бях административна директорка на болница във Франкфурт, Германия. Тук никой няма нужда от милосърдните ми грижи, затова се захванах с тази работа. Обичам да виждам повече хора. А сега бихте ли ме последвал?

Множеството ни правеше път, но не знам дали от уважение към монахинята или заради пищния ми нимб. Сестра Мари-Роз ме отведе до по-малка врата без никакви надписи и отвори, без да почука. Озовах се в кабинета на нейната началничка сестра Мери Джеймс. Оказа се висока жена — колкото мен — и много хубава. Дали пък не е по-правилно да я нарека „красива“? Изглеждаше по-млада от помощничката си… но знае ли човек поначало на колко години е една монахиня? Седеше зад отрупано с хартии бюро, а на масичка отстрани имаше старомодна пишеща машина „Ъндъруд“. Побърза да се изправи с лице към мен и направи същия чудноват поклон като сестра Мари-Роз.

— Добре дошъл, Свети Александре! За нас е чест да ни посетите. Свети Петър ще ви приеме скоро. Седнете, моля ви. Да ви предложа ли нещо освежително? Чаша вино? Или кока-кола?

— А, една кока-кола добре ще ми дойде! Не съм пил, откакто напуснах Земята.

— Ей сегичка. — Тя се засмя. — Ще ви издам една тайна. Кока-колата е единственият порок на Свети Петър. Затова винаги имаме, при това ледена.

Някъде от въздуха над бюрото й прозвуча силен, плътен баритон, точно както си представям гласа на добрия проповедник. Напомни ми за брат Барнаби „Библията“, благословен да е.

— Чух те. Нека си пие колата при мен. Вече се освободих.

— Шефе, ти пак ли подслушваше?

— Не ставай нахална, момиче. Донеси една кока-кола и за мен.

Свети Петър бе станал и вървеше към вратата с протегната за поздрав ръка, когато влязох. По църковна история ни учеха, че бил на около деветдесет години, когато умрял. Или когато го екзекутирали (дали пък не бил разпънат на кръст?) от римляните. (Занаятът на проповедника винаги е бил рискован, но в епохата на Петър трябва да е бил безопасен колкото и работата на сержант-командос по време на война.)

А мъжът пред мен изглеждаше силен и жизнен старец на шейсетина години — с впилия се в кожата загар на човек, прекарал живота си на открито. В гъстите му коса и брада едва личаха сивеещи косми. Мускулите му изпъкваха, раменете му бяха широки, а когато стиснах ръката му, усетих корави мазоли. Облеклото му се състоеше от сандали, кафяво расо от груба вълна, подобен на моя нимб и малка кръгла шапчица, прилепнала към темето.

От пръв поглед ми допадна.

Настани ме на удобно кресло до своя разкошен стол зад бюрото. А сестра Мери Джеймс вече оставяше подноса с двете познати бутилки кока-кола. Зачудих се кой ли е поел снабдяването с такива стоки в рая и как ли се уреждат деловите отношения тук.

— Благодаря — каза Свети Петър. — И не ме свързвай с никого.

— Дори с?…

— За Него правилата не важат. Нужно ли е да ти повтарям? Сега изчезвай. — Той се обърна към мен. — Александре, обикновено се старая да приветствам лично всеки новодошъл светец. Но някак съм те пропуснал.

— Дойдох с голямото гъмжило, Свети Петре. От Възнесението. И влязох през портата Ашер.

— Ясно как е станало. Претоварен ден беше и още не сме оправили цялата бъркотия. Но един светец би трябвало да влезе през главната порта… и то придружен от две дузини ангели и двамина тръбачи. Ще трябва да я поразнищя тази история.

— Честно казано — избълвах аз, — не ми се вярва да съм светец. Само че не мога да сваля този засукан нимб.

Той поклати глава.

— Светец си и още как! И не позволявай да те гризат съмненията. Никой светец не знае, че е такъв, трябва някой друг да му го каже. Един от парадоксите на вярата — който се мисли за светец, греши. Ами че аз като пристигнах и ми връчиха ключовете, просто не повярвах. Помислих, че Учителят си връща за две-три шегички, които му скроих навремето. Но не! Беше си съвсем сериозно. И тъй старият рибар, равинът Симон бар Йона се превърна завинаги в Свети Петър. Както и ти си Свети Александър, щеш не щеш. След време ще ти хареса. — Потупа дебелата папка, разтворена върху бюрото му. — Тъкмо четях твоето досие. Няма никакво съмнение в светостта ти. Припомних си и процеса по утвърждаването ти. Срещу тебе в ролята на адвокат на дявола беше Тома Аквински. После дойде при мен и си призна, че възразявал съвсем формално, защото бил абсолютно убеден, че си достоен. Я ми кажи нещо за първото си изпитание — онази огнена яма. Поколеба ли се вярата ти?

— Така трябва да е било. Заслужих си един мехур от изгаряне.

Свети Петър прихна.

— Едно жалко мехурче! И смяташ, че не си достоен… Синко, ако Света Жана бе твърда във вярата като тебе, щеше просто да удуши пламъците на кладата, която я превърна в мъченица. Сещам се и за…

— Съпругата на Свети Александър дойде — обяви гласът на сестра Мери Джеймс.

— Веднага я пуснете! — нареди Свети Петър и обеща: — После ще ти доразкажа.

Едва го чувах. Сърцето ми щеше да се пръсне.

Вратата се отвори и влезе Абигейл.

 

Не знам как бих могъл да опиша следващите няколко минути. За да бъда по-кратък — съчетание от съкрушително разочарование с тежък срам.

Абигейл само ме изгледа и засъска сурово:

— Александре, какво си въобразяваш? Веднага махни този възмутително пищен нимб!

— Дъще — прогърмя гласът на Свети Петър, — намираш се в кабинета ми и не ще търпя да говориш така на Свети Александър.

Абигейл завъртя погледа си към него и изсумтя.

— Него ли наричате светец? И вашата майка не ви ли е научила, че трябва да ставате, когато влизат дами? Или вежливостта не е задължителна за светците?

— О, да, ставам, но когато наистина влизат дами. Дъще, говори с мен по-почтително. И прояви към Свети Александър уважението, което му дължиш като съпруга.

— Че той не ми е съпруг!

— Какви ги приказваш? — Свети Петър се извърна за миг към мен и пак се вторачи в нея. — Я ми обясни.

— Нали Исус е казал: „Защото, когато възкръснат от мъртвите, нито се женят, нито се омъжват, а са като ангели на небесата“? Това е! Евангелие от Свети Марка, глава дванадесета, стих двайсет и пети.

— Вярно — съгласи се Свети Петър, — със собствените си уши го чух да изрича тези слова. Според това правило ти вече не си ничия съпруга.

— Да! Алилуя! Колко години чаках да се отърва от този селяндур, без да съгреша!

— За последното не съм много сигурен. Както и да е. Това не те освобождава от задължението да говориш както подобава на светеца, бил някога твой съпруг. — Той ме стрелна с поглед. — Желаеш ли да остане?

— Кой, аз? Не, не! Станала е грешка.

— И на мен така ми се струва. Дъще, можеш да си вървиш.

— О, почакайте! И без това толкова път съм била дотук, а имам доста неща да ви казвам. Натъкнах се на скандални прояви. Ами че те нямат никакво чувство за приличие…

— Дъще, вече ти казах, че не те задържам. Сама ли ще излезеш през онази врата или да повикам двама яки ангели, за да те изхвърлят?

— Що за хрумване! Тъкмо се канех да обясня, че…

— Нищо няма да обясняваш!

— Имам правото на мнение като всеки друг!

— Не и в този кабинет. Сестро Мери Джеймс!

— Да, сър?

— Още ли помниш онези хватки от джудото, на които са те учили в детройтската полиция?

— Охо, помня ли ги!

— Тогава изкарай оттук тази свадлива жена!

Високата монахиня се ухили и потри ръце. Не съм в състояние да опиша ясно следващите секунди, защото всичко стана много бързо. И Абигейл вече я нямаше. Свети Петър се отпусна на стола, въздъхна и си взе кока-колата.

— Да, тя би изтощила търпението и на Йов. Колко дълго беше женен за нея?

— Ами, като помисля… малко повече от хиляда години.

— Съчувствам ти. Но защо поиска да я доведат?

— Не за нея ставаше дума…

Наканих се да обясня, но той вдигна ръка да ме спре.

— Ама разбира се! Защо не каза веднага, че търсиш съжителката си? Неволно си заблудил сестра Мари-Роз. Да, сещам се за коя говориш: онази хубавелка, с чието име е изпъстрено досието ти накрая. Останах с впечатление, че е много мило момиче. Значи нея търсиш, а?

— Да! В деня на Възнесението и двамата политнахме към небесата. Но онова канзаско торнадо беше толкова бясно, че ни раздели.

— Вече си я търсил. Предадоха ни запитването ти от бюрото за информация.

— Така е.

— Александре, това запитване е последната забележка, нанесена в досието ти. Лесно ще наредя да я потърсят отново… Но още отсега трябва да ти кажа, че бих го направил само за да си сигурен. Отговорът ще бъде все същият — момичето не е тук. — Той стана и отпусна длан на рамото ми. — Виждал съм тази трагедия безброй пъти. Влюбената двойка вярва, че заедно ще се възнесе в рая, но единият накрая се озовава тук, а другият… Какво мога да сторя? Как бих искал да ми е по силите, но уви…

— Свети Петре, станала е грешка! — Той премълча. — Изслушай ме, моля те! Бяхме рамо до рамо, коленичили в молитва. Точно преди Тръбния зов ни осени Светият Дух, пречисти душите ни и затова се възнесохме заедно. Попитай Него! Поне в твоите думи ще се вслуша.

Петър пак въздъхна.

— Той ще изслуша всекиго, в което и да е от въплъщенията си. Но нека опитам. — Вдигна слушалката на толкова древен телефон, че вероятно бе го сглобил самият Александър Греъм Бел. — Мери, свържи ме с Призрачко. Добре, ще почакам. Здрасти! Пийт се обажда от главната порта. Да си чувал нови вицове? Е, и аз не съм. Слушай, занимавам се с един проблем. Моля Те, върни се назад в деня на Зова, когато във въплъщението си като Младшия възнесе живи всички онези спасени души. Пренеси се до мястото, наричано Лоуъл, в щата Канзас… да, в Северна Америка. Имало е верски събор на ливадата. Там ли си вече? Тъй. Александър Хергеншаймър, вече канонизиран светец, твърди, че поне няколко фемтосекунди преди Зова, Ти си осенил него и обичната му съжителка Маргрете. Била е висока около три кубита и половина, руса, с лунички и… О, помниш я? О, тъй ли… Твърде късно значи. Боях се, че е така. Ще му предам.

Аз му зашепнах трескаво.

— Попитай Го къде е тя!

— Шефе, Свети Александър страда. Иска да знае къде е тя. Добре, ще му кажа. — Петър остави слушалката на апарата. — Не е в рая, не е и на Земята. Отговорът ти е ясен. Много съжалявам.

 

Длъжен съм да заявя, че Свети Петър прояви безкрайно търпение спрямо мен. Увери ме, че бих могъл да говоря с всеки Един от Троицата… но ми напомни, че допитвайки се до Светия Дух, всъщност получил отговора на всеки от Тях. Поръча да бъдат прегледани наново списъците от Възнесението, на станалите от гроба мъртъвци, както и текущият списък на пристигащите. Изтъкна ми обаче, че никой компютър не би могъл да опровергае непогрешимостта на самия Бог, произнесъл се като Светия Дух. Съгласих се, но горещо одобрих идеята за новото търсене.

— Ами на Земята? — сетих се изведнъж. — Може би е жива? Да не е в Копенхаген?

— Александре, та Той е вездесъщ и всезнаещ както тук, така и на Земята. Не проумяваш ли?

Въздъхнах на пресекулки.

— Ясно ми е. Опитвам се да избягам от очевидното. Добре… Как да стигна оттук до ада?

— Алек! Без такива приказки!

— А защо не, по дяволите? Петре, ако ще съм тук без нея, няма да е вечно блаженство, ами безкрайна, тягостна самота и терзание. Мислиш си, че този лъскав нимб означава нещо за мен, щом знам — о, ти ме убеди, признавам! — че моята любима се измъчва в геената огнена? Не исках много — само да живея с нея. Бях готов да търкам мръсните чинии до свършека на света, стига да виждам усмивката й, да чувам гласа й, да докосвам ръката й! А вместо това я подхлъзнаха с една формалност и ти знаеш това не по-зле от мен! Надменни сприхави ангели живеят тук по право, без някога да са си мръднали пръста, за да го заслужат. Но моята Марга, един истински ангел, ако изобщо има такива във вселената, трябва да попадне в ада заради детински прищевки, превърнати в закон. Кажи на Отеца, на сладкогласното Му Синче и на оня натрапчив Дух, че могат да си заврат някъде тоя превзет Свети град! Щом Маргрете трябва да е в ада, там е и моето място!

Петър си мърмореше:

— Прости му, Отче наш. Побъркал се е от мъка и не знае какво говори.

Аз се поукротих малко.

— Не, много добре знам какво говоря. Не искам да остана тук. Моята любима е в ада и там ще бъда с нея.

— Алек, ще надмогнеш страданието.

— Изобщо не разбираш, че не желая да го надмогна. Ще споделя участта на моята мила. Казваш ми, че е в преизподнята…

— Казах ти само, че не е нито тук, нито на Земята.

— А има ли четвърто място? Чистилище или нещо подобно?

— Чистилището е измислица. Не знам да има друго място.

— Значи се махам веднага и ще претърся целия ад. Как да го направя? — Петър вдигна рамене. — Проклятие, не ме разигравай! Само това съм принуден да търпя, откакто минах през огъня — гавра след гавра. Да не съм затворник?

— Не.

— Тогава ми кажи как да отида в ада.

— Така да бъде. Но не можеш да носиш този нимб там. Няма да те пуснат вътре.

— И без това не го исках.

 

Скоро стоях на прага на главната порта, придружен от двама ангели. Петър не се сбогува с мен, май беше отвратен от държанието ми. Докривя ми, защото изпитвах искрена симпатия към него. Не успях да му набия в главата, че раят не е никакъв рай за мен без Маргрете.

Стъпих на ръба.

— Моля ви, предайте на Свети Петър, че…

Не ме изслушаха. Побързаха да ме бутнат.

Паднах.

И продължавах да падам.