Робърт Хайнлайн
Спечели облог за Сатаната (27)

ХХVII

Защото голяма мъдрост — голямо страдание,

и който трупа познания, трупа тъга.

Еклисиаст 1:18

Па начена Йов и рече:

да се провали денят, в който се родих,

и нощта, в която рекоха: зачена се човек!

Йов 3:2-3

Пред очите ми притъмня, зави ми се свят, коленете ми омекнаха. Джери отсече рязко:

— Да ги нямаме такива!

Сграбчи ме през кръста, завлече ме вътре и трясна вратата. Не ме остави да падна, зае се да ме пляска по лицето и да ме разтърсва, докато си поех дъх. Чух гласа на Кейти:

— Да го сложим да легне.

Вече виждах ясно.

— Добре съм. Само малко се обърках за секунда.

Озърнах се. Бяхме в преддверието на къщата на семейство Фарнсуърт.

— Да, ама ти направо подбели очи. Нищо чудно при такъв шок. Влез в дневната.

— Добре. Здрасти, Кейти. Много се радвам да те видя пак!

— И аз.

Тя ме прегърна и целуна. Отново се убедих, че макар Марга да е всичко за мен, Кейти също е моят тип жена. Както и Пат. Как ми се искаше да запозная Марга с Пат!

Дневната ми се видя съвсем гола — нямаше мебели, прозорци, камина. Явно Джери забеляза погледа ми, защото каза:

— Кейти, ще пуснеш ли Ремингтън номер две? Аз ще се погрижа за пиенето.

— Ей сега, мили.

Докато те шетаха, в стаята нахлу Сибил, метна ръце през врата ми (и едва не ме събори — хлапето е много здраво) и ме целуна бързешком, а не съсредоточено и с чувство като Кейти.

— Господин Греъм! Бяхте страхотен! Гледах в захлас. И сцените със сестра Пат. Тя също смята, че сте върхът.

Лявата стена се превърна в панорамен прозорец с изглед към планините, в отсрещната вече имаше зидана от камъни камина с весел огън в нея, същата като предишния път. Таванът се спусна видимо, подът и мебелите бяха каквито ги помнех — „Ремингтън номер две“. Кейти се дръпна от пулта.

— Сибил, остави го на мира. Алек, стига си стърчал прав. Отдъхни си.

— Слушам и изпълнявам. — Седнах. — Ъ-ъ… това Тексас ли е? Или е адът?

— Въпрос на гледна точка — промърмори Джери.

— А има ли разлика? — добави Сибил.

— Трудно е да се каже — обади се и Кейти. — Алек, не си блъскай главата над това точно сега. И аз те гледах и съм съгласна с момичетата — бива си те. Гордея се с тебе.

— Много е корав — подметна Джери. — На сантиметър не можах да го помръдна. Твърдоглавецо, заради тебе загубих три баса! — До всеки се появиха питиета. — Вдигам наздравица за тебе.

— За Алек!

— Правилно!

— Пия за себе си — съгласих се и надигнах голямата чаша, пълна догоре с „Джак Даниълс“. — Джери, а ти нали не си?…

Ухили ми се. Шитите по поръчка уж фермерски дрехи сякаш се стопиха, каубойските ботуши се смениха с копита, през косата му се подадоха рога, кожата му блесна мазно червеникава върху яките мускули. А в скута му нелепо огромен член щръкна тържествуващо.

Кейти каза кротко:

— Мили, според мен е достатъчно. Това не е най-симпатичният ти образ.

В миг стандартният дявол изчезна и на мястото му отново виждах също толкова стандартния тексаски милионер.

— Така е по-добре — натърти Сибил. — Татенце, а защо се показа толкова наточен?

— Образът е символичен. Тук съм в по-подходящото си въплъщение. Не би било зле и ти да носиш тексаски дрехи.

— Трябва ли? Мисля, че Пати вече е привикнала господин Греъм към вида на голата кожа.

— Нейната, а не твоята. Хайде, че ще те опека за обяд.

— Ти си мошеник, татко. — Без да помръдне от креслото, Сибил си сложи сини джинси и бюстие. — Освен това ми омръзна да се правя на тийнейджърка и не виждам причина да продължаваме маскарада. Свети Алек знае, че го баламосвахме.

— Сибил, приказваш твърде много.

— Скъпи мой, а може би тя е права — спокойно отбеляза Кейти.

Джери поклати глава. Въздъхнах и казах каквото се очакваше от мен:

— Да, Джери, ясно ми е, че ме баламосвахте. Вие, които смятах за свои приятели. И за приятели на Марга. Ти ли стоеше зад всичките ни премеждия? Кой съм аз тогава? Йов ли?

— И да, и не.

— Какво означава това… Ваше величество?

— Няма нужда да ме наричаш така тук. Срещнахме се като приятели и се надявам да си останем приятели.

— Но как да сме приятели, ако аз играя ролята на Йов? Ваше величество… къде е жена ми?

— Как бих искал да знам, Алек! Твоите спомени ми подсказаха това-онова и сега се опитвам да проследя нишките. Но още не знам. Налага се да проявиш още малко търпение.

— Ох, проклет да съм… не ми остана търпение! Какви нишки проследяваш? Не виждаш ли, че вече се побърквам?

— Не виждам, защото не е вярно. Съвсем доскоро те измъчвах. Смея да твърдя, че те натиках в положение, когато непременно трябваше да се огънеш. Но ти си несломим. За жалост обаче не ти е по силите да ми помогнеш в търсенето на Марга, поне не сега. Алек, не забравяй, че ти си човек… а аз не съм. Не можеш да си представиш на какво съм способен. Не би разбрал и какво определя границите на възможностите ми. Затова запази хладнокръвие и ме изслушай. Наистина съм твой приятел. Ако не ми вярваш, можеш да си тръгнеш веднага от дома ми, но тогава ще се оправяш сам. Все ще си намериш някаква работа край Езерото от лава, стига да понасяш миризмата на сяра. И ще търсиш Марга както пожелаеш. Не дължа на двама ви нищо… защото не аз съм виновен за несгодите ви. По-добре ми повярвай.

— Е… поне бих искал.

— Може би Кейти ще те убеди по-лесно.

— Алек, старият дявол ти каза самата истина. Не е измислял той премеждията ви. Скъпи, превързвал ли си някога ранено куче?… Виждал ли си как нещастното създание от невежество разкъсва бинтовете и си причинява още по-страшни мъки?

— Да, случвало ми се е.

(Бях на дванайсет, когато кученцето ми Брауни умря.)

— Не се дръж като горкото животинче. Довери се на Джери. Ако искаш да ти помогне, ще трябва да върши неща, надхвърлящи способността ти да ги проумееш. Ти би ли се опитал да даваш наставления на неврохирург? Би ли го припирал да работи по-бързо?

Усмихнах се без следа от веселие и се пресегнах да стисна ръката й.

— Ще се държа както трябва, Кейти. Ще се постарая.

— Моля те, направи го заради Марга.

— Джери… хъм, след като съм простосмъртен и не мога да разбера всичко на този свят, ти ще ми обясниш ли поне нещичко?

— Стига да успея. Откъде да започна?

— Ами като те попитах дали съм втори Йов, ти ми отговори: „И да, и не“. Какво искаше да кажеш?

— Ти наистина си втори Йов. Признавам си, че в неговата история бях един от злодеите. Този път не съм замесен. И никак не се гордея с дяволските си хитрини, чрез които терзаех Йов. Не ми харесва и начинът, по който моят брат Яхве ме принуждава да му върша мръсната работа, още от прамайката Ева, а и преди, но онова ще ми е трудно да ти обясня. А аз винаги се паля по облозите, готов съм да се хвана на бас за каквото и да е… с който порок също не се хваля. — Джери се загледа мрачно в камината. — Ева беше хубавица. Щом я зърнах, признах на часа, че Яхве най-после се е проявил достойно като Творец. А по-късно открих, че почти всичко е прекопирал от друг.

— Какво?! Но нали…

— Човече, не ме прекъсвай. Повечето ви грешки — които моят брат най-дейно поощрява — се дължат на убеждението, че вашият Бог е единствен и всемогъщ. Всъщност моят брат — аз също, разбира се — не е нищо повече от обикновен ефрейтор в забутан отдел от щаба на Върховния главнокомандващ. Длъжен съм да добавя, че Великият, когото смятам за Генералисимус, за Висша власт, за Крайна причина, може да е прост редник под командването на някоя друга Сила, прозрението за която ми е недостъпно. Зад всяка загадка се крият още тайни. И така до безкрайност. Но ти, както и аз, нямаш нужда от окончателни отговори, ако изобщо ги има. Искаш да знаеш какво те сполетя… също и Маргрете. Яхве дойде при мен и предложи същия облог, който сключихме за Йов. Твърдеше, че този път имал още по-твърд следовник. Казах му да се разкара. И при баса за Йов не се забавлявах кой знае колко. Дълго преди края вече бях се уморил да тормозя горкия наивник. Този път посъветвах брат си да губи времето на някой друг с детските си глупости. Чак когато срещнах двама ви с Марга да се влачите край Четиридесета междущатска, безпомощни като новородени котенца, аз разбрах, че Яхве наистина е намерил с кого да продължи гнусните си забавления. Затова ви прибрах тук за около седмица…

— Моля? Та ние останахме само една нощ!

— Не ставай дребнав. Оставих ви тук достатъчно дълго, за да измъкна от вас всичко, което исках да знам, после ви пуснах да си продължите по пътя… с някои полезни намеци как да се оправяте. Само че вие и сами успявахте да се измъкнете. Алек, ти си един много корав кучи син, дори ме подбуди да намеря кучката, която те е родила. Убедих се, че тя наистина е кучка, и то от най-непреклонните. Именно съчетанието от такава твар и твоя мил добросърдечен баща бе създало тебе — човек, способен да оцелява. Реших повече да не се намесвам. После ме осведомиха навреме, че ще идваш тук. Имам шпиони навсякъде. Половината от личните помощници на моя брат са двойни агенти.

— И Свети Петър ли?

— А, не. Пийт е добро старче, най-съвършеният християнин на небето или на Земята. Нали навремето три пъти се отрече от Шефа си, та оттогава все гледа да си заглади вината. Страшно се кефи, че си приказва на прякор с Господаря си и в трите Му обичайни въплъщения. Пийт е симпатяга. Случи ли се да загази някой път в рая, винаги има сигурна работа при мен. И така, докъде бях стигнал? Ти се появи в ада. Помниш ли какво ти обещах преди време?

(„…потърси ме там. Обещавам ти адско гостоприемство!“)

— Да!

— Е, удържах ли си на думата? Внимавай какво ще кажеш, защото сестра Пат те слуша в момента.

— Не е вярно — отсече Кейти. — Пат е дама, за разлика от някои други. Скъпи, мисля, че аз мога да обясня по-накратко. Алек иска да знае защо и как е бил измъчван и какво може да направи сега. Говоря за Марга. Алек, отговорът на „защо“ е лесен. Бил си избран по същата причина, заради която пускат питбула в ямата, за да го нахапят до смърт другите бойни кучета. Яхве е вярвал, че ще спечели баса. На „как“ също е просто да се отговори. Ти самият бе започнал да се досещаш, когато се тревожеше, че страдаш от мания за преследване. Може и да си бил параноично настроен, но не беше побъркан. Наистина плетяха заговори срещу теб. Започнеше ли да напипваш отговорите, щуротиите започваха отново. Да вземем онзи милион. Дребен номер. Парите съществуваха само колкото да те объркат, после изчезнаха. Май не остана още много за обясняване, освен за твоите възможности в момента. Всичко, което можеш да направиш, е да се довериш на Джери. Може и да не успее — дори да опита ще е много опасно — но поне ще се постарае.

Погледнах Кейти по-почтително отпреди, а и с известен страх. Говореше за случки, които не бях споменавал пред Джери.

— Кейти, а ти човек ли си? Или също си… как да го кажа — паднала от някой трон?

Тя се закиска.

— За пръв път събуждам такива подозрения у някого. Мили Алек, човек съм си. Пък и ти знаеш доста за мен.

— Тъй ли?

— Я се върни мислено в миналото. Април, хиляда четиристотин четиридесет и шест години преди раждането на Йешуа от Назарет.

— Това трябва ли да ми подскаже нещо? Извинявай, не се сещам.

— Нека опитаме иначе — точно четиридесет години след бягството на чедата Израилеви от Египет.

— Превземането на Ханаан.

— Ох, не става! Припомни си книгата на Исус Навин, глава втора. Как се казвам, с какво съм се занимавала?

(Една от най-известните истории в Библията… Нима говорех с нея?)

— Значи си… Рахав?

— Да. Йерихонската блудница. Аз скрих в дома си съгледвачите на пълководеца Исус Навин… и така спасих от клането моите родители, братя и сестри. Хайде, кажи сега, че не ми личат годинките! — Сибил се ухили. — Хайде де! Ако смееш…

— Че то си е вярно, Кейти! Хич не ти личат годинките! Май са минали три хиляди и четиристотин години оттогава. Почти нямаш бръчки.

— „Почти“! Оставаш без закуска, младежо!

— Кейти, ти си красавица, което ти е добре известно. Двете с Маргрете сте заедно на първо място.

— А мен огледа ли ме добре? — сърдито се обади Сибил. — Имам си доста почитатели. А мамчето е на повече от четири хиляди години. Дъртофелница!

— Не е, Сибил. Водите на Червено море отстъпили през 1491-ва преди Христа. Добави още 1994 години до Възнесението, после още седем години…

— Алек.

— Да, Джери?

— Сибил е права. Просто не си забелязал. Мина половината от хилядолетието на мир между Армагедон и Небесната война. Моят брат, в образа си на Исус, в момента царства на Земята, а аз съм окован и захвърлен в геената през тези хиляда години.

— Като те гледам, не виждам никакви окови. Може ли да пийна още малко „Джак Даниълс“? Съвсем се обърках.

— Достатъчно съм си окован. Вече не мога да се мотая напред-назад по Земята. Яхве я има само за себе си през краткия период, преди да я унищожи. Няма да му се бъркам в игрите. — Джери вдигна рамене. — Отказах да участвам в Армагедон. Изтъкнах му, че си е отгледал достатъчно злодеи за целта. Алек, моят брат сам си пише сценария и от мен все се очаква да се сражавам яростно, но винаги да губя. Отредил ми е още една роля в края на Хилядолетието, за да сбъдна пророчествата му. В онази „Небесна война“, която предсказа в така наречената „Книга на откровенията“. Но няма да се помръдна дори. Казах на моите ангели, че ако толкова им се иска, могат да си сформират чуждестранен легион. Аз ще си седя вкъщи. Какъв е смисълът в един мач, чийто резултат е предопределен хиляди години преди първата съдийска свирка? — Докато говореше, погледът му не се отделяше от мен. Изведнъж ме попита: — Сега пък какво те мъчи?

— Джери… щом са минали пет века, откакто загубих Маргрете, значи всичко е безнадеждно. Или греша?

— Проклятие, момче, не ти ли набих в главата да не се напъваш да проумееш онова, което не можеш да разбереш? Щях ли да още да се занимавам с вас двамата, ако беше безнадеждно?

— Джери — с укор промълви Кейти, — тъкмо успокоих Алек, а ти пак го разстрои.

— Съжалявам.

— Простено ти е. Алек, Джери е малко грубичък, но е прав. Ако ти се бъхташе сам, диренето ти щеше да е поначало безнадеждно. А с неговата помощ току-виж я откриеш. Не е сигурно, но надеждата си струва упорството. В случая обаче времето няма никакво значение — петстотин години или пет секунди. Наистина не е нужно да разбираш, само те моля да му вярваш.

— Добре. Ще се опитам. Иначе няма никаква надежда.

— Постарай се да съхраниш търпението си.

— Ще се постарая. Но май двамата с Марга никога няма да имаме ресторантчето си в Канзас.

— А защо не? — прекъсна ме Джери.

— След пет века? Че онези хора дори няма да говорят езика ни. И едва ли някой ще различава мелбата с горещ шоколад от печен на шиш козел. Обичаите се менят неспирно.

— Ами ти отново ще ги свикнеш с мелбата и ще направиш големия удар. Не се отдавай на песимизъм, синко.

— А искаш ли още сега една мелба с горещ шоколад? — попита Сибил.

— Не мисля, че ще се съчетае добре с големи количества „Джак Даниълс“ — промърмори Джери.

— Благодаря ти, Сибил… но сигурно ще зароня сълзи в мелбата. Ще ме подсети за Марга.

— Значи няма да цивриш. Синко, да пускаш сълзи в питието си е достатъчно неприятно, но да олигавиш мелба е направо противно.

— Ей, никой ли не иска да чуе докрай историята за скандалната ми младост?

— Кейти, аз те слушам внимателно — уверих я. — И тъй, споразумяла си се с Исус Навин.

— По-точно със съгледвачите му. Мили Алек, чувствам се задължена да обясня нещо всекиму, от чието уважение и обич се нуждая. Този път — на тебе. Някои, които ме познават, а и мнозина, които само са чели за мен в Библията, смятат блудницата Рахав за изменница. Предателство към съгражданите си по време на война. Но аз…

— Кейти, никога не съм споделял това мнение. Йехова е отредил Йерихон да бъде превзет. Щом е било предопределено, ти нищо не си могла да промениш. Но пък си спасила баща си, майка си и другите им деца.

— Вярно е, но има и друго, с което да се оправдая. Патриотизмът е идея, възникнала доста късно в човешката история. А тогава, в земята ханаанска, освен верността към собствения род можеше да има единствено преданост към някой от вождовете — обикновено добър пълководец, окичил се гръмко с титлата „цар“. А една блудница не бе обвързана дори от такава вярност.

— Кейти, колкото и да съм изучавал Писанието в семинарията, трудно ми е да си представя тогавашния живот. Все го бъркам с нравите в Канзас по мое време.

— А, едва ли е много различно. В онази епоха и по онези места блудницата беше или храмова проститутка, или робиня, или свободна жена. Аз бях от свободните. Но знаеш ли какво струваше тази моя свобода? Курвите никога не са имали сили да се борят с градските големци. Нахълтва някой от офицерите на царя и очаква безплатно обслужване, че и пиене без пари. Същото правят и началниците на градската стража. Както и всевъзможни царедворци. Повярвай ми, Алек, повече клиенти обслужвах безплатно, отколкото продавах тялото си. И често вместо пари получавах по някоя синина в отплата. Не, нямах никакви причини да съм вярна на Йерихон. Евреите не бяха по-жестоки от моите съграждани, но пък се миеха по-често!

— Кейти, не познавам протестант, които би казал лоша дума за Рахав. Открай време се чудя на една подробност в нейната… тоест, в твоята история. Нали къщата ти е била на градската стена?

— Да. Не е много удобно за въртене на домакинство — представи си само да качваш всеки ден вода по всички онези стъпала. Но пък за клиентите беше по-добре, а и наемът беше нисък. Точно обстоятелството, че живеех на стената, ми позволи да спася съгледвачите на Исус Навин. Пуснах през прозореца въжето от простора и те се измъкнаха. После дори не ми върнаха въжето.

— А колко висока беше стената?

— А? Де да знам. Височка си беше.

— Двадесет кубита.

— Сигурен ли си, Джери?

— Бях там от професионално любопитство. Война на нерви, съчетана с първата употреба на звукови оръжия.

— Кейти, питах те за височината, защото в Библията е записано, че си събрала цялото си семейство в къщата и не сте излизали, докато траела обсадата.

— Каква ужасна седмица беше! Но така се бях уговорила с израилтяните. Двете стаички едва побираха трима възрастни и седем деца. Свърши ни храната, останахме и без вода, а баща ми все натякваше, докато хлапетата цивреха. Охотно пускаше в джоба паричките, които му давах. Как иначе щеше да изхрани седем невръстни деца? Но му беше неприятно да се свира в къщата, където бях забавлявала клиентите си. Особено хапливо мърмореше, че се налага да спи на моето легло… тоест на работното ми място. И все пак се изтягаше в постелята, а аз лягах на пода.

— Значи цялото ти семейство е било в къщата, когато стените са се срутили.

— Ами да. Не смеехме дори да надникнем навън, преди да се върнат онези двама съгледвачи. Къщата беше белязана с червен шнур на прозореца.

— Кейти, къщата ти е била върху десетметрова стена. А според Писанието градските стени рухнали. Никой ли не пострада?

Тя ме изгледа учудено.

— Не, никой.

— Къщата не се ли разби заедно със стената?

— Нямаше такова нещо. Алек, много време мина оттогава. Но помня онези тръбни звуци и могъщия вик, после и тътена на земетресението, от което паднаха стените. А моята къща си остана непокътната.

— Свети Алек!

— Какво, Джери?

— Би трябвало да си наясно, щом си светец. Станало е чудо. Ако Яхве не си служеше с чудеса на всяка крачка, израилтяните никога не биха надвили ханаанците. Нахълтва една окаяна тълпа чифути в богата земя на укрепени градове… и не губи дори едно сражение. Чудеса и пак чудеса. Питай ханаанците, ако изобщо се натъкнеш на някой от тях. Моят брат твърде честичко им отреждаше да минат под меча, освен в редки изключения — по-младичките и хубавите ставаха роби.

— Но нали това е била Обетованата земя, а израилтяните са били Неговия избран народ.

— О, да, избрал си ги е. Но право да си кажем, не е много сладко да си избран от Яхве. Достатъчно ли добре познаваш Библията? Сещаш ли колко пъти им е правил сечено? Брат ми си пада малко извратен тип.

Вече бях погълнал достатъчно уиски, за да не се стресна прекалено. Но небрежното богохулство на Джери ме възпламени.

— Господ Бог Йехова е справедлив и честен!

— Казваш го, защото никога не си играл на топчета с него. Пък и „справедливостта“ не е идея, присъща на божествата. Тя е измислена от човеците илюзия. В самата основа на юдейско-християнските вярвания е заложена несправедливост — системата на изкупителната жертва. Така е и в целия Стар завет, но в Новия достига върха си чрез историята за Спасителя мъченик. Нима е справедливо да стовариш греховете си на чужд гръб? Няма значение дали жертвата е агънце, което колят ритуално на олтара, или е Месията, когото разпъват на кръста, за да изкупи греховете ти с гибелта си. Би трябвало някой да внуши на всички евреи и християни, които се кланят на Яхве, че безплатен обяд няма на този свят. Пък може и да има. Ако си в състояние на болезнен екстаз в мига на смъртта си — или на Страшния съд — пречистен си и хоп!… Право в рая. Прав ли съм? Нали ти точно така попадна на небето?

— Вярно е. Имах късмет. Защото доста дълъг списък от прегрешения бях натрупал дотогава.

— Именно. Дори живот, отдаден на порока, но последван от пет минути съвършена чистота, е достатъчен да ти осигури райското блаженство. Също толкова дълъг живот в почтеност и добри дела, но завършен с едно гневно избухване и споменаване на името Божие всуе… в който миг човекът умира от инфаркт и е погубен завинаги. Нали такава е системата?

— Ако четеш буквално Библията — отговорих неохотно. — Но пътищата Господни са…

— А, за мен не са неизповедими, приятелче. Познавам Го твърде отдавна. Негов свят си е, с Негови правила. Признавам, че правилата са точно определени и който ги следва, получава си наградата. Само че не са „справедливи“. Какво ще кажеш за стореното от Него на тебе и Марга? Това ли е справедливостта?

Поех си дълбоко дъх.

— От Съдния ден все това се опитвам да разнищя, а „Джак Даниълс“ никак не ми помага да мисля ясно. И все пак… май не точно това съм очаквал.

— Ами, грешиш!

— Защо?

— Моят брат Яхве, дегизиран като Исус, е казал: „А молете се тъй…“ Хайде, как започва молитвата?

— „Отче наш, който си на небесата! Да се свети Твоето име. Да дойде Твоето царство. Да бъде Твоята воля…“

— Спри! Ето го! „Да бъде Твоята воля…“ Мюсюлманите твърдят, че са „роби на Бога“, но дори те не дават такова пълно съгласие. Със самата си молитва Му предлагаш да ти стори най-лошото. Християнинът е образец за мазохист. И в това е изпитанието на Йов, момче. Ден след ден, година след година — крещяща несправедливост. Знам, защото аз го тормозех, а моят брат ме оставяше да върша каквото ми хрумне. Дори ме подстрекаваше, беше истински съучастник. Сега е твой ред. Твоят Бог ти причини всичко това. Е, ще Го прокълнеш ли? Или пак ще Му припълзиш в нозете, размахал опашка като набито куче?