Включено в книгата
Оригинално заглавие
Job: A Comedy of Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Източник: Максима (през http://sfbg.us)

 

Издание:

СПЕЧЕЛИ ОБЛОГ ЗА САТАНАТА. 1997. Изд. Лира Принт, София. Биб. Научна фантастика, No.6. Роман. Превод: Силвана МИЛАНОВА, Владимир ЗАРКОВ [Job: A Comedy of Justice / Robert A. HEINLEIN (1984)]. Формат: 125x195 мм. (20 см.). Страници: 332. Цена: 3100.00 лв. (3.80 лв.). ISBN: 954-8610-15-9


ХХV

Той имаше седемстотин жени и триста наложници:

и неговите жени развратиха сърцето му.

Трета книга Царства 11:3

Човек по-праведен ли е от Бог?

И мъж по-чист ли е от своя Творец?

Йов 4:17

„С благопожеланията на управата“! Но как е станало? Никой не знаеше, че ще идвам тук, докато не ме метнаха през главната порта. Нима Свети Петър имаше пряка съобщителна връзка с ада? Нима имаше някакви потайни сношения с Вечния враг? О, как би разярила подобна идея епископския съвет у дома!

И все пак — защо? Нямах време за размисъл. Дребничката дяволица стовари длан по звънеца на бюрото си и кресна:

— Дежурния!

Появилото се отнякъде пиколо се оказа създание с човешки вид, и то особено привлекателен. Неволно си зададох въпроса как ли този юноша се е простил с живота и как е изтървал своя шанс да отиде в рая. Не ми влизаше в работата и не попитах. Забелязах обаче и нещо друго. Външността му ми напомняше за реклама на „Филип Морис“, а задничето, докато вървеше пред мен към отредения ми апартамент — за друга реклама на цигари: „Толкова кръгло, толкова твърдо, толкова плътно“. Прелестите на това хлапе, разположени малко под гърба, биха вдъхновили някой индийски развратник за пищна поема… Дали пък подобен грях не го е пратил в ада?

Щом влязох в хотелския апартамент, тези празни мисли мигом изхвърчаха от главата ми.

Дневната едва ли стигаше за футболен стадион, но пък чудесно побираше игрище за тенис. А обзавеждането можеше да се нарече „приемливо“… ако човек има навиците на милиардерско синче. А В трапезарията бе подредена маса със студени закуски за не повече от четиридесет гости. Имаше и някои по-топли ястия — прасенце с ябълка в зурличката, цял петел, запечен с перата, и още някои скромни хапки. Срещу тази цветиста картинка беше барът — достатъчно добре зареден, за да впечатли и шефа на заведенията в „Конге Кнут“.

Моето пиколо („Казвайте ми Пат“) шеташе навсякъде, дърпаше завеси, въртеше регулаторите на климатика, проверяваше дали кърпите са чисти. Накратко — вършеше всичко, с което момчетата в тази професия се опитват да изкопчат по-щедър бакшиш. Да, но щом управата плащаше престоя ми в хотела, трябваше ли хлапето да си получи бакшиша от нея? Налагаше се да питам самото пиколо. Минах през спалнята (истинско пътешествие!) и открих Пат в банята.

Събличаше се. Панталонът смъкнат до коленете, след миг щеше да го изрита настрани. А дупето — щръкнало към мен.

— Ей! — побързах да подвикна. — Не и не! Благодаря за любезността… но не си падам по момчетата.

— Затова пък аз си падам — отвърна Пат. — Защото не съм от тях.

Обърна се. И у мен не останаха никакви съмнения в правотата на думите й.

Стоях си така с увиснало чене, а тя спокойно смъкна останалите си дрехи и ги пъхна в коша за пране.

— Ама се радвам, че махнах това клоунско костюмче! — изрече тя засмяна. — Навлякох го, още когато казаха, че радарът те засякъл. Защо се забави, Свети Алек? Отби се за по една бира ли?

— Е… да. Бяха две-три.

— Така си и знаех. Значи Бърт Кинси е бил дежурен, нали? Ако ямата прелее някой ден и лавата потече из тази част на града, Бърт първо ще глътне една бира, пък после ще си плюе на петите. Но ти защо си толкова притеснен? Да не изтърсих нещо излишно?

— Ъ-ъ, госпожице, много сте хубава, но… не съм искал и момиче.

Тя застана пред мен, отметна леко глава и ме погали по бузата.

— Свети Алек — промълви тихичко, — изобщо не се опитвам да те съблазня. О, на твое разположение съм, това е ясно. Момиче за забавления, а ако трябва — няколко, влизат в сметката за луксозните апартаменти. Но умея да върша още много неща. — Тя сграбчи огромна кърпа, уви я около кръста си, присви очи и каза с подчертан акцент: — Моря, вие мен позворите обрекчи ваш гръб? — От усмивката на бузите й заиграха трапчинки, Пат захвърли кърпата. — Освен това съм първокласна барманка. Да ти поднеса ли едно датско зомби?

— Кой ти каза, че харесвам датското зомби?

Тя вече се бе обърнала да отвори някакъв гардероб.

— Не познавам светец, който да не си пада по тях — подхвърли през рамо. — Това харесва ли ти?

Разгърна халат пред мен. Стори ми се, че е изтъкан от светлосиня мъгла.

— Чудесен е. Колко светци познаваш?

— Един. Тебе. Не, двама са, но другият изобщо не пие датско зомби. Майтап да става… Извинявай, ако те обидих.

— Не си. Може би ми подсказа нещо ценно. Да не си научила навиците ми от една датчанка? Руса, горе-долу с твоето телосложение. Наричат я Маргрете или Марга. Понякога и Марги.

— Не. В разпечатката за тебе имаше малко клюки. Връчиха ми я, като получих задачата да се грижа за тебе. А тази Марги… приятелка ли ти е?

— Несравнимо повече от приятелка. Тя е причината да съм в ада. Или трябва да кажа — на планетата Ад?

— Все същото е. Съвсем сигурна съм, че изобщо не познавам твоята Марги.

— А тук как може да се намери някой човек? В справочници? Или в избирателни списъци?

— Нищо подобно не съм виждала. Адът не е особено организирано място. Анархия е, като не броим елементите на абсолютна монархия.

— Как мислиш, ще мога ли да попитам сатаната?

Тя ме погледна неуверено.

— Не съм чувала за правило, което забранява да се пише до Негово адско величество. Няма правило обаче и че той е длъжен да отвори писмото. Вероятно ще го прочете някой секретар. Едва ли веднага ще захвърлят листа в ямата. Поне не ми се вярва. Сега да отидем ли в трапезарията? Или вече си готов за лягане?

— Ами първо ми се ще да вляза в банята. Отдавна имам нужда от това.

— Добре! Никога не съм къпала светец. Ей че забавно!

— О, нямам нужда от помощ. Сам ще се оправя.

Тя ме изкъпа.

 

Направи ми маникюр. Направи ми и педикюр. През цялото време цъкаше недоволно от състоянието на ноктите ми. Най-мекият епитет, с който си послужи, бе „окаяно“. Подстрига ме. Когато я попитах дали тук се намират ножчета за бръснене, тя отвори шкафче, съдържащо осем-девет различни устройства за борба с наболата брада.

— Препоръчвам ти електрическата самобръсначка с трите въртящи се ножчета. Но ако ми се довериш, скоро ще признаеш, че много ме бива и със старомоден бръснач.

— Само търся някое ножче „Жилет“.

— Не съм я чувала тази марка, но в шкафчето има достатъчно други.

— Искам тези, с които съм свикнал. Двуостри и неръждаеми.

— „Уилкинсън“?

— Може би са приемливи… Аха, ето ги! „Жилет, неръждаеми, купувате две пакетчета на цената на едно“.

— Добре. Ще те обръсна.

— Не. Това мога и сам да свърша.

След половин час вече се облягах на възглавниците върху легло, което подхождаше за кралски меден месец. Коремът ми се радваше на огромен сандвич от какви ли не съставки, в ръката си държах чаша с датско зомби за приспиване. Носех съвсем нова пижама в морскосиньо и златисто. Пат се отърва от ефирносиния си пенюар и се настани до мен. Остави своята чаша на нощното шкафче, за да й е подръка. Беше „Гленливет“ с лед.

(А аз произнесох мислено следното покаяние: „Виж какво, Марга, не стана по мое желание. Има само едно легло. Но е достатъчно голямо, а тя не се примъква по-наблизо. Ти не би одобрила, ако я изритам навън, нали? Много мило момиче и не искам да я обидя. Уморен съм. Ей сега ще си допия чашата и веднага заспивам.“)

 

Не заспах веднага. Пат никак, ама никак не се натрапваше. Но беше много сговорчива. Установих, че част от съзнанието ми е напълно заета с онова, което Пат можеше да предложи (истинско изобилие!), докато друга обясняваше на Марга, че няма нищо сериозно. Не обичам тази жена. Влюбен съм в тебе и само в тебе, така ще бъде винаги… но сън не ме ловеше и…

После поспахме малко. По някое време гледахме холограма, която според Пат „заслужавала три хикса“. Осъзнах, че съществуват неща, за които дори не съм подозирал. Оказа се, че Пат не само ги умее, ами може и да ме научи. Този път се отвлякох от заниманията си, само колкото да уверя Марга, че усвоявам тези тънкости заради нас двамата. След това посветих цялото си внимание на ученето.

Накрая пак задрямахме.

Пат се пресегна и докосна рамото ми.

— Обърни се към мен, миличък, да ти видя лицето. Така си и знаех… Алек, знам колко си хлътнал по твоята любима. Затова съм тук — да ти олекне малко. Но не мога нищо да направя, ако и ти не се постараеш. Какво толкова е правила за тебе, дето аз да не съм се сетила? Хайде, кажи ми. Опиши ми. Ще го направя и аз или поне ще се престоря. Ако трябва, ще повикам някоя, която ще се справи. Моля те, скъпи. Вече ме засягаш на професионална чест.

— Ти си чудесна — уверих я и потупах ръката й.

— Май започнах да се съмнявам в това. Да не искаш още момичета като мен или пък от всякакви десени и разцветки? Да те удавим ли в цици? Шоколад, ванилия, ягодка… а бе, накратко — тути-фрути. Хъм… Или повече ще ти допадне калифорнийски сандвич? Някоя от приумиците на Содом и Гомора? Имам един приятел, родом от Бъркли, който не е чак толкова мъж, но се отличава с прелестното си, игриво въображение. Често сме работили в екип. А може винаги да повика и други като него. Ако си падаш по големите оргии, двамата с Дони ще ти режисираме всичко, което ти хрумне. А декорите ще осигури управата на „Сан Суси“. Персийска градина, турски харем, похотливи ритуали от джунглата, женски манастир… Ха, манастир! Разправях ли ти вече с какво се занимавах, преди да умра?

— Не бях сигурен, че си умирала.

— О, не се съмнявай. Не съм дяволица, престорила се на жена. Да не мислиш, че някой може да се захване с работа като моята, ако няма човешки опит? Трябва да си създание от плът и кръв, за да задоволиш истински друг човек. А дрънканиците за върховните еротични дарби на сукубите и инкубите са си тяхна самореклама. Бях монахиня, Алек — от пубертета та до смъртта си. Повечето време учех на писане и смятане дечица, които само мислеха как да се отърват от зубренето. И скоро разбрах, че това призвание не е за мен. Само че не знаех как да се измъкна. Когато наближих трийсетте, осъзнах истински каква ужасна грешка съм направила, защото тогава моята сексуалност достигна разцвета си. Тоест нагонът ме прасна в главата, Свети Алек, и с всяка година ставаше все по-зле. И най-лошото беше, че нямах никаква възможност да се поддам на изкушението. Моят изповедник би се поблазнил само ако бях момченце от църковния хор. Понякога дори захъркваше, докато се покайвах за греховете си. Нищо чудно. Дори на мен ми звучаха тъпо.

— Пат, а какви бяха греховете ти?

— Плътски желания, а и не си признавах повечето. Понеже не ми бяха опростени, влизаха направо в компютрите на Свети Петър. Богохулствено прелюбодеяние.

— Тъй ли? Значи имаш доста развинтено въображение.

— Ами! Нищо особено. Просто съм си разгонена. Едва ли знаеш колко натясно е притисната една монахиня. Тя е Христова невяста. Значи дори ако помисли за радостите на секса, става невярна съпруга в най-ужасния смисъл на думата.

— Брей, да му се не види… Пат, съвсем наскоро срещнах две монахини в рая. Видяха ми се жизнени жени, особено едната. Ама бяха попаднали на небесата.

— Не виждам защо не. Повечето монахини редовно си изповядват греховете и получават опрощение. И обикновено умират сред Христовото си семейство, а си имат подръка капелан или изповедник. Получават си последното причастие и прошка, после се понасят стремглаво към рая, чистички като луксозно сапунче. Не и аз! — Тя се ухили. — Търпя си наказанието за греховете и се наслаждавам на всяка порочна минутка! Умрях девствена през 1918-та, по време на голямата грипна епидемия. Хората падаха като мухи и никой свещеник не успя да стигне до мен навреме, за да ми утъпче пътя към рая. И попаднах тук. Щом минаха хилядата години, през които чиракувах…

— Задръж малко! Умряла си през 1918-та ли?

— Точно така. Родена през 1878-ма, починала на четиридесетия си рожден ден. Повече ли ще ти харесам, ако си изглеждам на тогавашните годинки? Мога и това, да знаеш.

— Не, изглеждаш страхотно. Прекрасна си.

— Де да знам. Някои мъже… Доста разпалени майколюбци се мотаят тук, а повечето изобщо не са имали шанс да си задоволят перверзията приживе. Този номер е от най-лесните. Просто ще те подтикна към самохипноза и ще извлека от тебе всички необходими данни. Скоро ще имам външността на майка ти и нейния глас. И ще ти мириша като нея. Аз обаче съм ти на разположение така, както майка ти никога не е била. Мога…

— Пати, че аз дори мразех майка си!

— Виж ти… Това не ти ли създаде проблеми при Страшния съд?

— Не. Това го няма в правилата. Библията изисква да почиташ майка си и баща си. Няма нито дума за задължение и да ги обичаш. О, почитах я и още как! Държах нейна снимка в рамка на бюрото си. Пишех й всяка седмица. Обаждах се да й честитя рождените дни. Отбивах се да я видя при всеки удобен случай. Слушах търпеливо вечните й натяквания и отровните й клюки за нейните приятелки. Никога не съм й възразявал. Плащах й болничните сметки. И я изпроводих в последния път до гроба. Но не плаках. Тя не ме обичаше и аз й отвръщах със същото. Стига сме приказвали за майка ми! Пат, зададох ти въпрос, а ти веднага избяга от темата.

— Извинявай, миличък. Ей, виж какво си намерих!

— Не ми се изплъзвай пак. Дръж го топъл, докато ми отговаряш. Спомена за някакво хилядагодишно чиракуване.

— Е, и?

— Освен това си умряла през 1918 година. Тръбният зов прозвуча през 1994-та. Знам, защото бях жив свидетел и участник. Значи са минали само седемдесет и шест години от смъртта ти. За мен Страшният съд беше преди броени дни, хайде нека е месец. Нещо обаче ми подсказа, че трябва да е било преди седем години. И пак не достигат поне още деветстотин. Аз не съм дух, а жив човек. И не съм Матусаил.

(Проклятие, нима съм разделен от Маргрете вече хиляда години? Не е честно!)

— Ясно какво те притеснява. Алек, във вечността хиляда години не са някакво определено време. Те просто се точат доста дълго. В моя случай — достатъчно, за да се провери имам или нямам дарбите и склонностите, необходими за тази професия. За мен бяха нужни повечко годинки, защото макар да се паля лесно — почти всеки гост на хотела ме кара едва ли не да пробивам с глава тавана — тръснах се тук, без да имам понятие що е то сексът. Но се научих и накрая Мария Магдалена ми писа високи оценки. Препоръча да ме назначат за постоянно.

— Тя да не е тук?!

— Не, само е хонорувана професорка. Има си своя катедра в рая.

— А какво преподава там?

— Нямам представа, но не може да е същото, на което учи тук. Поне не ми се вярва. Хъм, знае ли човек… Алек, тя е от великите, които сами диктуват правилата. Само че този път ти се отплесна. Опитвах се да ти обясня, че не знам колко продължи моето чиракуване, защото тук времето е каквото поискаш. С тебе откога сме в леглото?

— От доста време. Но недостатъчно. Май наближава полунощ.

— Щом искаш, нека е полунощ. Този път аз ли да съм отгоре?

 

На следващата сутрин — или което ще време да беше — Пат и аз закусвахме на балкона с изглед към огненото езеро. Бе облякла любимата премяна на Марга — впити шорти и бюстие, от което гърдите й сякаш щяха да изскочат всеки миг. Не знам кога бе се облякла, но моите панталон и риза се оказаха почистени и подновени, а бельото и чорапите ми изпрани. В ада май навсякъде има прилежни дяволчета, вечно заети с някаква работа. Пък и в по-късните часове на нощта биха могли да преведат стадо овце през спалнята, без да ги усетя.

Зяпах Пат и се наслаждавах на здравата й хубост. Чудех се колко странно е, че винаги съм смесвал секса с греха. Вярно, сексът също може да бъде греховен — всяка човешка постъпка може да носи жестокост и неправда. Но сам за себе си да останеш неопетнен. Бях долетял тук уморен, объркан и нещастен. А Пат първо ме развесели, после ме накара да си почина.

И днес съм не по-малко нетърпелив да те открия, любима моя Марга, но се чувствам много по-бодър.

Дали и Маргрете би погледнала по същия начин на това денонощие? Е, поне ми се струваше, че никога не ме е ревнувала.

А как бих се почувствал аз, ако и тя си позволи сексуална ваканцийка, на каквато се радвах в момента? Уместен въпрос, момче. Добре ще е да се замислиш.

Озърнах се към ямата — димът се издигаше на гъсти вълма, озарен от пламъците. А вляво и вдясно от мен беше слънчево утро през началото на лятото с пищната му зеленина и със заснежените върхове в далечината.

— Пат…

— Да, миличък?

— Брегът е само на двеста-триста метра оттук, но изобщо не вони на сяра.

— Виждаш ли накъде се веят онези флагчета? Навсякъде вятърът духа към кратера, по средата му въздухът се издига нагоре и, между другото, така забавя полета на всяка балистично пристигнала душа. В другото полукълбо има съответен въздушен поток надолу, към повърхността, където в една студена яма сероводородът се охлажда, свързва се с кислород и се получават сяра и вода. Сярата се отлага, а водните пари се връщат в атмосферата. Двете ями и въздушната циркулация уравновесяват климата, както Луната влияе на времето на Земята.

— Никога не ме е бивало по природните науки… но този процес май не се вписва в законите, които ни обясняваха в училище.

— Естествено! Тук Шефът е друг. Нагласил е планетата както на него му харесва.

Не помня какво се канех да кажа, защото ме прекъсна звънът на мелодичен гонг в апартамента.

— Да отворя ли, сър?

— Разбира се, но как смееш да ме наричаш „сър“? А може да е някой от обслужването по стаите, нали?

— Не, скъпи Алек, ако е някой от персонала, просто ще влезе да разтреби, щом види, че сме свършили със закуската. — Тя стана и скоро се върна с плик в ръка. — Имперски куриер донесе писмо. За тебе е, миличък.

— За мен?

Поех плика малко уплашено и го отворих. В горната част на листа имаше релефен печат — традиционен дявол в червено, с рога, копита и опашка, стиснал тризъбец в ръка и обвит в пламъци. Ето какво прочетох по-надолу:

„До Свети Александър Хергеншаймър

Сан Суси Шератон

Столицата

 

Приветствам ви!

В отговор на молбата ви за аудиенция при Негово адско величество Сатана Меркратиг, Суверен на ада и прилежащите му колонии, Пръв сред падналите ангели, Цар на лъжите, имам честта да ви уведомя за следното:

Негово величество изисква от вас да подкрепите молбата си, като представите в канцеларията пълно и честно описание на своя живот. Щом се справите с тази задача, ще бъде взето решение по молбата ви.

Позволявам си да добавя от себе си един съвет. Всеки опит да пропуснете, замажете или украсите нещо с надеждата да поласкаете Негово величество, изобщо няма да Го зарадва.

Искрено Негов

(п)

Велзевул

Секретар на Негово величество“

Прочетох писмото на Пат. Тя примигна и подсвирна.

— Скъпи, най-добре веднага се залавяй за работа!

— Ами аз… — Листът в ръцете ми пламна и аз побързах да го пусна върху чиниите. — Винаги ли става така?

— Нямам си идея. За пръв път виждам послание от Големия шеф. И за пръв път чувам някой да бъде поканен при него, макар и с условие.

— Пат, аз не съм подавал молба за аудиенция. Смятах днес да поразпитам как се прави това. Но още не съм оставял в канцеларията нищо, в отговор на което да получа това писмо.

— Значи трябва да подадеш молбата незабавно. Не е редно да допускаме парадокси, нали? Ще ти помогна с печатането.

 

Дяволчетата пак се бяха разшетали. Видях, че в един от ъглите на огромния хол вече имаше две бюра — на едното купчини листа и химикалки, на другото някакво сложно устройство. Пат се запъти право към него.

— Миличък, както изглежда, още съм прикрепена към тебе. Вече съм твоя секретарка. Ох, че приятно — последен модел „Хюлет Пакард“! Ти оправяш ли се с компютрите?

— Боя се, че не.

— Добре, тогава пиши на ръка. Аз ще оформям текста… и между другото ще ти оправям правописа и граматиката. Вече се сещам защо избраха точно мен за тази работа. Не за чаровната ми усмивка, а защото умея да пиша бързо. Повечето от моята гилдия изобщо не смеят да припарят до клавиатура. Доста от тях са предпочели проституцията, за да не се занимават със стенография и машинопис. Добре, да започваме вече, че тази работа ще ни отнеме доста дни, може би и седмици. Искаш ли и занапред да спя тук?

— Нима не ти се остава?

— Миличък, всичко е по волята на госта. Такива са правилата.

— Не искам да се изнасяш. (Марга! Моля те, разбери ме!)

— Добре, че го каза, иначе щях да се облея в сълзи. Пък и добрата секретарка трябва денонощно да е подръка, че току-виж посред нощ възникне спешен проблем.

— Пат, още когато учех в семинарията, това вече беше брадата шегичка.

— Била е вехта още преди да се родиш. Хайде, започваме.

 

Представете си календар (какъвто нямам), чиито листове отхвръкват един след друг. Този ръкопис става все по-дълъг, но Пат все настоява, че трябва да изпълня съвета на княз Велзевул буквално. Тя разпечатва всичко в два екземпляра. Единият се трупа на моето бюро, другият изчезва безследно през нощта. Пак онези дяволчета… Според Пат можем да предположим, че вторият екземпляр попада направо в Двореца и стига поне до бюрото на княза… значи засега се справям задоволително.

Тя успява за не повече от два часа да препише и разпечати всичко, над което се трудя по цял ден. Престанах да прекалявам с усърдието, когато получих ръкописна бележка:

„Престаравате се. Трябва и да се забавлявате. Заведете я на театър. Излезте на пикник. Отпуснете се!

(п)

Велзевул“

Листчето си изгоря само, затова се убедих, че е подателят е същият. Послушах го. С удоволствие! Но няма да се впускам в описание на злачните местенца из престолния град на сатаната.

 

Тази сутрин най-после стигнах до странния момент, когато описвах (тоест описвам точно сега) ставащото… и давам последната страница на Пат.

 

Не мина и час, след като завърших тази страница, когато гонгът прозвуча. Пат излезе в преддверието и се върна припряно. Прегърна ме.

— Ще се сбогуваме, миличък. Няма да се видим повече.

— Какво?!

— Точно каквото чу. Сутринта вече ми казаха, че приключвам със задачата. И трябва да ти кажа нещо. Непременно ще научиш, че пишех донесения за тебе всеки ден. Моля те, не ми се сърди. Аз съм професионалистка и работя за Имперската сигурност.

— Проклет да съм! Значи всяка целувка, всяка въздишка е била лъжа!

— Нито една! И когато най-сетне намериш своята Марга, предай й от мен, че е голяма късметлийка.

— Сестро Мария Патриция, това също ли беше лъжа?

— Свети Александре, никога не съм те мамила. Бях длъжна да премълчавам някои неща, докато дойде времето да ги кажа. Това е.

Тя се отдръпна.

— Ей, няма ли да ме целунеш на прощаване?

— Алек, ако наистина искаш да ме целунеш, няма да питаш.

Не питах повече. Ако Пат се преструваше и в този миг, значи бе много по-добра актриса, отколкото съм си представял.

Двама грамадни паднали ангели чакаха, за да ме отведат в Двореца. Бяха тежко въоръжени и бронирани от главите до петите. Пат опакова мемоарите ми и каза, че трябва да ги взема. Понечих да тръгна… и се сепнах.

— Бръсначът!

— Бръкни си в джоба, миличък.

— А, как е попаднал там?

— Известиха ме, че няма да се връщаш тук, скъпи.

 

Установих отново, че в компанията на ангели (макар и паднали този път) мога да летя. Изхвърчахме направо през балкона, обиколихме „Сан Суси Шератон“, прекосихме площада и кацнахме на терасата, която опасваше третия етаж на Двореца. Минахме през няколко коридора и се изкачихме по стълби, чиито стъпала бяха твърде стръмни за хора. Веднъж се препънах и един от придружителите ме хвана да не падна, но нищо не каза. И двамата мълчаха през цялото време.

Пред нас се отвори сложно украсена бронзова порта. Побутнаха ме да вляза.

И Го видях.

Мрачна задимена зала, с наредени от двете страни въоръжени стражи, а отсреща — трон, на който седеше някакво същество, поне двойно по-едро от човек. И изглеждаше точно както рисуват дяволите на картинка. Опашката, рогата, свирепите очи, тризъбецът вместо жезъл, отблясъци от светилници по тъмночервената кожа, под която играеха могъщи мускули. Напомних си, че Царят на лъжите може да приеме какъвто образ пожелае. Вероятно искаше да ме сплаши.

Гласът му отекна като грохот от рухнала сграда:

— Ела по-наблизо, Свети Алек.