Робърт Хайнлайн
Спечели облог за Сатаната (24)

ХХIV

О, да знаех де да Го намеря

и да можех да се приближа към престола Му!

Изложил бих пред Него моето дело

и напълнил бих устата си с оправдания.

Йов 23:3-4

Още падах.

За съвременния човек може би най-смущаващото свойство на вечността е невъзможността да измери времето. Без часовници и календари, без дори смяната на ден с нощ или фазите на Луната, или пък редуването на сезоните, преценката за изтеклото време става толкова субективна, че отговорът на въпроса „Колко е часът?“ не се опира на факт, а на лично мнение.

Вероятно падах повече от двадесет минути, но не вярвам да са минали двадесет години.

Все едно, не бих заложил пари на никое от двете твърдения.

Нямаше какво да гледам, дори не виждах Светия град да се смалява в далечината.

Отначало опитах да се поразсея, като си припомнях най-щастливите мигове в живота си… но открих, че тези спомени само ме натъжават. Затова реших да мисля за печалните случки. Така се почувствах още по-зле. По някое време заспах. Поне ми се стори, че се унесох. Как да разбере човек, ако му липсват каквито и да било сетивни преживявания? Спомням си, че четох за един от онези досадни „учени“, който измислил нещо, наречено от него „камера за сензорен глад“. Но доброволците, подложили се на неговите щурави опити, направо са гледали цирк с три арени в сравнение с моето жалко положение, докато пропадах от рая към ада.

Първият знак, че доближавам целта си, беше вонята. Веднага се сетих за развалени яйца. Сероводород. Смрадта на горяща сяра.

Не е смъртоносна, но това едва ли е утеха, защото жертвите на тази миризма без друго са си мъртви. В повечето случаи. Аз обаче не бях труп. Историята и митологията разказват и за други, които живи са слезли в преизподнята — Данте, Еней, Одисей, Орфей. Може би измислени до един. Аз ли съм първият, спуснал се към пъкъла в плът и кръв?

Ако е така, още колко ще остана жив и здрав? До мига, когато се забия в пламтящата повърхност на огнената яма? За да се чуе кратко „псссът“ и да се превърна в мазно петно? Дали пък моите донкихотовски настроения не ме подтикнаха към излишна припряност? Едно скоро изчезнало мазно петно едва ли би помогнало с нещо на Маргрете. Сигурно трябваше да остана още в рая и да го ударя на молби и пазарлъци. Светец с пищния си нимб, застанал упорито с плакат в ръце пред Престола на Господ може би щеше да го убеди да промени решението Си… защото това би било по силите на всемогъщия Йехова.

Малко късно се сети, момче! Вече забелязваш червеникавите отблясъци по онези облаци. Значи отдолу има кипяща лава. Колко ли ми остава? Във всеки случай не е много. С каква ли скорост падам? С твърде голяма.

Вече виждах какво представлява прословутата геена огнена — кратер на неимоверно огромен вулкан. Стените му бяха навсякъде около мен, високи много километри, а до пламъците и разтопената лава оставаше дълъг път. Който изминавах значително по-бързо, отколкото ми се искаше. Е, Свети Алек, как си днес с дарбата да твориш чудеса? Мина през онези нажежени въглени и се отърва с жалко мехурче. Тук дали ще се справиш? Разликата е само в мащабите.

„С търпение и обилна слюнка слонът обезчестил комара.“ И там проблемът бил само в мащабите. Бива ли те колкото онзи слон? Свети Алек, тази мисъл беше особено нечестива. Къде се дяна твоето чувство за приличие? Трябва да е от влиянието на порочната среда наоколо. Както и да е, няма защо да се тревожиш за грешните си мисли. Вече не рискуваш да пропаднеш в ада заради тях. В самия ад си. И след около три секунди ще се превърнеш в мазно петно.

„Сбогом, моя Марга! Колко жалко, че тъй и не успях да те почерпя мелба с горещ шоколад. Сатана, приеми душата ми. А Исус е един долен тип…“

 

Уловиха ме, както се хваща пеперудка в полет. Само че крехката твар би имала нужда от азбестови криле, за да остане невредима. Когато ме измъкнаха, панталонът ми тлееше. Поляха ме с предвидливо приготвена кофа вода.

— Я подпиши квитанцията.

— Каква квитанция?

Надигнах се да седна и впих поглед в близките пламъци.

— Ей тая.

Някой тикна листче под носа ми, а с другата ръка ми подаваше химикалка.

— Защо толкова настоявате да подпиша?

— Защото трябва. Потвърждаваш, че сме те отървали от геената огнена.

— А, не, първо искам да поговоря с адвокат. Дотогава нищо не подписвам.

Последният път, когато се отнесох нехайно към подобно положение, се заробих да мия чинии цели четири месеца. Този път не можех да си го позволя. Изгарях от желание веднага да потърся Маргрете.

— Не се дръж толкова тъпо, бе. Да не искаш да те върнем там?

— Стига си го поднасял, Бърт — намеси се втори глас. — Що не му кажеш направо как стоят нещата?

(Бърт ли? Значи затова първият глас ми се стори познат!)

— Ей, ти какво правиш тук?

Беше ми приятелче през ученическите години, с когото споделяхме влечението към книгите на Верн, Уелс и Суифт — тоест към „словесните боклуци“, според една от хулите на брат Дрейпър.

Онзи се вгледа по-внимателно в мен.

— Да стана обратен бабуин, ако това не е смрадльото Хергеншаймър!

— Същият.

— Проклет да съм завинаги! Не си се променил кой знае колко. Род, опъни пак мрежата. Не хванахме когото трябва. Смрадльо, заради тебе можем да изпуснем добри парици. Чакаме Свети Александър.

— Кого?

— Александър, бе. Сигурно е някакъв надут праведен ирландец, дето решил да се пошматка из свърталището на порока. Само Господ знае що не е искал да дохвърчи с „Боинг“. Ама както стана, май изтървахме страхотен клиент заради тебе… Ще трябва да ни компенсираш.

— Какво ще кажеш да ти платя с онази петачка, дето ми я дължиш от не знам си колко години?

— Момче, да ти имам паметта! Само че ме отървава параграфът за изтекла давност.

— Хайде, покажи ми го в законите на ада! И без това не важи никаква давност. Всеки път ми се измъкваше, като опитвах да си прибера парите. Я да сметнем сега… Пет долара при наказателна лихва от шест процента на тримесечие, в продължение на… колко години станаха?

— Смрадльо, хайде да се препираме по-късно за това. Искам да не изтърва оня светец.

— Бърт…

— После, Смрадльо!

— Ти спомняш ли си малкото ми име? С което са ме нарекли моите родители?

— Че що да не го… Александър! Ох, само това не! Нали за малко да те изритат от оня затънтен библейски колеж, след като се издъни и в института! — Лицето му се сгърчи от праведно недоумение. — Не може животът да е чак такава гадост…

— Неизповедими са пътищата Господни. И така, Бърт, запознай се със Свети Александър. Желаеш ли да те благословя? Вместо такса за услугата.

— Тук приемаме само в брой. А и не вярвам, че това е възможно.

— Аз пък вярвам — намеси се вторият мъж, когото Бърт наричаше Род. — Ще се радвам на благословията ви, отче. Никога досега не съм срещал светец. Бърт, нищо повече не се мярка на екрана на системата за ранно предупреждение. Ти също знаеш, че беше предвидено само едно пристигане с балистична траектория по време на нашата смяна. Значи този е Свети Александър.

— Не може да бъде! Род, добре го знам аз тоя тип. Ако е светец, аз пък съм розов шебек…

В безоблачното небе проблясна мълния. Когато Бърт събра сили да стане от земята, дрехите му се оказаха с десетина номера по-големи. И не му бяха нужни, защото сега от глава до пети го покриваше розова козина.

Маймуната ме изгледа възмутено.

— Така ли се отнасяш със старите си приятели?

— Не е мое дело, Бърт. Поне нямах намерение да го правя. Но често съм обкръжен от чудеса.

— Голи оправдания… Ако бях болен от бяс, досега да съм те ухапал.

 

Двайсетина минути по-късно вече седяхме в сепаре на близкия бар, пийвахме бира и чакахме да дойде тавматург, прославил се като майстор на формите и образите. Разказвах как и защо попаднах в ада.

— Непременно трябва да я открия. Първо ще потърся в ямата. Ако е там, значи е особено спешно да я намеря.

— Изобщо не е там — увери ме Род.

— А? Дано можеш да ме увериш в това. Откъде знаеш?

— Никой никога не е бил в ямата. Всички истории за нея са тъпи измишльотини, за да си подвиват опашките разни селяндури. Вярно, доста от будалите се пльосват тук балистично, а някои падали дори в ямата, преди управителят да сложи тук дежурни по безопасността. Ние с Бърт сме от тях. Само че и да падне нечия душица в огъня, нищо й няма… освен дето ще се уплаши до побъркване. Естествено, доста й припарва, та изскача още по-бързичко. Но без никакви повреди. Едно изкъпване в пламъците може да те отърве от алергиите, нищо друго.

(Нямало никой в геената огнена! Никаква „вечност в адските пламъци“. Как ли би се стъписал брат Барнаби… и мнозина други, чийто успех в занаята зависеше точно от мъките в преизподнята. Но не бях дошъл тук да обсъждам въпроси на есхатологията с две погубени души. Исках да намеря Марга.)

— Спомена някакъв „управител“… Това да не е прякор на сатаната?

— А, не. Господин Ашмедай е начело на градската управа. Сатаната никога не върши черната работа. И за какво му е? Планетата си е негова.

— Планета ли?

— Според тебе да не е комета? Погледни през прозореца! Най-хубавичката планета в цялата галактика. И най-добре поддържаната. Няма змии, хлебарки, комари. Няма данъчни инспектори и тумори, няма проповедници. Отгоре на всичко и адвокатите са само двама!

— Както я описваш, трябва да е същински рай.

— Там не съм ходил. Нали ти току-що се изтърси от рая. Що не ни разправиш как е там?

— Ами… Всичко си е наред, стига да си ангел. Не е планета, а изкуствено направено място, точно като Манхатън. Но не съм тук, за да възхвалявам рая. Ще търся Марга. Дали да поискам среща с този господин Ашмедай? Или е по-добре да отида направо при сатаната?

Маймуната се опита да подсвирне, но само изписука като мишле. Род поклати глава.

— Свети Алек, учудваш ме. Тук съм от 1588-ма, ама собственика дори не съм го зървал. Не ми е хрумвало да се запиша за среща при него. Не знам дори как се прави. Бърт, ти какво ще кажеш?

— Пие ми се още една бира.

— Къде ги сипваш, бе? Откакто те трясна мълнията, нямаш място и за една халба, а вече изкърка три.

— Не ми досаждай, ами повикай келнера.

 

Вместо да получа отговори и на следващите си въпроси, само изпадах в по-голямо недоумение. Накрая дойде майсторката на тавматургията и отнесе Бърт на рамото си. Той бърбореше сърдито — магьосницата поиска половината от цялото му имущество, при това държеше договорът да е скрепен с кървав подпис, преди да започне заклинанията си. Бърт опитваше да се отърве с десет процента и настояваше аз да платя половината от таксата.

Когато си тръгнаха, Бърт каза, че все някъде ще трябва да се подслоня и обеща да ме заведе в добър хотел наблизо. Напомних му, че не разполагам с никакви средства.

— Няма проблеми, Свети Алек. Всички имигранти пристигат без пукнат грош в джоба, а „Америкън Експрес“, „Дайнърс Клъб“ и „Чейз Манхатън“ се надпреварват кой пръв да им отпусне кредит. Защото знаят, че спипат ли голтака веднъж, има голяма вероятност да го държат в ноктите си завинаги, че и месец отгоре.

— Не търпят ли големи загуби от необезпечени кредити?

— Няма такова нещо. В ада всеки си плаща някога. Не забравяй, че тук хитреците дори не могат да пукнат, за да се отърват от дългове. Затова просто се регистрирай в хотела и ползвай всичко на вересия, докато не се разбереш с някой от трите хищници.

„Сан Суси Шератон“ е на централния площад, точно срещу Двореца. Род ме заведе до рецепцията. Попълних регистрационна карта и помолих за единична стая с вана. Дежурната администраторка — малка дяволица с приятни рогца — погледна подписа ми и ахна.

— Вие сте Свети Александър?!

— Написал съм собственото си име — Александър Хергеншаймър. Понякога ме наричат „Свети Александър“, но не мисля, че тази титла важи и тук.

Тя изобщо не ме слушаше, а трескаво плъзгаше показалец по списъка на резервациите.

— Ето ви, Ваша святост. Сега ще ви настаня във вашия апартамент.

— Ъ? Не искам апартамент. Не мога да си го позволя.

— За вас е безплатно, сър, с благопожелания от управата.