Включено в книгата
Оригинално заглавие
Job: A Comedy of Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Източник: Максима (през http://sfbg.us)

 

Издание:

СПЕЧЕЛИ ОБЛОГ ЗА САТАНАТА. 1997. Изд. Лира Принт, София. Биб. Научна фантастика, No.6. Роман. Превод: Силвана МИЛАНОВА, Владимир ЗАРКОВ [Job: A Comedy of Justice / Robert A. HEINLEIN (1984)]. Формат: 125x195 мм. (20 см.). Страници: 332. Цена: 3100.00 лв. (3.80 лв.). ISBN: 954-8610-15-9


Х

С пот на лицето си ще ядеш хляба си,

докле се върнеш в земята…

Битие 3:19

Половин час след като летящата машина се приводни в залива на Масатлан, Маргрете и аз седяхме със сержант Домингес в столовата за редовите служещи от бреговата охрана. Бяхме закъснели за обяда, но ни обслужиха. Бяха ми дали дрехи — колкото да не съм гол — дочен панталон. Ала разликата между голотата и панталона е далеч по-голяма от тази между евтината работна дреха и най-разкошния хермелин. Опитайте и ще видите.

От мястото на кацането ни беше взела малка лодка, но после трябваше да прекося гол целия кей и да вляза в сградата на щаба, където се наложи да чакам, докато ми намерят панталон. Чужденците през цялото време ме зяпаха, а някои от тях бяха жени. Сега вече знам какво е да си изложен на всеобщо обозрение. Ужасно! Не съм се чувствал толкова смутен от времето на една злощастна случка в неделното училище, когато бях петгодишен.

Но това вече беше зад гърба ми и сега седяхме на масата, а пред нас имаше храна и пиене. В този миг се чувствах неизказано щастлив. Храната имаше доста необичаен вкус. Кой беше казал, че гладът е най-добрата подправка? Прав е. Обядът ни беше превъзходен. Тънки палачинки от царевично брашно, напоени с някакъв сос, пържен боб, горещо задушено, купа с малки жълти доматчета и кафе — силно, черно и горчиво — какво повече би могъл да желае човек? Нито един чревоугодник не се е наслаждавал на храната така, както й се наслаждавах аз в този миг.

(Отначало малко се засегнах, че се храним в столовата за низшите чинове, вместо да отидем да обядваме с лейтенант Санс при офицерите. Много по-късно си дадох сметка, че страдам от често срещания синдром на цивилните — цивилният, който не е свикнал на военните порядки, несъзнателно приравнява социалното си положение към това на офицера, а не на редовия служещ. Като се позамисли човек, подобна представа е явно нелепа, но при все това е почти общоприета. Е, поне е повсеместно разпространена в Америка… където всеки е „не по-лош от другите и по-добър от повечето“.)

Сержант Домингес си получи ризата обратно. Докато ми търсеха панталон, пратиха една жена (чистачка, предполагам; в Мексиканската брегова охрана явно не служеха жени) да донесе нещо за Маргрете. Това „нещо“ се оказа блуза и широка пола, и двете от памук в крещящи цветове. Простичък и без съмнение евтин костюм, но Маргрете и в него изглеждаше красива.

Никой от двама ни обаче нямаше обувки. Това не ни притесняваше — времето беше топло и сухо. Обувките можеха да почакат. Бяхме нахранени, облечени и на сигурно място — и всичко това с такова горещо гостоприемство, че започнах да мисля мексиканците за най-прекрасните хора на света.

— Миличка — казах след втората чаша кафе, — как да се извиним и да си тръгнем, без да бъдем груби? Мисля, че трябва да намерим американския консул колкото е възможно по-бързо.

— Ще трябва да се върнем в сградата на щаба.

— Още бюрокрация?

— Предполагам, че може да се каже и така. Мисля, че искат да ни разпитат по-подробно как сме се озовали там, където ни намериха. Трябва да се признае, че историята ни звучи странно.

— Предполагам.

Първият ни разговор с коменданта трудно би могъл да се нарече задоволителен. Ако бях сам, той вероятно щеше просто да ме нарече лъжец… но човек, от когото просто блика мъжко самочувствие, едва ли би си позволил да говори по този начин на Маргрете.

Проблемът беше добрият стар „Конге Кнут“.

Корабът не беше потънал, нито пристигнал — той никога не беше съществувал.

Не бях особено изненадан. Дори да се беше превърнал в платноход или в галера, пак нямаше да се учудя. Все пак очаквах да има някакъв кораб със същото име — струваше ми се, че правилата го изискват. Сега обаче ставаше ясно, че не разбирам правилата. Ако въобще ги имаше.

Маргрете ми обърна внимание върху нещо, което потвърди моите съмнения: този Масатлан не беше градът, в който тя бе идвала по-рано. Този беше много по-малък и не можеше да се нарече туристически център. Наистина, дългият кей, на който трябваше да спре „Конге Кнут“, в този свят не съществуваше. Това изглежда я убеди толкова, колкото и летящите машини, че моята „параноя“ е най-неубедителната хипотеза. Бе виждала голям и солиден кей, но сега беше изчезнал. Това я потресе.

Комендантът явно не остана с блестящи впечатления от нас. Разпитва по-дълго лейтенант Санс, отколкото мен и Маргрете и не изглеждаше никак доволен от него.

Имаше и още едно нещо, което тогава не разбрах, пък и след това не успях напълно да го проумея. Шефът на Санс беше „капитан“, такъв беше и комендантът. Двамата обаче имаха различен чин.

Бреговата охрана си служеше с военноморски звания, но онази малка част от нея, която работеше с летящите машини, използваше армейските звания. Мисля, че тази малка разлика има исторически корени. Както и да е, явно имаше търкания и разногласия. Морският капитан с четирите нашивки никак не беше склонен да се вслушва в думите на офицера от военновъздушната част като в Евангелието.

Лейтенант Санс му беше докарал двама голи корабокрушенци, които разправяха басни и морският вълк беше склонен да обвинява самия Санс за невероятната ни история.

Лейтенантът нямаше вид на уплашен. Струва ми се, че той не питаеше особено уважение към офицера, който в живота си не се е качвал по-високо от свраче гнездо. (След като се повозих на неговата катафалка, много добре разбирах защо няма никакво намерение да слага наколенките пред човек, който никога не се е издигал над морското равнище. Бях се сблъсквал с това явление дори и сред пилотите на управляеми балони, които делят хората на „летящи“ и „нелетящи“.)

След малко, като разбра, че не може да впечатли Санс, нито пък Маргрете, и че не е в състояние да общува с мен по друг начин, освен чрез Маргрете, комендантът вдигна рамене и даде нареждания, в резултат на които ние се озовахме в столовата. Мислех, че сме приключили. Сега обаче се връщахме, за да продължим, каквото и да значеше това.

Второто ни заседание с коменданта беше по-кратко. Той ни съобщи, че ще се срещнем със съдията по имиграционните въпроси в четири същия следобед. Щяхме да се явим пред упълномощения съдия, тъй като имиграционен съд нямаше. Междувременно можехме да се запознаем със списъка, в който се изброяваха оказаните ни услуги и цената им, а плащането щяхме да уредим със съдията.

Маргрете имаше съвсем слисан вид, докато поемаше листа. Поисках да узная за какво става дума.

Тя ми преведе. Погледнах сметката.

Повече от осем хиляди песос!

Не се изискваха кой знае какви познания по испански, за да прочетеш тази сметка. Повечето думи бяха близки до нашите. „Tres horas“ е три часа, и ние трябваше да платим за тричасово използване на „aeroplano“ — дума, която преди това бях чул от Маргрете, означаваща тяхната летяща машина. Трябваше да заплатим също и за времето на лейтенант Санс и сержант Домингес. Следваше още нещо, което вероятно беше цената на положените от двамата усилия или нещо от този род.

В сметката влизаше и горивото за „аероплана“, както и техническото обслужване.

„Pantalones“ е панталони. Беше посочена цената на този, който носех.

„Falda“ означава пола, „camisa“ е блуза. И костюмът на Маргрете определено не беше евтин.

Едно нещо от изброените ме слиса не с цената си, а с факта, че въобще беше включено. Мислех, че сме гости, а тук бяха посочени два обяда за по дванадесет песос.

Имаше дори отделно заплащане на времето на коменданта.

Понечих да попитам какво означават осем хиляди песос в долари, но млъкнах по средата на думата — сетих се, че нямам ни най-малка представа за покупателната способност на един долар в този нов свят, където съдбата ни захвърли.

Маргрете обсъждаше сметката с лейтенант Санс, който изглеждаше смутен. Той я убеждаваше в нещо и размахваше ръце.

Маргрете го изслуша и обясни:

— Тази идея не е на Анибал, Алек, дори и комендантът няма нищо общо. Тарифите за тези услуги — спасяването на корабокрушенци, използването на аероплана и така нататък — са определени от Кралския окръг — това, струва ми се, означава Мексико Сити. Лейтенант Санс казва, че става дума за политика на икономии, прокарвана на най-високо равнище. Всички обществени служби са подложени на натиск с цел сами да поемат издръжката си. Според него ако комендантът не ни представи сметка за спасяването ни и кралският инспектор научи, всичко ще бъде удържано от неговата заплата. При това ще му наложат и глоба, каквато кралската комисия сметне за необходимо. Освен това Анибал иска да знаеш, че е съкрушен от тази неприятна ситуация. Ако той беше собственик на аероплана, щяхме просто да бъдем негови гости. Той винаги ще гледа на тебе като на свой брат и на мен като на своя сестра.

— Кажи му, че изпитвам същите чувства към него и, моля те, направи го не по-малко цветисто от него.

— Ще го направя. И Роберто също иска да бъде включен.

— Същото се отнася и за сержанта. Само узнай как да се доберем до американския консул. Положението ни е твърде неприятно.

Лейтенант Санс получи заповед да се погрижи в четири часа да се явим в съда, след което можехме да си вървим. Санс нареди на сержант Роберто да ни съпроводи при американския консул и обратно и изрази съжаление, че служебното му положение не позволява лично да ни придружи, след което удари токове, наклони се над ръката на Маргрете и я целуна. Този простичък жест спечели благоволението й — не беше трудно да се забележи, че е поласкана. За съжаление в Канзас не учат на такива неща. Толкова по-зле за мен.

 

Масатлан е разположен на полуостров. Службата за брегова охрана е на южния бряг, недалеч от фара. (Най-високият в света — впечатляващо!) Американското консулство е на километър и половина от нея на северния бряг. Това означава да се прекоси града по цялата „Авенида Мигел Алеман“ — едно приятно място за разходка, за което допринасяше и красивият фонтан горе-долу по средата на пътя.

На пресечката на „Мигел Алеман“ с „Кале Акилес Сердан“ — там, където е фонтанът — видяхме уличен просяк. Той вдигна поглед към нас, ухили се и протегна ръка с няколко молива. Казвам „вдигна поглед“, защото седеше в малка двуколка. Човекът беше без крака.

Сержант Роберто го повика по име и му подхвърли монета. Просякът я хвана със зъби, пъхна я в джоба си и извика „Грасиас!“, след което насочи вниманието си към мен.

Побързах да кажа:

— Маргрете, би ли му обяснила, че нямам никакви пари?

— Да, Алек.

Тя клекна пред него и му заговори очи в очи. След малко се изправи.

— Пепе казва да ти предам, че няма проблеми. Той ще те издебне някой ден, когато имаш пари.

— Моля те, обясни му, че ще се върна. Обещавам.

Тя преведе. Пепе ми се ухили, прати целувка на Маргрете и отдаде чест на нас със сержанта. Продължихме нататък.

Вече се бях отказал да се вайкам мислено за босите си ходила. Пепе ме беше накарал да погледна на положението си от нов ъгъл. Откакто разбрах, че за мексиканското правителство моето спасяване не е чест, а услуга, за която трябва да си платя, бях обхванат от самосъжаление. Чувствах се оскърбен и измамен и си мърморех полугласно, че сънародниците ми, които се оплакват, че мексиканците са кръвопийци, живеещи на гърба на чуждите туристи, са дяволски прави! Разбира се, в това число не влизаха Роберто и лейтенантът, но останалите… Всички бяха търтеи и паразити, посягащи да сграбчат доларите на янките!

Като Пепе.

Припомних си всички мексиканци, които бях срещнал през този ден — всички, за които можах да се сетя — и в душата си им поисках прошка за своята несправедливост. Мексиканците бяха наши събратя в дългото пътуване от мрака към още по-дълбокия мрак на вечността. Някои носеха бремето си достойно, други — не. Имаше хора, които влачеха непосилния си товар храбро и с достойнство. Такива като Пепе.

До вчера бях живял в разкош. Днес бях разорен и затънал в дългове. Аз обаче имах здравето си, разума си и двете си ръце. Имах и Маргрете. Моят товар беше лек и трябваше да го нося с радост. Благодаря ти, Пепе!

Над входа на консулството висеше малък американски флаг, а на самата врата имаше бронзово изображение на Големия държавен печат. Дръпнах шнура на звънеца, висящ отстрани.

След дълго чакане вратата се открехна и женски глас отвътре ни каза да си хващаме пътя. (Нямаше нужда от превод, смисълът и така беше ясен.) Вратата започна да се затваря. Сержант Роберто изсвири силно и извика нещо. Процепът се разшири и последва диалог. Маргрете обясни:

— Той й казва да съобщи на дон Амброзио, че отвън чакат двама американски граждани, които трябва да го видят веднага, защото в четири следобед се налага да се явят пред съда.

Отново зачакахме. След двайсетина минути прислужницата ни пусна да влезем и ни въведе в тъмна канцелария. След малко се появи консулът, който спря поглед върху мен и настоя да узнае с какво право сме прекъснали сиестата му.

После зърна Маргрете и омекна. Обръщението му към нея звучеше съвсем иначе:

— Какво мога да направя за вас? Междувременно ще ми окажете ли честта да приемете чаша вино? Или кафе?

И с боси крака, облечена в крещящи парцали, Маргрете беше дама, докато аз имах вид на отрепка. Не ме питайте защо е така. Този ефект е по-ясно изразен при мъжете, но се отнася и за жените. Опитайте се да му дадете рационално обяснение и ще се усетите, че сте използвали думи като „царствен“, „благороден“, „аристократичен“ и „расъл в дантелени пеленки“. Всичко това навежда на мисълта за отричане от американския демократичен идеал. Оставям въпроса — дали то е показателно по отношение на самата Маргрете или на демократичния идеал — за упражнение на ученолюбивите студенти.

Дон Амброзио беше надуто нищожество, но въпреки това ми беше приятно да поговоря с него на американски — не английски, а истински американски. Беше родом от Браунсвил, Тексас. Сигурен съм, че родителите му са превивали гръб на полето от сутрин до вечер. Явно използвал политическите си заложби, за да остави зад гърба си своите роднини „чиканос“ и да се уреди на това топло местенце, където работата му беше да обяснява на туристите „гринго“ в страната на Монтесума защо не могат да получат онова, от което отчаяно се нуждаят.

И, разбира се, той го направи.

Оставих Маргрете да води разговора, защото очевидно това й се удаваше далеч по-добре. Тя ни представи като „мистър и мисис Греъм“ — по пътя за насам се бяхме споразумели да използваме това име. Когато ни спасиха, тя беше използвала името „Греъм Хергеншаймър“ и по-късно ми обясни, че това ми дава свобода да избирам: можех да предпочета Хергеншаймър и да обясня, че паметта на слушателите малко ги е подвела — всъщност името, с което съм се представил, е Хергеншаймър Греъм. Не съм ли? Е, тогава трябва да е грешка на езика. Съжалявам…

Предпочетох варианта Греъм Хенгершаймър и впоследствие използвах само името Греъм, за да не усложнявам нещата — за нея аз винаги си оставах с това име, пък и почти две седмици го бях използвал. Преди да изляза от консулството, изрекох още дузина лъжи, с които се опитвах да направя нашата история по-правдоподобна. Нямах нужда от повече усложнения. Мистър и мисис Алек Греъм беше най-удобният вариант.

(И едно малка теологическа забележка: Изглежда много хора смятат, че Десетте Божи заповеди забраняват лъжата. Нищо подобно! Забраната се отнася за лъжесвидетелстването срещу съседа — един специфичен, ограничен и презрян вид лъжа. Няма обаче такова библейско правило, което да забранява простата неистина. Много теолози са на мнение, че нито една човешка социална организация не би могла да просъществува в условията на абсолютна честност. Ако мислите, че опасенията им са лишени от основание, опитайте се да кажете на приятелите си какво наистина мислите за техните наследници — стига да се престрашите!)

 

След безкрайни повторения (в течение на които „Конге Кнут“ се смали до частна яхта — наша собственост) дон Амброзио ми заяви:

— Няма смисъл, мистър Греъм. Не мога да ви издам дори временен документ, който да замени изгубения ви паспорт, защото вие не ми дадохте и най-мизерното доказателство, че сте американски гражданин.

— Дон Амброзио — отвърнах аз, — изненадан съм. Знам, че мисис Греъм говори с лек акцент — нали ви казахме, че тя е родена в Дания. Но наистина ли мислите, че човек, който не е роден сред прериите, би могъл да говори с моя акцент?

Той йезуитски сви рамене:

— Не съм специалист по произношението в Средния Запад. За моя слух вашето произношение може да води началото си от някой груб английски диалект, след това да сте се ориентирали към сцената — а всеки знае, че за един опитен актьор не представлява трудност да преправи акцента си в зависимост от ролята. Днес Народна република Англия пред нищо не се спира, за да разпростре влиянието си в Щатите. Вие бихте могли да сте от Линкълн, Англия със същия успех, както и от Линкълн, Небраска.

— Наистина ли си вярвате?

— Въпросът не е в това дали си вярвам. Факт е, че не мога да подпиша документ, в който се казва, че сте американски гражданин, без да съм сигурен в това. Съжалявам. Мога ли да направя още нещо за вас?

(Как ли би могъл да направи „още нещо“, когато досега не си помръдна пръста?)

— Може би ще ни дадете някакъв съвет?

— Може би. Само че аз не съм адвокат.

Подадох му копието от сметката на бреговата охрана и му обясних как стоят нещата.

— Редовен ли е този документ и цените в него отговарят ли на действителните?

Той прегледа листа.

— Тези цени са правомерни както по техните, така и по нашите закони. А дали са реални… Не казахте ли, че са ви спасили живота?

— Дума да няма. Е, имаше някакъв нищожен шанс да ни прибере някоя рибарска лодка, ако Бреговата охрана не ни беше открила. Но тя действително ни спаси живота.

— Смятате ли, че животът ви — животът на двама ви — не струва осем хиляди песос? Моят струва значително повече, уверявам ви.

— Не става дума за това, сър. Ние нямаме пари, нито цент. Всичко потъна заедно с яхтата.

— Тогава поискайте да ви пратят пари. Можете да ги получите чрез консулството. Това е, което мога да направя за вас.

— Благодаря ви, но това ще отнеме време. А дотогава как да се оправя в тази ситуация? Казаха ми, че съдията ще поиска пари в брой, и то незабавно.

— О, не е чак толкова зле. Истина е, че тук не позволяват току-така да обявиш несъстоятелност, както при нас, освен това имат доста старомоден закон за затваряне на длъжниците. Те обаче не го използват, а само плашат с него. Вместо да ви прати в затвора, съдът ще се постарае да си намерите работа, с помощта на която да погасите дълга си. Дон Клементе е хуманен съдия — той ще се погрижи за вас.

С това разговорът приключи, ако не се смятат цветистите безсмислици, отправени към Маргрете. Прибрахме си сержант Роберто, който в задната част на къщата се радваше на гостоприемството на прислужничката и готвачката, и се запътихме към съда.

 

Дон Клементе (съдията Ибанес) по своему беше не по-малко приятен от дон Амброзио. Веднага уведомихме секретаря, че признаваме дълга за действителен, но нямаме пари в брой да го платим, затова дело нямаше. Просто ни казаха да седнем в полупразната зала и да чакаме, докато съдията изслуша останалите. Той на бърза ръка произнесе няколко присъди. Имаше няколко дребни дела за обида, които се решиха с глоба, няколко за дългове и още няколко, чието гледане щеше да продължи по-нататък. Не разбирах твърде добре за какво ставаше дума, а не можех и да питам, защото шепотът ни предизвикваше неодобрително смръщване на вежди. Ясно беше обаче, че съдията не е от най-строгите.

Текущите дела приключиха. Секретарят ни даде знак и ние се присъединихме към „негодниците“ — повечето селяни — които трябваше да плащат глоби или дългове. Озовахме се на дълга платформа, наредени в редица, лице в лице с група мъже. Маргрете попита какво става и получи отговор: „La subasta“.

— Какво значи това? — попитах аз.

— Не мога да ти кажа, Алек. Тази дума не ми е позната.

За останалите длъжници всичко се реши много бързо. Беше ясно, че повечето вече са били тук и по-рано. Накрая пред платформата остана само един мъж от групата, а горе — само ние с Маргрете. Мъжът имаше мазен и преуспяващ вид. Той се усмихна и ми каза нещо. Маргрете му отговори.

— Какво каза? — попитах аз.

— Пита дали можеш да миеш чинии. Аз му обясних, че не говориш испански.

— Кажи му, че мога да мия чинии, то се знае. Само че това едва ли е работа, която би ме задоволила.

Пет минути по-късно дългът ни беше платен в брой на съдебния секретар, а ние се бяхме сдобили с „patron“ — сеньор Хайме Оливера Гусман. Той щеше да плаща на Маргрете по шестдесет песос на ден, а на мен по тридесет, без да се смятат разноските за храна и квартира. Съдебните разноски възлизаха на две хиляди и петстотин песос, освен това дължахме такси за две временни работни визи и за марки за платен военен налог. Секретарят изчисли общата сума на дълга ни, после я раздели и се оказа, че само за сто двадесет и един дни — четири месеца — ще можем да изплатим задълженията си към нашия покровител. Ако, разбира се, не решим през това време да спестим някакви пари.

Накрая той ни насочи към новата ни месторабота — ресторанта „Панчо Виля“. Нашият покровител вече си беше заминал с частния си автомобил. Така е, „патроните“ се возят, а „пеоните“ ходят пеш.