Включено в книгата
Оригинално заглавие
Job: A Comedy of Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Източник: Максима (през http://sfbg.us)

 

Издание:

СПЕЧЕЛИ ОБЛОГ ЗА САТАНАТА. 1997. Изд. Лира Принт, София. Биб. Научна фантастика, No.6. Роман. Превод: Силвана МИЛАНОВА, Владимир ЗАРКОВ [Job: A Comedy of Justice / Robert A. HEINLEIN (1984)]. Формат: 125x195 мм. (20 см.). Страници: 332. Цена: 3100.00 лв. (3.80 лв.). ISBN: 954-8610-15-9


ХI

И слугува Яков за Рахил седем години;

и те му се видяха като няколко дни,

защото я обичаше.

Битие 29:20

Понякога, докато миех чиниите, аз се развличах да пресмятам колко висока камара от тях е минала през ръцете ми, откакто започнах да работя за моя покровител, дон Хайме. Големината на чиниите в кафе „Панчо Виля“ беше такава, че двадесет от тях образуваха купчина, висока тридесет сантиметра. Пресметнах приблизително, че една чашка с чинийка или две чашки могат да се броят за една голяма чиния, понеже тези предмети не стават за подреждане в купчина. И така нататък.

Големият фар в Масатлан е висок над сто и петдесет метра, само с десетина метра по-нисък от Вашингтонската колона. Спомням си деня, когато завърших първата си купчина с височината на фара. Още преди това бях казал на Маргрете, че ще постигна тази цел някъде в четвъртък или петък.

И го направих — в четвъртък вечерта. Зарязах умивалника и застанах на вратата между кухнята и залата на ресторанта. Улових погледа на Маргрете, вдигнах високо ръце и ги разтърсих като триумфиращ боксьор.

Маргрете, която в този момент приемаше поръчката на някакво семейство, спря да записва и изръкопляска. Наложи се да обясни на гостите си причината, в резултат на което няколко минути по-късно тя спря за малко пред умивалнята и ми подаде банкнота от десет песос, подарък от бащата на семейството, заедно с неговите поздравления. Помолих я да му благодари от мое име и да му предаде, че тъкмо започвам втората си купчина с височината на масатланския фар, която посвещавам на него и семейството му.

Това на свой ред доведе до пристигането на дон Хайме, когото съпругата му беше пратила да провери защо Маргрете си губи времето и прави представления, вместо да си гледа работата… и резултатът беше, че дон Хайме се поинтересува какъв бакшиш са ми дали и прибави още толкова.

Сеньората нямаше никакво основание да се оплаква — Маргрете не само беше най-добрата й келнерка, но и единствената, която говореше езици. В деня, когато започнахме работа за синьор и синьора Валера, бе повикан художник, който изографиса биеща на очи табела с надпис: „ТУК ГОВОРИ АНГЛИСКИ“. По-късно, освен че трябваше да бъде на разположение на англоговорящите гости, Маргрете подготви листове с менюто на английски (в които цените бяха с около четиридесет процента по-високи от тези в менюто изцяло на испански).

Дон Хайме не беше лош шеф. Той беше весел човек и общо-взето се отнасяше добре с работниците си. Бях работил около месец при него, когато той ми каза, че нямало да плати моята част от дълга, ако съдията не бил категоричен, че двамата с Маргрете като семейна двойка не бива да бъдем разделяни (и тогава съм щял да се озова в някоя плантация и да виждам съпругата си от време на време. Както ми каза дон Амброзио, дон Клементе беше хуманен съдия).

Отговорих му, че се радвам, задето съм минал със същата партида, но това просто означава, че, наемайки Маргрете, е направил много добър избор.

Той се съгласи с мен. Бил посещавал тържищата за работници няколко седмици подред, търсейки владееща езици жена или девойка, която да бъде обучена за келнерка, затова платил и моята част от дълга единствено за да получи Маргрете. Той обаче държеше да ми каже, че не съжалява, защото никога не е виждал умивалнята толкова чиста, а чиниите и приборите в такъв безупречен вид.

Уверих го, че за мен е привилегия да допринеса с нещо за поддържането на честта и престижа на ресторанта „Панчо Виля“ и на неговия забележителен собственик, дон Хайме.

Всъщност би трябвало да положа доста усилия, за да не внеса някои подобрения във вида на умивалнята. Когато я поех, първата ми мисъл беше, че подът е пръстен. И така си беше — на него можеха да се отглеждат картофи! Но отдолу под мръсотията, на около сантиметър-два, имаше солидна бетонна плоча. Почистих го и продължих да го поддържам чист — краката ми все още бяха боси. После поисках препарат срещу хлебарки.

Всяка сутрин изтребвах хлебарките и измивах пода. Вечер, преди да си тръгна от работа, посипвах пода с препарата. Струва ми се, че не е възможно човек да победи хлебарките, но може да воюва успешно с тях, дори да ги принуди да се оттеглят и да се задържи на позициите си.

Колкото до качеството на миене, то не би могло да бъде друго. Майка ми беше маниачка на тема чистота и тъй като бях член на голямо семейство, аз миех или бършех чиниите под неин надзор от седмата до тринадесетата си година (после се издигнах — станах разносвач на вестници, което не ми оставяше време за миене на чинии).

Но не мислете, че това е любимата ми работа, само защото я вършех добре. Тя ми се струваше досадна и като дете, и като зрял мъж.

Защо тогава я работех? Защо не избягах?

Не е ли ясно? Миенето на чинии ми позволяваше да бъда близо до Маргрете. Бягството не беше невъзможно за някои длъжници — мисля, че никой не си даваше особен труд да проследява и връща бегълците, които изчезваха през някоя тъмна нощ. Но за една семейна двойка бягството беше немислимо, особено когато едната половинка е биеща на очи русокоса жена в страна, където всички блондинки неизменно бият на очи, а втората е мъж, който не говори испански.

Двамата работехме до изнемога от единадесет сутринта до единадесет вечерта всеки ден с изключение на вторника, като имахме два часа за сиестата и по половин час за обяд и за вечеря. Затова пък можехме да разполагаме с останалите дванадесет часа и целия вторник.

По-хубав меден месец не би могъл да ни предложи и Ниагарския водопад. Живеехме в миниатюрна таванска стаичка в задната част на сградата, в която се помещаваше ресторантът. В стаята беше задушно, но ние не прекарвахме много време в нея през горещите часове на деня, а към единадесет вечерта там вече се дишаше съвсем спокойно, независимо колко горещ е бил денят. В Масатлан повечето временно пребиваващи с нашия социален статус (равняващ се на нула!) не разполагаха с клозет в жилищните помещения. Ние обаче работехме и живеехме в сграда, в която се помещаваше ресторант. Имаше тоалетна с течаща вода, която по време на работния ден се ползваше от всички работници в ресторанта, а през останалите часове — само от нас двамата. (Зад къщата имаше и една съборетина, където понякога се отбивах през деня, но не мисля, че Маргрете някога е влизала там).

Можехме да ползваме и душ на приземния етаж, чиято кабинка беше долепена до тоалетната за персонала, а за нуждите на кухнята големият бойлер беше постоянно включен. Сеньора Валера редовно ни се караше, че използваме прекалено много топла вода („Газта струва пари!“), ние мълчахме и продължавахме да харчим толкова вода, колкото ни беше нужна.

Договорът на нашия шеф с държавата го задължаваше да ни осигури храна и подслон (както и облекло, съгласно закона, но аз го научих твърде късно, когато вече нямаше значение), затова спяхме в къщата и се хранехме в ресторанта — е, не със специалитетите, но храната никак не беше лоша.

„По-добре да дъвчеш трева, но с любов, отколкото угоен вол, подправен с омраза.“ Ние имахме само нашата любов, но това ни стигаше.

Маргрете, която понякога получаваше бакшиши, особено от „грингос“, малко по малко успя да спести някоя пара. Харчехме толкова малко, колкото изобщо беше възможно — тя купи обувки за двамата — и спестявахме за деня, когато вече нямаше да бъдем ратаи и щяхме да поемем на север. Не хранех никакви илюзии, че страната на север от нас е същата, в която съм се родил… но тя поне беше тукашният й аналог. Там се говореше английски и без съмнение културата й щеше да бъде по-близка до тази, с която бяхме свикнали.

Бакшишите на Маргрете ни създадоха търкания със сеньора Валера още първата седмица. Дон Хайме официално беше наш господар, но фактически тя беше собственик на ресторанта — така ни обясни готвачката Аманда. Някога Хайме Валера бил главен келнер в ресторанта, но се оженил за дъщерята на собственика. Това го превърнало в неизменен метр д’отел. Когато тъстът му умрял, в очите на обществеността той станал собственик, но съпругата му държала кесията.

(Може би трябва да добавя, че той беше „дон Хайме“ само за нас, защото ни беше шеф. За публиката той не беше никакъв „дон“. Почетното „дон“ не може да се преведе на английски. Притежанието на ресторант не прави човека „дон“, както е примерно със съдийската професия.)

Първият път, когато видя Маргрете да получава бакшиш, сеньората й нареди да го предаде в касата — в края на всяка седмица тя щяла да си получи полагаемия процент.

Маргрете дойде при мен в умивалнята.

— Какво да правя, Алек? На „Конге Кнут“ бакшишите бяха основният ми доход и никой никога не е искал да го деля с други. Има ли право тя да постъпва така?

Казах й да не дава бакшишите си на сеньората, а да й каже, че ще обсъдим въпроса в края на работния ден.

Да бъдеш пеон си има и своите предимства. Шефът ти не може да те уволни за неподчинение. Е, можеха, разбира се, да ни уволнят, но от това семейство Валера щеше да изгуби десетината хиляди песос, които вложи в нас.

В края на деня вече бях решил какво точно да кажа и как да го кажа — по-точно Маргрете, защото трябваше да минат месеци, докато науча достатъчно испански, за да водя елементарен разговор.

— Господине и госпожо, ние не разбираме това изискване за бакшишите, които получавам. Искаме да се срещнем със съдията и да го попитаме какви са задълженията ни според договора.

Както и предполагах, нямаха никакво желание да се срещнат със съдията по този въпрос. Имаха законно право да се ползват от труда на Маргрете, но не можеха да претендират за парите, дадени й от трето лице.

С това обаче въпросът не приключи. Сеньора Валера беше твърде разгневена една проста келнерка да й се опъва, затова нареди да поставят табелка: NO PROPINAS — БАКШИШИТЕ ЗАБРАНЕНИ. Също такива бележки бяха поставени и в листа с менюто.

Пеоните не могат да стачкуват. Но в ресторанта работеха още пет келнерки, две от които бяха дъщери на Аманда. В деня, когато забрани бакшишите, сеньора Валера установи, че има само една келнерка (Маргрете), а кухнята е празна. Тя капитулира, но аз съм сигурен, че никога не ни прости.

Дон Хайме се отнасяше с нас като с наемни работници, докато съпругата му ни третираше като роби. Независимо от изтърканото клише „наемни роби“ между двете понятия има цяла пропаст. Докато ние двамата се опитвахме с всичка сила да бъдем почтени наемни работници, изплащащи дълга си, но решително отказващи да бъдат роби, неизбежно щяхме да бъдем в конфликт със сеньора Валера.

Скоро след разправията за бакшишите Маргрете стигна до убеждението, че сеньората рови из стаята ни. Ако наистина го правеше, нямаше никакъв начин да й попречим. Вратата не се заключваше и тя можеше спокойно да влезе в стаята ни, без да се бои, че ще я сварим там, докато двамата бяхме на работа.

Хрумна ми, че можем да й заложим капан, но Маргрете категорично забрани и оттогава просто носеше всичките си пари у себе си. Това обаче беше показателно за мнението, което имахме за нашите господари, иначе Маргрете не би сметнала за необходими всички тези предпазни мерки, с които да предотврати евентуален обир.

Не позволихме на сеньора Валера да наруши щастието ни, както не допуснахме съмнителното ни положение на „семейна двойка“ да провали нашия малко необичаен меден месец. Е, аз щях да го проваля заради вечната си склонност да анализирам неща, които не съм в състояние да разнищя. Но Маргрете е много по-практична от мен и просто не ми позволи да го направя. Аз се опитвах по рационален път да я убедя в законността на нашата връзка, като й доказвах, че полигамията не е забранена от Светото писание, а само от съвременните закони и нрави, но тя набързо ме отряза, като заяви, че не я интересува колко жени и наложници е имал цар Соломон и че нито той, нито който и да било библейски персонаж могат да й служат за модел в собственото й поведение. Ако не искам да живея с нея, да си кажа!

Млъкнах. Някои въпроси е по-добре да се избягват, отколкото да се предъвкват постоянно. Това модерно правило „да се изясняват нещата докрай“ също толкова често е погрешно, колкото е и решение.

Тя обаче демонстрираше такова открито пренебрежение към библейските авторитети по въпроса за многоженството, че не се сдържах и по-късно я попитах — не за полигамията, аз всячески избягвах този деликатен проблем. Попитах я какво мисли за вярата в Светото писание като цяло. Обясних й, че църквата, в която съм възпитан, се придържа към дословното тълкувание… „Библията като цяло, а не с определена цел“… Писанието беше точен запис на Божието слово… но аз знаех, че според други църкви духът му е по-важен от буквата… а някои бяха толкова либерални, че изобщо не си даваха труд да се замислят над Библията. Всички те обаче наричаха себе си християни.

— Маргрете, любима моя, като заместник-главен секретар на „Църковното обединение за благоприличие“ аз ежедневно влизах в досег с членовете на всички протестантски секти в страната и осъществявах връзка с редица римо-католически духовници на базата на онези въпроси, които биха ни помогнали да се съюзим в единен фронт. Рразбрах, че моята църква не държи монопола върху добродетелта. В главата на човек може да цари пълен хаос от религиозни правила и в същото време той да бъде добър гражданин и ревностен християнин.

В този миг си спомних нещо и се разсмях:

— Да вземем и отсрещната гледна точка. Един от моите католически приятели, отец Махъфи, ми заяви, че дори и аз бих успял да се промъкна в рая, защото добрият Бог в безкрайната си мъдрост е снизходителен към невежеството и заблужденията на протестантите.

Този разговор се проведе във вторник, почивния ни ден. Беше единственият ден в седмицата, когато ресторантът не работеше, затова двамата с Маргрете се озовахме на върха на „Cerro de la Neveria“ — Ледниковия хълм, което звучи далеч по-добре на испански — и тъкмо привършвахме обяда си на тревата. Хълмът се издигаше в деловата част на града, недалеч от ресторанта „Панчо Виля“, но беше истински идиличен оазис. Жителите на Масатлан следваха испанската традиция да превръщат хълмовете в паркове, вместо да ги застрояват. Щастливо местенце…

— Мила моя, не се опитвам да те приобщя към моята църква. Просто искам да науча за тебе колкото е възможно повече. Дадох си сметка, че не знам почти нищо за църквите в Дания. Повечето датчани са лютерани, струва ми се — но имат ли те своя собствена църква, подкрепяна от държавата, както е при други европейски народи? Както и да е, интересува ме коя е твоята църква и дали тя се придържа към строгото тълкувание на Писанието или е по-либерална? За мен е интересно също да знам как гледаш ти на нея. Спомни си думите на отец Махъфи — аз съм на неговото мнение. Не мисля, че райските двери са открити само за моята църква.

Бях се опънал на тревата, а Маргрете седеше, обхванала коленете си с ръце и загледана на запад, към морето. В този миг не виждах лицето й. Тя мълчеше.

— Не ме ли чуваш, мила?

— Чувам те.

Отново почаках, но след като не получих отговор, добавих:

— Ако смяташ, че чета проповеди там, където не им е мястото, извинявай. Оттеглям въпроса си.

— Не. Знам, че един ден ще трябва да ти отговоря. Алек, аз не съм християнка. — Тя пусна коленете си, обърна се на хълбок и ме погледна право в очите. — Можеш да се разведеш с мен също така лесно, както се ожени, достатъчно е само да ми кажеш. Няма да се съпротивлявам, просто ще се оттегля без шум. Но, Алек, когато ми каза, че ме обичаш и че пред лицето на Бога ние сме съпрузи, ти не ме попита за религията ми.

— Маргрете?

— Да, Алек.

— Първо, изплакни си устата, после ми поискай прошка.

— В бутилката сигурно е останало достатъчно вино, за да си изплакна устата. Колкото до прошката, не мога да моля да ми простиш за това, което казах. Щях да ти кажа истината, когато и да ме попиташ. Ти обаче не ме попита.

— Изплакни си устата, за да не говориш повече глупости за развод. И ми поискай прошка за мнението, което имаш за мен — че съм способен някога да се разведа с тебе. Ако си капризна и своенравна, мога да те набия, но да ти дам пътя… никога! В бедност и богатство, в болест и здраве, сега и завинаги! Обичам те, жено! Набий си го в главата!

Изведнъж тя се озова в ръцете ми, ридаейки за втори път, откакто я познавах, а аз правех единственото възможно в тази ситуация — целувах я.

Чух зад гърба си ръкопляскания и се обърнах. В този делничен за повечето хора ден уж бяхме сами на върха на хълма. Сега обаче установих, че имаме публика в лицето на двама безпризорни малчугани, толкова млади, че полът им не можеше да се определи. Едното хлапе улови погледа ми и още веднъж изръкопляска, издавайки с уста звуци като от целувка.

— Марш оттук! — изревах аз. — Изчезвайте, да ви няма! Vaya con dios! Правилно ли беше, Марго?

Тя им каза нещо и двамата хлапаци си заминаха, но преди това още малко се покикотиха. Аз самият имах нужда от това прекъсване. Бях казал на Маргрете онова, което трябваше да й кажа, защото се налагаше незабавно да я успокоя и да й вдъхна увереност след това нейно глупаво и доблестно изказване. Въпреки това се чувствах разтърсен до дъното на душата си.

Започнах да говоря, после реших, че съм казал достатъчно за този ден. Маргрете обаче също мълчеше. Тишината ставаше мъчителна. Чувствах, че не можем да оставим нещата в такава висяща несигурност.

— Каква е твоята вяра, момичето ми? Юдаизъм? Сега си спомних, че в Дания има и евреи. Не всички датчани са лютерани.

— Има евреи, вярно е. Но едва ли повече от един на хиляда. Не, Алек. Има… има по-стари богове.

— По-стари от Йехова? Не е възможно!

Маргрете не каза нищо. Това беше характерно за нея — когато не беше съгласна, тя мълчеше. Изглежда не държеше да печели споровете, в което се различаваше от деветдесет и девет процента от хората… Много от тях са готови по-скоро земята да се разтвори под тях, отколкото да изгубят спора.

Изведнъж се озовах в положение да поддържам пренията и за двете страни, за да не замрат поради липса на хранителна среда.

— Вземам си думите назад. Не би трябвало да казвам „невъзможно“. Просто изхождах от общоприетата хронология на епископ Ашър. Ако се съгласим с неговата периодизация, светът е бил създаден преди пет хиляди деветстотин деветдесет и осем години, през октомври ще се навършат. Разбира се, тези изчисления сами по себе си нямат връзка със Светото писание. Хейлс е стигнал до други цифри — май че бяха седем хиляди четиристотин и пет години. Не съм съвсем сигурен, когато пиша се справям по-добре. И други учени дават малко по-различни числа. Но всички те са единодушни, че около четири или пет хиляди години преди Христа се е случило нещо уникално — Сътворението. Тогава Йехова създава света, а след това и времето. Времето не може да съществува самостоятелно. Оттук следва, че нищо и никой, нито човек, нито бог може да бъде по-старо от Йехова, защото Той е създал времето. Разбираш ли?

— Предпочитам да не ти отговоря.

— Скъпа моя, аз просто се опитвам да водя интелектуален разговор. Не съм искал, не искам и никога няма да поискам да те обидя. Казах ти как стоят нещата според ортодоксалното летоброене. Ясно е, че ти използваш някакъв друг начин на изчисление. Няма ли да ми кажеш какво представлява? Така ли ще се нахвърляш върху бедния стар Алекс всеки път, когато се осмели да си отвори устата? Обучен съм за свещеник в църква, която набляга на проповедта, затова дискусията за мен е нещо толкова естествено, колкото е плуването за рибите. Но сега е твой ред да проповядваш, а аз ще слушам. Разкажи ми за тези по-стари богове.

— Ти ги знаеш. Утре честваме най-стария и най-великия от тях. Средата на всяка седмица е посветена на него.

— Днес е вторник, значи утре е сряда. Вотан! Той ли е твоят бог?

— Один. „Вотан“ е немският вариант на това старонорвежко име. Отецът Один и двамата му братя са създали света. Отначало била пустотата, нищото, а нататък звучи почти като Битието, та чак до Адам и Ева, но там те се казват Аскр и Ембла.

— Може би наистина става дума за едно и също, Маргрете.

— Какво искаш да кажеш, Алек?

— Библията е Божие слово, особено онзи английски превод, познат като „Библията на крал Джеймс“, защото всяка дума от този превод е плод на молитвите и неуморния труд на най-големите учени — и за всяка разлика в тълкуването, дори и най-дребната, е търсена помощта на самия Господ Бог в отправените към него молитви. Ето затова Библията на крал Джеймс е самото Божие слово. Никъде обаче не е казано, че то е единственото. Свещените писания на други народи, в друго време и на друг език, също могат да бъдат породени от историята… стига да са съпоставими с Библията. Ти говореше точно за това, нали?

— Не, ставаше дума само за Сътворението и за Адам и Ева. Хронологията изобщо не съвпада, Алек. Ти каза, че светът е бил създаден преди около шест хилядолетия, нали така?

— Горе-долу. Според Хейлс са повече. Библията не съдържа дати — те са по-ново изобретение.

— Дори и този по-дълъг период — според Хейлс ли беше? — е твърде кратък. Сто хиляди години са по-близо до истината.

Започнах да протестирам — в края на краищата, не всичко може да се преглътне — но после си спомних, че се зарекох да не казвам нищо, което би накарало Маргрете да млъкне.

— Продължавай, скъпа. Във вашите свещени книги казва ли се нещо по въпроса какво е ставало през всичките тези хилядолетия?

— Почти всичко се е случило още преди откриването на писмеността. Някои факти са запазени в епическите поеми, изпълнявани от скалдовете. Но и това е станало едва когато хората се събрали да живеят в племена и Один ги научил да пеят. Най-дългият период преминава под знака на господството на снежните великани, преди човекът да се превърне в нещо повече от диво животно, изтребвано за развлечение. Истинската разлика обаче се състои в друго, Алек. В Библията се върви от Сътворението към Страшния съд, следва Златният век — Царството Му на Земята — после е Войната на Небесата и краят на света. Нататък е Новият Йерусалим и Вечността. И времето спира. Така ли е?

— Ами… Да. Един професионален есхатолог ще сметне такава периодизация за твърде опростена, но ти посочи правилно главните етапи. Подробностите могат да се видят в Откровението на Свети Йоан Богослов. Много пророци са прозряли края на света, но единствено Свети Йоан може да разкаже цялата история… защото самият Христос му е пратил Откровението, за да попречи на лъжепророците да измамят богоизбраните. Сътворението, Първородният грях, дългите векове на борба и изпитания, накрая последната битка, след която са Страшният съд и Царството Божие. А как е при твоята вяра, мила?

— Ние наричаме последната битка не Армагедон, а Рагнарок…

— Не виждам някаква разлика, освен в названието.

— Не си прав, скъпи. Името няма значение, но има значение какво ще се случи. При вас в деня на Страшния съд козите са разделени от овцете. Спасените получават вечно блаженство, прокълнатите — вечно наказание. Така ли е?

— Така е — с малко уточнение, ако трябва да се придържаме към научния подход. Някои авторитети твърдят, че ако блаженството е вечно, то наказанието не е. Бог е така преизпълнен с любов към хората, че дори прокълнатите след време могат да бъдат спасени. Нито една душа не е напълно изгубена за изкуплението. Някои теолози смятат това за ерес, но на мен ми допада — мисълта за вечно проклятие винаги ме е отблъсквала. Аз съм доста сантиментален, скъпа.

— Знам, Алек, и те обичам за това. Старата религия би ти харесала… там няма вечно наказание.

— Наистина ли?

— Наистина. При Рагнарок светът, който познаваме, ще бъде унищожен, но това няма да бъде краят. Дълго след това, след един период на изцеление, ще бъде създадена нова вселена, по-добра и по-чиста, свободна от злините на сегашния свят. Това също ще трае много хилядолетия, докато силите на злото и мрака отново надделеят над силите на доброто и светлината… и отново ще настъпи период на отдих, последван от ново сътворение и нова възможност за хората. Нищо не свършва веднъж завинаги, нищо не е съвършено, и човешкият род отново и отново получава възможност да се усъвършенства, да стане по-добър от предишния път и така до безкрайност.

— И ти вярваш в това, Маргрете?

— Да, по-лесно е да вярвам в това, отколкото в самодоволното блаженство на спасените и отчаяната безнадежност на прокълнатите в християнската религия. Казват, че Йехова бил всемогъщ. Ако това е вярно, тогава онези бедни грешници в преизподнята са там, защото такива са били плановете на Йехова, който е изчислил всичко до най-малките подробности. Права ли съм или не?

Поколебах се. Бог е Всеблаг, Всемъдър и Всемогъщ, но как се съчетава логически всичко това? Този проблем винаги е бил костелив орех за теологията, дори йезуитите си бяха счупили зъбите в него.

— Някои от тайните на Всемогъщия са трудни за обяснение, Маргрете. Ние, смъртните, трябва да повярваме в благите намерения на нашия Отец, дори и не винаги да проумяваме делата Му.

— Дали едно невръстно дете вярва в благите намерения на Създателя, когато му разбиват главата в камъните? И после, когато отива направо в ада, дали благодари на Бога за Неговата безкрайна Мъдрост и Доброта?

— Маргрете, какво говориш, за Бога!

— Говоря за онези места в Стария завет, където Йехова направо заповядва да се убиват младенците, и някои от тях трябва да бъдат убити, като им разбият главите в камъните. Погледни псалма, който започва с „По реките вавилонски…“ Виж и словото на Бог Йехова в Хозея: „Децата им ще бъдат разкъсани на парчета, а жените, които носят дете, ще бъдат разпорени“. Спомни си за Елисей и мечките. Алек, ти можеш ли да повярваш, че твоят Бог е накарал мечките да разкъсат онези малки деца само защото са се подигравали с плешивата глава на един старец?

Тя зачака.

Аз също чаках. Тя първа наруши мълчанието:

— Как мислиш, дали тази история с мечките и четиридесет и двете деца е истинското Божие слово?

— Разбира се, че е Божие слово! Но аз не мога да претендирам, че го разбирам напълно. Маргрете, ако искаш подробни разяснения върху всичко, което Бог е правил, моли се на Него самия да те просветли, вместо да се нахвърляш върху мен.

— Не съм искала да се нахвърлям върху тебе, Алек. Извинявай.

— Няма за какво. И аз никога не съм разбирал тази история с мечките, но не съм позволил тя да разклати вярата ми. Може да има някакъв иносказателен смисъл. Искам обаче да те попитам, скъпа, нима твоят Татко Один няма също толкова кървава биография?

— Не чак толкова. Йехова е унищожавал град след град, всички мъже, жени и деца, та дори и невръстните младенци. Один е убивал само в битки, когато противниците му са се равнявали по сила на неговата. Но според мене най-важната разлика се състои в това, че Татко Один не е всемогъщ и не претендира да е всемъдър.

(Умно. Тяхната теология е избегнала опасността да си строши зъбите в този костелив орех… Но как могат да го назовават „Бог“, ако не е всесилен?)

Тя продължи:

— Алек, любов моя, не искам да нападам вярата ти. Това не ми доставя никакво удоволствие и изобщо не съм имала намерение да го правя. Надявам се, че подобно нещо няма да се случи повече. Но ти ме попита направо дали приемам мъдростта на „Светото писание“, подразбирайки твоята Библия. Аз също съм длъжна да ти отговоря направо. Не, не я приемам. Йехова или Яхве от Стария завет ми се струва един садистичен, кръвожаден злодей, комуто не струва нищо да изтреби цели народи. Не мога да разбера как е възможно да го отъждествяват с кроткия Христос от Новия завет, дори и чрез тайнствената Троица.

Понечих да отговоря, но тя беше поела дъх:

— Скъпи мой, преди да приключим този разговор, искам да ти кажа нещо, върху което съм размишлявала доста. Може ли твоята религия да предложи някакво обяснение на чудото, което ни се случи? На мен веднъж, а на тебе два пъти? Каква е тази смяна на световете?

(Аз самият непрекъснато си задавах този въпрос!)

— Не знам. Трябва да призная, че няма обяснение. Бих искал Библията да ми е под ръка, за да го потърся. Аз обаче се порових в паметта си и не открих нищо, което би могло да ме подготви за случилото се. — Въздъхнах. — Много неприятно чувство. Но… — аз й се усмихнах, — Божественото провидение ми прати тебе. Нито една земя не е чужда за мен, щом там е Маргрете.

— Скъпи Алек! Попитах те, защото старата религия предлага такова обяснение.

— Какво?!

— То никак не е радващо. В началото на този цикъл Локи е бил победен. Знаеш ли кой е Локи?

— Горе-долу. Който прави пакости.

— „Пакости“ е твърде меко казано. Той върши зло. Хиляди години Локи е бил пленник, прикован към голяма скала. Алек, краят на всеки цикъл в историята започва по един и същ начин. Локи успява да се освободи от веригите си… и настъпва хаос. — Тя ме погледна тъжно. — Извинявай, Алек… но аз съм сигурна, че Локи е свободен. Всички признаци са налице. Сега може да се случи всичко. Навлизаме в Залеза на Боговете. Рагнарок иде. Наближава краят на нашия свят.