Включено в книгата
Оригинално заглавие
Job: A Comedy of Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Източник: Максима (през http://sfbg.us)

 

Издание:

СПЕЧЕЛИ ОБЛОГ ЗА САТАНАТА. 1997. Изд. Лира Принт, София. Биб. Научна фантастика, No.6. Роман. Превод: Силвана МИЛАНОВА, Владимир ЗАРКОВ [Job: A Comedy of Justice / Robert A. HEINLEIN (1984)]. Формат: 125x195 мм. (20 см.). Страници: 332. Цена: 3100.00 лв. (3.80 лв.). ISBN: 954-8610-15-9


ХХVIII

Искайте и ще ви се даде;

търсете и ще намерите;

хлопайте и ще ви се отвори.

Матей 7:7

Случи се нещо, което ме отърва навреме от необходимостта да отговоря на този непоносим въпрос. Как да опиша радостта си! Предполагам, че всекиму се случва в някой миг да се усъмни в справедливостта на Бог. Признавам, че и аз напоследък се чувствах смутен и разтревожен, принуждавах се отново и отново да си повтарям, че пътищата Господни не са като пътищата човешки и че не бих могъл винаги да проумея целите на Бог.

Но нямаше да изрека съмненията си на глас, най-малко пред прастария Враг на Господ. Особено ме разстрои обстоятелството, че в този момент сатаната бе решил да приеме образа на моя единствен приятел.

Да спориш с дявола е безсмислено занимание.

А прекъсването се дължеше на един привичен звук — звънна телефон. Случайност? Не ми се вярва, че сатаната допуска подобни „случайности“. Както и да е. Поне не ми се наложи да отговарям на въпроса, на който не бях способен да отговоря.

— Аз ли да се обадя, мили? — попита Кейти.

— Да, моля те.

В ръката й отникъде се появи преносим апарат.

— Канцеларията на Луцифер, Рахав на телефона. Повторете, моля. Ще попитам.

Тя се извърна да погледне Джери.

— Ще говоря — съгласи се той. Не си помагаше с никакъв видим уред. — Да, аз съм. Не. Казах вече — не! Проклятие! Нека господин Ашмедай да се занимава с този въпрос. Сега ми прехвърлете другото обаждане. — Промърмори си нещо под носа в смисъл, че му е писнало от некадърници, после каза: — На телефона. Да, Господине! — Помълча доста дълго, слушаше съсредоточено. — Веднага, Господине. Благодаря.

Джери се изправи.

— Алек, моля те да ме извиниш. Имам работа. И изобщо не знам кога ще се върна. Опитай да си представиш, че си във ваканция… а домът ми е на твое разположение. Кейти, грижи се за него. Сибил, постарай се да го забавляваш добре.

С последната дума Джери изчезна.

— Охо, да го забавлявам!

Сибил вече стоеше пред мен и потриваше ръце. Дрехите й се изпариха в миг. Тя се ухили.

— Престани — кротко нареди Кейти. — Веднага облечи нещо или ще те отпратя.

— Само ми разваляш кефа — оплака се Сибил, но се покри с почти невидими бикини. — Имам твърдото намерение да избия от главата на Свети Алек всякакви мисли за оная датска брантия.

— На какво си готова да се обзаложиш, скъпа? Вече говорих по въпроса с Пат.

— Е, какво каза тя?

— Маргрете умее да готви.

Личицето на Сибил се сгърчи в гримаса на погнуса и презрение.

— Лежиш по гръб едва ли не петдесет години, без да ставаш, само и само да научиш занаята. После се примъква някаква повлекана, дето знае как да опече пиле и да свари пълнени чушки — и край! Не е честно.

Реших, че е време да сменим темата.

— Сибил, тези трикове с дрехите са смайващи. Дипломирана вещица ли си вече?

Вместо да ми отговори, тя се озърна към Кейти, която каза:

— Свършихме с театъра. Изплюй камъчето.

— Добре. Свети Алек, аз не съм вещица. Поначало магиите са пълна глупост. Нали знаеш онзи стих от Библията за вещиците — да не се оставят живи?

— Да. Изход, двадесет и втора глава, осемнадесети стих.

— Същият. Но староеврейската дума, преведена като „вещица“, всъщност означава „отровителка“. Да премахнеш всеки отровител от лицето на земята ми се вижда доста добра идея. Само че се чудя колко ли беззащитни старици са били изгорени или обесени заради един нескопосан превод?

(Възможно ли беше? Ами какво ставаше тогава с твърдението, че трябва да разбираме буквално словото Божие, което ми бе внушено от най-ранно детство? Нали уж преводачите по времето на крал Джеймс били вдъхновени от Бог, само тази версия — и само тя — може да се възприема буквално. Но… Не, не! Сибил сигурно бърка. Всеблагият ни Бог не би допуснал стотици, хиляди невинни да бъдат измъчвани до смърт заради неточен превод — грешка, която Той би поправил толкова лесно!)

— Значи онази вечер не си била на Черен Сабат. А какво правеше?

— Не каквото си мислиш. С Израфел сме приятелчета, а не гаджета.

— Израфел ли? Мислех си, че е в рая.

— Там е тръбачът, който е кръстник на нашия Израфел. Той ме помоли да ти кажа при първия удобен случай, че не е лекето, на каквото се преструваше като „Родерик Кълвърсън трети“.

— Радвам се да чуя това. Той твърде добре изигра ролята на непоносимо младо говедо. И не можех да проумея как дъщерята на Джери и Кейти… или си само на Кейти?… е проявила лошия вкус да си губи времето с такъв серсем. Не говоря за самия Израфел, разбира се, а за ролята му.

— Ох, по-добре и това да разнищим. Кейти, имаме ли изобщо някаква роднинска връзка?

— Миличка, едва ли и доктор Дарвин би открил някакво генетично сходство. Но се гордея с тебе като със собствена дъщеря.

— Благодарско, мамче!

— Но нали всички сме в по-близка или далечна връзка — възразих аз, — още от прамайката Ева. Щом Кейти с всичките й бръчици и останалото се е родила, когато чедата Израилеви са скитали в пустошта, значи я делят към осемдесет поколения от Ева. Като знаем и твоята рождена дата, съвсем лесно ще пресметнем колко далечно може да е кръвното ви родство.

— Олеле, пак се замотахме. Свети Алек, мамичка Кейт си произхожда от Ева, аз — не. От друга раса съм, тъй да се каже. Дяволица съм. Най-точно — африт.

Тя веднага се отърва от дрехите и тялото й се промени.

— Я гледай! — възкликнах. — Ти ли беше дежурна на рецепцията в „Сан Суси“ онази вечер?

— Същата. Много съм поласкана, че ме позна и в собствената ми форма. — Върна си човешкия вид заедно с бикините. — Бях там, защото те познавах. Татенцето не искаше нищо да се обърка.

Кейти стана.

— Хайде да продължим с приказките навън. Искам да се топна в басейна преди вечеря.

— Заета съм — съблазнявам Свети Алек.

— Мечтай си… Ще продължиш навън.

Сенките постепенно се удължаваха в чудесния тексаски късен следобед.

— Кейти, моля те този път да ми отговориш откровено. Тексас ли е това или адът?

— И двете.

— Отказвам се от въпроса.

Сигурно раздразнението ми пролича, защото тя се обърна и сложи ръка на рамото ми.

— Алек, изобщо не се опитвах да те поднасям. Много векове наред Луцифер поддържаше нещо като плацдарми на Земята. И навсякъде имаше определена самоличност. След Армагедон неговият брат се настани като земен владетел по време на Хилядолетието. А Луцифер вече не се отбива на Земята. Но някои от местата му бяха станали мили като свой дом. Откъсна ги и си ги прибра. Разбра ли?

— Горе-долу. Колкото и кравата разбира алгебрата.

— И за мен механизмът е неясен. Не съм на равнището на боговете. Но хайде да се позанимаваме с онези многобройни прехвърляния между световете, от които страдахте ти и Марга. Според тебе докъде се простираше поредната промяна? Смяташ ли, че е засягала цялата планета?

Отново си припомних как губех всякаква представа за действителността.

— Не знам! Бях твърде зает да се грижа за оцеляването ни. Чакай, чакай… Всяка промяна обхващаше цялата Земя и около век от историята. Винаги проверявах в библиотеките и запомнях каквото успявах. Имаше и многобройни промени в културата. Накратко — във всичко.

— Алек, промяната не се е простирала много по-далеч от собствения ти нос, а и никой не я е забелязвал, освен вас двамата. Не си проверявал самата история, а книги за нея. Поне така би го уредил Луцифер, ако бе замислил тази измама.

— Е… Кейти, ти съзнаваш ли колко време е необходимо да пренапише цяла енциклопедия?

— Но нали вече ти беше обяснено, че времето не е никаква пречка на божественото равнище? Нито пък пространството. Правено е нужното, за да се заблудиш. И нищо повече. Принципът за икономия на усилията в изкуството, както го разбират боговете. Не ми е по силите, но често съм виждала как го правят. Изкусният Творец на форми и образи върши само необходимото, за да постигне желания от Него ефект. — Рахав се настани на ръба на басейна и си топна краката. — Седни до мен. Помисли за предната граница на „големия взрив“. Е, какво има според тебе отвъд пределите, при които червеното изместване достига такива стойности, че се изравнява със скоростта на светлината? Какво ще кажеш?

Признавам, че отговорих със забележимо надменен тон.

— Кейти, хипотетичният ти въпрос е напълно лишен от смисъл. Доколкото съм могъл да отделям време, запознавах се щуравите хрумвания като „голям взрив“ и „разширяваща се вселена“, защото всеки проповедник на Писанието трябва да е способен да ги обори. Двете споменати от тебе измислици предполагат невъзможен период от време — невъзможен, защото светът е бил създаден преди около шест хиляди години. Казвам „около“, защото е трудно да се изчисли датата на Сътворението, а и не съм много сигурен коя дата сме днес. Но шест хиляди не се равняват на милиардите, от които имат нужда привържениците на тази хипотеза.

— Алек… твоята вселена е на около двадесет и три милиарда години.

Отворих уста, но веднага се отказах да възразявам невежливо на домакинята си. А тя добави:

— И е била създадена в 4004 година преди Христа.

Вторачих се във водата. Сибил изскочи на повърхността и ни опръска.

— Алек?

— Не ми остана какво да кажа.

— Замисли се над думите ми, защото ги подбрах внимателно. Не твърдя, че светът е бил създаден преди двадесет и три милиарда години, а само, че такава е възрастта му. Защото е бил сътворен стар. С вкаменелостите в скалите, с кратерите на Луната. Така го е измислил Яхве, защото е искал да се позабавлява. Някой от учените бе казал: „Господ не си играе на зарове с вселената“. За жалост не е вярно. Яхве хвърля подправени зарове в своята вселена… само за да заблуди собствените си създания.

— Но защо му е да го прави?

— Според Луцифер постъпва така, защото е некадърен Творец. От онези, които все се поддават на новите си хрумвания и все драскат и мажат отново по платното. Пък и Той се смята за голям шегаджия. Всъщност не би трябвало да изказвам мнения, защото не съм им на равнището. А Луцифер е предубеден спрямо брат си. Мисля, че е очевидно. Но ти още не си изразил учудването си от най-голямото чудо, на което ставаш свидетел.

— Може и да не съм го забелязал.

— Май само се опитваш да проявиш любезност. И тъй — как една дърта курва се изказва по проблеми на космогонията, телеологията, есхатологията и други такива дълги думички от древногръцки корен? Не е ли чудо?

— Рахав, съкровище, толкова бях зает да ти броя бръчките, че не те слушах…

С това си заслужих бутане в басейна. Когато подадох глава над водата, двете жени ми се смееха. Опрях ръце в ръба на басейна и улових Кейти като в капан. Но тя явно нямаше нищо против, а се облегна удобно на мен — същинска котка.

— Какво се канеше да кажеш? — попитах невинно.

— Алек, умението да четеш и пишеш е чудесно като секса. Е, почти. Може и да не ме разбираш, защото си научил азбуката полека, още в детските си години. Но когато аз бях блудница в Ханаан преди четири хилядолетия, бях неграмотна. Каквото научавах, беше от дарбата ми да слушам внимателно — клиентите, съседите, клюкарите на пазара. Но така не можеш да научиш нищо особено, а в онези времена дори писарите и съдиите бяха истински невежи. Цели три века след смъртта си усвоих четмото и писмото, при това от духа на една проститутка от някогашната велика цивилизация на остров Крит. Свети Алек, думите ми може и да те стреснат, но в историята на човечеството курвите са били грамотни доста преди почтените жени да пристъпят към тези опасни занимания. А като се научих, братко — олеле!… Дълго дори не помислях за секс. — Ухили ми се. — Е, почти. После постигнах по-здравословно съотношение — четене и секс в равни количества.

— Май не биха ми стигнали силите за такова равновесие.

— При жените е друго. Истинското си образование започнах, когато изгоря Александрийската библиотека. Яхве не я искаше, затова Луцифер прибра духовете на онези хиляди ръкописи, отнесе ги в ада и грижливо ги възроди. Какъв празник за Рахав! Да ти призная, той сега е хвърлил око на Ватиканската библиотека, защото скоро ще е на онзи, който желае да я докопа. И не би му се наложило да я възражда. Ще я отмъкне невредима преди Края на времето. Нали ще е прекрасно?

— Напълно те разбирам. Единственото, за което някога съм завиждал на папските лакеи, е библиотеката им. Но какво означава „да възродиш дух“?

— Тупни ме по гърба.

— Моля?

— Тупни ме. Не, по-силно. Не съм крехка пеперудка. А така. Току-що плясна един възроден дух.

— Стори ми се здрава плът.

— Би трябвало, защото ми струваше скъпичко. Стана още преди Луцифер да ме забележи и да ме прибере в тази позлатена клетка. Доколкото знам, ако спасената душа отиде в рая, възраждането е включено в сметката. Но тук си го плащаш на кредит. После си скъсваш задника от бачкане, за да върнеш парите. В моя случай изразът трябва да се разбира буквално… Алек, знам, че ти не си умирал. А възроденото тяло е същото, каквото човек е имал преди смъртта си, само че е по-добро. Никакви заразни болести, алергии, старчески бръчки… Бръчки, как пък не! Че аз не бях сбръчкана и при смъртта си… е, не се забелязваше. Как ме накара да приказвам за тези неща? Нали уж спорихме за относителността и разширяващата се вселена — един истински високо интелектуален разговор.

 

Вечерта Сибил направи сериозен опит да се вмъкне в леглото ми. Кейти я отряза решително и самата тя легна при мен.

— Пат каза, че в никакъв случай не бива да спиш сам.

— Пат си мисли, че съм болен. Но аз не съм.

— Няма да споря. И не се притеснявай толкова, мили. Мама Рахав ще те остави да спиш.

Събудих се по някое време от собствените си ридания и Кейти беше до мен, за да ме утеши. Сигурно Пат й бе разказала за моите кошмари. Щом Кейти ме успокои, заспах почти веднага.

Следващите дни бяха истинска идилия… но Маргрете я нямаше. Кейти обаче успя да ме убеди, че трябва да съм търпелив и да не се муся непрекъснато. Денем успявах да се сдържам, а макар нощем да ставаше по-зле, дори самотата не е толкова непоносима, ако Рахав е до тебе да те подкрепи, когато си се събудил беззащитен и смазан от живота. Винаги лягаше при мен… освен една нощ, когато трябваше да замине за малко. Сибил пое дежурството след продължителни наставления от Кейти.

Открих една забавна подробност у Сибил. Щом заспи, тя си връща истинската форма на африт, съвсем несъзнателно. Така става с петнайсетина сантиметра по-ниска и има симпатични рогца, които забелязах още на рецепцията в хотел „Сан Суси Шератон“.

Дните си прекарвахме в плуване, излежаване на слънце, понякога отивахме на коне до околните хълмове. За да си запази уютното гнезденце, Джери явно бе отмъкнал стотици квадратни километри земя. Струваше ми се, че можехме да отидем колкото си искаме надалеч.

А може би не разбирам как се правят тези неща.

Без „може би“ — за делата на божествено равнище ми е известно толкова, колкото на една жаба за неделята.

Джери отсъстваше вече седмица. На закуска Рахав донесе и моя ръкопис.

— Свети Алек, Луцифер изпрати съобщение, че държи да дописваш това постоянно.

— Добре. Нали може на ръка? Ако имате някъде наблизо пишеща машина, ще почуквам като кълвач — буквичка по буквичка.

— Ти си пиши на ръка, другото остави на мен. Върша и секретарска работа за княз Луцифер.

— Кейти, понякога го наричаш Джери, друг път Луцифер, но никога „сатана“.

— Той предпочита името Луцифер, но се отзовава на всяко друго. „Джери“ и „Кейти“ измислихме специално за двама ви с Марга…

— И „Сибил“… — вметна „дъщерята“.

— И „Сибил“. Права си, Егрет. Искаш вече да те наричаме с истинското ти име ли?

— Не. Много ми е приятно, че Алек и Марга ни познават с имена, които никой друг не знае.

— Я почакайте — намесих се. — Когато се запознахме, тримата бяхте толкова свикнали с тези имена, сякаш ги имате по рождение.

— С мамчето сме бързи като мълнии в импровизираните представления — засмя се Сибил-Егрет. — Те изобщо не подозираха, че са огнепоклонници, преди да вмъкна тази подробност в разговора. А и аз не знаех, че съм вещица, преди мамчето да го подхвърли. Израфел също си го бива. Но той имаше повече време да си подготви ролята.

— Всички сте ни разигравали, сякаш сме братовчеди от провинцията.

— Алек — сериозно започна Кейти, — винаги има основателни причини за онова, което Луцифер прави. Рядко ги обяснява. Но е злонамерен само към злите хора… каквито вие не сте.

 

Тримата се препичахме край басейна, когато Джери се върна внезапно. Каза ми рязко, без дори да погледне първо Кейти:

— Навличай си дрехите. Тръгваме незабавно.

Кейти скочи и след миг дотича обратно с дрехите ми. Двете жени ме облякоха с бързата вещина на пожарникар, реагирал на тревожен сигнал. Кейти напъха моя бръснач в един джоб и го закопча грижливо.

— Готов съм! — обявих.

— Къде са мемоарите му?

Тя отново се върна за секунда.

— Ето ги!

През този миг Джери се бе извисил до почти четириметров ръст… и външността му се промени. Още си беше Джери, но вече разбирах защо Луцифер е известен като най-прекрасният сред ангелите — останали на небето или паднали.

— Рахав, ще ти се обадя, когато мога — каза той.

Пресегна се да ме вдигне.

— Чакай! Двете с Егрет трябва да го целунем за довиждане!

— Ох… По-бързичко!

Двете едновременно докоснаха с устни бузите ми. Джери ме сграбчи, сякаш бях детенце, и се понесохме право нагоре. За малко зърнах „Сан Суси“, площада с Двореца, после ги закриха пламъците и пушеците от геената огнена. И напуснахме този свят.

Как, колко и накъде пътувахме, не ми е известно. Приличаше на онова безкрайно пропадане към ада, но беше много по-приемливо в ръцете на Джери. Спомних си за времето, когато бях на две-три годинки и баща ми ме вземаше понякога в прегръдките си, докато заспя.

Вероятно съм се унесъл. Изведнъж се опомних, когато Джери зави и се устреми нанякъде. Стъпи и ме пусна да застана прав.

Тук имаше притегляне. Усещах тежестта на тялото си, имах представа за посока „надолу“. Но не мисля, че бяхме на някоя планета. Като че стояхме на платформа или веранда пред немислимо огромно здание. Нямаше как да го огледам, защото стояхме прекалено наблизо. Наоколо не се виждаше нищо друго освен безформено мъждукане.

— Добре ли си? — попита Джери.

— Да, така ми се струва.

— Чудесно. Слушай ме внимателно. Сега ще те отведа при… една Същност, която за мен и за моя брат — вашия бог Яхве — е това, което е Яхве за вас. Разбра ли ме?

— Ъ-ъ… може би. Не съм сигурен.

— А към Б е като Б към В. За тази Същност вашият Господ Йехова е хлапе, което строи пясъчни замъци на брега, после ги стъпква в детински каприз. За Него и аз съм дете. Отнасям се към него както вие към своето тройствено божество — отец, син и свети дух. Не се покланям на Същността като на Бог. Той нито очаква, нито изисква подобно близане на подметки. Яхве е може би единственият, страдащ от този любопитен порок. Поне аз не знам да има друга планета или място във вселената, където някой се прекланя пред божество. Но аз съм още млад и не съм пътувал много. — Джери се взираше съсредоточено в мен. Видя ми се разтревожен. — Алек, ще се опитам да ти обясня чрез едно сравнение. Когато си поотраснал малко, налагало ли ти се е да водиш домашен любимец при ветеринарен лекар?

— Не ми харесваше, защото животинките се плашеха.

— И на мен не ми харесва. И тъй, знаеш какво е да занесеш болно или ранено кученце при ветеринар. Трябвало е да чакаш, докато лекарят реши дали може да помогне с нещо или е най-милосърдно да отърве горката малка твар от мъките й. Прав ли съм?

— Да. Джери, искаш да ми кажеш, че всичко виси на косъм.

— Именно. Няма прецеденти. Никое човешко създание още не е било издигано до това равнище. Не се осмелявам и да предположа как ще постъпи Той.

— Е, ти ми обясни и преди, че има риск.

— Да. В голяма опасност си. Аз също, но мисля, че за тебе заплахата е ужасна. Поне в едно те уверявам, Алек — ако То реши да те унищожи, няма нищо да усетиш. То не е садистичен Бог.

— „То“ или „Той“?

— Ами… смятай го за „Той“. Реши ли да се въплъти, вероятно ще си послужи с човешка външност. В такъв случай се обръщай към Него с „господин Председател“ или „господин Кошчей“. Отнасяй се към него като към много по-възрастен от тебе мъж, когото почиташ безрезервно. Не се кланяй и не се умилквай. Дръж се твърдо и говори истината. И ако умреш, срещни края с достойнство.

Стражът, който ни спря на портата, не беше човек… но щом го погледнах втори път, вече изглеждаше съвсем нормално. Това е пример за пълната несигурност на всичко, което видях в мястото, наречено от Джери „Местното управление“.

— Съблечете се, моля — каза ми стражът. — Оставете дрехите при мен, после ще си ги приберете. А какъв е този метален предмет?

Казах му, че е бръснач.

— И за какво служи?

— Това е… нож за премахване на космите от лицето.

— Имате косми по лицето ли?

Впуснах се в подробни обяснения за бръсненето.

— Но щом не искате косми по лицето си, защо си ги отглеждате точно там? Да не би да имат някаква икономическа стойност?

— Джери, май ми свършиха думите.

— Аз ще се оправя.

Предполагам, че той поговори със стража, макар да не чух нищо. След малко Джери се обърна към мен:

— Остави и бръснача при дрехите. Той смята и двама ни за луди. Няма значение.

 

И да беше „То“, господин Кошчей ми изглеждаше като брат-близнак на доктор Симънс, канзаския ветеринар, при когото носех котки, кучета, веднъж и костенурка… поредицата животинки, с които споделих детството си. А кабинетът на Председателя беше точно копие на Симънсовия.

Съзнавах (тъй като бях трезвен до болка и напълно здрав), че това не е доктор Симънс, а приликата е постигната нарочно, но без намерение да ме заблуди. Председателят, бил Той, То или Тя, бе проникнал в съзнанието ми чрез някакъв вид хипноза, за да създаде обстановка, в която малко да си отпусна нервите. Доктор Симънс винаги галеше болните твари и им говореше ласкаво, преди да се заеме с неприятните, непознати и често болезнени за животното действия.

И това помагаше. Помогна и на мен. Знаех, че господин Кошчей не е старият ветеринар-хирург от момчешките ми години… но приликата породи у мен отдавнашното доверие.

Господин Кошчей вдигна глава, когато влязохме. Кимна на Джери и ме погледна.

— Сядайте.

Послушахме го. Той пак сведе очи към бюрото Си. Моите мемоари бяха отворени пред Него. Подравни листовете и ги остави настрана.

— Луцифер, как е положението в твоята околия? Някакви проблеми?

— Няма, господине. Е, освен обичайните оплаквания от пречистването на въздуха. Мога да се справя сам.

— Желаеш ли да управляваш на Земята през тази епоха?

— Моят брат не претендира ли за правото?

— О, да. Вече обяви Край на времето и потроши всичко. Но нищо не ме задължава да му разреша точно той да се заеме с новото строителство. Е, искаш ли я? Отговори Ми.

— Господине, определено предпочитам да започна изцяло с нови материали.

— Всички от вашата гилдия предпочитате новичкото. Разбира се, не ви хрумва да правите сметка за разходите. Бих могъл да ти поверя Гларуун за няколко цикъла. Какво ще кажеш?

— Ще се доверя на преценката на господин Председателя.

— Правилно. Би трябвало. Ще го обсъдим по-късно. Защо проявяваш такъв интерес към едно от създанията на своя брат?

Май се унасях в дрямка, защото виждах как в някакъв двор си играят котенца и кученца. А през това време Джери казваше:

— Господин Председател, у човешките създания почти всичко е смешно и нелепо, но не и способността им да понасят храбро страданията и да умрат достойно за онова, което обичат и ценят. Няма значение доколко са оправдани убежденията им. Важни са именно храбростта и достойнството. Тези присъщи на хората качества не се дължат на твореца им — у самия него липсват напълно. Знам, нали ми е брат… и аз също ги нямам. Питате ме защо тази твар и защо точно аз? Прибрах го до един път, останал без нищо. А той забрави грижите си — прекомерни за силите му! — и се посвети на доблестен (и безплоден) опит да спаси „душата“ ми съгласно правилата, на които бе научен. Няма значение и че опитът му беше ненужен и се дължеше на невежество. Опита всичко, за да ми помогне, защото си въобразяваше, че ме застрашава ужасна участ. Сега е изпаднал в несгоди и му дължа не по-малко старание да помогна.

Господин Кошчей побутна надолу очилата си и погледна над тях.

— Още не си ми изтъкнал нито една причина да се намесвам в местните дела.

— Господине, а няма ли правило на гилдията, което изисква от творците да се отнасят милостиво към създанията си, дарени от тях със свободна воля?

— Няма.

Джери май се стъписа.

— Изглежда съм разбрал неправилно някои принципи още по време на обучението си.

— Оказва се, че е така. Има творчески принцип — но не и правило — отношението към създанията със свободна воля да бъде последователно. Но ако настояваш и за милосърдие, значи премахваш за тях онази степен на свобода, заради която бе измислена и свободната воля. Без винаги надвисналата трагедия можеш да се задоволиш и с безмозъчни автомати. За какво са ти човеци?

— Господине, струва ми се, че разбирам. Но ще бъде ли Председателят така добър да поясни принципа за последователното отношение?

— Луцифер, нищо сложно няма в него. За да е способно и създанието да твори своето дребно изкуство, трябва или да са му известни правилата, на които се подчинява, или да му се даде възможност да ги научи чрез проби и грешки… като грешките не винаги са пагубни. Накратко, на създанието се дава възможност да се учи от опита си.

— Господине, именно такъв е смисълът на оплакването ми срещу моя брат. Вижте тези записки пред Вас! Яхве заложи капан с примамка, за да подмами това създание в надпревара, която то не можеше да спечели… после обяви, че играта е свършила и му отне наградата. Макар че в случая говорим за крайност, за изпитание чрез унищожение, това е типичното отношение на Яхве към неговите създания със свободна воля. Игрите винаги са толкова нагласени, че те не могат да победят. Вече шест хилядолетия прибирам загубилите… и повечето пристигат в ада вцепенени от ужас. Боят се от мен, от вечните изтезания. И дълго не могат да повярват, че са били лъгани. Моите терапевти постоянно са затрупани с работа, за да им наместят представите. Никак не е забавно!

Господин Кошчей привидно не го слушаше. Облегна се назад на въртящия се стол, карайки го да заскърца (да, знам, че звукът идваше от паметта ми) и отново се загледа в мемоарите ми. Почеса сивите косми около плешивото Си теме и започна да издава доста дразнещ звук — полусвирукане, полумънкане. Това също бе извлякъл от отдавнашните ми спомени за доктор Симънс, но звучеше съвсем истински.

— А онова женско създание — примамката… Тя също ли има свободна воля?

— Според мен — да, господин Председател.

(Какво говориш, Джери! Нима не си убеден?)

— В такъв случай мисля, че създанието пред нас едва ли ще се задоволи с копие. — Свирукаше и мънкаше през зъби. — Да се поровим още малко в тази история.

 

Когато влязохме, кабинетът на господин Кошчей ми се стори малък. Но ето че тук вече присъстваха още неколцина. Друг ангел, който много приличаше на Джери, но беше по-възрастен. Отличаваше го и вечната кисела гримаса, а Джери винаги беше толкова жизнерадостен. Имаше още един позастаряващ тип с дълго палто, широкопола увиснала шапка и превръзка на едното око. На рамото му бе кацнал гарван. И — о, наглост! — Сам Кръмпекър, онзи адвокат от Далас.

Зад него се бяха наредили още трима мъже — охранени и смътно познати. Знаех, че някъде съм ги срещал преди.

След миг се сетих. Бях спечелил по сто (или хиляда?) долара от всеки при един безразсъден облог.

Пак погледнах Кръмпекър и се ядосах още повече — мошеникът сега имаше моето лице!

Обърнах се към Джери и му зашепнах настойчиво:

— Виждаш ли го онзи? Той е…

— Млъкни.

— Но…

— Само мълчи и слушай.

Братът на Джери вече говореше.

— И кой се оплаква? Да си вляза ли в ролята на Исус, за да докажа? Щом някои от тях се справят, значи не е толкова трудно. В последната партида успешните случаи са седем цяло и една десета на сто. Не било достатъчно, тъй ли? А кой го казва?

Възрастният мъж с черната шапка се обади:

— За мен всичко под петдесет процента е пълен провал.

— Ха, от кого го чувам? Не беше ли ти, който все губеше от мен цяло хилядолетие? Твоя си работа какво правиш със своите създания. А моите ги остави на мен.

— Именно затова съм тук — промълви устата изпод шапката. — Ти най-грубо се намеси в съдбата на едно от моите.

— Не съм аз! — Яхве посочи онзи, който успяваше да наподобява и мен, и Сам Кръмпекър. — Ей го! Малко грубичко бил пипал, значи? Ама е от вашите, нали! Хайде де, кажи!

Господин Кошчей тупна с показалец по листовете на бюрото и заговори на мъжа с моето лице.

— Локи, колко пъти се появяваш в тази история?

— Зависи как го смятате, Шефе. Осем или девет пъти, ако броите преките намеси. Или пък през цялото време, ако си припомните, че цели четири седмици обработвах онази апетитна учителка, та направо да падне по гръб и да запъшка, щом дойде мухльото.

Огромният юмрук на Джери се сви върху лявото ми рамо.

— Не си отваряй устата!

А Локи продължаваше:

— Отгоре на всичко Яхве не ми се издължи!

— Че откъде накъде? Кой спечели?

— Ти игра нечестно. Тъкмо бях докарал любимото ти бойно петле, скъпия ти фанатик дотам, че да се прекърши. Ама ти подрани със Съдния ден. Ето го, седи тук. Питай го де, питай го! Дали още се кълне в тебе или те проклина? Питай го, после ми се издължи за баса. Имам да плащам сметки за боеприпаси.

— Обявявам тази препирня за крайно неуместна — натърти господин Кошчей. — Тук не е арбитраж. Яхве, както изглежда, основното оплакване срещу тебе е, че си непоследователен в правилата си за своите създания.

— Ха, да ги целувам по челата ли? Който иска омлет, трябва да счупи яйцата.

— Не се отклонявай от въпроса. Приложил си изпитание чрез унищожение. Няма да спорим дали е било творческа необходимост. Но накрая си отвел единия в рая, другата си зарязал… значи си наказал и двамата. Защо?

— Правилата са еднакви за всички. Тя не се справи.

— А не си ли ти богът, повелил да се връзват устите на рогатите твари, когато вършеят житото?

 

Следващото, което осъзнах, бе как стоя върху бюрото на господин Кошчей и се взирам право в огромното Му лице. Трябва Джери да ме е поставил там. Председателят ме питаше:

— Тази ли е твоята?

Озърнах се накъдето ми сочеше. И едва не припаднах. Марга! Студена и мъртва в лед, оформен като ковчег. Парчето заемаше голяма част от плота на бюрото, вече се топеше. Понечих да се хвърля върху леда, но установих, че не мога да помръдна.

— Това е достатъчен отговор на въпроса — продължи господин Кошчей. — Один, каква е съдбата на създанието?

— Тя загина в битка по време на Рагнарок. Заслужи цикъл във Валхала.

— Чуйте го само! — присмя се Локи. — Рагнарок не е свършил. И този път аз побеждавам. Това маце се пада на мен! Всички датски кучки са запалени… ама тази е като напалм! — Изпръхтя и ми намигна. — Нали така?

Председателят промълви тихо:

— Локи, досаждаш ми…

И онзи изведнъж изчезна. Нямаше го дори стола, на който седеше.

— Один, ще се лишиш ли от нея за част от този цикъл?

— За каква продължителност? Тя има право да е във Валхала.

— За неопределено време. Създанието пред нас бе изразило желание да мие чинии „вечно“, само и само да се грижи за нея. Макар да е съмнително дали разбира колко се проточва „вечността“… но то вече доказа, че намерението му е било напълно сериозно.

— Господин Председател, моите воини — мъже или жени — загинали в честна битка, са ми равни, а не роби. Гордея се, че съм пръв сред такива равни. Нямам никакви възражения… стига тя да се съгласи.

Сърцето ми сякаш подхвръкна. А от другия край на стаята Джери ясно прошепна в ухото ми:

— Рано е да се радваш. За нея може да са минали хиляда години. А жените са склонни да забравят.

Председателят се обърна към Яхве:

— Възроди я както е необходимо.

— А кой ще плати?

— Ти. Приеми го като глоба, за да се научиш на последователност.

— Кой, аз ли?! Всяко свое пророчество сбъднах! А сега чувам, че не съм бил последователен! Това справедливост ли е?

— Не, това е Изкуство. Александре, погледни Ме.

Вдигнах глава към огромното лице и Неговият поглед ме прикова. Очите Му сякаш се уголемяваха с всеки миг. И накрая потънах в тях.