Включено в книгата
Оригинално заглавие
Job: A Comedy of Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Източник: Максима (през http://sfbg.us)

 

Издание:

СПЕЧЕЛИ ОБЛОГ ЗА САТАНАТА. 1997. Изд. Лира Принт, София. Биб. Научна фантастика, No.6. Роман. Превод: Силвана МИЛАНОВА, Владимир ЗАРКОВ [Job: A Comedy of Justice / Robert A. HEINLEIN (1984)]. Формат: 125x195 мм. (20 см.). Страници: 332. Цена: 3100.00 лв. (3.80 лв.). ISBN: 954-8610-15-9


V

Нечестивецът бяга, когато никой не го гони;

а праведникът е смел като лъв.

Притчи Соломонови 28:1

Едва си поемах дъх, докато залепвах пликовете със скоч-лентата, която открих в бюрото на Греъм. Поставих обратно в кутията всичко с изключение на паспорта. Него прибрах в малко чекмедже заедно с онези три хиляди, на които гледах като на „свои“. После отнесох касетката в канцеларията на касиера и много внимавах по пътя.

Отпред на гишето имаше друг служител, но касиерът се мярна в дъното на офиса и скоро ме забеляза.

— Здравейте! Много бързо се връщате!

Той се приближи към гишето.

— Да — съгласих се. — Този път всичко е точно.

И му подадох кутията.

— Ще ви назнача на работа при мен. Тук сметките никога не излизат. Поне не до полунощ. Хайде сега да потърсим онова питие. Имам нужда от едно.

— И аз съм така. Хайде!

Касиерът ме поведе към един открит бар на кърмата, който не бях забелязал на плана на кораба. Палубата над нас беше по-къса и нашата, палуба D, се издаваше напред като тераса, покрита с излъскани тикови дъски, по които се вървеше много приятно. Горната палуба свършваше с опънат навес. От двете страни на бара под прав ъгъл бяха разположени дълги маси, отрупани с всевъзможни закуски, край които се тълпяха пътници. Още по-нататък на кърмата беше плувният басейн. Чуваха се плясъци, викове и писъци.

Спътникът ми ме поведе към масичка, на която се бяха разположили двама младши офицери. Спряхме пред тях.

— Вие двамата, скачайте през борда.

— Готово, шефе.

Те се надигнаха, взеха си халбите с бира и тръгнаха към друга маса. Единият ми се ухили и кимна, сякаш се познавахме, затова аз също кимнах и казах „Здрасти!“.

Нашата маса беше наполовина под сянката.

— Искате ли да седнете на слънце и да гледате момичетата, или предпочитате да сте на сянка и да си почивате? — попита ме касиерът.

— Няма значение. Седнете където на вас ви е удобно, а аз ще седна на другия стол.

— Хм… Да преместим тогава масата и да седнем и двамата на сянка. Ето, готово.

Той се настани с гръб към басейна и за мен остана мястото срещу него. Окончателно се убедих в нещо, което май че бях забелязал още с идването си тук. В този басейн глезотии като бански костюми не се признаваха.

Трябваше още преди това да се сетя по пътя на логиката, ако се бях замислил — аз обаче не бях. Последният път, когато станах свидетел на такава гледка — плуване без бански — бях около дванадесетгодишен и това се смяташе за чисто мъжка привилегия, от която се ползваха само момчетата на моята възраст и по-малките.

— Попитах ви какво ще пиете, мистър Греъм?

— Извинявайте, не ви чух.

— Разбрах. Бяхте погълнат от гледката. Та какво да бъде?

— Ами… едно датско зомби.

Той примигна учудено насреща ми.

— Хич не ви трябва по това време на деня. От него боли глава. Хм… — Той повика с пръст някого зад гърба ми. — Сладурче, ела тук.

Сервитьорката се приближи и аз я погледнах, после още веднъж. Бях я видял предната вечер през алкохолните пари — едно от двете червенокоси момичета сред танцьорките на хула.

— Кажи на Ханс, че искам два коктейла с шампанско. Как ти е името, миличка?

— Господин Хендерсон, ако още веднъж се направите, че не ми знаете името, ще ви излея питието върху плешивото теме.

— Хубаво, миличка, а сега бягай! Размърдай дебелите си кълки.

Тя изсумтя презрително и се отдалечи грациозно върху дългите си стройни крака. Касиерът обясни:

— Много свястно момиче. Родителите й живеят точно срещу моята къща в Оденсе. Познавам я, откакто се е родила. Освен това е и умна. Бодел учи за ветеринарен лекар, остава й още една година.

— Сериозно? И как успява хем да работи, хем да ходи на училище?

— Повечето от нашите момичета са студентки. Някои използват лятната ваканция, други са прекъснали за един семестър — да идат на море, да си поживеят, пък и да спестят нещичко за следващия семестър. При назначаването давам предимство на момичетата, които следват — на тях може да се разчита повече, пък и знаят езици. Вземете например вашата стюардеса. Астрид ли беше?

— Не, Маргрете.

— А, да, вие сте в сто и девета. Астрид е от отсрещната страна, откъм вашата е Маргрете. Маргрете Свенсдатер Гундерсон. Учителка по английски и история. Знае обаче още четири езика, без да се смятат скандинавските, и има дипломи за два от тях. В едногодишен отпуск от средното училище „Ханс Кристиян Андерсен“. Бас държа, че няма да се върне там.

— Така ли? Защо?

— Ще се омъжи за някой богат американец. Вие богат ли сте?

— Аз? Имам ли вид на богаташ? (Дали пък не знаеше какво има в сейфа? Мили боже, как трябва да постъпи човек с един милион долара, които не са негови? Не мога просто да ги изхвърля зад борда. Защо ли му е притрябвало на Греъм да пътува с толкова много пари в брой? Идват ми на ум няколко причини, всичките до една неблаговидни. Всяка от тях би могла да ми докара толкова неприятности, колкото не съм и сънувал.)

— Богатите американци никога нямат такъв вид. Те специално се упражняват да не изглеждат богати. Говоря за североамериканците — южняците са съвсем друго представление. Благодаря, Гертруде. Ти си добро момиче.

— Искате ли да ви излея питието върху плешивото теме?

— А ти искаш ли да те хвърля в басейна заедно с дрехите? Дръж се прилично, миличка, иначе ще кажа на майка ти. Затвори си устата и ми донеси сметката.

— Няма сметка. Ханс иска да почерпи господин Греъм едно питие и този път реши да включи и вас.

— Кажи му, че така барът губи пари. Да знае, че ще му ги удържа от заплатата.

 

Ето така изпих два коктейла с шампанско вместо един… и стремително се движех към катастрофата, която бях преживял предната вечер, когато Хендерсон реши, че трябва да хапнем нещо. Аз имах нужда от трети коктейл. Първите два ми помогнаха да прогоня тревожните мисли за дяволския сейф, пълен с пари, и усилиха интереса ми към шоуто в басейна. Започвах да откривам, че дългогодишно възпитание в някакви принципи може да бъде заличено за някакви си двадесет и четири часа. Нямаше нищо греховно в това да съзерцаваш женската хубост в естествения й вид. Това беше такова невинно блаженство, както да гледаш цветя или малки котенца, но далеч по-забавно.

Междувременно изпитвах нужда от още едно питие.

Хендерсон наложи забрана върху пиенето, повика Бодел и бързо й нареди нещо на датски. Тя се отдалечи и след няколко минути се върна с отрупан поднос — всевъзможни закуски, горещи кюфтенца, сладки раковини, пълнени със сладолед, силно кафе — и всичко това в огромни количества.

Двадесет и пет минути по-късно аз продължавах да съзерцавам с наслада девойчетата в басейна, но вече бях далеч от нова алкохолна катастрофа. Бях изтрезнял дотолкова, та да си дам сметка, че не само не съм в състояние да реша проблемите си с помощта на алкохола, но и трябва да се въздържам от всякакво пиене, докато не ги реша — след като не можех още да нося силни напитки. Вуйчо Ед беше прав: порокът изисква упражнения и дълга практика, иначе по чисто прагматични причини добродетелта ще продължава да тържествува дори тогава, когато всякакви морални задръжки са се изпарили.

Моите морални задръжки със сигурност бяха изчезнали, иначе не бих седял тук с чаша дяволско питие в ръка, любувайки се на голата женска плът.

Установих, че не изпитвам никакви угризения на съвестта. Единственият повод за съжаление беше тъжното съзнание, че не съм в състояние да се справя с всичкия алкохол, който ми се искаше да погълна. „Лек е пътят към преизподнята.“

 

Касиерът се изправи.

— След по-малко от два часа пускаме котва, а аз имам да оправям някои сметки, преди да се появи агентът. Благодаря за приятната компания.

— Аз ви благодаря, сър! Tusind tak! Нали така казвате?

Той се усмихна и си тръгна. Аз останах още малко да поразмишлявам. Два часа, докато пуснем котва, три часа в пристанището — как бих могъл да се възползвам от това време?

Да ида при американския консул? И какво ще му кажа? „Скъпи господин консул, аз не съм този, който се предполага, че съм, и съвсем случайно намерих този милион…“

Ама че нелепост!

Да не казвам никому нищо, да грабна милиона, да сляза на брега и да хвана първия самолет за Патагония?

Невъзможно. Моралните ми задръжки се бяха изпарили — явно никога и не са били особено силни. Аз обаче все още имах предубеждение към кражбата. Тя не е просто грешна, тя е недостойна.

Стига ми и това, че нося неговите дрехи.

Да взема трите хиляди, които са си мои по право, да сляза на брега и да почакам корабът да тръгне, после да се прибирам в Америка както мога?

Идиотска идея! Ще свършиш в някой тропически затвор и глупавият ти жест няма с нищо да помогне на Греъм. Нямаш никакъв избор, дръвнико! Трябва да останеш на кораба и да чакаш Греъм да се появи. Той няма да дойде, но може да се получи съобщение по радиото или нещо такова. Докато корабът потегли, ще си гризеш ноктите, но после ще въздаваш хвала на Всевишния, че си на път към благословената от Бога страна. През това време Греъм ще прави същото заради билета си за „Адмирал Мофет“. Чудя се, как ли му звучи името Хергеншаймър? Сигурно му харесва повече, отколкото на мен „Греъм“, бас държа. „Хергеншаймър“ — звучи някак гордо!

 

Станах и се затътрих към другия край на палубата, изкачих се две палуби по-нагоре до библиотеката и я намерих празна, ако не се смята някаква жена, която се мъчеше над кръстословица. Никой от двама ни нямаше желание да го безпокоят, така че компанията ни беше доста приятна. Библиотекарката отсъстваше и повечето шкафове бяха заключени, но открих една овехтяла енциклопедия. Точно това ми беше нужно за начало.

Два часа по-късно ме стресна изсвирване, което показваше, че сме се изравнили с кея. Бяхме пристигнали. Главата ми беше пълна със странна история и още по-странни идеи, които не бях в състояние да смеля. Да започнем с това, че в този свят Уилям Дженингс Брайън никога не е бил президент. На негово място през 1896 бил избран Маккинли, който изкарал два мандата и бил сменен от някой си Рузвелт.

Нито един от президентите от двадесети век не ми беше познат като име.

Вместо продължилия повече от век мир, резултат на традиционния ни неутралитет, Съединените щати бяха водили няколко поредни войни: през 1899, 1912–17, 1932 (с Япония!), 1950–52, 1980–84 и така нататък, та чак до настоящата година — или годината, в която беше издадена енциклопедията. В „Кралския вестоносец“ не се споменаваше нищо за война.

През стъклото на един от заключените шкафове зърнах няколко исторически книги. Ако след три часа все още се намирах на кораба, задължително щях да прочета всички книги по история в корабната библиотека по време на дългото пътуване към Америка.

Но не имената на президентите и датите на войните бяха най-неотложната ми нужда — в ежедневието от тях няма особена полза. Това, което спешно трябваше да науча, за да не изпадна в трудно положение, та дори да стигна до катастрофа, бяха различията между моя свят и този — в начина, по който живееха, разговаряха, общуваха и се хранеха, пиеха и играеха, молеха се и се любеха. А докато се учех, трябваше да внимавам и да говоря колкото е възможно по-малко, а повече да слушам.

Навремето имах един съсед, чиито познания по история се свеждаха до две дати — 1492 и 1776 година, но дори и тях той бъркаше и никак не беше сигурен кое събитие през коя от тях е станало. Невежеството му в други области на живота беше не по-малко въпиющо, но това не му пречеше да изкарва добри пари като предприемач по полагането на пътни настилки.

За да функционираш като социално и икономическо животно не е нужно задълбочено образование… стига да си наясно кога какво се иска от тебе. А заради непознаване на местните навици могат да те линчуват.

Чудех се как ли се справя Греъм. Мина ми през ум, че неговото положение е далеч по-опасно от моето… ако приемех (а то вече ми се струваше очевидно), че двамата с него просто сме си разменили местата. С моето възпитание тук може би изглеждах ексцентричен, затова пък неговото можеше да му навлече сериозни неприятности в моя свят. Една случайна забележка, една най-невинна постъпка и той може да се окаже с пранги на краката. Ако не го сполети нещо по-лошо.

Най-големите неприятности обаче би му донесъл опитът да се вживее напълно в моята роля — стига да му хрумне подобна идея. Нека да обясня — бях женен от една година, когато подарих на Абигейл за рождения й ден чудесно издание на „Укротяване на опърничавата“. На нея никога не й мина през ум, че това е намек — твърдото убеждение в собствената непогрешимост не й позволяваше да допусне възможността, че дълбоко в себе си аз я сравнявам с Кейт. Ако Греъм приемеше ролята на неин съпруг, отношенията им щяха да се развият по твърде интересен и за двамата начин.

Не че се опитвам да пробутвам Абигейл на някого. Но тъй като никой не ме питаше, не виждах смисъл да лея крокодилски сълзи по този повод.

(Какво ли е да си в леглото с жена, която не гледа на брачната връзка като на „семейни задължения“?)

 

Пред мене е двадесеттомната енциклопедия, милиони думи, побрали най-важните факти от живота на този свят — факти, които спешно са ми нужни. Какво бих могъл да измъкна оттук по най-бързия начин? Откъде да започна? Не ми трябва нито гръцко изкуство, нито египетска история, нито геология — но какво всъщност ми е необходимо?

Добре де, кое беше първото, което ти направи впечатление в този свят? Самият кораб. Старомодният му вид, ако го сравним с обтекаемите форми на моторния кораб „Конге Кнут“. И по-късно, когато вече беше на борда, липсата на телефон в твоята (и на Греъм) каюта. Отсъствието на пътнически асансьори. Дребните неща, които му придават аромата на старовремски лукс.

Да видим тогава статията „Кораби“. Дванадесети том.

Да, сър! Три страници с картинки… и всички те имат някак старовремски вид. Параходът „Британия“, най-големият и най-бърз североатлантически лайнер, 2000 пътници — и шестнадесет възела! А и на вид е точно такъв.

Да погледнем тогава на „Транспортни средства“…

Виж ти, виж ти! Май не сме твърде изненадани. За въздушни кораби няма и дума. Да проверим тогава в азбучния показалец… „Въздушен кораб“ — няма. „Дирижабъл“ — нищо. „Въздухоплаване“ — вж. „Балон“.

А, ето, изчерпателна статия за свободното въздухоплаване с балон, с братята Монголфие и останалите дръзки пионери — дори и смелата и трагична атака на Северния полюс от Соломон Андре. Ала или граф фон Цепелин въобще не е съществувал, или никога не е обръщал поглед към аеронавтиката.

Може би след участието си в Гражданската война той се е върнал в Германия и не е намерил там подходяща атмосфера за идеята за въздушно пътуване, която му в моя свят го осенила в Охайо. Но по всичко личи, че тук не познават пътуването по въздуха. Алекс, ако ще живееш тук, как би ти харесала идеята да „изобретиш“ въздушния кораб? Да бъдеш първооткривател и промишлен магнат, да станеш богат и прочут?

А кое те кара да мислиш, че си способен на това?

Защо пък не, аз летях за първи път, когато бях едва на дванадесет години! Зная всичко за въздушните кораби. Мога да начертая плана на един още сега…

Дали? Направи ми производствен чертеж на лек дизелов двигател, чието тегло да не надхвърля един фунт на конска сила. Определи вида на използваните сплави, опиши топлинната обработка, направи схема на пълния работен цикъл, определи горивата, посочи източниците на оборудване, вида на смазочните материали…

Всичко това може да се направи!

Да, но можеш ли да го направиш ти? Дори и да си сигурен, че е възможно? Спомни си защо се отказа от инженерното училище и реши, че призванието ти е да станеш свещеник!

Сравнително религиознание, хомилетика, библейска критика, апологетика, иврит, латински, гръцки и всичко, което се изисква за подобен род образование… но за техниката се иска мозък.

Значи съм глупав, така ли?

Щеше ли да тръгнеш през огъня, ако имаше поне малко мозък?

А ти защо не ме спря?

Да те спра? Някога да си ме послушал за нещо? И престани да се измъкваш — каква беше последната ти оценка по термодинамика?

Добре де, да приемем, че не съм в състояние да го направя сам…

Каква скромност!

Стига де, чуваш ли! Да знаеш, че нещо може да се направи, е две трети от победата. Мога да бъда ръководител на изследванията и да направлявам усилията на няколко наистина кадърни инженери. Те ще осигурят мозъка, аз ще осигуря по памет уникалната информация за това как изглежда един управляем балон и как действа. О’кей?

Това е подходящо разделение на труда — ти осигуряваш запаметената информация, те осигуряват мозъка. Да, така вече става. Но няма да е никак бързо, нито евтино. Как смяташ да финансираш проекта?

Ами… чрез продажбата на акции може би?

Спомняш ли си онова лято, когато продаваше вакуумни чистачки?

Добре де… имаме и тези милион долара.

Гнусно, гнусно!

 

— Господин Греъм?

Откъснах се от бляновете си и видях пред себе си една куриерка от канцеларията на касиера.

— Да?

Тя ми подаде плик.

— От господин Хендерсон е, сър. Той каза, че може би ще искате да му отговорите.

— Благодаря.

Бележката гласеше: „Скъпи господин Греъм! Тук долу на площадката чакат трима мъже, които твърдят, че имат среща с вас. Не ми харесва нито как изглеждат, нито как говорят, а в това пристанище се срещат всякакви странни типове. Ако не ги очаквате или не искате да се срещнете с тях, кажете на моята пратеничка, че не ви е открила, а аз ще им съобщя, че сте слязъл на брега. А.П.Х.“

Няколко дълги, неприятни мига се колебаех между любопитството и предпазливостта. Те не искаха да видят мен, а Греъм… Каквото и да очакваха от него, аз не можех да удовлетворя претенциите им.

Но ти знаеш какво им е нужно!

И на мен така ми се струва. Но дори и да ми донесат писмо от свети Петър, аз не мога да им дам — пък и на когото и да било — този глупав милион. Знаеш го.

Разбира се, че го знам. Исках само да се уверя, че и ти го знаеш. Добре тогава, щом като при никакви обстоятелства няма да предадеш милиона на Греъм на някакви си трима непознати, защо ти е да се срещаш с тях?

Защото трябва да знам! А сега млъквай!

Казах на пратеничката:

— Предайте, моля ви, на господин Хендерсон, че ей сега ще сляза. И благодаря за проявеното внимание.

— За мене е удоволствие, сър. Господин Греъм… видях ви, когато минахте през огъня. Бяхте чудесен!

— Бях си изгубил ума. Все пак благодаря.

Спрях на стълбищната площадка и огледах отгоре тримата, които ме чакаха. Те представляваха живо олицетворение на заплахата — двуметрова горила, чиито ръце, крака и челюсти навеждаха на мисълта за някакво заболяване от рода на гигантизъм, женствен тип, който се нанасяше четири пъти в обема на горилата, и накрая безлично същество с празен поглед. Мускули, мозък и пистолет — или всичко беше плод на развинтеното ми въображение?

Един умен човек щеше да се измъкне тихо и да се скрие някъде.

Аз обаче не съм умен.