Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Double Star, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 22 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ДВОЙНА ЗВЕЗДА. 1996. Изд. Офир, Бургас. Биб. Фантастика, No.9: Червената планета. Роман. Превод [от англ.].: Кънчо КОЖУХАРОВ [Double Star, Robert A. HEINLEIN]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 54/84/16 (20 см.). Страници: 209. Цена: 150.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

10

Някакси се добрахме до последния ден. За Бил повече нищо не чухме; според пасажерските списъци той бе заминал за Земята два дни след фиаското си. Ако някоя информационна агенция е излъчила нещо, то аз не съм го чул, нито пък в речите на Кирога имаше някакъв намек за случилото се.

Господин Бонфорте ставаше все по-добре, докато накрая човек можеше спокойно да се хване на бас, че след изборите той ще е в състояние да поеме задълженията си. Парализата му продължаваше частично, но дори това се държеше в тайна: веднага след изборите Бонфорте щеше да излезе в почивка — обичайна практика, която почти всеки политик си позволява. Почивката щеше да бъде на „Томи“, където щеше да се намира в пълна безопасност. По някое време при пътуването аз щях да бъда прехвърлен и върнат контрабандно обратно, а Шефът щеше да получи лек удар, предизвикан от напрежението от кампанията.

На Родж щеше да му се наложи да преподреди някои пръстови отпечатъци, но той спокойно щеше да може да поизчака година, че и повече.

В деня на изборите се чувствах щастлив като кутре в килер за обувки. Имперсонацията беше привършила, макар че щях да направя още едно малко изпълнение. Вече бях записал две петминутни изявления за голямата разпръсквателна мрежа: в едното приемах благородно победата, в другото галантно признавах поражението; работата ми бе приключена. Когато записах и второто изявление, награбих Пени и я разцелувах. Тя като че ли изобщо не се възпротиви.

Оставащото късо изпълнение беше за пред отбора: господин Бонфорте искаше да ме види — като него — преди да ме остави да привърша. Нямах нищо против. Сега, след като напрежението бе отминало, не се тревожех, че ще го видя; да играя него самия, за да го позабавлявам, щеше да е нещо като комична пародия, като се изключи това, че щях да играя насериозно. Но какво приказвам? Същността на комедията е точно сериозната игра.

Цялото семейство щеше да се събере в горната всекидневна, защото господин Бонфорте не бе виждал небето от няколко седмици, а му се искаше — и там щяхме да слушаме съобщенията и или да пием за победата, или да давим мъката си и да се кълнем, че следващия път ще се справим по-добре. Можете да ме изключите от второто; вече бях изкарал своята първа и последна политическа кампания и повече не исках и да помирисвам политика. Не бях дори сигурен дали ми се иска пак да играя. Да играеш всяка минута в продължение на шест седмици се равнява на горе-долу петстотин обикновени представления. Това е твърде дълга поредица.

* * *

Докараха го с асансьора в инвалидна количка. Аз се бях скрил и ги оставих да го нагласят на един диван, преди да вляза; човек има право да не излагат слабостта му пред непознати. Освен това исках да изиграя едно влизане.

Така се стреснах, че едва не излязох от ролята. Той изглеждаше досущ като баща ми! О, сходството беше само „семейно“; двамата с него си приличахме далеч повече, отколкото който и от нас — на моя баща, обаче приликата си съществуваше — и възрастта му също отговаряше, защото той изглеждаше стар. Не бях и допускал колко много се е състарил. Беше измършавял и косата му бе бяла.

Незабавно си отбелязах наум, че през наближаващата почивка в космоса трябва да им помогна да го подготвят за прехода, за повторното заместване. Несъмнено Чапек щеше да може да му увеличи теглото; ако не успееше, си имаше начини да направиш един човек да изглежда по-пълен, без подплънките да се виждат. Аз сам щях да му боядисам косата. Забавеното обявяване на удара, който бе изкарал, щеше да прикрие неизбежните несъответствия. В края на краищата, той наистина се бе изменил толкова много само за няколко седмици; беше нужно само да прикрием факта колкото да не предизвикаме внимание към имперсонацията.

Само че тези практически детайли се самоуреждаха в някое ъгълче на ума ми; аз самият преливах от емоции. Колкото и да бе болен, мъжът пред мен излъчваше хем духовна, хем жизнена сила. Почувствах онова топло, почти свято стъписване, което човек изпитва, когато за пръв път види гигантската статуя на Ейбрахам Линкълн. Като го гледах полегнал с крака и безпомощна лява половина на тялото, завити с шал, се сещах и за една друга статуя: за ранения люцернски лъв. Той притежаваше същата масивна сила и достойнство, дори и в безпомощно състояние: „Гвардията умира, но не се предава.“[1]

Щом влязох, той вдигна очи и се усмихна с тази топла, толерантна и приятелска усмивка, която се бях научил да изобразявам, и със здравата си ръка ми даде знак да ида при него. Аз му се усмихнах със същата усмивка и го доближих. Ръкостискането му бе изненадващо силно и той топло каза: „Радвам се най-накрая да ви видя.“ Произношението му беше леко неясно и аз не можех да не забележа колко е отпусната извърнатата от мен страна на лицето му.

— За мен е чест и щастие, да се срещна с вас, господине — трябваше да направя съзнателно усилие, за да не изимитирам паралитичния му изговор.

Той ме изгледа от горе до долу и се ухили:

— Струва ми се, че вече сте ме виждали.

Погледнах се.

— Опитах се, господине.

— „Опитах се“! Напълно сте успели. Странно нещо е човек да види сам себе си.

С внезапно болезнено съпричастие разбрах, че той не осъзнава емоционално собствения си облик; сегашният ми външен вид беше „неговият“ — а всяка промяна у себе си Бонфорте усещаше единствено като свързана с болестта, временна, като нещо, на което няма защо да се обръща внимание. Но той продължи:

— Бихте ли имали нещо против да пообиколите малко наоколо, господине? Искам да се видя… да ви видя… да ни видя. Иска ми се поне веднъж да видя как изглежда откъм публиката.

Така че аз се поизпъчих, поразходих се из стаята, поговорих с Пени (бедното дете гледаше със замаян израз ту мен, ту него), вдигнах един лист, почесах ключицата си и потрих брадичката си, преместих жезъла от под мишницата си в ръка и започнах да се заглавичквам с него.

Той гледаше с удоволствие и аз добавих нещо на бис. Като прихванах одеялото по средата, започнах заключителната част на една от най-фините му речи, без да се опитвам да я повтарям дума по дума, но като я интерпретирах с вибриращ и гръмовен глас, както би го сторил той, и завърших точно с неговия собствен завършек: „Един роб не може да бъде освободен, освен ако сам той се освободи. Нито пък можете да поробите един свободен човек; най-многото, което можете да направите, е да го убиете!“

Последва онази чудесна смълчана тишина, сетне откъслечни ръкопляскания и самият Бонфорте заблъска дивана със здравата си ръка и завика: „Браво“

Това бяха единствените аплодисменти, които получих за тази роля. Бяха ми достатъчно.

Той ме накара да придърпам стол и да седна до него. Видях, че поглежда към жезъла и му го подадох.

— Предпазителят е включен, господине.

— Зная как да го използвам — огледа го внимателно и ми го върна. Аз си бях помислил, че ще поиска да го задържи. Тъй като той не го взе, реших да го предам на Дак, за да му го даде. Бонфорте ме по разпита за мен и ми каза, че не си спомня да ме е виждал някога да играя, но че е гледал моя баща в „Сирано“. Полагаше големи усилия да контролира неподчиняващите се мускули на устата си и речта му бе ясна, макар и затруднена.

После ме попита какво възнамерявам да правя сега. Казах му, че все още нямам никакви планове. Бонфорте кимна и рече:

— Ще видим. Има едно място за вас. Има работа за вършене — не спомена нищо за заплащане и това ме изпълни с гордост.

Бяха започнали да пристигат съобщения и той насочи вниманието си към стереовизора. Разбира се, съобщенията пристигаха от четиридесет и осем часа, тъй като външните светове и избирателите без собствени райони гласуват преди Земята, а дори и на самата Земя поради въртенето й един изборен „ден“ продължава повече от тридесет часа. Сега обаче се задаваха важните райони на големите земни масиви на Земята. От съобщенията от външните светове предния ден постепенно бяхме набрали голяма преднина, та на Родж му се бе наложило да ми обясни, че това нищо не значи; експанзионистите винаги бяха владели външните светове. Това, което беше от значение, бяха милиардите хора на Земята, които никога не бяха излизали в космоса и дори никога не си го бяха помисляли.

Ала ние се нуждаехме от всеки външен глас, който можехме да получим. Агарната партия[2] на Ганимед беше обрала всички гласове в пет от шестте избирателни района; тя беше част от нашата коалиция и Експанзионистката партия като такава не бе представила кандидати дори проформа. По-щекотливо беше положението на Венера, тъй като венерианците са разцепени на няколко дузини минипартийки, който се различават по такива фини теологически нюанси, дето едно човешко същество не е в състояние да разбере. Въпреки това ние очаквахме да получим по-голямата част от гласовете на местните жители — или пряко, или чрез партийни коалиции по-късно — и щяхме да получим на практика гласовете на всички човешки същества там. Бонфорте беше заявил, че ще иска отмяната на имперското ограничение местните жители да бъдат представлявани от хора в Нова Батавия; на Венера това ни донесе гласове; но все още не знаехме колко гласове ще ни коства на Земята.

Тъй като гнездата изпращаха в Събранието само наблюдатели, единствените гласоподаватели, за които се безпокояхме на Марс, бяха хората. Техните чувства бяха на наша страна, на своя противникът пък разполагаше с раздадените постове. При едно честно преброяване обаче ние очаквахме там да спечелим със сигурност.

Дак се бе изгърбил над логаритмичната си линийка до Родж; Родж седеше пред един голям чаршаф с някаква негова си сложна формула. Поне една дузина от гигантските метални мозъци из Слънчевата система тази нощ се занимаваха със същото, обаче Родж предпочиташе собствените си предвиждания. Веднъж ми бе казал, че може да се поразходи из някой избирателен район, да го „подуши“ и да даде не повече от два процента грешка в резултата. Струва ми се, че наистина можеше да го направи.

Док Чапек се бе облегнал назад, скръстил ръце на шкембето си и се бе отпуснал като земен червей. Пени се мотаеше насам-натам, кривеше всичко, което беше право, и обратното, и ни раздаваше напитки. Тя като че нито веднъж не погледна право към мен или към господин Бонфорте.

Никога по-рано не бях участвал в събиране за изборната нощ; те не приличат на никое друго. Усеща се уютната, топла хармония от изразходването на всички страсти. Наистина няма голямо значение как ще решат хората; ти вече си направил всичко, което си можал, сега си със своите приятели и другари и за известно време въпреки всеобщата възбуда, която покрива всичко като пудра захар, не изпитваш нито тревога, нито напрежение от пристигащите съобщения.

Не зная откога не съм прекарвал така добре.

Родж вдигна очи, погледна ме и каза на господин Бонфорте:

— Континентът е като люлка. Американците пробват водата с палеца на крака, преди да застанат на наша страна; единственият въпрос е: колко е дълбоко?

— Можеш ли да направиш една преценка, Родж?

— Все още не. О, имаме гласовете на мнозинството, но във ВС това може да се лашне в едната или другата посока с половин дузина места — той стана. — Мисля, че ще е по-добре да се пошляя из града.

Честно казано, в качеството си на „господин Бонфорте“ би трябвало да отида аз. Партийният водач определено би трябвало да се появи по някое време през нощта на изборите в главната квартира на партията. Аз обаче никога не бях ходил там, тъй като главната квартира е от онези места, където някой досадник може да те хване за копчето на сакото и дълго да ти губи времето с празни приказки, а имперсонацията ми можеше лесно да бъде разкрита. „Болестта“ ми беше послужила като извинение по време на кампанията и днешната нощ не си струваше риска, така че вместо мен щеше да иде Родж. Щеше да стиска ръце, да се усмихва и да дава възможност на превъзбудените момичета, които бяха свършили трудната и безкрайна канцеларска работа, да го прегръщат и да хълцат на рамото му.

— Ще се върна след час.

За да се включи целият състав и особено Джими Уошингтън, би се наложило дори и нашето малко събиране да бъде на долното равнище. Само че това нямаше как да стане, без да изключим самия господин Бонфорте от събирането. Останалите, разбира се, си бяха организирали свое собствено парти. Изправих се на крака.

— Родж, аз ще сляза с теб да кажа здрасти на харема на Джими.

— А? Нали знаете, че няма защо да го правите?

— Само че е редно, нали? И всъщност няма никакъв риск? — обърнах се към господин Бонфорте. — Какво ще кажете, господине?

— Имате горещото ми одобрение.

Слязохме с асансьора и минахме през тихите и празни жилищни помещения и през двата кабинета — моя и на Пени. Оттатък нейната врата беше лудница. Един стереоприемник, вкаран вътре с тази цел, гърмеше на пълна мощност, подът беше набоклучен и всеки пиеше, пушеше или и едното, и другото. Дори Джими Уошингтън държеше чаша в ръка, докато слушаше съобщенията. Не че я кусваше: той нито пиеше, нито пушеше. Несъмнено някой му я бе подал и той не я бе оставил. Джими притежаваше фино усещане какво е подходящо.

Направих един тур заедно с Родж, благодарих сърдечно и много искрено на Джими и се извиних, че се чувствам уморен.

— Ще се кача да си просна кокалите, Джими. Би ли ме извинил пред хората?

— Да, господине. Ще трябва да се пазите, господин министър.

Върнах се обратно, а Родж излезе по общодостъпните тунели.

Когато влязох в горната всекидневна, Пени сложи пръст на устните си, за да мълча. Бонфорте изглежда бе заспал и приемникът бе пуснат под сурдинка. Дак все още седеше пред него и попълваше числата на големия чаршаф в очакване да се върне Родж. Чапек не бе помръднал. Той ми кимна и вдигна чашата си към мен.

Изчаках Пени да ме снабди със скоч и вода и излязох на мехурестия балкон. Беше нощ — ни според часовника, и в действителност и Земята беше почти пълна — ослепителен диамант сред разкошно посипаните звезди. Потърсих Северна Америка и се опитах да открия малката точица, която бях напуснал само преди няколко седмици, както и да подредя емоциите си.

След малко се върнах вътре; лунната нощ направо те смазва. Малко по-късно се върна Родж и без да каже дума, седна зад работните си листове. Забелязах, че Бонфорте отново е буден.

Вече пристигаха критичните съобщения и всички мълчахме, за да не пречим на Родж с неговия молив и Дак с логаритмичната му линийка да работят. След много, много време Родж най-после бутна стола си назад.

— Готово, Шефе — рече той, без да вдига очи. — Вътре сме. Мнозинство с не по-малко от седем места, най-вероятно деветнадесет, възможно е и над тридесет.

След малка пауза Бонфорте попита:

— Сигурен ли си?

— Положително. Пени, пробвай някой друг канал и виж какво ще получим.

Отидох и седнах до Бонфорте; не можех да говоря. Той се пресегна и бащински ме потупа по ръката; двамата се загледахме в приемника. Първата станция, която Пени улови, заяви:

— … никакво съмнение за това, приятели; осем от роботските мозъци казват „да“, „Кюриак“ казва „може би“. Експанзионистката партия спечели решителна… — тя превключи на друга станция.

— … запазва временния си пост за още пет години. Господин Кирога не може да бъде открит, за да даде изявление, но неговият главен мениджър в Ново Чикаго потвърждава, че сегашната тенденция не може да бъде прео…

Родж стана и отиде до телефона; Пени намали звука толкова, че нищо не можеше да се чуе. Говорителят продължи да си отваря устата; той просто казваше с други думи това, което ние вече знаехме.

Родж се върна и Пени усили звука. Говорителят приказва още миг, млъкна, прочете нещо, което му бяха подали, и се обърна към нас с широка усмивка.

— Приятели и съграждани, сега ще ви представя за изявление премиер министъра!

Картината превключи на моята победна реч.

Седях там в пълно блаженство и с чувства също тъй пълно объркани, но само положителни, до болка положителни. Здравата бях поработил върху речта и го знаех: изглеждах изморен, запотен и тихо триумфиращ. Звучеше като импровизирана.

Тъкмо бях стигнал до: „Нека всички вървим напред със свобода за всички…“, когато зад мен дочух шум.

— Господин Бонфорте! — казах. — Док! Док! Ела бързо!

Господин Бонфорте загребваше с дясната си ръка към мен и много настойчиво се опитваше да ми каже нещо. Само че полза нямаше; нефелната му уста го подведе и неговата могъща, несъкрушима воля не успя да накара слабата плът да се подчини.

Взех го в прегръдките си — а той получи синдрома на Чейн-Стокс[3] и бързо почина.

* * *

Док Дак и Чапек смъкнаха долу тялото му с асансьора; — мен не ми биваше за нищо. Родж се качи и ме потупа по рамото, а после излезе. Пени бе слязла долу с другите. Отново излязох на балкона. Имах нужда от „свеж въздух“, макар и там въздухът да се напомпваше с машини, както във всекидневната. Все пак там изглеждаше по-свежо.

Бяха го убили. Враговете му го бяха убили също така явно, както ако го бяха промушили с нож в ребрата.Въпреки всичко, което бяхме сторили, въпреки рисковете, които бяхме поели, накрая те го бяха убили. „Убийство свръхподло“![4]

Чувствах се вътрешно мъртъв, вцепенен от потрес. Бях видял „самия себе си“ да умирам, бях видял отново смъртта на баща ми. Разбирах защо толкова рядко успяват да спасят единия от двойка сиамски близнаци. Бях изпразнен.

Не знам колко дълго съм стоял там. Накрая чух зад мен гласа на Родж.

— Шефе?

Обърнах се.

— Родж — казах натъртено, — не ме наричай така. Моля те!

— Шефе — настоя той, — нали знаете какво трябва да направите сега?

Главата ми се замая и лицето му се замаза. Не знаех какво говори — не исках да зная какво говори.

— Какво имаш предвид?

— Шефе — човек умира — но представлението продължава. Не можете да се откажете сега.

Главата ме болеше и очите ми отказваха да фокусират. Той сякаш ту се приближаваше, ту се отдалечаваше от мен, а гласът му не спираше да кънти:

— … лишиха го от шанса да довърши работата си. Така че вие ще трябва да я свършите вместо него. Вие ще трябва да го накарате отново да заживее!

Тръснах глава и яко се напрегнах да се стегна и да отговоря.

— Родж, ти не знаеш какво говориш. Това е абсурдно… смешно е! Аз не съм държавник. Аз съм само един скапан актьор! Правя физиономии и карам хората да се смеят. За друго не ми бива.

За мой ужас се чух да го казвам с гласа на Бонфорте.

Родж впери поглед в мен.

— Струва ми се, че засега се справяте добре.

Опитах се да изменя гласа си и да овладея положението.

— Родж, ти си разстроен. Когато се поуспокоиш, ще видиш колко е нелепо. Прав си, представлението продължава. Само че не по този начин. Това, което е редно да се направи — единственото, което трябва да се направи — е ти самият да заемеш мястото му. Изборите са спечелени и вие имате мнозинство — така че поеми властта и изпълнявай програмата.

Без да престава да ме фиксира с поглед, той тъжно поклати глава.

— Ако можех, щях да го сторя. Само че не мога. Шефе, помните ли тези проклети събрания на изпълнителния комитет? Вие ги принуждавахте да вървят в крак. Цялата коалиция се крепеше само на личното влияние и водачеството на един-единствен човек. Ако сега не продължите, всичко, за което той живя — и умря — ще се разпадне.

Нямах какво да отговоря — през последния месец и половина бях видял скритите подбуди и преплитането на интересите в политиката.

— Родж, дори и това, което говориш, да е истина, предлагаш невъзможно решение. Ние едва успяхме да запазим видимостта, като нагласяхме да се появявам само в много внимателно режисирани условия, и въпреки това за едната бройка не ни хванаха. Само че да продължим да го правим седмица след седмица, месец след месец и дори година след година, ако правилно съм те разбрал — не, това не може да се направи. Не е възможно. Аз просто не мога да го направя!

— Можете! — той се приведе към мен и убедено заяви:

— Ние го обсъдихме всички заедно и не по-лошо от вас знаем какви са рисковете. Само че вие ще имате възможността да се вживеете в това. Като за начало — две седмици в космоса. По дяволите, цял месец, ако искате! Ще се обучавате през цялото време — неговите записки, момчешките му дневници, албумите му за залепване на изрезки — направо ще се потопите в тях. А ние всички ще ви помагаме.

Аз не отговорих. Той продължи:

— Вижте, Шефе, вие вече знаете, че политическата личност не е един отделен човек, а цял отбор — отбор, който е свързан с общи цели и общи убеждения. Ние загубихме капитана на нашия отбор и трябва да си намерим друг. Отборът обаче все още е налице.

Чапек стоеше на балкона; не го бях видял да излиза там. Обърнах се към него:

— И ти ли си за това?

— Да.

— Това е ваш дълг — добави Родж.

Чапек бавно каза:

— Аз не бих стигнал чак дотам. Надявам се, че ще го направиш. Само че, дявол го взел, няма да играя ролята на твоя съвест. Аз вярвам в свободната воля, колкото и фриволно да звучи това е устата на един медик — и се обърна към Клифтън:

— По-добре да го оставим сам, Родж. Той знае. Сега всичко зависи от него.

Но макар и да излязоха, все още не ми било писано да остана сам. Пристигна Дак. За мое облекчение и голяма благодарност той не ме нарече „Шефе“.

— Здравей, Дак.

— Здраво — една минута той мълчаливо пуши и гледа звездите. После се извърна към мен. — Синко, вече минахме заедно през някои неща. Сега те познавам и по всяко време ще те подкрепя с пистолет, пари или юмруци, без да попитам защо. Ако сега решиш да се разкачиш, и с дума няма да те упрекна и няма да си разваля мнението за теб. Ти най-благородно направи всичко, което можеше да направиш.

— Ъ-ъ, благодаря, Дак.

— Още една дума и се изпарявам. Само си помисли за това: ако решиш, че не можеш да го направиш, тези гадни отрепки, които са му промили мозъка, ще победят. Въпреки всичко ще победят — и той влезе в стаята.

Почувствах, че умът ми се разкъсва надве — а сетне се отдадох на чисто самосъжаление. Не беше честно! Аз имах да живея собствения си живот. Бях на върха на силата си, най-големите ми професионални триумфи бяха пред мен. Не беше редно да очакват да се самопогреба, може би за години, в анонимността на ролята на друг човек — докато публиката ме забрави, докато ме забравят продуцентите и театралните агенти — и вероятно помислят, че съм умрял.

Не беше честно. Искаха прекалено много.

После се измъкнах оттам и известно време не мислих за нищо. Майката Земя все още бе ведра, красива и непроменена в небето; чудех се как ли изглеждат там тържествата в изборната нощ. Марс, Юпитер и Венера се виждаха, подредили се като награди сред зодиака. Естествено, не можех да видя Ганимед, нито пък самотната колония отвъд Плутон.

„Светове на надеждата“ ги бе нарекъл Бонфорте.

Само че той бе мъртъв. Беше си отишъл. В разцвета на силите му го бяха лишили от първородното му право на живот. Беше мъртъв.

Бяха ме помолили да го пресъздам, да го накарам да оживее отново.

Можех ли да го сторя? Можех ли да се издигна до благородните му изисквания? Какво би поискал той от мен? Какво би направил Бонфорте, ако той беше на мое място? През цялата кампания се питах отново и отново: „Какво би направил Бонфорте?“

Някой помръдна зад мен. Обърнах се и видях Пени. Погледнах я и попитах:

— Те ли те изпратиха? Дойде да ме убеждаваш ли?

— Не.

Не добави нищо повече и като че ли не очакваше да й отговоря. Не се поглеждахме. Мълчанието си проточи. Накрая аз рекох:

— Пени? Ако се опитам да го направя… ще ми помогнеш ли?

Тя изведнъж се обърна към мен.

— Да. О, да, Шефе! Ще помагам!

— Тогава ще опитам — казах смирено.

* * *

Всичко по-горе написах преди двадесет и пет години, за да се оправя в собственото си объркване. Опитах се да кажа истината, без да се щадя, защото записките не бяха предназначени да ги чете някой друг освен мен и моя терапевт, доктор Чапек. Странно е след четвърт век да препрочиташ глупавите и емоционални слова на онзи млад мъж. Аз го помня, макар да ми е трудно да осъзная, че някога аз съм бил той. Жена ми Пинелъпи твърди, че го помни по-добре, отколкото го помня аз — и че никога не е обичала никого другиго. Ето така ни променя времето.

Установявам, че мога „да си спомня“ предишния живот на Бонфорте по-добре, отколкото си спомням моя истински живот като тази твърде трогателна личност, Лорънс Смит, или както той обичаше да се нарича, „Великият Лоренцо“. Дали това ме прави ненормален? Може би шизофреничен? Ако е тъй, то това е една лудост, която е необходима за ролята, която ми се наложи да играя, тъй като за да може Бонфорте отново да оживее, този позападнал актьор трябваше да бъде потиснат — напълно потиснат.

Луд или не, аз съзнавам, че някога той е съществувал и че аз съм бил той. Всъщност той никога не е имал особен успех като актьор — макар да си мисля, че понякога е бил даряван с истинската лудост. Той направи финалното си излизане напълно в своя стил; някъде имам изрезка от един пожълтял вестник, в която се казва, че е бил „открит мъртъв“ в една хотелска стая в Джърси сити — от свръхдоза сънотворни таблетки, очевидно взети в пристъп на униние, тъй като неговият импресарио заявил, че от няколко месеца той не бил получавал роля. Лично аз смятам, че не би трябвало да споменават, че е бил без работа; ако не е клевета, то най-малкото е жестоко. Между другото, датата на изрезката доказва, че той не би могъл да бъде в Нова Батавия или където и да е другаде по време на кампанията от петнадесета година.

Предполагам, че бих могъл да я изгоря.

Само че днес не е останал жив никой, който да знае истината, освен Дак и Пинелъпи… като се изключат хората, които убиха тялото на Бонфорте.

Досега аз три пъти получавах и изгубвах властта и вероятно сегашният ми мандат ще ми бъде последният. Първият път изхвърчах, когато най-накрая вкарахме извънземните — венерианците, марсианците и онези от външните спътници на Юпитер — във Великото събрание. Само че нечовеците са си все още там, а аз пак се върнах. Хората могат да поемат известно количество реформи, а след това поискват почивка. Реформите обаче остават. Всъщност хората не желаят промяна, никаква промяна — а и ксенофобията има много дълбоки корени. Само че ние прогресираме, ние трябва да прогресираме — ако искаме да излезем сред звездите.

И аз отново и отново се питам: „Какво би направил Бонфорте?“ Не съм сигурен дали отговорите ми винаги са били верни (при все че що се отнася до трудовете му, съм сигурен, че съм най-добре начетеният студент в цялата Слънчева система). Но се опитах да остана в характера на неговата роля. Преди много време някой — Волтер? — някой бе казал: „Ако един ден Сатаната замести Бога, той ще установи, че е необходимо да приеме атрибутите на божествеността.“

Никога не съм съжалявал за изгубената си професия. В известен смисъл аз не съм я изгубвал; Вилем беше прав. Освен ръкоплясканията има и друг вид аплодисменти, а и винаги съществува онази топлинка от доброто изпълнение. Струва ми се, че съм се опитал да създам съвършено произведение на изкуството. Вероятно не съм успял напълно — но мисля, че баща ми би го оценил като „добро изпълнение“.

Не, не съжалявам, макар тогава да бях по-щастлив — или поне спях по-добре. Но съществува дълбоко задоволство в това да правиш всичко, което е по силите ти за осем милиарда души.

Може би техният живот няма космическо значение, но те имат чувства. И могат да страдат.

Бележки

[1] Текстът на тази бележка под черта ще бъде допълнително уточнен. — Бел. прев.

[2] Не е грешка: не става дума за земеделие, а вероятно за водораслото агар-агар. — Бел. прев.

[3] Редуващи се цикли на дълбоко, бързо и повърхностно, бавно дишане, характерни при сърдечен удар или състояние на кома. — Бел. прев.

[4] „Хамлет“, първо действие, пета сцена. — Бел. прев.

Край
Читателите на „Двойна звезда“ са прочели и: