Робърт Хайнлайн
Двойна звезда (3)

3

Никога не се бях забърквал в политиката. Баща ми ме бе предупреждавал да не го правя. „Дръж се надалеч от нея, Лари“ — авторитетно говореше той. „Известността, която получаваш по този начин, е лоша известност. Селяндурите не я харесват.“ Никога не бях гласувал — дори и след като поправката в конституцията от ’98 улесни хората без определено местоживеене (което, разбира се, включва повечето членове от занаята) да упражняват избирателните си права.

Както и да е, доколкото дотогава бях имал някакви политически предпочитания, те определено не се скланяха към Бонфорте. Смятах, че е опасен човек и че е напълно възможно да е предател на човечеството. Идеята да застана да бъде убит вместо него ми се виждаше — как ли да се изразя? — отблъскваща.

Само че каква роля!

Бях играл веднъж главната роля в L’Aiglon^[1] и бях играл Цезар в единствените две пиеси за него, които заслужават това име. Но да изиграя такава роля в живота — че това е достатъчно, за да проумееш как човек може да иде на гилотината вместо някой друг — само заради възможността да изиграе, макар и само за няколко минути, изискващата върховно внимание роля, за да създаде върха, съвършенството, творение на изкуството.

Чудех се кои ли са били тези мои колеги, които не са устояли на изкушението при по-раншните случаи. Беше сигурно, че са били артисти, макар единствената почит, отдадена на успеха на техните превъплъщения, да е била самата им анонимност. Опитах се да си припомня кога точно бяха по-ранните покушения срещу живота на Бонфорте и кои колеги, способни да изиграят ролята, бяха умрели или изчезнали по него време. Беше безсмислено. Не само че не бях много сигурен за подробностите от съвременната политическа история, но и актьорите се губят от погледа просто подтискащо често; дори и за най-добрите сред нас това е несигурна професия.

Установих, че внимателно изучавам характеризацията.

Разбирах, че бих могъл да я изиграя. По дяволите, бих могъл да я изиграя с вързана дясна ръка и с миризма на пушек иззад кулисите. Преди всичко, нямаше никакъв проблем с физиката: Бонфорте и аз бихме могли да си разменим дрехите, без те да получат и гънчица. Тия хлапашки конспиратори, дето ме бяха отвлекли, бяха страхотно преувеличили важността на физическото сходство, доколкото то нищо не значи, ако не е подкрепено от умение — и ако актьорът е даровит, въобще няма нужда да е толкова голямо. Все пак признавам, че физическата прилика наистина помага и че глупавата им игра с компютъра бе довела (съвсем случайно!) до избирането на истински артист, който освен това по мерки и структура на костите се бе оказал направо близнак на политика. Профилът на Бонфорте бе досущ като моя; дори ръцете му бяха дълги, тесни и аристократични като моите — а ръцете са по-трудни за имитиране от лицата.

Онова накуцване, вероятно резултат от някое от покушенията срещу него — хе, нищо работа! След като го погледах няколко минути, знаех, че бих могъл да стана от койката (при едно же, разбира се) и да тръгна по съвършено същия начин, без изобщо да се налага да мисля за това. Жестът, с който си почесваше ключицата и после леко бръсваше брадичката си, почти неуловимият тик, предшестващ всяко негово изречение — подобни неща не бяха проблем; — те се просмукваха в подсъзнанието ми като вода в пясъка.

Наистина той бе петнадесет-двадесет години по-възрастен от мен, но по-лесно е да играеш ролята на по-възрастен човек, отколкото на по-млад. Във всеки случай, за един актьор възрастта е просто въпрос на вътрешна нагласа; тя няма нищо общо със равномерната стъпка на катаболизма.

За двадесет минути вече бих могъл да го играя по митинги или да чета реч вместо него. Само че, доколкото схващах, ролята не се свеждаше само до такава интерпретация; Дак бе намекнал, че аз ще трябва да убедя и хората, които го познаваха добре, може би дори в интимни обстоятелства. Това е неизмеримо по-трудно. Слага ли захар в кафето си? Ако слага, колко? С коя ръка си пали цигарата и с какъв жест? Още докато формулирах въпроса, получих отговора и го вкарах дълбоко в мозъка си; изображението пред мен запали цигара по начин, който ме убеди, че години наред е използвал кибрит и старомодни евтини цигари, преди те да изчезнат под напора на така наречения прогрес.

Най-лошото от всичко бе, че човек не е една-единствена сложна структура; за всеки, който го познава, той представлява различна структура — а това означава, че за да бъде успешно, едно превъплъщение, една имперсонализация трябва да се променя за всяка „публика“ — за всеки познат на човека, който бива имперсонализиран. Това е не просто трудно, това е статистически невъзможно. Съвсем дребни детайли могат да ти сложат марка. Какви общи спомени има твоят възложител със своя познат Джон Джоунс? А със стотина или хиляда Джон Джоунсовци? Откъде би могъл да знае това един имперсонатор?

Актьорската игра per se^[2], както и всяко друго изкуство, представлява процес на резюмиране, на запазване само на важния детайл. Само че при една имперсонализация важен може да бъде всеки детайл. С времето дори нещо толкова глупаво, както например да не хрупаш целина, може да издаде тайната.

После с мрачна убеденост си спомних, че вероятно изпълнението ми ще трябва да е убедително само докато някой снайперист ми пусне едно мънисто.

Въпреки това продължавах да изучавам човека, когото трябваше да замествам (а какво друго бих могъл да направя?), когато вратата се отвори и чух как се обади Дак — този път собственолично, а не по уредбата:

— Има ли някой вкъщи?

Светлините се запалиха, тримерното изображение избледня и изчезна и аз се почувствах като че ли са ме изтръгнали насила от сън. Обърнах глава: младата жена, която бяха нарекли Пени, правеше усилия да повдигне главата си от другото хидравлично легло, а на касата на вратата се бе подпрял Дак.

Погледнах го и учудено казах:

— Как се изхитряваш да стоиш прав?

Част от ума ми, професионалната част, която работи независимо от останалата, вече си отбелязваше как стои той и нанасяше данните в ново чекмедженце, означено: „Как един мъж стои изправен при две же“.

Той ми се ухили.

— Нищо сложно. Нося ортопедични подложки.

— Хмммм!

— Ако искаш, можеш да се изправиш. Обикновено разкандърдисваме пасажерите да стават от поддържащите съдове, когато горим с някъде над едно и половина же — прекалено голям е шансът някой идиот да се спъне в собственото си стъпало и да си счупи крака. Веднъж обаче видях един наистина як като щангист тип да се измъква от пресата и да се разхожда при пет же — само че после много-много не го биваше. Две же обаче не е кой знае какво — все едно, че носиш друг на гърба си — и той погледна младата дама. — Обясни ли му всичко, Пени?

— Той още нищо не е питал.

— Тъй ли? Лоренцо, аз те мислех за юнак, който иска да знае всички отговори.

Свих рамене.

— В момента не виждам какво значение има, след като е очевидно, че няма да живея достатъчно дълго, за да ги оценя.

— Ъ? От какво си се вкиснал, синко?

— Капитан Броудбент — заявих с горчива нотка в гласа си, — нямам възможността да се изразя подобаващо в присъствието на една дама; поради това не мога адекватно да обсъдя твоите предци, лични навици, морал и накъде си се запътил. Да речем, че съм разбрал в какво си ме подлъгал да се набутам още от мига, в който научих кой е човекът, в когото трябва да се превъплъщавам. Ще се задоволя само с един въпрос: кой ще се опита да убие Бонфорте? Даже и една глинена паничка би трябвало да има правото да знае кой стреля по нея.

За пръв път видях Дак изненадан. Сетне той се разсмя толкова силно, че ускорението изглежда му дойде в повече: плъзна се на палубата и подпря гръб на стената, без да спира да се смее.

— Нищо смешно не виждам — сърдито рекох аз.

Той млъкна и си изтри очите.

— Лори, синко, наистина ли мислиш, че съм те взел да те използвам за мамец?

— Че то е очевидно — и му обясних моите заключения за по-раншните покушения.

Той има благоразумието да не се разсмее отново.

— Разбирам. Ти мислиш, че тази работа е нещо като да те държат да опитваш ястията преди някой крал от Средновековието. Ще трябва да те извадим от заблудата: не мисля, че играта ти ще се подобри, ако си въобразяваш, че сигурно ще те погребат там, където си застанал. Слушай, аз съм с Шефа от шест години и знам, че той никога не е използвал дубльор… Въпреки това присъствах в два от случаите, когато се опитаха да го убият — и единия път аз застрелях платения убиец. Пени, ти си била с Шефа повече време. Използвал ли е някога дубльор преди това?

Тя студено ме изгледа.

— Никога. Самата идея, че Шефа би оставил някой да се изложи на опасност вместо него… ако искаш да знаеш, би трябвало да ти ударя един шамар!

— Спокойно, Пени — меко каза Дак. — И двамата имате да вършите работа, а ти ще трябва да работиш с него. Освен това ако се гледа отстрани, погрешното му предположение не е толкова глупаво. Между другото, Лоренцо, това е Пинелъпи Расъл. Тя е личната секретарка на Шефа, което я прави твой главен треньор.

— За мен е чест да се запозная с вас, мадмоазел.

— Бих искала да можех да кажа същото.

— Я си дръж езика, Пени, че иначе ще ти опердаша кръглото дупенце — при две же. Лоренцо, признавам, че да дублираш Джон Джоузиф Бонфорте не е така безопасно, както да се возиш в инвалидна количка — по дяволите, и двамата знаем, че на няколко пъти се опитваха да прекратят застраховката му за живот. Само че този път не се боим от това. Всъщност този път по политически причини, които ей сега ще разбереш, юнаците, срещу които се борим, няма да се осмелят да убият Шефа, нито пък да те убият теб, когато го дублираш. Те играят грубо — знаеш го! — и биха убили мен или дори Пени, стига да получат и най-малката изгода. Ако можеха да те докопат сега, биха те убили моментално. но когато се появиш като Шефа пред публика, ще бъдеш в безопасност; обстоятелствата ще са такива, че няма да могат да си позволят да те убият.

Той се вгледа в лицето ми.

— Е?

Поклатих глава.

— Не те разбрах.

— Не си, но ще ме разбереш. Работата е доста сложна и включва и марсианския възглед върху нещата от живота. Приеми го като даденост; преди да сме стигнали, ще знаеш всичко по въпроса.

На мен все още продължаваше да не ми харесва. Досега Дак не ми бе казал нито една явна лъжа, за която да разбера, но както се убедих от горчивия си опит, той би могъл успешно да ме излъже, като не ми каже всичко, което му бе известно. Казах му:

— Виж какво, нямам никаква причина да ти вярвам или да вярвам на тази млада дама — надявам се, че ще ме извините, госпожице. Само че макар и въобще да не харесвам господин Бонфорте, той има репутацията, че е досадно и дори противно честен. Кога ще мога да говоря с него? Веднага щом кацнем на Марс?

Грозното приветливо лице на Дак внезапно помрачня от тъга.

— Опасявам се, че не. Пени не ти ли каза?

— Какво да ми каже?

— Синко, че нали за това ни трябва дубльор на Шефа. Те го отвлякоха.

* * *

Главата ме болеше — може би от двойната тежест, може би от прекалено многото шокове.

— Сега вече знаеш — продължи Дак. — Знаеш защо Джок Дюбоа не искаше да ти се доверя, преди да сме излетели. Това е най-голямата новина от първото кацане на Луната, а ние я пренебрегваме и ще си скъсаме задниците само и само никога да не се разбере. Надяваме се да те използваме, докато го намерим и върнем обратно. Всъщност ти вече си започнал своята имперсонализация. Този кораб не е „Бягай“; а „Том Пейн“^[3] — частната яхта и пътуващата канцелария на Шефа. „Бягай“ е паркиран в орбита около Марс, а транспондерът^[4] му предава опознавателния сигнал на „Томи“ — нещо, което знаят само капитанът и офицерът по комуникациите — докато яхтата си запретна полите и хукна към Земята, за да вземе заместник за Шефа. Започваш ли да загряваш, синко?

Признавам, че не загрявах.

— Да, но… слушай, капитане, ако политическите врагове на господин Бонфорте са го отвлекли, защо го пазите в тайна? Бих очаквал да крещите колкото ви глас държи.

— На Земята така и щяхме да направим. В Нова Батавия и на Венера — също. Само че си имаме работа с Марс. Знаеш ли легендата за Кккахграл Млади?

— Ъ? Опасявам се, че не.

— Трябва да я проучиш; от нея ще разбереш какво движи един марсианец. Накратко казано, преди хиляди години това момче Ккках трябвало да се появи в даден момент на определено място, за да бъде удостоено с много висока чест — нещо като да го направят рицар. Макар и не по своя вина (от наша гледна точка) то не успяло да стигне навреме. Очевидно единственото, което можело да се направи, било да го убият — така е според марсианските стандарти. Ала поради младостта му и забележителните му заслуги някои от там присъстващите радикали започнали да спорят, че трябва да му се даде възможност да се върне и да започне отново. Кккахграл обаче не бил съгласен на такова нещо. Той настоял на правото си сам да бъде обвинител в случая, спечелил делото и бил екзекутиран. Което го прави самото въплъщение, светеца-покровител на онова, което на Марс се смята за уместно…

— Но това е лудост!

— Нима? Ние не сме марсианци. Те са много стара раса и са си разработили такава система от морални задължения и норми, която да обхваща всяка възможна ситуация — те са възможно най-големите формалисти. В сравнение с тях древните японци с техните giri и gimi^[5] са направо анархисти. Марсианците нямат „правилно“ и „неправилно“. Вместо това имат „уместно“ и „неуместно“ — повдигнати на квадрат, на куб и натоварени със сос от же-та. Но това, което има отношение към проблема, е, че тъкмо се канеха да приемат Шефа в гнездото на самия Кккахграл Млади. Сега загря ли?

Все още не загрявах. Според мен този Ккках беше един от най-гнусните образи от Le Grand Guignol^[6]. Броудбент продължи:

— Работата е съвсем проста. Шефа вероятно е най-големият практик-изследовател на марсианските обичаи и психология. Той от години се подготвя за това. Щом в сряда в Лакус Соли^[7] настъпи пладне по местно време, ще започне церемонията по осиновяването. Ако Шефа е там и направи каквото се иска от него, всичко е тип-топ. Ако не е там — а няма абсолютно никакво значение защо го няма — името му е опозорено по цял Марс, във всяко гнездо от полюс до полюс, а най-големият междупланетен и междурасов политически удар, който някога е бил замислян, се издънва с все сила. Нещо по-лошо — това ще даде обратен резултат. Предполагам, че най-малкото, което ще се случи, е Марс да се оттегли дори от сегашната си съвсем халтава асоциация с Империята. Далеч по-вероятно е да последват репресалии и хората да бъдат избити — може би всички хора на Марс. Сетне екстремистите от Партията на човечността ще си разиграят коня и Марс ще бъде вкаран в Империята насила — само че едва след като всички марсианци бъдат мъртви. И всичко ще се задейства само защото Бонфорте не е успял да се появи на церемонията по осиновяването… Марсианците приемат тези неща много сериозно.

Дак напусна също тъй внезапно, както се бе появил, и Пинелъпи Расъл пак включи прожекционния апарат. С раздразнение се сетих, че бих могъл да го попитам какво пречи на нашите врагове просто да убият мен, щом единственото, което е необходимо, за да обърнат политическата каручка, е да попречат на Бонфорте (самолично или чрез своя дубльор) да присъства на някаква варварска марсианска церемония. Аз обаче бях забравил да попитам — може би подсъзнателно се боях да не получа отговор.

Скоро обаче отново заизучавах Бонфорте — наблюдавах движенията и жестовете му, напипвах израженията му, тихо налучквах тоновете на гласа му — докато се носех в усамотената топла унесеност на артистичното усилие. Вече бях „влязъл в неговата глава“.

Изскочих обаче оттам паникьосан, когато образите се смениха със сцена, представяща Бонфорте заобиколен от марсианци, които го докосваха със своите псевдокрайници. Бях се потопил така дълбоко във филма, че на практика ги усещах аз самият — и вонята беше непоносима. Изхърках, сякаш ме душеха, и заразмахвах сгърчени пръсти към изображението.

— Изключи го!

Ламите светнаха и картината изчезна. Госпожица Расъл ме гледаше.

— Какво ти става, за бога?

Опитвах се да си поема дъх и да престана да треперя.

— Госпожице Расъл… много съжалявам… само че, моля… не включвайте това отново. Не мога да понасям марсианци.

Тя ме изгледа като че ли не можеше да повярва на това, което вижда, но все пак някакси го презира.

— Аз им казах — разчленено и бавно произнесе тя, — че тоя смешен план няма да сработи.

— Много съжалявам. не мога да се удържа.

Вместо отговор тя тежко се измъкна от пресата за сайдер. При две же не вървеше така лесно, като Дак, но все пак се справи. Излезе, без да каже ни дума повече, и затвори вратата зад себе си.

Не се върна. Вместо нея на вратата се показа един мъж, който изглеждаше сякаш обитава гигантска проходилка.

— Здраво, младеж! — избоботи той. Беше около шестдесетака, доста пълен и приветлив; нямах нужда да видя дипломата му, за да разбера, че това е част от добрите му обноски към болните.

— Как сте, господине?

— Достатъчно добре. При по-малко ускорение съм по-добре — и той хвърли един поглед надолу към приспособлението, в което бе увързан. — Как ти се струва моя самоходен корсет? Може и да не е много елегантен, но снема част от напрежението от сърцето ми. Между другото, просто за да спазим процедурата: аз съм доктор Чапек, личният лекар на господин Бонфорте. Аз зная кой си ти. Какво е това, дето го чух за теб и марсианците?

Опитах се да му обясня ясно и без емоции.

Доктор Чапек кимна.

— Капитан Броудбент би трябвало да ми каже. Щях да изменя твоята индоктринационна програма. Капитанът по свой собствен начин е компетентен младеж, само че понякога мускулите му изпреварват главата… Той е толкова идеално нормален екстроверт, че направо ме плаши. Както и да е, нищо лошо не се е случило. Господин Смайд, искам твоето разрешение да те хипнотизирам. Имаш думата ми на лекар, че ще използвам хипнозата единствено, за да ти помогна по този въпрос и че по никакъв начин няма да бърничкам в твоята личностна цялост — докторът измъкна един старомоден джобен часовник от ония, които са като отличителен знак за професията му, и се зае да ми мери пулса.

Аз отговорих:

— С готовност ви давам разрешението си, господине, само че от това няма да има никаква полза. Не подлежа на хипнотизиране.

По времето, когато показвах моя менталистки номер, аз самият бях изучавал техники за хипнотизиране, но моите учители така и нямаха късмета да ме хипнотизират. За подобен номер мъничко хипноза е от голяма полза, особено ако местната полиция не вдига прекалена патардия за законите, с които ни обременява медицинската асоциация.

— Така ли? Е, тогава ще се опитаме да направим каквото ни е по силите. Да речем, че ще се отпуснеш, за да се почувстваш удобно и ще поговорим за твоя проблем — той продължаваше да държи часовника си, като си играеше с него и извиваше верижката му, и след като бе престанал да ми мери пулса. Понечих да му го кажа, понеже отразяваше в очите ми светлината от лампата над главата ми, но реших, че това вероятно е някакъв нервен навик, който той не съзнава, и че всъщност е нещо прекалено тривиално, та да обръщам внимание за него на един непознат.

— Отпуснат съм — уверих го. — Питайте ме за каквото желаете. Или ако предпочитате, минете на свободни асоциации.

— Просто остави съзнанието си да блуждае — меко рече той. — При две же се чувстваш тежък, нали? Аз самият обикновено ги проспивам. При такова ускорение кръвта се оттича от мозъка и човек става сънлив. Ей ги, пак започнаха да ускоряват двигателя. Ще трябва всички да поспим… Ще се усетим тежки… Ще трябва да заспим…

Понечих да му кажа, че ще е по-добре да остави часовника си, или той ще му падне от ръката, но вместо това заспах.

* * *

Когато се събудих, другата ускорителна койка бе заета от доктор Чапек.

— Здраво, юнак — приветства ме той. — Уморих се от тая проклета проходилка и реших да се опъна тук и да разпределя напрежението.

— Пак ли сме на две же?

— А? О, да! На две же сме.

— Съжалявам, че се отнесох. Колко време съм спал?

— Не много. Как се чувстваш?

— Чудесно. Всъщност прекрасно съм си отпочинал.

— Често пъти има такъв ефект. Искам да кажа голямото ускорение. Искаш ли да погледаш още филмчета?

— Ами да, щом казваш, докторе.

— Добре — той се пресегна и помещението отново се затъмни.

Бях се приготвил за идеята, че ще ми показва още филми с марсианци; бях решил да не се паникьосвам. В края на краищата много пъти бях намирал за нужно да се преструвам, че ги няма; положително един филм с марсианци не би трябвало да ми повлияе толкова — просто предния път бях изненадан.

Действително бяха стереофилми за марсианците — както със, така и без господин Бонфорте. Открих, че мога да ги изучавам с дистанциран ум, без ужас или отвращение.

Изведнъж осъзнах, че ми е приятно да ги гледам!

Издадох някакво възклицание и Чапек спря филма.

— Някакъв проблем?

— Докторе… ти си ме хипнотизирал!

— Нали ми каза.

— Но аз не мога да бъда хипнотизиран.

— Съжалявам да го чуя.

— Ха, значи си успял. Не съм толкова тъп да не го разбера.

После добавих:

— Хайде пак да погледаме тези филми. Направо не ми се вярва.

Той ги пусна, а аз се загледах и зачудих. Ако човек ги погледнеше без предразсъдъци, марсианците не бяха противни; не бяха дори грозни. Всъщност те притежаваха същата старовремска грация като някоя китайска пагода. Вярно, формата им не беше човешка, но пък и райската птица също не е човекоподобна — а райските птици са най-прекрасните живи създания.

Започнах също и да разбирам, че псевдокрайниците им могат да са много изразителни; техните тромави жестове се отличаваха с клатушкащата се дружелюбност на малките кутрета. Сега знаех, че цял живот съм гледал на марсианците през тъмните очила на омразата и страха.

Разбира се, размишлявах аз, все още ще трябва да привиквам на зловонието им, обаче… — и в тоя момент внезапно осъзнах, че ги надушвам, надушвам тази миризма, която не може да бъде сбъркана — и тя не ме дразни ни най-малко! Всъщност направо я харесвах.

— Докторе! — извиках. — Тази машина има приставка за миризми, нали?

— А? Не вярвам. Не, сигурен съм, че няма — прекалено голямо паразитно тегло за една яхта.

— Но тя би трябвало да има. Много ясно ги подушвам.

— О, да — той придоби леко засрамен вид. — Слушай, юнак, направих ти нещо, дето се надявам, че няма да ти причини никакво неудобство.

— Моля?

— Докато се ровичкахме в черепа ти, стана ясно, че голяма част от невротичната ти ориентация към марсианците се стартира от тяхната телесна миризма. Нямах време да пипам издъно, така че трябваше да я компенсирам. Помолих Пени — това е хлапачката, която беше тук преди това — да ми заеме малко от парфюмите, които използва. Опасявам се, друже, че отсега нататък марсианците ще ти миришат на парижки развлекателен дом. Ако разполагах с време, щях да използвам някоя по-домашна приятна миризма, например на зрели ягоди или на топъл кейк със заливка, но ми се налагаше да импровизирам.

Подуших. Да, наистина миришеше на тежък и скъп парфюм — и все пак, по дяволите, това несъмнено беше вонята на марсианците.

— Харесва ми.

— Къде ще ходиш да не ти харесва.

— Но ти трябва да си излял тук цяло шишенце. Всичко е просмукано с него.

— Ъ? Нищо подобно. Просто преди половин час размахах запушалката под носа ти, а сетне върнах шишенцето на Пени и тя си го отнесе — той също подуши. — Сега миризмата е изчезнала. „Сластта на джунглата“ — така пишеше на шишенцето. Трябва да е имало много мускус в него. Обвиних Пени, че се опитва да предизвика у екипажа наркомания към космоса, а тя само ми се изсмя — той се пресегна и изключи стереокиното. — Засега ни е достатъчно. Искам да се заемеш с нещо по-полезно.

Когато изображението избледня, с него изчезна и миризмата — също както при приставките за миризма. Трябваше да призная пред себе си, че всичко туй ставаше в ума ми. Само че като актьор аз и без друго съзнавах тази истина.

Когато след няколко минути Пени се върна, тя миришеше досущ като марсианец.

И това ми харесваше.