Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man in the High Castle, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 46 гласа)
Допълнителна корекция
moosehead (2011)
Допълнителна корекция
hammster (2016)
Допълнителна корекция
Nomad (2016)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЧОВЕКЪТ ВЪВ ВИСОКИЯ ЗАМЪК Фантастичен роман. 1993. Изд. Бард, София. Избрана световна фантастика, No.2. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [The Man in the Hight Castle / Philip K. DICK]. Предговор: Пътят към Високия замък, Юлиян СТОЙНОВ — с.5–10. Печат: Абагар, Велико Търново. Формат: 84/108/32 (125×195 мм.). Печатни коли: 32. Офс. изд. Тираж: 3 000 бр. С мека и твърда корица и с подв. Страници: 352. (224 с.) Цена: 38.00 лв. ISBN: 954-585-002-3 (ISBN: 590).


По-долу е показана статията за Човекът във високия замък от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Човекът във високия замък
The Man in the High Castle
Автор Филип Дик
Първо издание 1 януари 1962 г.
Flag of the United States.svg САЩ
Оригинален език английски
Жанр фантастика
Вид роман
Човекът във високия замък в Общомедия

„Човекът във високия замък“ (на английски: The Man in the High Castle) е фантастичен роман написан от американския писател Филип К. Дик през 1962 г. Жанрово книгата може да бъде определена като алтернативна история.

Действието в романа се развива в САЩ през 1962 г., петнадесет години след като страните от Оста са победили съюзниците във Втората световна война. Америка се е адаптирала към начина на живот наложен от Нацистка Германия и Японската империя.[1]

Книгата не е първата в този жанр, но става една от най-известните в него. Романът печели награда Хюго през 1963 г. и прави Филип К. Дик известен в кръговете на писатели фантасти.

„Човекът във високия замък“ на български език

1993 — Издателство: „Бард“. Превод: Юлиян Стойнов. ИСФ №2[2]

Източници

  1. Pringle, David. The Ultimate Guide to Science Fiction. London, Grafton Books Ltd., 1990. ISBN 0-246-13635-9. с. 193..
  2. Човекът във високия замък (1993)

Външни препратки

1

Вече близо седмица мистър Р. Чайлдан следеше нетърпеливо пощата. Но от ценния колет от Скалистите планини нямаше и следа. Когато в петък сутринта той отключи вратата на своя магазин и на пода в краката му отново имаше само писма, мистър Чайлдан си помисли: „Предстои ми среща с един разгневен клиент“.

Срещу пет цента той си наля от автомата на стената чашка чай, след това грабна парцала и кофата и се зае да чисти пода. Не след дълго „Американ Артистик Хендкрафтс[1] Инк“ беше готов за работа — витрината блестеше от чистота, в касата имаше достатъчно дребни монети, вазата бе пълна със свежи цветя, а някъде отзад се носеше приятна музика. Чайлдан хвърли поглед навън. Широкият тротоар на „Монтгомъри стрийт“ бе изпълнен със забързани хора. Далеч на отвъдния край се мярна кабинката на градския лифт и Чайлдан я проследи с възхищение. Жени, облечени в красиви разноцветни манта от коприна — нима човек би могъл да откъсне очи от тях? Наложи се — в този момент иззвъня телефонът. Чайлдан вдигна слушалката.

— Да — обади се насреща познат глас и сърцето му замря. — Говори мистър Тагоми. Пристигна ли най-сетне моят плакат за набиране на доброволци в Гражданската война, сър? Бъдете така добър да си спомните, обещахте го още миналата седмица — гласът бе нервен, раздразнителен, сякаш принудително вежлив. — Не ви ли дадох съответен депозит, мистър Чайлдан, сър, във връзка с тази моя поръчка? Виждате ли, плакатът е предназначен за подарък. Вече обясних това. За един клиент.

— Мистър Тагоми — поде развълнувано Чайлдан, — положих максимални усилия, изцяло на собствени разноски, за да открия и доставя от друг щат нужния ви подарък…

Но Тагоми го прекъсна:

— Значи не е пристигнал.

— Не, мистър Тагоми. Сър.

Настъпи вледеняваща пауза.

— Не мога да чакам повече — каза Тагоми.

— Не, сър — Чайлдан хвърли навъсен поглед през витрината на магазина към слънчевия ден навън и небостъргачите на Сан Франциско.

— Заместител, тогава. Вашата препоръка, мистър Чайл-дан? — не беше само акцента, мистър Тагоми преднамерено произнесе по този начин името му. Обидата, макар и в рамките на общоприетия етикет накара ушите му да пламнат. Поставиха го на място, като му напомниха за неговото унизително положение. В душата му се надигнаха надежди, страхове и кошмари, погълнаха го и накараха езика му да се вдърви. Той се залюля, вкопчил пръсти в слушалката. В магазина ухаеше на свежи невени, чуваше се тиха музика, но на него му се струваше, че пропада в някакво бездънно море.

— Ами… — с мъка произнесе той. — Маслобойка. Машина за сладолед — производство, 1900 година… — мозъкът му отказваше да работи. Все така ще се случи, тъкмо когато забравиш, когато престанеш да мислиш за това. Беше на тридесет и осем, спомняше си ясно времената преди войната — Франклин Д. Рузвелт и Световното изложение, онзи отминал, по-добър свят. — Ако нямате нищо против, бих могъл да ви донеса някои по-интересни предмети в офиса — смотолеви той.

Уговориха се за два часа̀.

„Налага се да затворя магазина — помисли си Чайлдан с досада докато поставяше слушалката. — Нямам избор. Трябва да поддържам добри взаимоотношения с такива клиенти, бизнесът зависи от тях.“

Той се изправи разтреперан и в този миг осъзна, че не е сам в магазина. Млад мъж и млада жена се усмихваха зад щанда — красиви, добре облечени. Мечта за всеки продавач. Направи опит да се успокои и се приближи към тях с професионална лекота, като също се усмихваше. Двамата за миг се спряха да огледат една въртяща се етажерка и после насочиха вниманието си към изящен стъклен пепелник. Женени, предположи той. Сигурно живеят в „Градът на виещите се мъгли“, блокът с луксозни апартаменти на „Скайлайн“, откъдето се разкрива прекрасна гледка към Белмонт.

— Здравейте — кимна им Чайлдан и се почувства по-добре. Двамата му отвърнаха с приветливи усмивки, без никакво превъзходство. Старинните етажерки — едва ли по цялото крайбрежие можеха да се намерят по-добри — ги бяха заинтригували, той го забеляза и изведнъж му стана приятно. Изглежда, че младата двойка го прочете на лицето му.

— Наистина прекрасни образци, сър — рече младият мъж.

Чайлдан се поклони въодушевен.

Очите им излъчваха топлина — не само от удоволствието на общуването, но и от споделената любов към красивите предмети, от взаимността на техните вкусове и увлечения. Благодаряха му, че е събрал такива красиви неща, за да могат да им се любуват, да ги докосват с ръка и да ги съзерцават дълго, дори ако никога не ги купят.

„Да — помисли си той — ето хора, които искрено ценят всичко, което виждат в моя магазин. Тук никой не се опитва да им пробута туристически боклуци със съмнителна стойност, нито пътни знаци и дървени надписи с тъповати названия като «МЮРУУДС, ОБЛАСТ МЕРИН», или пък пощенски картички с изображение на моста «Голдън гейт» — Чайлдан се загледа в големите, черни очи на девойката, които блестяха от вълнение и любопитство. Стилната прическа на черната й коса, грижливо лакирани нокти, изящни, ръчно изработени обици. — Колко лесно бих могъл да се влюбя в такова момиче. И колко трагичен ще е живота ми тогава — сякаш сега не беше такъв.“

— Какви красиви обеци — възхити се той. — Оттук ли ги купихте?

— Не — рече тя. — У дома.

Чайлдан кимна. И в неговия магазин нямаше съвременно изкуство, тук се излагаше на показ само миналото.

— За дълго ли сте тук? — попита той. — В Сан Франциско?

— За неопределено време — отвърна мъжът. — Изпратен съм на работа в отдел „Жизнен стандарт“ на Комисията за планиране и изследване на изоставащите райони — на лицето му се четеше гордост. Колко различен бе този младеж от военните, вечно дъвчещите дъвка, скучаещи запасняци със селски лица, които денонощно кръстосваха „Маркет стрийт“ и се оглеждаха за входовете на порнокината, сексмагазините и нощните клубове, декорирани със снимки на ококорени едрогърдести блондинки, стиснали зърната си в шепи… баровете в долната част на града, където все още свиреха стари джазови парчета, готови да се разпаднат бордеи, изникнали като гъби от руините на разрушения Сан Франциско малко след като паднаха последните бомби. Не — този човек беше от елита. Културен, образован, дори повече от мистър Тагоми, който в края на краищата не беше нищо повече от един висш чиновник в Търговската мисия на тихоокеанското крайбрежие с възгледи и навици оформени в годините на войната.

— Разполагам с великолепни образци от културата на различни американски етнически групи. Ако ви трябва подарък? — попита Чайлдан. — Или може би търсите нещо, с което да украсите новия си апартамент? В такъв случай… — сърцето му туптеше.

— Отгатнахте — кимна момичето. — Искаме да декорираме своя нов апартамент. Малко сме нерешителни. Мислите ли, че можете да ни помогнете?

— С удоволствие — рече Чайлдан. — Бих могъл да подбера някои интересни неща от колекцията и да ви посетя в апартамента. Ще решим на място кое подхожда най-много. В края на краищата това е част от професията ми — той сведе очи, за да прикрие радостта си. Може би ставаше дума за хиляди долари. — Очаквам в най-скоро време да получа дъбова маса от Ню Инглънд, с дървени нитове, никакви пирони. Невероятно красива и доста скъпа. Освен това — огледало, от наполеоново време, а също и образци от изкуството на аборигените — покривала от козя кожа, боядисани с растителни оцветители.

— Аз самият — рече мъжът, — предпочитам градското изкуство.

— Да — съгласи се пламенно Чайлдан. — Послушайте, сър. Мога да ви предложа оригинално пано, състоящо се от четири секции, пощенски период, портрет на Хорейс Грийли[2]. Безценно украшение за всяка колекция!

— Ах — възкликна младият японец и очите му блеснаха.

— Освен това писалище, викториански стил, 1920 година, преработено в бар.

— Ах.

— И, сър, чуйте: Фотопортрет на Джийн Харлоу[3], с рамка и автограф.

Японецът се втрещи в него.

— Мисля, че ще се спогодим — рече Чайлдан, който не искаше да изпуска изгодния момент. Той извади от вътрешния джоб на сакото си писалка и бележник. — Позволете да ви запиша имената и адреса, сър и мадам.

По-късно, когато двойката напусна магазина, Чайлдан се изправи пред витрината с ръце на гърба и загледа улицата. Чудесно. Ако можеше само през целия ден така да върви бизнеса… не, това не беше бизнес, а успех за неговия магазин. Това беше възможност за душевно общуване с тази прекрасна японска двойка, възможност да го приемат за равноправен, а не за човек втора ръка, за янки или, в най-добрия случай — за търговец на произведения на изкуството. Да, тези млади хора, тази нова генерация, без кастови предразсъдъци, която не помнеше нито дните преди войната, нито самата война — те бяха надеждата на света.

„Някой ден това ще свърши — помисли си Чайлдан. — Някой ден ще изчезне всичко — разделението — на висши и нисши, на победители и победени.“

И въпреки това, още от сега трепереше от страх, при мисълта, че ще трябва да позвъни на вратата им. Той погледна прилежно записания в бележника адрес. Семейство Касура. Ще го поканят да влезе, сигурно ще му предложат чай. Ще се справи ли? Дали ще знае как да се държи във всеки отделен момент? Или ще се изложи като животно, с някоя унизителна faux pas[4]?

Момичето се казваше Бети. Какво умно, изразително лице. Нежни, мечтателни очи, които сякаш го даряваха с надежда. Сигурно е забелязала с какво обожание я гледа, макар да стояха съвсем за малко в магазина.

Надежда — той почувства, че му се завива свят. За каква надежда може да става дума — налудничава, безумна? Да, чувал бе, че съществуват междукастови връзки — но само между японци и янки-жени. И все пак… — той потрепери при тази недовършена мисъл. Не, тя е омъжена. Чайлдан разтърси глава и се зае с утринната поща.

Едва сега забеляза, че ръцете му треперят. И изведнъж си спомни за срещата в два часа с мистър Тагоми. Пое дълбоко въздух за да се успокои и се огледа решително.

„Трябва да намеря нещо подходящо — помисли си той. — Но къде? Как? Какво? Ще позвъня по телефона. На всички снабдители. Иначе защо съм в бизнеса. Какво ли не бих дал сега, ако ми предложат например напълно запазен «Форд», модел 1929, с черен кожен гюрук и широки, величествено затварящи се врати. Или пък тримоторен пощенски самолет, в чудесно състояние, току-що открит в някоя забравена плевня на Алабама. А защо не мумифицираната глава на мистър Б. Бил[5] в комплект с кичур бяла коса, сензационен американски артефакт? Това ще издигне до недостижими висоти репутацията ми сред търговското съсловие по цялото тихоокеанско крайбрежие, та дори и на японските острови.“

За вдъхновение, реши да изпуши една китайска марихуанена цигара „Земя на усмивките“.

* * *

Франк Фринк протегна сънено ръце и се зачуди дали не е време да става. Един слънчев лъч се промъкна през щорите на прозореца, който гледаше към „Хайес стрийт“ и освети разхвърляните по пода дрехи. Най-отгоре се мъдреха очилата му. Току-виж, стъпил върху тях, ако не внимава.

„Трябва да избера обиколен път към банята — помисли си той. — Да лазя по пода, или да ги прескоча.“

Главата му се пръскаше от болка, но по-важното бе, че вече не му беше мъчно за това, което стана вчера.

„Никога не гледай назад — рече си той. — Всъщност, колко ли е часа? Часовникът е на гардероба. Единайсет и половина! Мили Боже!“ — но дори след това не се надигна.

„Уволнен съм“ — помисли си той.

Вчера във фабриката бе оплескал всичко. Държа се отвратително с мистър Уиндъм-Матсън, който имаше кръгло като месечина лице, сократов нос, диамантен пръстен и позлатен цип на дюкяна. С други думи — имаше власт. Трон.

Мислите му се гонеха объркано.

„Няма никакво съмнение, че сега ще ме тикнат в черния списък. Кой дава пет пари за моите способности — вече съм вън от играта. Петнадесет години се блъсках — напразно.“

Какво да се прави, ще трябва да се яви пред Комисията по Трудова Заетост, за преразглеждане на работната категория. Неприятности със сигурност го чакаха и там. Уиндъм-Матсън бе известен със своите връзки с марионетното американско правителство, което тук презрително наричаха „пинокиовци“. А от тях до официалните японски власти разстоянието бе един хвърлей. Комисията, разбира се, беше под юрисдикцията на пинокиовците. Мързеливи бели дебеланковци, с подпухнали, затлъстели лица, които ще направят каквото им нареди Уиндъм-Матсън. Не успее ли да получи работа от тях, ще трябва да се обърне към японските презокеански Търговските мисии, които се разпореждаха на територията на Тихоокеанските Американски щати — от Калифорния чак до границата с Невада. Ала не получи ли и там работа тогава лошо…

Различни планове се въртяха в главата му, докато лежеше неподвижно, с поглед вперен в прашния полюлей на тавана. Би могъл да се прехвърли на територията на Скалистите планини. Не, макар да не поддържаха особено тесни връзки с Тихоокеанските щати, между двете страни все пак имаше спогодба за екстрадиране на емигранти. Защо не Юга? Той потрепери. Уф. Само не там. Като бял ще заема по-високо положение, много по-високо отколкото тук, по крайбрежието. Но… не искаше точно такова положение.

И което бе по-лошо, Югът е оплетен със сложна мрежа от връзки — икономически, идеологически и Бог знае още какви с Райха. А Франк Фринк беше евреин.

Истинското му име беше Франк Фринк. Беше се родил и израснал в Ню Йорк, на Източния бряг. През 1941 по време на войната го мобилизираха в армията на Съединените Американски Щати. Това беше само няколко месеца след разгрома на Русия. После, когато японците превзеха Хавай, го преместиха на Западния бряг. Тук посрещна японската окупация и края на войната. Петнадесет години бяха изминали от тогава, а му се струваше, че е било вчера.

Тогава, в онзи трагичен ден на 1947 — Денят на Капитулацията, му идеше да се пръсне от безсилен гняв. Мразеше японците повече от всичко на света. Закле се в непримирима борба, дори зарови армейското оръжие в едно мазе, грижливо опаковано и смазано, до деня, в който неговите събратя се вдигнат против окупаторите. Но времето наистина лекуваше всякакви рани. Сега, когато си спомняше за онези дни на омраза, за мечтаната кървава баня, за бленуваното възмездие над предателите и техните господари, това кой знае защо му напомняше детските години, когато четеше всякакви шарени книжки, пълни с фантасмагории и вярваше в какво ли не. Например, че Франк Фринк, по прякор „Златната рибка“ ще стане прочут палеонтолог и ще се ожени за Норма Праут. Норма Праут беше най-красивото момиче в класа и той наистина мечтаеше да се ожени за нея. Но това беше толкова отдавна. От 1947 насам вероятно се е срещал и разговарял с хиляди японци, но и през ум не му бе минало да им стори каквото и да било зло. Най-малкото би било неуместно.

Не, почакай. Всъщност имаше един случай. Мистър Омуро, който притежаваше няколко жилищни блока в центъра на Сан Франциско и за известно време беше хазяин на Франк. Ето една гнила ябълка. Типична алчна акула. За ремонт не искаше и да чуе, непрестанно преграждаше стаите, за да станат по-малки и в края на всеки месец вдигаше наемите… А тогава, през петдесетте, времената бяха тежки, страната беше в депресия. За безработните и непрестанно обедняващи наематели мистър Омуро беше истинска напаст. В края на краищата този нагъл тип си получи заслуженото и то от самите японци. Прибраха го, а после му удариха ножа за незаконно облагодетелствуване. А в наши дни е направо немислимо да се нарушават суровите, но справедливи японски закони. И главна заслуга за това имаха цивилните японски власти и Търговските мисии, които дойдоха на мястото на вече корумпирания Военен кабинет.

Мисълта за кристалната честност на Търговските мисии накара Франк отново да почувства увереност. Дори на пръв поглед непоклатимият Уиндъм-Матсън, можеше да бъде прогонен като досадна муха. Пък бил той и самият притежател на компанията. „Май наистина съм изпълнен с вяра в тази идея за съвместен просперитет на Тихоокеанското съобщество — рече си той. — Странно. Като си спомня онези, първи дни… тогава всичко това ми се струваше една голяма измама. Безсмислена пропаганда. Но сега…“

Франк се надигна от леглото и се отправи неуверено към банята. Докато се миеше и бръснеше, пусна ухо на обедните новини по радиото.

— Нека не се присмиваме на тези първи опити — рече говорителят в момента, в който спря водата.

„Както кажеш“ — помисли си мрачно Франк. Знаеше добре за какви опити става дума и без да иска се усмихна при мисълта, че надутите и вечно сериозни германци съвсем скоро може би ще крачат по повърхността на Марс, по червения пясък, където досега не е стъпвал човешки крак.

— Gott, Herr Kreisleiter. Ist dies vielleicht der Ort wo man das Konzentrationslager bilden kann? Das Wetter ist so schonn. Heiss, aber doch schonn[6]… — мърмореше си той, докато си миеше зъбите.

— Нашето съобщество на Съвместния просперитет трябва най-сетне да реши: дали в желанието си да създадем хармонично общество, където чувството за дълг и отговорност са определящи… — дърдореше говорителят по радиото.

„Типичен жаргон на управляващата класа“ — помисли си Франк.

— … сме обърнали гръб на една перспективна насока, в която ще се развива бъдещето на човешката раса, била тя нордическа, японска, негроидна… — продължаваше досадното бърборене.

Докато се обличаше, той продължи да си тананика с нескрито удоволствие своята малка сатира:

— … времето е schonn, толкова schonn[7]. Но няма какво да се диша…

Но което си беше вярно, вярно си беше. Тихоокеанският съюз нямаше никакво практическо участие в колонизацията на планетите. Всички сили бяха хвърлени в усвояването на Южна Америка. Докато германците строяха гигантски роботизирани спътникови системи, японците продължаваха да горят бразилските джунгли и да издигат осеметажни наколни жилища за бившите ловци на глави. И току-виж, докато се сетят да изстрелят първия японски спътник, немците вече са завладели цялата Слънчева система. В старите учебници по история се разказваше, че на времето Германия била най-изостанала в колонизирането на отвъдморски територии сред всички западноевропейски държави. Но този път няма да останат на опашката. Научили са вече горчивия урок.

Изведнъж си спомни за Африка и за нацистките експерименти там. Само при мисълта за това го побиха ледени тръпки.

Цял един опустошен и обезлюден континент…

А радиото продължаваше:

— … но с гордост трябва да отбележим, че нашето внимание е насочено преди всичко към подобряване благосъстоянието на населението, към удовлетворяване на духовните потребности…

Франк не издържа и изключи радиото. После, след като се успокои, го включи отново.

„Натикаха Божиите заповеди в кенефа — помисли си той. — Африка. Витаещи духове на милиони избити туземци. Изтрити от лицето на земята — в името на какво? Кой би могъл да каже? Сигурен съм, че дори берлинските «главни архитекти» на тази човеконенавистна идея не знаят отговора. Глутница от безмозъчни автомати, които само строят и подравняват. Да строят ли? Те знаят само да рушат. Людоеди от палеонтологична изложба, захванали се да дълбаят чаша от черепа на своя враг. Без да пропускат възможността да употребят и останалия материал — първо, ще си натъпчат търбуха със суровия мозък. Сетне костите, я да видим какво може да се направи от тях? Каква цветуща мисъл, не само да изядеш своя враг, но да го ядеш в собствения му череп. Водещи специалисти! Питекантропи в бели престилки и стерилни ръкавици, които провеждат смели експерименти за възможното практическо използване на човешки материали. «Ja, Herr Doktorr. Имаме прекрасна разработка за палеца на крака. Вижте, ставата може да се използва като задвижващ механизъм на нашата нова запалка. Стига само хер Круп да е в състояние да ни достави по-големи количества…»“

Франк потрепери от ужас при мисълта, че след милион години, Земята отново е в ръцете на древния питекантроп-людоед. „Нима всичко е било напразно — питаше се той. — През всичките тези години сме бягали от него, а ето че той не само ни настигна, но и ни стъпка под петата си. И пак е господар.“

— … трябва да осъдим — говореше дребният жълт говорител от Токио — и неведнъж в миналото сме осъждали безсмисленото изтребване на хора в името на една фанатична идея, която поставя цели народи извън закона и обществото.

„Божичко — мислеше си Фринк — наричахме ги маймуни, цивилизовани, кривокраки шимпанзета. Но те не строят газови камери, нито огромни пещи за добив на човешка мас. Окупираха ни, но наложиха справедлив ред и законност.“

— … ще цитирам един западен светец, който е казал: „Какъв смисъл има човек да получи целия свят, ако в битката за него загуби душата си?“

Настъпи пауза. Фринк зачака нетърпеливо продължението. Това беше утринното пречистване на душата.

„Най-добре е да се примиря и да поискам прошка — мислеше си той. — Защото попадна ли веднъж в черния списък — работа за мен няма да има. А навсякъде другаде — Югът, Райха, Европа — ме дебне смърт. Трябва да намеря начин да се разбера със стария Уиндъм-Матсън.“

Франк приседна на леглото, постави до себе си чашата с поизстиналия чай и разгърна на колене своето вярно копие на „И Цзин“ — китайската „Книга на промените“. Сетне изсипа от кожения калъф четиридесет и деветте гадателни пръчици, съсредоточи се, за да овладее разбърканите си мисли и се помъчи да формулира ясно въпроса, който се канеше да зададе.

— Как да се сдобря с Уиндъм-Матсън? — произнесе на глас той и записа въпроса в бележника си. После разбърка дървените пръчици и започна да ги прехвърля, докато излезе първата линия, началото. „Осмица“. Половината от шейсет и четирите хексаграми вече бяха отпаднали. Отново раздели пръчиците и получи втората линия. Не след дълго, като действаше умело той приключи с шестте линии. Хексаграмата лежеше пред него, дори не се налагаше да поглежда в Оракула, за да види кой номер е. Веднага позна, че това е хексаграма петнадесет. Дори не се наложи да чете текста — знаеше го наизуст. Цзи’йен. „Смирение“. Ах, колко навреме. Пълният текст гласеше: „Унизените ще вдигнат глава, ще приведат гръб силните, покорни ще станат могъщите фамилии.“. Добро предзнаменование. Оракулът му даваше чудесен съвет.

И въпреки това почувства известно разочарование. Имаше нещо прекалено малодушно и благочестиво в хексаграма петнадесет. Естествено, трябваше да избере смирението. В този момент друг път няма. Да си признае честно, напълно безсилен е пред стария У-М. Едва ли ще успее да го убеди да го вземе обратно на работа. Ще трябва да се примири със съвета на Оракула, а и нали точно това го съветваше — да бъде смирен. Не му остава нищо друго освен да чака и да се надява на по-добри дни. Когато небето реши, ще го върне на предишната му работа, или може би дори ще му предложи нещо по-добро.

Нямаше никакъв смисъл да чете по-нататъшните тълкувания — хексаграмата беше статична. Без развитие. Без изход към друга хексаграма. Значи — Оракулът бе приключил с него.

Но той не бе приключил. Имаше още един въпрос. Франк събра смелост и произнесе на глас:

— Ще видя ли някога отново Джулиана?

Джулиана беше неговата бивша съпруга. Напусна го преди близо една година и от тогава не я бе виждал. Нямаше никаква представа къде живее сега. Но изглежда беше напуснала Сан Франциско, а може би и Тихоокеанските щати. Никой от техните общи приятели не бе я виждал.

Потънал в мисли Франк се зае да разбърква пръчиците. Колко ли пъти бе питал за Джулиана? Десет, сто? Ето я и поредната хексаграма, рожба на случайността и на прищявката на дървените пръчици. Случайна и същевременно неразривно свързана с момента, в който живее, както животът му е неразривно свързан с живота на всички останали частици във вселената. Разкривено огледало от прекъснати и непрекъснати линии, където неизменно се появява най-вярното отражение на реалността. Той, Джулиана, фабриката на „Гъф стрийт“, Търговските мисии, които се разпореждаха на тихоокеанското крайбрежие, завладяването на планетите, купчините от разлагащи се органични вещества в Африка, които дори не можеха да се нарекат трупове, надеждите на хиляди и хиляди жители на Сан Франциско, които всяка сутрин се измъкваха от своите вонящи бордеи, безумците в Берлин с техните самоуверени лица и маниакални планове — всичко това се свързваше сега, в момента в който хвърляше дървените пръчици, за да намери най-мъдрия и най-точния отговор. Всичко се съединяваше в една книга, написана близо тринадесет века преди Христа. Книга, сътворена от незнайни китайски мъдреци в продължение на над пет хиляди години, мъдрост пресяна и шлифована във времето, за да се получи тази идеална космология, тази наука за света, систематизирана далеч преди европейците да се научат на най-проста аритметика.

Хексаграма четиридесет и четири. Сърцето му замря.

„Ку. Идва за среща. Справедливо отсъждане. Девицата е властна. Избягвай бракосъчетанието с тази девица.“

Десетки въпроси — и все този отговор.

„Винаги съм го знаел, Джулиана не е жена за мен — той се облегна назад примирен. — Но всъщност, не в това се състоеше въпросът ми. Разбрах го още в самото начало. Защо му трябваше на Оракула да ми го припомня? Съдбата бе несправедлива с мен — срещна ме с нея, накара ме да се влюбя в нея. И още я обичам.“

Джулиана — най-красивата жена, която някога е имал. Мургава, с черна коса и сочни устни — намек за испанската кръв останала от предците й. Имаше гъвкава, безшумна походка, когато се запознаха още носеше сандалите, останали й от гимназията. Всъщност всичките й дрехи имаха износен вид, сякаш бяха стари и захабени от често пране. Финансовото им състояние докато живееха заедно беше повече от катастрофално. Франк знаеше, че го ненавижда, задето бе принудена да носи стари памучни пуловери, демодирани поли от туид, жилетки с цип и обувки с бомбета. Все му натякваше, че приличала на момиче, което отива да играе тенис, или на жена, която бере гъби в гората.

Ала онова, което го бе поразило още в първия миг, когато я видя, бе странната й, загадъчна усмивка — като на Мона Лиза. Джулиана бе способна да се усмихне на всеки срещнат. Винаги й отвръщаха, защото бе красива и обаятелна. Не знаеше как да си обясни държанието й. Отпърво мислеше, че е късогледа, но сетне, когато се увери, че греши, започна да се дразни от това непрестанно флиртуване с околните. Джулиана, разбира се, не му обръщаше никакво внимание. Държеше се така, сякаш живее в друг, приказен и мистериозен свят. Но дори тогава, в онези последни дни от съвместния им живот, когато скандалите се бяха превърнали в ежедневие, той продължаваше да гледа на нея като на божи дар, какъвто не заслужаваше. Толкова по-трудно му бе след това да преживее загубата.

Струваше му се, че дори сега, в този миг стои до него. Вечно търсеща, неспокойна. Странно, но всеки път, когато посягаше към Оракула, възникваше усещането, че Джулиана отново е тук.

„Интересно — зачуди се Франк, докато се въртеше в още неоправеното легло — дали в този миг някой друг също се обръща за съвет към Оракула? И какъв ли отговор получава? Тъжен и мрачен — като моя? Нищо чудно ако днешният ден се окаже неблагоприятен за предзнаменования.“

Бележки

[1] Американски произведения на изкуството — Бел.прев.

[2] Хорейс Грийли (1811–1872), американски писател, публицист, политик — Бел.прев.

[3] Джийн Харлоу — американска кинозвезда от 30-те години — Бел.прев.

[4] Погрешна стъпка — Бел.прев.

[5] Бъфало Бил — Бел.прев.

[6] Боже мой, хер Крайслейтер! Нима това не е идеалното място за концлагер? И времето е чудесно, малко е горещо наистина… (нем). — Бел.прев.

[7] Прекрасно (нем) — Бел.прев.