Робърт Хайнлайн
Двойна звезда (8)

8

Тъй като нашата Луна е планета без атмосфера, на нея може да се приземи факелен кораб. Само че тъй като е факелен кораб, „Том Пейн“ всъщност е предназначен да си стои в космоса и да бъде обслужван единствено от орбиталните космически станции; за да се приземи, трябва да кацне в люлка. Иска ми се да бях буден, за да гледам, защото хората разправят, че в сравнение с такова кацане да уловиш яйце с чиния е лесна работа. Дак беше един от половин дузината пилоти, които могат да го направят.

Аз обаче дори не успях да видя „Томи“ в люлката му; единственото, което видях, беше вътрешността на мяха за пътници, който прикрепиха към шлюзовата му камера, и пътническата пневматичка до Нова Батавия — тези пневматички са толкоз бързи, че при ниската гравитация на Луната в средата на пътуването отново се оказваш в безтегловност.

Първо отидохме до жилището, предназначено за водача на лоялната опозиция — официалната резиденция на Бонфорте, докато (и ако) отново получи властта след задаващите се избори. Великолепието на жилището ме накара да се зачудя как ли пък изглежда резиденцията на премиер министъра. Предполагам, че Нова Батавия^[1] почти сигурно е най-пищният столичен град в цялата история; срамота е, че той почти не може да се види отвън — но това си е дребен недостатък, който с излишък се компенсира от факта, че е единственият град в Слънчевата система, който действително е неуязвим за термоядрени бомби. Или може би би трябвало да кажа „на практика неуязвим“, тъй като на повърхността има някои конструкции, които могат да бъдат унищожени. Жилището на Бонфорте включваше една горна дневна, излизаща на страничната повърхност на отвесна канара, която гледаше към звездите и самата Майчица Земя през един мехурчест балкон — само че спалнята и работните помещения се намираха триста метра твърда скала по-долу и дотам се стигаше с частния му асансьор.

Нямах никакво време да оглеждам жилището; веднага ме облякоха за аудиенцията. Бонфорте нямаше камериер дори и на Земята, ала Родж настоя да ми „помогне“ (и здравата ми попречи), докато прехвърляхме последните подробности. Облякох се в древно официално дворцово одеяние — безформени цилиндрични панталони, глуповато сако с нещо като заоблена опашка, и двете в черно, и шемизета, състояща се от твърд бял нагръдник, висока колосана яка с подвити краища и бяла папийонка. Шемизетата на Бонфорте беше от една-единствена част, защото (поне така предполагам) той не е използвал гардеробиер; по правилата тя би трябвало да се наглася парче по парче и папийонката би трябвало да се завърже достатъчно лошо, за да се види, че е била завързана на ръка — само че е прекалено много да очакваш от един човек да разбира хем от политика, хем от костюмите на миналите епохи.

Костюмът си беше грозничък, но представляваше фин фон за ордена на Вилхелмина, който висеше на многоцветна диагонална лента косо на гърдите ми. Погледнах се в едно високо огледало и останах доволен от ефекта; единственият цветен акцент на фона на съвършено черното и бялото показваше добро артистично чувство. Традиционната дреха може да беше и грозна, но придаваше величественост, нещо като хладното великолепие на някой maitre d’hotel^[2]. Реших, че отстрани ще изглежда, че изпълнявам ролята на обслужващ удоволствията на някой суверен.

Родж Клифтън ми даде свитъка, на който се предполагаше, че са изписани имената на предложените от мен министри и тикна в един вътрешен джоб на костюма ми копие от напечатания списък от свитъка — оригиналът бе поел пътя си от ръката на Джими Уошингтън към държавния секретар на императора незабавно след кацането. Теоретично целта на аудиенцията беше императорът да ме информира, че е имал удоволствието да ми възложи съставянето на правителство, а аз смирено да му представя моите предложения; предполагаше се, че избраниците ми ще бъдат държани в тайна, докато суверенът милостиво ги одобри.

Всъщност изборът вече бе изцяло направен; Родж и Бил бяха прекарали по-голямата част от пътуването в контакти с кабинета на императора и да се уверят, че избраниците ще поемат постовете, като бяха използвали държавния скремблър-код за радиосъобщения. Аз пък бях проучил фарлифайла на всеки един от избраник и на неговия подгласник. Списъкът обаче наистина беше таен, доколкото новинарите нямаше да го получат, докато не минеше аудиенцията с императора.

Взех списъка и докопах жезъла на живота. Родж се ужаси.

— Господи, не можете да носите това чудо в присъствие на императора!

— Защо не?

— А? Ами защото е оръжие.

— Това е церемониално оръжие. Родж, всеки херцог и всеки мижав баронет ще носи своя параден меч. Така че и аз ще нося това.

Той поклати глава.

— На тях им се налага. Не разбирате ли, че зад това стои древната теория на правото? Церемониалните мечове на благородниците символизират дълга им към техния сеньор — да го поддържат и защищават със силата на собствените си ръце. Само че вие сте от простолюдието; по традиция трябва да се появите пред него невъоръжен.

— Не, Родж. О, аз ще направя каквото ми кажеш да направя, обаче така изпускаш прекрасна възможност да яхнеш гребена на вълната. Това е добър театър, това върви.

— Опасявам се, че не ви разбирам.

— Ами, слушай, ще се разчуе ли на Марс, ако днес се появя с този жезъл? Имам предвид в гнездата?

— А? Предполагам. Да.

— Разбира се. Мисля, че всяко гнездо има стереовизори; в гнездото на Ккках определено забелязах много приемници. Те следят имперските новини не по-малко внимателно от нас. Не е ли тъй?

— Така е. Поне стареите го правят.

— Ако аз нося жезъла, те ще научат; ако не си дам труд да го взема, пак ще научат. За тях това е важно; то се връзва с правилата за поведение. Никой възрастен марсианец не би се показал извън гнездото си без своя жезъл на живота, нито пък когато става дума за церемониални случаи вътре в гнездото. И по-рано се е случвало марсианци да се появяват пред императора; и те са си носили жезлите, нали? Мога да си заложа живота, че е така.

— Да, но вие…

— Забравяш, че аз съм марсианец.

Лицето на Родж изведнъж стана безизразно. Аз продължих:

— Аз не съм само Джон Джоузиф Бонфорте; аз съм Кккахжжжеррр от гнездото на Ккках. Ако забравя да взема този жезъл, ще ще извърша нещо ужасно неподобаващо — честно казано, не зная какво ще стане, когато се разчуе; не съм много наясно с марсианските обичаи. Сега дай да го погледнем от другата страна. Когато аз вървя между редовете и нося този жезъл, аз съм един марсиански гражданин, който скоро ще бъде определен за пръв министър на Негово имперско величество. Това как ще подейства на гнездата?

— Май не съм го обмислил както трябва — бавно отвърна той.

— И аз нямаше да го направя, ако не ми се беше наложило да решавам дали да нося жезъла или не. Само че не мислиш ли, че господин Б. го е обмислил — преди още да се остави да бъде поканен да бъде осиновен? Родж, ние сме хванали тигъра за опашката; единственото, което можем да сторим, е да го яхнем и да яздим. Не можем да го пуснем.

В този момент пристигна Дак. Той потвърди моето мнение и като че се изненада, че Клифтън е очаквал нещо друго.

— Разбира се, че създаваме нов прецедент, Родж, но преди да успеем, ще трябва да създадем сума ти прецеденти — обаче като видя как нося жезъла, изкрещя:

— Мамка му, човече! Да не се опитваш да убиеш някого? Или просто искаш да изрежеш дупка в стената?

— Че аз не натисках копчето.

— И слава Богу! Даже не си пуснал предпазителя — той много внимателно взе жезъла от мен и каза:

— Завърташ този пръстен, пъхаш тази джаджа в това каналче и сега имаш просто една пръчка. Уфф!

— Съжалявам.

Те ме доставиха в гардеробната на двореца и ме предадоха на флигел адютанта на крал Вилем, полковник Патийл — индус с безизразно лице и съвършени маниери, облечен в ослепителната униформа на имперските космически сили. Поклонът му сигурно е бил изчисляван с логаритмична линийка: от него се усещаше, че аз скоро ще стана премиер министър, но все още не съм стигнал дотам; че съм с по-висш пост от него, но въпреки това съм цивилен — и след това извадете пет градуса заради факта, че на дясното си рамо той носеше акселбантите на императора.

Полковникът хвърли бърз поглед на жезъла и спокойно каза:

— Това и марсиански жезъл, нали, господине? Интересно. Предполагам, че ще пожелаете да го оставите тук — ще бъде в пълна безопасност.

— Ще бъда с него — казах.

— Господине? — веждите му се стрелнаха нагоре и Патийл зачака да поправя очевидната си грешка.

Аз прерових любимите клишета на Бонфорте и извадих едно, което той използваше, за да смъмри някого за надменността му.

— Синко, какво ще речеш ти да си гледаш твоята плетка, а аз да си гледам моята?

Лицето му загуби и последните остатъци от някакво изражение.

— Много добре, господине. Бихте ли минали оттук?

* * *

На входа на тронната зала поспряхме. Далеч пред нас върху подиума стоеше празният трон. От двете страни по цялата дължина на огромната подземна кухина стояха и чакаха благородниците и кралските величия при двора. Предполагам, че Патийл е дал някакъв знак, защото имперският химн бликна и всички застинахме по местата си — Патийл в роботоподобно „мирно“, аз самият в уморена прегърбена стойка, подходяща за един прекаляващ с работата мъж на средна възраст, който го прави, защото така трябва, и целият останал двор като манекени на витрина. Надявам се, че никога няма да се лишим изцяло от блестящото зрелище на двора; всички тези фигуранти в благороднически дрехи и копиеносци представляваха великолепна гледка.

При последните няколко акорда той влезе отзад и зае трона си — Вилем^[3], принц Орански, херцог на Насау, велик херцог на Люксембург, главен рицар на Свещената римска империя, върховен адмирал на имперските сили, съветник на марсианските гнезда, защитник на бедните и, по милост Божия, крал на земите отдолу и император на планетите и пространството между тях.

Не можех да видя лицето му, но символиката предизвика у мен внезапен топъл прилив на съпричастие. Вече не чувствах враждебност към монархическата идея.

Щом крал Вилем седна, химнът свърши; той кимна в отговор на приветствията и между царедворците премина вълна от леко отпускане. Патийл отстъпи назад и, затъкнал под мишница жезъла си, аз започнах дългия си марш, леко накуцвайки въпреки ниската гравитация. Усещането забележително много приличаше на похода ми към вътрешното гнездо на Ккках, като се изключи това, че сега не бях изплашен; просто се бях развълнувал и горях. След мен се носеха „Имперските потпури“, като музиката се плъзгаше от „Конг Кристиян“ към „Марсилезата“, „Знамето, обсипано със звезди“^[4] и всички останали.

На първата разграничителна ивица спрях и се поклоних, същото сторих и на втората, а на третата, току пред стъпалата направих последен дълбок поклон. Не коленичих; благородниците трябва да преклонят коляно, ала простолюдието споделя върховната власт със суверена. Човек понякога вижда това неправилно поставено в стереото и театъра, така че Родж се погрижи да се увери, че зная какво да правя.

— Ave, Imperator!^[5] — ако бях холандец, бих могъл да кажа и „Rex“, но аз бях американец. Започнахме един след друг да си подхвърляме училищен латински, като той ме запита какво желая, аз му напомних, че той ме е повикал и така нататък. Той мина на англо-американски^[6] с лек „мейнски“^[7] акцент.

— Вие служихте добре на нашия баща. Поради това си помислихме, че можете да служите и на нас. Какво ще кажете?

— Желанието на моя суверен е мое желание, Ваше Величество.

— Приближете се към нас.

Може би се престарах, но стъпалата към подиума бяха високи, а кракът ми наистина ме болеше — психосоматичната болка е също тъй неприятна, като всяка друга. Аз почти се препънах — и Вилем изскочи от трона си като стрела и ме прихвана под ръка. Чух как из залата се разнесе всеобщо ахване. Той ми се усмихна и каза sotto voce^[8]:

— Спокойно, стари приятелю. Ще го посъкратим.

Помогна ми да стигна до стола пред трона и ме накара да седна един неловък момент по-рано, отколкото той самият. После протегна ръка за свитъка и аз му го подадох. Той го разви и се престори, че изучава празната страница.

Сега звучеше камерна музика и дворът се правеше, че се забавлява — дамите се смееха, благородните господа произнасяха галантни слова, ветрилата жестикулираха. Никой не отиваше много далеч от мястото си, никой не стоеше на едно място. Малки пажове, прилични на Микеланджеловия херувим, се движеха между тях, предлагайки подноси със сладки. Един от пажовете коленичи пред Вилем и той си взе, без да вдига поглед от несъществуващия списък. Сетне детето ми предложи подноса и аз също взех една, без да зная дали подобава да го сторя или не. Беше един от онези чудни, несравними шоколади, които се правят единствено в Холандия.

Открих, че познавам доста от лицата в двора по снимките им. Тук бяха по-голямата част от незаетите кралски особи на Земята, скрити под своите втори титли на херцози или графове. Някои казваха, че Вилем ги държи на издръжка, за да увеличи блясъка на двора си; други твърдяха, че иска да ги държи под око и да им пречи да се набъркат в политиката или да направят други поразии. Може би и в двете твърдения имаше по нещо вярно. Присъстваха също и благородници, непринадлежащи към кралски семейства, от една дузина нации; някои от тях наистина работеха, за да си изкарат хляба.

Улових се, че се опитвам да различа хабсбургските устни и уиндзорски носове.

Накрая Вилем остави свитъка. Музиката и разговорите секнаха мигновено. Сред гробна тишина той каза:

— Внушителна група сте предложили. Ние възнамеряваме да я утвърдим.

— Вие сте изключително милостив, Ваше Величество.

— Ние ще поразмислим и ще ви уведомим — той се наведе напред и каза само на мен:

— Не се опитвай да вървиш заднешком по тези проклети стъпала. Просто стани. Аз веднага ще изляза.

— О, благодаря ви, сир — прошепнах в отговор.

Императорът стана, при което аз бързо се изправих на крака, ала той вече бе изчезнал сред вихрушка от одежди. Обърнах се и забелязах няколко сащисани физиономии. Музиката обаче начена моментално и аз бях оставен да си изляза, докато благородните и царуващите фигуранти отново се заеха с вежливи разговори.

Щом минах през най-външната арка, Патийл се озова до мен.

— Оттук, господине, ако обичате.

Бляскавото зрелище бе свършило; сега идваше ред на истинската аудиенция.

Той ме преведе през една малка врата, някакъв празен коридор, през друга малка врата до съвсем обикновена работна стая. Единственото кралско нещо в нея беше резбованата настенна плоча, представляваща герба на Оранжката династия с нейното безсмъртно мото „Аз поддържам!“ Имаше голямо ниско бюро, отрупано с бумаги. В центъра му, затиснат с чифт метализирани бебешки буйки, лежеше оригиналът на напечатания списък в джоба ми. В една медна рамка висеше групова семейна снимка на покойната императрица с децата й. Пред едната стена стоеше поочукано ложе, а зад него — малко барче. В стаята имаше още два фотьойла, както и един въртящ се стол до бюрото. Останалата част от мебелировката би могла да свърши работа в кабинета на някой зает и не особено придирчив домашен лекар.

Патийл ме остави там сам, като затвори вратата след себе си. Нямах време да размисля дали е подходящо да седна или не, тъй като през отсрещната врата влезе императорът.

— Здраво, Джоузиф — викна той. — След един момент ще дойда при теб — и като премина с големи крачки през стаята, следван по петите от двама слуги, който го разсъбличаха както вървеше, излезе през трета врата. Върна се почти мигом, дърпайки нагоре ципа на един работен комбинезон, докато влизаше.

— Ти си минал по късия път, на мен ми се наложи да пообикалям. Смятам да настоя дворцовия инженер да пробие друг тунел от задната част на тронната зала, проклет да съм, ако не го направя. Трябва да обикалям по трите страни на квадрата или да дефилирам по полуофициалните коридори, облечен като цирков кон — и замислено добави:

— Никога не нося нищо друго освен бельо под тия глупави одежди.

— Съмнявам се, сир, че те са толкова неудобни, като този маймунски кожух, който аз нося.

Той сви рамене.

— Е, и двамата ще трябва да се примирим с неудобствата на своите служби. Не си ли си приготвил нещо за пиене? — той вдигна списъка на посочените за министри в кабинета. — Направи си и им налей и на мен.

— Какво ще искате, сир?

— Ъ? — той вдигна очи и ме изгледа пронизващо. — Както обикновено. Скоч с лед, разбира се.

Не казах нищо и налях два скоча, като в моя добавих вода. Изведнъж усетих, че се смразявам; ако Бонфорте знаеше, че императорът винаги пие скоча само с лед, това трябваше да го има в неговия фарлифайл. Само че го нямаше.

Вилем обаче прие питието без коментар, измърмори: „Жежки сопла!“ и продължи да гледа списъка. После вдигна очи и рече:

— Какво ще кажеш за тези момчета, Джоузиф?

— Сир? Това е, разбира се, сведен до минимум кабинет — където беше възможно, бяхме поставили по един човек на два поста, като в началото Бонфорте щеше да поеме отбраната и финансите. В три случая бяхме дали временни назначения на заместник-министри от кариерата — на изследванията, на управлението на населението и на вътрешните работи. Всички, които щяха да поемат тези постове в постоянното правителство, ни трябваха за предизборната кампания.

— Да, да, това е вторият ти отбор. Ммм… А този Браун?

Здравата се изненадах. Бях останал с впечатлението, че Вилем ще одобри списъка без забележки, но че бихме могли да си поговорим за други неща. Не се боях от приказки; човек може да си изгради репутация на блестящ събеседник просто като остави другия да говори непрекъснато.

Лотар Браун беше от ония, за които се казва „напредващ млад държавник“. Онова, което знаех за него, идваше от фарлифайла му и от Родж и Бил. Беше се появил на сцената след слизането на Бонфорте от власт, така че никога не бе имал какъвто и да е пост в правителството, но бе служил като боец на партийните събрания и младши партиен организатор на парламентарната група. Бил бе подчертал, че Бонфорте е имал планове за бързото му издигане и че той би трябвало да опита възможностите си във временното правителство; беше го предложил за министър на външните комуникации.

Родж Клифтън се беше поколебал; първоначално той беше вписал името на Анхел Хесус де ла Торе и Перес, помощник министър от кариерата. Бил обаче бе изтъкнал, че сега е подходящият момент да разберем дали Браун е склонен да си „сменя боята“, без да си навредим. Клифтън бе отстъпил.

— Браун? — отвърнах. — Многообещаващ младеж. Много е умен.

Вилем не каза нищо, но пак се втренчи в списъка. Опитах се да си спомня точно какво беше отбелязал Бонфорте за Браун в неговия фарлифайл. Интелигентен… работлив… аналитичен ум. Беше ли казал каквото и да било срещу него? Не — всъщност може би — „малко по-приветлив, отколкото би трябвало.“ За подобно нещо не можеш да обесиш човек. Бонфорте обаче не бе казал нищо за такива утвърждаващи добродетели като лоялност и честност. Което обаче можеше да не означава нищо, тъй като фарлифайът не е характерологично изследване, а база от данни.

Императорът остави списъка настрани.

— Джоузиф, веднага ли възнамеряваш да вкараш марсианските гнезда в империята?

— А? Със сигурност не преди изборите, сир.

— Хайде, хайде, знаеш, че говоря за след изборите. И да не би да си забравил как да казваш „Вилем“? Да слушам „сир“ от човек, който е шест години по-възрастен от мен, при тези обстоятелства е глупаво.

— Добре, Вилем.

— И двамата знаем, че се предполага, че аз не би трябвало да се занимавам с политически въпроси. Само че също така знаем и че това допускане е глупаво. Джоузиф, ти прекара свободните си от служебни задължения години в усилия да създадеш такава ситуация, при която гнездата да поискат изцяло да влязат в империята — и той посочи с палец към жезъла ми. — Вярвам, че си успял. Ако сега спечелиш тези избори, би трябвало да си в състояние да накараш Великото събрание да ми даде разрешение да прокламирам това. Е?

Помислих по въпроса.

— Вилем — рекох бавно, — знаеш, че точно това смятахме да направим. Трябва да си имал някаква причина да поставиш пак този въпрос.

Той разбърка със стъклена пръчица чашата си и впи очи в мен, като някакси съумя да заприлича на бакалин от Нова Англия, който се кани да постави на място някой от летовниците.

— За съвет ли ме молиш? Конституцията изисква ти да ме съветваш, не аз теб.

— Твоят съвет ще е добре дошъл за мен, Вилем. Не обещавам да го последвам.

Той се разсмя.

— Ти адски рядко обещаваш каквото и да е. Добре де, нека предположим, че спечелиш изборите и пак дойдеш на власт — само че с толкова малко мнозинство, че да имаш трудности при гласуването на пълно гражданство за гнездата. В такъв случай не бих те посъветвал да го превръщаш във вот на доверие. Ако загубиш, си дай време да си оближеш раните и остани на власт; гледай да изкараш пълен мандат.

— Защо, Вилем?

— Защото двамата с теб сме хора търпеливи. Виждаш ли това? — той посочи герба на рода си. — „Аз поддържам!“ Не е бляскаво правило, обаче работата на краля не е да бъде бляскав; неговата работа е да запазва, да се държи, да се увърта, за да избягва ударите. От гледна точка на конституцията за мен не би трябвало да има значение дали ти ще останеш на власт или не. Само че за мен е от значение дали империята ще укрепне или не. Мисля, че ако не успееш по марсианския въпрос веднага след изборите, можеш да си позволиш да поизчакаш — защото в други отношения политиката ти ще добие голяма популярност. Ще събереш гласове на допълнителните избори и най-накрая ще дойдеш при мен и ще ми кажеш, че мога да добавя „император на Марс“ към списъка. Така че не бързай.

— Ще помисля за това — премерено рекох аз.

— Помисли. А каторжническата система?

— Ще я отменим незабавно след изборите и веднага ще я суспендираме — на този въпрос можех твърдо да отговоря; Бонфорте ненавиждаше каторжничеството.

— Ще те атакуват заради това.

— Тяхна си работа. Нека ме атакуват. Ще съберем гласове.

— Радвам се да чуя, че убежденията ти са все още така силни, Джоузиф. Никога не ми е било приятно знамето на Оранж да се вее на каторжнически кораб. Свободна търговия?

— След изборите, да.

— А какви приходи смяташ да имаш?

— Убедени сме, че търговията и производството ще нараснат толкова бързо, че другите приходи ще наваксат за загубата от митата.

— А ако не излезе така?

На този въпрос не ми бяха предложили алтернативен отговор, а за мен икономиката до голяма степен е загадка. Ухилих се.

— Вилем, ще трябва да си взема бележка по този въпрос. Само че цялата програма на Експанзионистката партия се основава на идеята, че свободната търговия, свободното пътуване, всеобщото гражданство, общата валута и минимумът от имперски закони и ограничения са от полза не само за гражданите на Империята, но и за самата Империя! Ако ни потрябват пари, ще ги намерим, само че не като надялкаме Империята на малки общински райончета — с изключение на първото изречение всичко останало си беше чист Бонфорте, само леко адаптиран.

— Спести си предизборните речи — изръмжа той. — Просто те попитах — и пак вдигна листа. — напълно ли си сигурен, че тази група е точно такава, каквато я искаш?

Пресегнах се за списъка и той ми го подаде. Проклятие, очевидно императорът ми казваше толкова ясно, колкото му позволяваше конституцията, че по негово мнение Браун не е подходящ. Само че, в името на най-хубавия антрацит на ада, изобщо не ми беше работа да променям списъка, който Бил и Родж бяха съставили.

От друга страна, това не беше списъкът на Бонфорте; той само отразяваше какво те си мислеха, че би направил Бонфорте, ако беше compos mentis^[9].

Изведнъж ми се прииска да бях намерил време да попитам Пени какво тя мисли за Браун.

Сетне се пресегнах да взема една писалка от бюрото на Вилем, задрасках „Браун“ и написах „де ла Торе“ — с главни букви, защото все още не можех да рискувам с почерка на Бонфорте. Императорът каза само:

— Отборът ми изглежда добър. Късмет, Джоузиф. Ще имаш нужда от него.

С това аудиенцията като такава приключи. Нямах търпение да се измъкна, само че човек не може да си тръгне от един крал; това е прерогатива, която кралете винаги са запазвали за себе си. Той поиска да ми покаже работилницата си и своите нови модели влакчета. Предполагам, че императорът е направил повече от всеки друг за възраждането на това древно хоби; лично аз не можех да го приема като занимание за възрастен мъж. Въпреки това издадох някакви учтиви възклицания за новото му локомотивче, предназначено за „Ройъл Скочмън“.

— Струва ми се, че ако бях имал време — рече той, като застана на колене и длани на пода и надзърна във вътрешността на играчката-машина, — можеше да стана много добър управител на магазин или майстор машинист. Само че случайността на раждането се отнесе дискриманационно с мен.

— Наистина ли мислиш, че би предпочел това, Вилем?

— Не зная. Работата, която имам, не е лоша. Работи се в удобно време и заплащането е добро, а социалната сигурност е направо първокласна — като се изключи незначителният шанс за революция, а моят род винаги е имал късмет в това отношение. Само че голяма част от работата е скучна и спокойно би могла да се изпълнява от който и да е второстепенен актьор — той бегло ме погледна. — Нали знаеш, че те отървавам от много досадно полагане на основни камъни и гледане на паради?

— Зная и го оценявам.

— Много, много нарядко получавам възможност да дам някой малък тласък в правилната посока — в тази, която аз мисля, че е правилната посока. Царуването е много странна професия, Джоузиф. Никога не се залавяй с него.

— Боя се, че вече е малко късно, дори и да поискам.

Той направи някаква фина регулировка на играчката.

— Истинската ми функция е да те пазя да не полудееш.

— А?

— Разбира се. Професионалното заболяване на държавните глави е ситуационната психоза. Моите предшественици в кралския занаят, онези, които наистина са управлявали, почти всички са били малко нещо смахнати. И само погледни вашите американски президенти; работата често ги е убивала в разцвета на силите им. На мен обаче не ми се налага да движа нещата; имам си професионалист като теб да го прави вместо мен. И ти също няма защо да си под убийствено напрежение; ти или онези, които ще дойдат след теб, винаги можете да напуснете, ако работите много се затегнат, защото старият император — почти винаги императорът е „старият“; ние обикновено се качваме на трона след възрастта, когато другите се пенсионират — та императорът винаги е под ръка, за да поддържа приемствеността, да запазва символа на държавността, докато вие професионалистите подготвяте някоя нова спогодба — той сериозно ме погледна. — В моята работа няма блясък, но тя наистина е полезна.

Малко по-късно Вилем ме остави на мира с детинските си влакчета и двамата се върнахме в кабинета му. Помислих си, че вече ще бъда освободен. Той обаче рече:

— Би трябвало да те оставя да се върнеш да си вършиш работата. Тежко ли беше пътуването?

— Не беше много тежко. Цялото време работих.

— Така си и мислех. Между другото, кой си ти?

Зная за полицейското потупване по рамото; за шокът, че няма горно стъпало; за падането от леглото; за неочакваното връщане на съпруга у дома — бих предпочел да изпитам която и да е комбинация от всичко това пред този простичък въпрос. Вътрешно остарях толкова, че стигнах видимата си възраст и я надхвърлих.

— Сир?

— Хайде — нетърпеливо рече той, — моята работа определено си има своите привилегии. Просто ми кажи истината. От един час зная, че ти не си Джоузиф Бонфорте — макар да би могъл да заблудиш и собствената му майка; имаш дори и неговите превземки. Само че кой си ти?

— Казвам се Лорънс Смит, Ваше Величество — едва отроних аз.

— Стегни се, бе, човек! Ако имах такова намерение, отдавна можех да извикам стражите. Да не са те пратили тук да ме убиеш?

— Не, сир. Аз съм… лоялен към Ваше Величество.

— Странен начин си избрал да го покажеш. Добре, налей си още едно, седни и ми разправи цялата работа.

Разправих му — до последната подробност. Една чаша се оказа недостатъчна, та към края се почувствах по-добре. Той изглежда се ядоса, когато му казах за отвличането, обаче като му разправих какво бяха сторили на ума на Бонфорте, лицето му потъмня от Юпитеров гняв.

Като свърших, той тихо попита:

— Значи е въпрос на дни, докато влезе във форма?

— Така казва доктор Чапек.

— Не му давайте да работи, докато не се възстанови напълно. Той е ценен човек. Това го знаеш, нали? Струва колкото шестима като мен и теб. Така че продължавай да го дублираш и му дай възможност да се оправи. Империята се нуждае от него.

— Да, сир.

— Зарежи това „сир“. След като играеш неговата роля, наричай ме Вилем, както прави той. Знаеш ли, че по тоя начин те пипнах?

— Не, си… Не, Вилем.

— Той от двадесет години ме нарича Вилем. Помислих си, че определено е странно, че ще престанеш да ме наричаш така насаме просто защото си при мен по държавни дела. Само че всъщност не те заподозрях. После, когато отидохме да видим влакчетата, вече знаех със сигурност.

— Моля? Как?

— Ти се държеше вежливо, човече! И по-рано съм го водил да види влакчетата ми — и той винаги си е връщал, като е бивал колкото може по-груб на тема как може един възрастен човек така да си прахосва времето. Винаги сме разигравали тази малка сценка. И двамата се забавлявахме.

— О, не знаех.

— Откъде да знаеш? — помислих си, че би трябвало да знам, че проклетият фарлифайл би трябвало да ми даде информация… Едва по-късно осъзнах, че файлът не беше дефектен, като се има предвид теорията върху която се опираше, т.е. че е предназначен да позволява на един известен човек да си спомня детайли за по-малко известните от него. Само че точно това императорът не беше — искам да кажа, по-малко известен. Разбира се, че Бонфорте нямаше нужда от записки, за да си припомни личностни подробности, свързани с Вилем! Нито пък би сметнал за подобаващо да записва лични неща за суверена във файл, с който се занимават служителите му.

Бях пропуснал очевидното — не че виждам някакъв начин то да не бъде пропуснато, дори и да бях осъзнал, че файлът няма да е пълен.

Императорът обаче продължаваше да говори.

— Ти си свършил великолепна работа — и след като си рискувал живота си в едно марсианско гнездо, не съм изненадан, че си поискал да се заловиш и с мен. Кажи ми, виждал ли съм те някога по стереото или нейде другаде?

Разбира се, когато императорът бе поискал да узнае истинското ми име, му го бях казал; сега доста плахо му казах и професионалното си име. Той се втренчи в мен, вдигна ръце и избухна в гръмогласен смях. Почувствах се донякъде уязвен.

— Ъ-ъ, чувал ли си за мен?

— Дали съм чувал за теб? Аз съм един от най-верните ти поклонници — и той много внимателно ме огледа. — Но ти все още изглеждаш като Джо Бонфорте. Просто не ми се вярва, че ти си Лоренцо.

— Само че съм.

— О, вярвам, вярвам. Помниш ли тази пародия, дето ти си скитник? Отначало се опитваш да издоиш една крава — никакъв успех. Накрая стигаш дотам да се храниш от котешка паничка, но дори и котката те отпъжда настрани.

Признах си.

— Аз почти съм си изтъркал лентата с този запис. Хем се смея, хем плача.

— Точно това е идеята — поколебах се, пък после признах, че бях изкопирал оборската история за „Уморения Уили“ от един много голям артист от минало столетие. — Но иначе предпочитам драматични роли.

— Като тази ли?

— Ами… не точно. За тази роля едно явяване е предостатъчно. Не бих искал да я играя дълго време.

— Така и предполагах. Добре, кажи на Роджър Клифтън… Не, нищо не казвай на Клифтън. Лоренцо, не виждам какво можем да спечелим, ако кажем на когото и да било за нашия разговор през последния час. Ако разправиш на Клифтън, дори и да му заявиш, че аз съм ти казал да не се безпокои, може просто да го изнервим. А той има работа да върши. Така че да си мълчим, а?

— Както пожелае моят император.

— Без тия, моля те. Ще си мълчим просто защото така е най-добре. Съжалявам, че не мога да посетя чичо Джо в леглото. Не че бих могъл да му помогна — макар да си мислят, че кралското докосване върши чудеса. Така че нищо няма да разправяме и ще се преструваме, че аз изобщо не съм загрял.

— Добре… Вилем.

— Струва ми се, че сега е по-добре да си вървиш. Много време те държах.

— Както желаеш.

— Ще трябва да пратя Патийл да се върне с теб — или знаеш пътя? Само един момент… — и той започна да ровичка из бюрото си, като си мърмореше под нос:

— Това момиче сигурно пак е оправяло нещата. Не, ето го — и извади малка книжка. — Вероятно няма да мога пак да те видя, така че би ли имал нещо против да ми дадеш един автограф, преди да си тръгнеш?