Робърт Хайнлайн
Двойна звезда (9)

9

Намерих Родж и Бил да си гризат ноктите в горната дневна на Бонфорте. В секундата, в която се показах, Корпсман се облещи насреща ми.

— Къде, по дяволите, беше?

— С императора — отвърнах студено.

— Нямаше те пет или шест пъти по-дълго, отколкото би трябвало.

Не си направих труда да му отговоря. От спора ни за речта насам Корпсман и аз се спогаждахме и работехме заедно, но това си беше точно брак по сметка, а не по любов. Сътрудничахме си, но всъщност не бяхме заровили томахавката — освен ако тя не беше заровена между лопатките ми. Не бях положил никакви специални усилия да спечеля благоразположението му и не виждах никакви причини да го правя — според мен родителите му се бяха срещнали съвсем за кратко на някой маскарад.

Не вярвам в синхронното гребане ведно с другите членове на групата, обаче единственото поведение от моя страна, което Корпсман охотно би приел, беше това на слуга с шапка в ръката и смиреното „господине“ в устата. Не бих му го предложил, дори и за да запазя мира. Аз бях професионалист, нает да свърши изключително трудно професионална работа, а професионалистите не използват задното стълбище; към тях се отнасят с уважение.

Така че аз го игнорирах и попитах Родж:

— Къде е Пени?

— При него. В момента Дак и Док също са там.

— Той тук ли е?

— Да — поколеба се Клифтън. — Оставихме го в помещението, което би трябвало да бъде стаята на съпругата в спалното отделение на апартамента. Това беше единственото място, където бихме могли да запазим максимална тайна и все пак да му осигурим грижите, от които се нуждае. Надявам се, че нямате нищо против.

— Ни най-малко.

— Няма да ви притеснява. Двете спални са свързани, както може би сте забелязали, само чрез гардеробните си, а ние изолирахме тази врата. Тя е звуконепроницаема.

— Разпределението ми се вижда удачно. Как е той?

Клифтън се начумери.

— По-добре, много по-добре — като цяло. Повечето време е с бистър ум — и отново се поколеба. — Ако искате, можете да идете да го видите.

Аз се колебах още по-дълго.

— Колко време ще му трябва според доктор Чапек, за да може да се показва пред хора?

— Трудно е да се каже. Скоро.

— Колко скоро? Три-четири дни? Достатъчно скоро ли, за да отменим всички ангажименти и просто да изчезна от погледа? Родж, просто не зная как да ти го обясня, ала колкото и да ми се иска да го посетя и да му поднеса почитанията си, не мисля, че ще е умно въобще да го виждам — поне докато не се появя за последно. Това може да провали характеризацията ми — бях направил ужасната грешка да ида на погребението на баща ми и след това години наред, колчем си помислех за него, го виждах мъртъв в ковчега му. С голяма мъка си върнах истинския му образ — на жизнения, налагащ се мъж, който ме подкрепяше с твърда ръка и който ме бе научил на занаята. Боях се да не се получи нещо подобно и с Бонфорте; сега се превъплъщавах в здрав, в разцвета на силите си човек, какъвто го бях видял на многото му стереозаписи. Силно се опасявах, че ако го видя болен, споменът за това може да замъти и изкриви изпълнението ми.

— Та аз не съм настоявал — отговори Клифтън. — Вие си знаете най-добре. Възможно е да успеем да предотвратим повторното ви появяване пред външни хора, но аз желая да ви държа подръка и в пълна готовност, докато той не се възстанови напълно.

Едва не казах, че императорът е искал да го направим точно така. Все пак успях да се овладея — шокът от това, че императорът ме бе разкрил, малко нещо ме бе извадил от характера. Но това ме наведе на мисълта за една несвършена работа. Извадих поправения списък на кабинета и го подадох на Корпсман.

— Бил, ето одобрения списък за новинарите. Ще видиш, че в него има една промяна — де ла Торе вместо Браун.

— Какво?

— Хесус де ла Торе вместо Лотар Браун. Така го искаше императорът.

Клифтън изглеждаше изумен; Корпсман изглеждаше хем изумен, хем ядосан.

— И какво от това? Той няма никакво право да има мнение!

Клифтън бавно рече:

— Бил е прав, Шефе. Като юрист, който се е специализирал в конституционното право, ви уверявам, че потвърждението на суверена е чисто формално. Не би трябвало да му позволявате да прави каквито и да било промени.

Прииска ми се да им се разкрещя и единствено спокойната личност на Бонфорте, която си бях самоналожил, ме предпази да не го сторя. Бях имал тежък ден и въпреки блестящото изпълнение, неизбежната катастрофа ме бе прекършила. Исках да кажа на Родж, че ако Вилем не беше наистина голяма личност, царствена в най-финия смисъл на думата, всички щяхме да закъсаме — просто защото аз не бях адекватно подготвен за ролята. Вместо туй кисело отвърнах:

— Стореното — сторено.

— Ти си мислиш така! — каза Корпсман. — Аз дадох верния списък на репортьорите преди два часа. Сега трябва да се върнеш и да оправиш нещата. Родж, добре ще е веднага да звъннеш на Двореца и…

Аз рекох:

— Млък!

Корпсман си затвори устата. Аз продължих по-спокойно:

— Родж, от правна гледна точка може би си прав. Не зная. Зная обаче, че императорът чувстваше, че има право да постави под съмнение назначението на Браун. Сега, ако някой от вас двамата иска да иде при императора и да поспори с него, то си е ваша работа. Аз обаче никъде не отивам. Смятам да се измъкна от тази старомодна усмирителна риза, да си сваля обувките и да пийна нещо много, много разредено. После ще си легна.

— Почакайте, Шефе — възрази Клифтън. — Имате насрочени пет минути по голямата мрежа, за да оповестите новия кабинет.

— Ти ги вземи. Ти си първият заместник-премиер в този кабинет.

Той примигна.

— Добре.

Корпсман продължи с хъс:

— А Браун? Мястото му беше обещано.

Клифтън умислено го погледна.

— Не и в тези телеграми, които съм виждал, Бил. Просто го попитахме дали желае да се включи както и всички останали. Това ли имаш предвид?

Корпсман се поколеба като актьор, който не е съвсем сигурен в репликите си.

— Разбира се. Само че това означава обещание.

— Докато не бъде оповестено публично, нищо не означава.

— Нали ти казвам, че вече беше оповестено. Преди два часа.

— Ммм… Бил, опасявам се, че ще трябва пак да привикаш момчетата и да им кажеш, че си направил грешка. Или пък аз ще ги извикам и ще им кажа, че поради недоразумение предварителният списък им е бил даден, преди господин Бонфорте да го одобри. Трябва обаче да го оправим преди изявлението по голямата мрежа.

— Да не искаш да кажеш, че смяташ да го оставиш да се измъкне ей така?

Мисля, че под „го“ Бил имаше предвид по-скоро мен, отколкото Вилем, обаче отговорът на Родж подсказваше обратното.

— Да, Бил, сега не му е времето да предизвикваме конституционна криза. Поводът не си струва. Така че би ли формулирал опровержението? Или аз да го направя?

Изражението на Корпсман ми напомни за начина, по който котката се подчинява на неизбежното — с голяма неохота. Той помрачня, сви рамене и каза:

— Аз ще го направя. Искам да съм адски сигурен, че е формулирано както трябва, така че да можем да спасим колкото е възможно повече от тази каша.

— Благодаря, Бил — меко отвърна Родж.

Корпсман се обърна да си тръгне. Аз се обадих:

— Бил! Доколкото ти се каниш да говориш с новинарите, аз имам и друга обява за тях.

— А? Сега какво искаш?

— Нищо особено — истината беше, че аз изведнъж се усетих изтощен от ролята и напрежението, което тя създаваше. — Просто им кажи, че господин Бонфорте е простинал и неговият лекар му е наредил да полежи. Дотук ми дойде.

Корпсман изсумтя.

— Мисля да го направя на „пневмония“.

— Както желаеш.

Щом той си отиде, Родж се обърна към мен и рече:

— Не се дразнете, Шефе. В този бизнес някои дни са по-добри от другите.

— Родж, аз наистина ще си взема болнични. Можеш да го споменеш довечера по стереото.

— Да?

— Смятам да се мушна в леглото и да си остана там. Няма ама съвсем никаква причина Бонфорте да не се „простуди“, докато той не се оправи дотолкова, че сам да влезе в ярема. Всеки път, когато излизам пред хора, само увеличавам вероятността някой да забележи нещо не в ред — и всеки път, когато изляза пред хора, това мрънкало Корпсман намира за какво да се разхленчи. Един артист не може да даде най-доброто от себе си, когато някой непрекъснато му се зъби. Така че да приключим дотук и да пуснем завесата.

— Не се притеснявайте, Шефе. Отсега нататък аз ще ви вардя от Корпсман. Тук няма да си бъдем един на друг в скутовете както бяхме на кораба.

— Не, Родж, решил съм. О, няма да ти избягам. Ще стоя тук, докато господин Б. не се окаже в състояние да се среща с хора, за в случай, че се появи някаква крайна необходимост — и с притеснение си спомних, че императорът ми бе казал да продължа и бе останал с впечатление, че ще го направя. — Само че наистина е по-добре да не ме виждат. Засега номерът ни напълно мина, нали така? О, те знаят — някой знае — че не Бонфорте е човекът, който е минал през церемонията по осиновяването, но няма да посмеят да го направят на въпрос, нито пък, ако го направят, да успеят да го докажат. Същите тези хора могат да подозират, че днес е бил използван двойник, но те не знаят, не могат да бъдат сигурни — тъй като винаги съществува възможността Бонфорте да се е възстановил достатъчно бързо, за да може да издържи днес. Прав ли съм?

На лицето на Клифтън се появи някакво странно, полусмутено изражение.

— Боя се, че те са съвсем сигурни, че вие сте двойник, Шефе.

— А?

— Ние малко поприкрихме истината, за да не ви изнервяме. Още откакто го изследва за пръв път, Док Чапек беше сигурен, че само чудо може да го върне във форма, така че днес да може да проведе аудиенцията. Хората, които са му определили дозата, би трябвало също да го знаят.

Намръщих се.

— Значи по-рано, когато ми разправяхте колко добре се възстановява, сте ме баламосвали? Как е той, Родж? Кажи ми истината.

— Този път, Шефе, ви казвам истината. Точно затова ви предложих да го видите, докато по-преди само се радвах на вашето нежелание да го посетите — и той добави:

— Може би ще е по-добре да го видите, да поговорите с него.

— Ммм… не — причините да не желая да го видя все още си оставаха в сила;; не исках, ако ми се наложеше да изляза още веднъж пред публика, подсъзнанието ми да ми погоди някой номер. За ролята се изискваше здрав човек. — Само че, Родж, всичко, което казах, важи с още по-голяма сила поради това, дето току-що ми съобщи. Дори те да не са напълно сигурни, че днес е бил използван дубльор, не можем да си позволим риска от ново появяване. Днес бяха изненадани — или пък при тези обстоятелства не е било възможно да ме демаскират. По-нататък обаче няма да е тъй. Те могат да организират някакъв капан, някакво изпитание, което аз да не мога да издържа — и праас! Старата топка гръмва — позамислих се малко. — По-добре ще е да продължа да „боледувам“ колкото време е нужно. Бил беше прав, по-добре да е „пневмония“.

Силата на внушението е такава, че на следващата сутрин се събудих със запушен нос и възпалено гърло. Доктор Чапек намери време да ми предпише лекарства и към вечеря се чувствах почти като човек; въпреки това започнахме да излъчваме бюлетини за „вирусната инфекция на господин Бонфорте“. При херметично затворените и климатизирани градове на Луната никой не изгаря от желание да се подложи на предавана по въздушен път инфекция; никой не се опита да се промъкне покрай моите гувернантки. Четири дни аз си губих времето и четох от библиотеката на Бонфорте — ту от собствените му събрани творби, ту от многото му книги… Открих, че както политиката, така и икономиката могат да бъдат завладяващо четиво; по-рано тези предмети никога не ми се бяха виждали реални. Императорът ми изпрати цветя от кралската оранжерия — или може би те бяха за мен?

Както и да е. Прахосвах си времето и се потапях в разкоша да бъда Лоренцо, че дори и просто Лорънс Смит. Установих, че щом някой се появи, автоматично влизам отново в характера, но срещу това нищо не можех да сторя. То просто не беше необходимо; не виждах никого другиго освен Пени и Чапек, като се изключи едно посещение на Дак.

Само че дори и яденето на лотоси може да ти втръсне. На четвъртия ден бях така изморен от тази стая, както никога не съм бил от която и да е продуцентска чакалня, и се чувствах самотен. Никой не си мръдваше и пръста заради мен: визитите на Чапек бяха енергични и професионални, а посещенията на Пени бяха къси и малобройни. Беше престанала да ме нарича „господин Бонфорте“.

Когато Дак се показа, му се зарадвах.

— Дак! Какво ново?

— Нищо особено. Опитвам се с едната ръка да докарам „Томи“ до основен ремонт, а с другата да помагам на Родж в политическите задължения. Докато организира тази кампания, ще хване язва, залагам осем срещу три — той седна. — Политика!

— Хмм… Дак, как изобщо се натика в нея? Така — от прима виста ми се струва, че воаяжьорите трябва да са не по-малко аполитични от актьорите. Особено пък ти.

— Те хем са аполитични, хем не са. Повечето време хич не им пука дали някой ръководи училищата или не, стига те да продължават да влачат трошляците по небето. Само че за да се занимаваш с това, трябва да имаш карго, а каргото означава търговия, а печелившата търговия означава напълно свободна търговия, при която всеки кораб е свободен да ходи навсякъде без дивотиите с митата и без забранени области. Свобода! И ето къде се оказваш — право в политиката. Аз самият се набутах тук за пръв път, за да проуча дали мога да организирам лоби за правилото за „продължителните пътешествия“, така че за стоките при триъгълна търговия да не се плащат на два пъти такси. Законът беше, разбира се, на господин Б. Едно нещо води до друго и ей ме сега — шкипер на неговата яхта през последните шест години и представител на моите братя по гилдия от последните общи избори насам — той въздъхна. — И на мен не ми е много ясно как стана.

— Предполагам, че ти се иска да се измъкнеш. Смяташ ли да се кандидатираш да те изберат отново?

Те се ококори.

— Ъ? Слушай, братче, докато не си бил в политиката, изобщо не си бил жив.

— Но ти каза…

— Знам какво съм казал. Нещата са груби и понякога мръсни и работата винаги е тежка, а подробностите — досадни. Само че това е единственият спорт за възрастни. Всички останали игри са за хлапета. До една — той стана. — Ще бягам.

— О, постой малко.

— Не мога. С това заседание на Великото събрание утре ще трябва да помогна на Родж. Въобще не би трябвало да се отбивам.

— Утре ли? Не знаех — ясно ми беше, че ВС, тоест отиващото си ВС ще трябва да се събере още веднъж, за да назначи временното правителство, но не си бях мислил за това. Беше си нещо рутинно, също тъй формално, както връчването на списъка на императора. — Той ще бъде ли в състояние да го направи?

— Не. Само че не се безпокой за това. Родж ще се извини на бараката за твоето — искам да кажа неговото — отсъствие и ще поиска пълномощническо управление по безусловната процедура — когато не се допускат никакви възражения. После ще прочете речта на новоизбрания премиер министър — Бил я подготвя в момента. След туй от свое име ще предложи правителството да бъде утвърдено. Второ. Никакви дебати. Пас. Отложи ли се sine die^[1], всеки ще се втурне у дома и ще започне да обещава на гласоподавателите по две жени във всеки креват и сто империала всеки понеделник сутринта. Рутинно — Дак млъкна и после добави:

— О, да! Няколко члена на Партията на човечността ще предложат резолюция за съпричастие и кошница цветя, което ще мине с фин лицемерен блясък. Повече биха се радвали да пратят цветя за погребението на Бонфорте — и той се смръщи.

— Наистина ли е толкоз просто? А какво ще стане, ако отхвърлят пълномощническото управление? Мислех си, че Великото събрание не признава пълномощията.

— Наистина не ги признават, но при обичайната процедура. Или се споразумяваш с някой противник и двамата да отсъствате, или се появяваш и гласуваш. Само че това са най-паразитните колела в парламентарната машина. Ако не му дадат да се яви утре чрез пълномощника си, тогава ще им се наложи да чакат, докато се оправи, преди да могат да отложат събиранията си за неопределено време и да се заемат със сериозния бизнес да хипнотизират гласоподавателите. Както стоят нещата, откак Кирога си подаде оставката, всеки ден се събира фалшив кворум. Това Събрание е мъртво като духа на Цезар, но то трябва да бъде погребано конституционно.

— Да, но ако предположим, че някой идиот наистина възрази?

— Никой няма да го направи. О, така ще се предизвика конституционна криза. Само че няма да стане.

Известно време и двамата не казахме нищо. Дак не си тръгваше.

— Дак, ще се улесни ли работата, ако аз се покажа и произнеса тази реч?

— А? Дявол го взел, мислех си, че това е вече уредено. Ти реши, че не е безопасно да рискуваш да се появиш още веднъж, освен ако става дума за крайна необходимост от типа „спасете бебето“. В общи линии съм съгласен с теб. Както се казва, „аз съм съглясен.“

— Да. Но това си е просто една разходка, нали така? Репликите са фиксирани като в пиеса? Дали има шанс някой да ми сервира нещо, с което да не мога да се справя?

— Ами, не. По принцип ще се очаква след това да говориш с пресата, но болестта ти напоследък ще послужи за извинение. Бихме могли да те измъкнем през тунела на охраната и изцяло да ги избегнем — той мрачно се усмихна. — Разбира се, винаги има шанс някоя откачалка от галерията за посетителите да успее да промъкне някое пистолет… Откакто го раниха в ръката от нея, господин Б. винаги я нарича „стрелбището“.

Нещо в крака ми изведнъж прищрака.

— Да не се опитваш да ме изплашиш?

— Не.

— Много забавен начин си избрал да ме окуражаваш. Дак, кажи ми честно. Искаш ли да свърша тази работа утре?

— Разбира се, че искам! Защо, по дяволите, мислиш, че се отбих в такъв натоварен ден? Само да си поприказваме?

* * *

Спикерът pro tempore^[2] удари с чукчето си, свещеникът отправи една молитва, в която внимателно се избягваха всякакви различия между една или друга религия, и всички затаиха дъх. Местата за сядане бяха запълнени едва наполовина, обаче галерията беше претъпкана с туристи.

Чу се церемониалното почукване, усилено от високоговорителите; жезлоносецът на председателя препречи вратата с жезъла си. Три пъти императорът поиска да бъде пуснат и три пъти му бе отказано. После той помоли да му дадат тази привилегия — дадоха му я с бурно одобрение. Станахме прави, докато Вилем влезе и заеме мястото си зад банката на спикера. Беше с униформа на върховен адмирал и не бе придружаван както се следваше, като се изключи, че спикерът и жезлоносецът го ескортираха.

После аз мушнах моя жезъл под мишница, изправих се на мястото си на първата пейка и, обръщайки се към спикера, сякаш суверенът не присъстваше, произнесох речта си. Не беше онази, която Корпсман бе написал; тя отиде в дезинтегратора още щом я прочетох. Бил я бе направил като откровена предизборна реч, а сега не му беше нито времето, нито мястото.

Моята реч бе къса, непартийна и изплагиатствана направо от събраните съчинения на Бонфорте — парафраза на речта от времето преди той да състави временно правителство. В нея държах с все сили за добрите пътища и доброто време и исках всеки да обича всичко останали, също както всички ние, добрите демократи обичаме нашия суверен и той нас обича. Беше истинска лирична поема в бели стихове от около петстотин думи и ако съм поизменил нещо от предишната реч на Бонфорте, значи просто съм се превъзнесъл с репликите.

Наложи се да карат галерията да утихне.

Родж стана и предложи имената, които мимоходом бях споменал, да бъдат утвърдени — второ, и никакви възражения, и служителят пусна една бяла бюлетина. Докато крачех напред, придружен от един член от собствената ми партия и един член от опозицията, забелязах как депутатите си гледаха часовниците и се чудеха дали все още ще успеят да хванат обедната совалка.

После се заклех във вярност на моя суверен в съответствие с конституцията и при ограниченията, наложени от нея; заклех се да браня и да не прекратявам правата и привилегиите на Великото събрание и да защищавам свободите на гражданите на империята, където и да се намират те, и — между другото — да изпълнявам задълженията на премиер министър на Негово Величество. Свещеникът веднъж обърка думите, но аз го поправих.

Мислех си, че пердаша с лекотата на някое кратко слово пред завесата, след като представлението вече е свършило, когато изведнъж открих, че плача така, че почти не виждам. Когато свърших, Вилем тихо ми рече: „Добро изпълнение, Джоузиф.“ Не знам дали той си мислеше, че говори на мен или на своя стар приятел, а не ми и пукаше. Не си изтрих сълзите; просто ги оставих да капнат, когато се обърнах към Събранието. Изчаках Вилем да излезе и закрих заседанието.

Този следобед „Дайана“ ООД пусна четири допълнителни совалки. Нова Батавия опустя — искам да кажа, че тук остана само дворът, както и милион и нещо месари, пекари, майстори на свещи и цивилни служители от града, плюс ограниченият до минимум кабинет.

Тъй като се бях оправил от „простудата“ и се появих публично в залата на Великото събрание, вече нямаше никакъв смисъл да се крия. Като предполагаем премиер министър можех да не се показвам никъде, без да предизвиквам каквито и да било коментари; като номинален водач на една политическа партия, която е влязла в кампанията за общите избори, трябваше да се срещам с хората — е, поне с някои хора. Така че аз вършех каквото трябваше да върша и всекидневно получавах съобщения за това как Бонфорте напредва към пълно възстановяване. Макар и бавно, той се развиваше добре; Чапек ми докладва, че сега е възможно, ако се окаже абсолютно необходимо, да го пусне да се появи в който и да било момент — но не съветваше да го допускаме; Бонфорте беше загубил почти десет килограма и координацията му не бе добра.

Родж правеше всичко възможно да ни пази и двамата. Господин Бонфорте вече знаеше, че са използвали негов дубльор, и след първия пристъп на негодувание се бе примирил с необходимостта и бе одобрил действията им. Родж водеше кампанията, като се консултираше с него единствено по въпросите на висшата политика, а после ми предаваше отговорите, за да ги произнеса публично при нужда.

Защитата, която ми беше осигурил, беше почти също тъй пълна: да ме види човек бе едва ли не по-трудно, отколкото да се срещне с някой първокласен агент. Канцеларията ми беше в планината срещу помещенията на лидера на опозицията (не се преместихме в доста по-разкошните помещения на премиер министъра; макар и това да не бе закононарушение, то просто не се правеше при временен кабинет) — до тях не можеше да се стигне пряко отзад откъм долната всекидневна, а за да се добере до мен от официалния вход, човек трябваше да мине през пет контролни пункта. Изключение правеха неколцината привилегировани, които Родж превеждаше направо по един пряк тунел до кабинета на Пени, а оттам — в моя.

Тази организация на нещата означаваше, че преди някой да стигне до мен, аз бих могъл да проуча фарлифайла му. Можех дори да го държа пред очите си, докато човекът е при мен, защото в бюрото ми имаше вградено устройство за четене, което посетителят не можеше да види, а пък аз можех да изключа моментално, ако излезеше, че той върви много бързо. Четецът си имаше и други функции; Родж можеше да се отнесе по-специално с някой посетител и да го прати направо при мен, дори да го остави насаме с мен — и да поспре в кабинета на Пени, за да ми напише бележка, която след това да проектира на четеца — разни малки намеци от типа на „Разцелувайте го до смърт и не му обещавайте нищо“ или „Той не иска нищо друго освен жена му да бъде представена в двора. Обещайте му го и се отървете от него“, или дори „С тоя внимателно. Избирателният му район е «люшкащ» се, а той самият е по-умен, отколкото изглежда. Прехвърлете го на мен и аз ще се спазаря.“

Не зная кой всъщност управляваше. Вероятно висшите чиновници от кариерата. Всяка сутрин на бюрото ми имаше по една купчина документи. Слагах им небрежния подпис на Бонфорте и Пени ги отнасяше. Никога нямах време да ги чета. Самият размер на имперската машинария ме смайваше. Веднъж, когато се наложи да присъствам на една среща извън канцеларията, Пени ме преведе по така наречения кратък път през Архивите — километри след километри безкрайни полици, всяка задръстена от микрофилми и всичките снабдени с подвижни ленти, носещи се покрай тях, така че на един служител да не му отнеме цял ден, за да донесе един файл.

И при това Пени ми каза, че ме е превела само през едно крило от цялото. Файлът на файловете, рече тя, заема една подземна кухина с размерите на залата на Великото събрание. Това ме накара да се почувствам щастлив, че за мен властта не е въпрос на кариера, а, така да се каже, временно хоби.

Да се срещам с разни люде беше неизбежна досада, до голяма степен безполезна, тъй като Родж или Бонфорте чрез Родж взимаха решенията. Истинската ми работа беше да произнасям предизборни речи. Беше пуснат дискретен слух, че моят доктор се боял да не би сърцето ми да е отслабнало от „вирусната инфекция“ и ми препоръчал по време на кампанията да остана на ниската гравитация на Луната. Не се осмелих да рискувам с имперсонацията при една обиколка по Земята, още по-малко пък — да предприема пътешествие до Венера. Системата на фарлифайловете щеше да се пропука, ако се опитах да се смеся с тълпите, да не говорим за неизвестните рискове, свързани с наемническите банди на Акционистите — никой от нас, най-малко пък аз, не искаше и да си помисли какво бих могъл да издърдоря с една минимална доза неодексокаин в челния дял на мозъка.

Кирога се носеше по всички континенти на Земята и представяше проявите си по стереовизията като лични появявания на разни подиуми пред тълпите. Това обаче не безпокоеше Родж Клифтън. Той свиваше рамене и казваше

— Да прави каквото ще. С лични появявания на политически митинги не могат да се спечелят никакви нови гласове. Единственото, което постигат тези митинги, е да изтощат оратора. на митинги ходят само верните привърженици.

Надявах се, че знае какво говори. Кампанията беше къса — имаше само шест седмици от оставката на Кирога до деня, за който той беше определил изборите, преди да подаде оставка — и аз говорех почти всеки ден или по голямата излъчвателна мрежа, като точно си поделях времето с Партията на човечността, или като записвах речите си и ги изпращах със совалката за по-послешно излъчване пред специално подбрана публика. Бяхме си изградили схема на действие: при мен идваше чернова — може би от Бил, при все че никога не го виждах — и аз я преработвах. Родж отнасяше преправения вариант; обикновено го връщаше одобрен, а от време на време с корекции, нанесени с почерка на Бонфорте, който сега бе станал толкова небрежен, че почти не се четеше.

Никога не импровизирах върху онези части, които той коригираше, макар често да го правех при останалите — когато набереш скорост, често пъти се оказва, че има по-добър, по-жив начин да кажеш нещо. Започнах да забелязвам естеството на поправките му; почти винаги те се свеждаха на определенията — докарай го по-недвусмислено, така че или да им хареса, или да го преглътнат!

След известно време корекциите намаляха. Бях започнал да му свиквам.

Все още не го бях видял ни веднъж. Чувствах, че не бих могъл „да си сложа неговата глава“, ако го видя на легло. Аз обаче не бях единственият от близките му, който не го виждаше; Чапек беше изхвърлил Пени — за нейно добро. По него време не знаех за това. Знаех, че след като пристигнахме в Нова Батавия, Пени стана раздразнителна, отвеяна и на настроения. Под очите й се появиха кръгове като на миеща мечка — всичко туй не можах да не го забележа, но го приписвах на напрежението от кампанията, съчетано с тревогата за здравето на Бонфорте. Бил съм прав само отчасти. Чапек също го забелязал и предприел някои действия — поставил я под лека хипноза и я поразпитал, а след това категорично й забранил да вижда Бонфорте, докато аз не приключа с ролята и не замина.

Бедното момиче почти полудявало, тъй като след като посещавало болничната стая на мъжа, когото безнадеждно обичало, трябвало да върви направо да работи в непосредствено близост с друг мъж, който изглеждал, говорел и звучал досущ като него, само че бил напълно здрав. Вероятно тя започвала да ме мрази.

Добрият стар Док Чапек се добрал до корена на нейните тревоги, дал й полезни и успокояващи следхипнотични указания и после я държал настрани от стаята на болния. Естествено тогава не ми казаха; това не ми беше работа. Пени обаче се оживи и пак се превърна в предишното обичливо, невероятно ефикасно момиче.

За мен това означаваше много. Нека си признаем: ако не беше Пени, поне два пъти щях да се чупя от цялата тази невероятно досадна въртележка.

Имаше един вид събрания — тези на изпълнителния комитет по кампанията — на които се налагаше да присъствам. Тъй като Експанзионистичната партия е партия на малцинството, защото представлява просто най-голямата фракция от една коалиция от няколко партии, която се държи благодарение на водачеството и личността на Джон Джоузиф Бонфорте, аз трябваше да се появявам вместо него и да продавам на дребно успокоителни сиропчета на тези примадони. Бяха ме инструктирали щателно и Родж седеше до мен, за да може да ми намекне къде е вярната посока, ако аз сбърках нещо. Работата обаче не можеше да се прехвърли на някое упълномощено лице.

До деня на изборите оставаха по-малко от две седмици, когато трябваше да идем на едно събрание за разпределяне на сигурните избирателни райони. Организацията винаги е имала тридесет-четиридесет района, които биха могли да се използват, за да се осигури нечий избор за правителствен пост или да се осигури някой политически секретар (човек като Пени винаги е много по-ценен, ако има пълното право да дава предложения и да говори от трибуната на Събранието, ако може да присъства на закрити партийни събрания и така нататък) или по някакви други партийни съображения. Самият Бонфорте представяше един „сигурен“ район; това го освобождаваше от необходимостта да води предизборна агитация. Клифтън бе представител на друг „сигурен“ район. Ако му се налагаше, Дак също щеше да разполага с такъв район, обаче той всъщност ръководеше поддръжката на своите събратя по гилдия. Веднъж Родж дори ми намекна, че ако искам да се върна под собствената си персона, трябва само да кажа една дума и името ми ще влезе в следващия списък.

Някои места бяха винаги запазени за партийните товарни магарета, които веднага биха си подали оставката в мига, в които им кажат, като по този начин осигурят чрез допълнителни избори на партията едно място, ако се окаже необходимо някой да получи ценз за пост в кабинета или за нещо подобно.

Цялата работа обаче намирисваше на раздаване на постове по партийна линия и при съществуващото в коалицията положение бе необходимо Бонфорте да оправя противоречивите искания и да предложи на изпълнителния комитет по кампанията един списък. Работата трябваше да се свърши в последната минута, точно преди да се подготвят избирателните бюлетини, за да могат да се отразят и последните промени.

Когато Родж и Дак влязоха, аз работех върху една реч и бях казал на Пени да отлага всичко освен всеобща пожарна тревога. Предната вечер Кирога беше направил в Сидней, Австралия, необмислено изказване от такова естество, че можехме да го изобличим в лъжа и да го накараме да се гърчи. Аз си пробвах перото в ответна реч, без да изчаквам да ми донесат чернова; силно се надявах моят собствен вариант да бъде одобрен.

Щом влязоха, аз казах:

— Я чуйте това — и им прочетох ключовия параграф. — Харесва ли ви?

— С това ще му опънем кожата на вратата — съгласи се Родж. — Шефе, ето списъка за „сигурните“ райони. Искате ли да го прегледате? Трябва да сме там след двадесет минути.

— О, това проклето събрание. Не разбирам защо трябва да гледам списъка. Искате да ми кажете нещо за него ли? — въпреки това взех списъка, за да му хвърля едно око. Познавах всички хора от техните фарлифайлове, а неколцина лично; вече знаех защо трябва да се погрижим за всеки един от тях.

И тогава налетях на името Корпсман, Уйлям Дж.

Потиснах оправданото си раздразнение и тихо казах:

— Родж, виждам в списъка Бил.

— О, да. Исках да ви кажа за това. Вижте, Шефе, всички знаем, че вие с Бил малко нещо се мразите. Не че ви упреквам, Бил е виновен. Само че нещата винаги имат две страни. Може би не сте разбрали, че Бил изпитва ужасно чувство за малоценност и то го кара да търси повод за кавга. С това тук ще оправим положението.

— Така ли?

— Да. Винаги го е искал. Виждате ли, ние останалите до един имаме официален статус, искам да кажа, че сме членове на ВС. Говоря за тези, които работят близко до ъ-ъ-ъ… вас. Бил е много чувствителен на тази тема. Чувал съм го след третата чашка да казва, че е просто един наемник. Това му тежи. Нали нямате нищо против? Партията може да си го позволи, а за елиминирането на търканията в щаба цената е направо ниска.

Аз вече напълно се владеех.

— Това не е моя работа. Защо трябва да имам нещо против, след като господин Бонфорте го иска?

Улових как Дак за миг погледна Клифтън и добавих:

— Нали господин Б. иска това? Не е ли тъй, Родж?

Дак сурово рече:

— Кажи му, Родж.

Родж бавно каза:

— Дак и аз го решихме сами. Мислим, че ще е за добро.

— Значи господин Бонфорте не го е одобрил? Сигурно сте го питали?

— Не, не сме.

— Защо?

— Шефе, това не е от този род неща, с които си заслужава да го безпокоим. Той е един уморен стар болен човек. Не съм го тревожил с нищо по-дребно от въпроси, свързани с голямата политика — а този не е от тях. Районът ни е в кърпа вързан независимо от това кой ще го представя.

— Тогава защо изобщо ме питате за моето мнение?

— Ами помислихме, че вие би трябвало да знаете — и да знаете защо. Мислим, че трябва да го одобрите.

— Аз? Вие ме молите да взема решение, сякаш аз съм господин Бонфорте. Е, не съм — и потропах с пръсти по бюрото с неговия нервен жест. — Или това решение е на негово равнище и вие би трябвало да питате него, или не е и изобщо не би трябвало да питате мен.

Родж подъвка пурата си и рече:

— Добре, не ви питам.

— Не!

— Какво имате предвид?

— Имам предвид „Не!“ Вие ме попитахте, следователно в нещо се съмнявате. Така че ако очаквате аз да предложа това име на комитета — сякаш аз съм Бонфорте — аз ще вляза и ще го питам.

И двамата седяха и дума не казваха. Накрая Дак въздъхна и рече:

— Кажи му останалото, Родж. Иначе аз ще му кажа.

Аз зачаках. Клифтън извади пурата от устата си и каза:

— Шефе, преди четири дни господин Бонфорте получи удар. Не е в състояние да бъде обезпокояван.

Без да помръдна, си изрецитирах наум цялото „и кулите си увенчали с облаци, разкошните дворци…“^[3] и така нататък. Като се посъвзех, попитах:

— Как е умът му?

— Умът му изглежда достатъчно бистър, но той е ужасно изморен. Тази седмица като затворник е била по-голямо изпитание, отколкото смятахме. След удара двадесет и четири часа в кома. Сега излезе от комата, но лявата страна на лицето му е парализирана и цялата му лява половина е частично обездвижена.

— Какво казва доктор Чапек?

— Той мисли, че когато съсирекът се разсее, няма да остане никаква следа. Само че той ще трябва да го дава по-кротко, отколкото е навикнал. В момента обаче, Шефе, той е болен. Ще трябва да продължим остатъка от кампанията без него.

Почувствах призрака на забравеното усещане, което имах, когато баща ми умря. Никога не бях виждал Бонфорте и нямах нищо от него освен няколко ръкописни поправки върху печатан текст, но през цялата време се бях уповавал на него. Фактът че той е в съседната стая бе направила възможна цялата работа.

Поех си дълбоко въздух, издишах го и казах:

— Добре, Родж. Ще ни се наложи.

— Да, Шефе — той се изправи. — Трябва да отиваме на събранието, Ами това? — и кимна към списъка с разпределението на сигурните райони.

— Ох! — опитах се да размисля. Може би Бонфорте би възнаградил Бил с привилегията да се назовава „почитаемия“ просто за да му угоди. За подобни неща той не беше дребнав; не беше скъп на триците. В едно от есетата си за политиката беше казал: „Аз не съм интелектуалец. Ако имам някакъв специален талант, то той е да подбирам способни хора и да ги оставям да работят.“

— От колко време е с него Бил? — попитах внезапно.

— А? Около четири години. Малко повече.

Очевидно на Бонфорте му харесваше как работи той.

— Това прави отпреди миналите общи избори, нали? Защо не го е направил депутат тогава?

— Ами не знам. Никога не е ставало въпрос.

— Пени кога влезе в Събранието?

— Преди около три години. С допълнителни избори.

— Родж, ето ти отговора.

— Не ви разбирам.

— Бонфорте е можел по всяко време да направи Бил депутат. Той обаче не е поискал. Сменете това предложение с някой, който моментално би си подал оставката. Ако впоследствие господин Бонфорте пожелае Бил да получи мястото, може да му организира допълнителни избори по-късно — когато сам реши да го направи.

Лицето на Клифтън остана безизразно. Той просто взе списъка и продума:

— Добре, Шефе.

* * *

Същия ден Бил напусна. Предполагам, че на Родж му се е наложило да му каже, че номерът му с извиването на ръцете не е минал. Но когато Родж ми съобщи, ми призля, защото осъзнах, че твърдоглавието ми е поставило всички ни в голяма опасност. Казах му го. Той отрицателно поклати глава.

— Но той знае всичко! Планирал го е още от началото. Само си помисли каква купчина мръсно бельо може да примъкне в лагера на Партията на човечността.

— Не го мислете повече, Шефе. Бил може да е гадина — на мен не ми трябва човек, който може да напусне насред една кампания; това просто никога не се прави. Той обаче не е предател. В неговата професия човек не раздрънква тайните на клиента си, дори и да се сгромоляса заедно с него.

— Надявам се да си прав.

— Ще видите. Не се безпокойте за това. Просто продължавайте да работите.

Когато следващите няколко дни минаха, стигнах до заключението, че Родж познава Бил по-добре, отколкото го познавам аз. Не се чу нищо нито от него, нито за него и кампанията продължи както обикновено, като непрекъснато ставаше все по-груба, но без от нищо да си проличава, че нашата гигантска измама е разкрита. Започнах да се чувствам по-добре и се залових да правя най-добрите Бонфортеви речи, които можех да съставя — понякога с помощта на Родж, понякога само с одобрението му. Здравето на господин Бонфорте пак започна непрекъснато да се подобрява, обаче Чапек го държеше в абсолютна тайна.

Последната седмица Родж трябваше да отиде на Земята; някои дупки са такива, че просто не могат да се запушат от разстояние. В края на краищата, гласовете идват от избирателните райони и местните ръководители не се занимават само с произнасяне на речи. Само че речите все пак трябва да се произнасят и пресконференциите — да се дават; аз продължих с подкрепата на Дак и Пени. Разбира се, сега бях много по-вътре в нещата; можех да отговоря на повечето въпроси, без да се замислям.

В деня, когато трябваше да се върне Родж, в нашите офиси бе насрочена обичайната двуседмична пресконференция. Бях се надявал, че той ще се върне навреме за нея, но нямаше никаква причина да не я дам и сам. Пени вървеше пред мен, носейки всичките си бумаги; чух я как изахка.

И тогава видях, че на оттатъшния край на масата е Бил.

Аз обаче огледах помещението както обикновено и рекох:

— Добро утро, господа.

— Добро утро, господин министър! — отвърнаха повечето.

Аз добавих:

— Добро утро, Бил. Не знаех, че си тук. Кого представяш?

Оставиха го да отговори в гробна тишина. Всички до един знаеха, че Бил ни е напуснал — или че е бил уволнен. Той ми се ухили и отвърна:

— Добро утро, господин Бонфорте. Аз съм от синдиката Крейн.

Вече знаех какво се задава; опитах се да не му доставя удоволствието да се издам.

— Хубава организация. Надявам се, че ти плащат колкото заслужаваш. Сега на работа… Писмените въпроси — първи. У теб ли са, Пени?

Минах набързо през писмените въпроси, като дадох отговорите, за които бях имал време да поразмисля, после седнах, както обикновено и казах:

— Господа, имаме малко време да поразтъркаляме топката. Други въпроси?

Имаше няколко въпроса. Само веднъж ми се наложи да отговоря „Не коментирам“ — Бонфорте предпочиташе този отговор пред двусмислените. Най-подир си погледнах часовника и казах:

— Господа, за тази утрин това е всичко — и понечих да стана.

— Смайд! — изкрещя Бил.

Аз продължих да се изправям, без да поглеждам към него.

— Имам предвид теб, господин Фалшиви Бонфорте-Смайд! — яростно продължи той, още повече повишавайки глас.

Този път го погледнах — мисля, че с точно подходящото изумление, което се полага на една важна официална личност, атакувана грубо при съвсем невероятни обстоятелства. Бил ме сочеше с почервеняло лице.

— Самозванец! Мижаво актьорче! Мошеник!

Журналистът от лондонския „Таймс“, който бе вдясно от мен, тихо попита:

— Господине, искате ли да извикам охраната?

— Не — казах аз. — Той не е опасен.

Бил се засмя.

— Значи не съм опасен, а? Сега ще разбереш.

— Мисля, че наистина трябва да го направя, господине — настоя журналистът от „Таймс“.

— Не — и остро заявих:

— Това е достатъчно, Бил. По-добре ще е да си идеш кротко.

— Иска ти се, нали? — и той започна да бълва историята в общи черти, говорейки много бързо. Изобщо не спомена за отвличането, нито за своето собствено участие, но загатна, че е предпочел да ни напусне, отколкото да се забърка в такава измама. Имперсонацията беше приписана — донейде правилно — на заболяване на Бонфорте, като Бил прозрачен намек, че ние може би сме го упоили.

Аз внимателно слушах. Повечето от репортьорите първоначално също просто слушаха с шашардисаното изражение на хора, които неволно са станали свидетели на злостна семейна кавга. После някои започнаха да записват или да диктуват на миникордерите си.

Когато той млъкна, аз казах:

— Свърши ли, Бил?

— Това не е ли достатъчно?

— Предостатъчно е. Съжалявам, Бил. Това е всичко, господа. Трябва да се връщам на работа.

— Само един момент, господин министър! — викна някой. — Искате ли да направите опровержение? — а друг добави:

— Смятате ли да го дадете под съд?

Първо отговорих на втория въпрос:

— Не, няма да го дам под съд. Не бива да се съдят болни хора.

— Болен съм, така ли? — изрева Бил.

— Млъкни, Бил. Що се отнася до това да направя опровержение, струва ми се, че едва ли си заслужава. Само че виждам, че някои от вас си взимат бележки. Макар да се съмнявам, че който и да е от вашите издатели ще пусне тази история, ако все пак го сторят, може би този анекдот ще добави нещо към нея. Чували ли сте за професора, който прахосал четиридесет години от живота си да докаже, че „Одисеята“ не е написана от Омир, а от друг грък със същото име?

Това предизвика учтив смях. Аз се усмихнах и за втори път се обърнах да си ходя. Бил се втурна, заобиколи масата и сграбчи ръката ми.

— Няма да се откачиш с анекдоти!

Човекът от „Таймс“ — г-н Акройд — го издърпа от мен.

Аз казах:

— Благодаря ви, господине — и добавих, като се обърнах към Корпсман:

— Какво искаш да направя, Бил? Опитах се да предотвратя да те арестуват.

— Щом искаш, извикай охраната, шарлатан такъв! Ще видим кой ще седи по-дълго в затвора! Само почакай, докато ти вземат пръстовите отпечатъци!

Въздъхнах и направих най-умереното изявление в живота си:

— Това престава да бъде шега. Господа, мисля, че ще е по-добре да сложа край на цялата работа. Пени, миличка, би ли накарала някой да иде за набор за взимане на пръстови отпечатъци? — знаех, че съм се издънил, но, дявол го взел, когато получиш пробойна, най-малкото, което си дължиш, е да стоиш мирно, докато корабът потъва. Дори един злодей би трябвало да може да напусне сцената добре.

Бил не изчака. Той докопа чашата за вода, която бе стояла пред мен; аз я бях хванал на няколко пъти.

— По дяволите набора! Това ще свърши работа.

— Бил, казвал съм ти и преди да внимаваш какво говориш в присъствието на дами. Иначе можеш да задържиш чашата.

— Адски си прав, че ще я задържа.

— Чудесно. Моля те, иди си. Иначе ще бъда принуден да извикам охраната.

Той излезе. Никой не каза нищо. Аз рекох:

— Може ли да дам отпечатъци за някой от вас?

Акройд бързо отвърна:

— О, сигурен съм, че не ги искаме, господин министре.

— А, не, на всяка цена! Ако в цялата работа има нещо за писане, вие ще искате да го отразите — настоях, защото това си беше в характера на героя — а на второ и трето място, човек не може да бъде малко бременен или леко демаскиран, Пък и не исках моите приятели, които присъстваха тук да бъдат изпреварени със сензацията от Бил: това бе последното нещо, което можех да сторя за тях.

Не се наложи да пращаме за истински набор. Пени имаше карбонови индига, а един журналист пък притежаваше от онези вечни бележничета с пластмасови листчета; на тях се правят прекрасни отпечатъци. После им пожелах приятна сутрин и си тръгнах.

Добрахме се до личния кабинет на Пени; щом влязохме вътре, тя припадна. Отнесох я в моя кабинет, сложих я на кушетката, после седнах на бюрото си и няколко минути просто се тресох от нерви.

Останалата част от деня и двамата не ни биваше за нищо. Продължихме както обикновено, само дето Пени отклоняваше всички обаждания, като измисляше всевъзможни извинения. Вечерта трябваше да произнеса реч и аз сериозно се замислих дали да не се откажа от ангажимента. Оставих обаче цял ден новините включени и не чух нито дума за инцидента тази сутрин. Ясно ми беше, че те ще проверят отпечатъците, преди да рискуват — в края на краищата се смяташе, че аз съм премиер министърът на Негово Имперско Величество; щяха да искат потвърждение. Така че доколкото вече бях написал речта и бях влязъл в програмата, реших да я произнеса. Не можех дори да се посъветвам с Дак: той беше чак в Тихо сити.

Беше най-добрата ми реч. Вложих в нея онези елементи, които един комик може да използва, за да овладее паниката в обхванат от пожар театър. След като изключиха звукоснимателя, само зарових лице в дланите си и заплаках, докато Пени ме потупа по рамото. Въобще не бяхме обсъждали ужасната каша.

Родж кацна в двадесет нула нула по Гринуич — горе-долу по времето, когато аз привършвах — и ми се обади веднага, щом се прибра. С безизразен, монотонен глас аз му разправих цялата мръсна история; той слушаше, като дъвчеше угасналата си пура, а по лицето му не можеше да се прочете нищо.

Накрая казах почти умоляващо:

— Трябваше да си дам отпечатъците, Родж. Нали разбираш? Нямаше да е в характера, ако откажех.

Родж заяви:

— Не се безпокойте.

— А?

— Казах „Не се безпокойте.“ Когато съобщението за тези отпечатъци пристигне от Бюрото по идентификацията в Хага, ви очаква малка, но приятна изненада — а нашия бивш приятел Бил го очаква далеч по-голяма изненада, само дето няма да е приятна. Ако си е получил някои от сребърниците предварително, ония сигурно ще му ги съдерат от кожата. Много се надявам, че ще го направят.

Нямаше как да го разбера накриво.

— О! Само че, Родж, те няма да спрат дотук. Има още една дузина други места. Социалното осигуряване… Уф, сума ти места.

— Да не би да си мислите, че не сме били достатъчно щателни? Шефе, аз си знаех, че това така или иначе ще се случи. От момента, в който Дак съобщи, че ще се изпълнява планът Марди Гра, започна и съответното прикриване на следите. Навсякъде. Само че не сметнах за нужно да го съобщя на Бил — той подръпна от угасналата пура, извади я от устата си и се загледа в нея. — Бедния Бил.

Пени леко въздъхна и припадна отново.