Робърт Хайнлайн
Двойна звезда (4)

4

Моето образование продължи в същото помещение (оказа се, че това е гостната на г-н Бонфорте) до обръщането на кораба. Изобщо не спях, освен под хипноза, и като че ли нямах никаква нужда от сън. През цялото време с мен бяха или доктор Чапек, или Пени и ми помагаха. За късмет моят човек бе може би най-обстойно фотографираната и записваната личност в историята, а освен това разполагах с тясното сътрудничество на най-близките му хора. Материалът нямаше свършване; проблемът бе да се види колко мога да поема — както буден, така и под хипноза.

Не зная в кой момент престанах да не харесвам Бонфорте. Чапек ме увери — и аз му вярвам — че по него време не ми е имплантирал никакво хипнотично внушение; аз не го бях искал и съм съвсем сигурен, че по отношение на етическата отговорност на лекаря и хипнотерапевта Чапек е добросъвестен до дребнавост. Предполагам, че това е било неизбежно съпътстващо ролята обстоятелство — мисля си дори, че бих се приучил да харесвам и Джек Изкормвача, ако се бях захванал с неговата роля. Погледни на нещата от тази страна: за да научиш една роля както му се полага, за известно време трябва да станеш съответният характер. А човек или се харесва, или се самоубива — трето решение няма.

„Да разбереш всичко означава да простиш всичко“ — и аз започвах да разбирам Бонфорте.

При обръщането получихме обещаната от Дак почивка при едно же. Изобщо не минахме в свободно падане, дори и за секунда; вместо да угаси факела, което доколкото разбирам те ужасно мразят да правят, докато са на път, корабът описа нещо, което Дак нарече 180-градусово обръщане на чорчик. Така корабът остава на тяга през цялото време и се обръща доста бързо, макар да се получава странно смущаващ ефект върху чувството за равновесие. Ефектът се нарича нещо като Кориоланус^[1]. Или може би Кориолис?

Всичко, което зная за космическите кораби е, че тези, които излитат от повърхността на една планета, са истински ракети, ала воаяжьорите ги наричат „чайници“ заради реактивната струя от водна пара или водород, с която се задвижват. Не ги смятат за кораби с истинско атомно захранване, при все че реактивната струя се подгрява от атомен реактор. Корабите за дълги скокове от рода на „Том Пейн“ са (така ми рекоха) баш истинските и използват онова Е равно на МС на квадрат… или може би беше М равно на ЕС на квадрат? Знаеш го, де — онуй, дето Айнщайн го е измислил.

Дак стори каквото му беше по силите да ми обясни всичко и несъмнено то трябва да е много интересно за ония, дето се интересуват от подобни неща. Аз обаче не мога да си представя защо един джентълмен ще си пълни главата с тях. Струва ми се, че всеки път когато тези учени момци се заловят за логаритмичните си линийки, животът става по-сложен. Какво му е лошото нещата да си бъдат такива, каквито са?

През двата часа, през които бяхме на едно же, ме преместиха в кабината на Бонфорте. Започнах да нося неговите дрехи и неговото лице и всеки внимаваше да ме нарича „Господин Бонфорте“ или „Шефе“, или (ако става дума за доктор Чапек) „Джоузиф“, като идеята, разбира се, беше да ми помогнат да вляза в ролята.

Всички освен Пени… Тя просто не можеше да ми каже „Господин Бонфорте“. Правеше всичко, за да помогне, но не можеше да се насили да го произнесе. Беше ясно като писанието, че е била от ония секретарки, които мълчаливо и безнадеждно обичат началника си, и тя ме възненавидя с дълбока, алогична, но естествена мъка. Това здравата ни вгорчи живота, още повече че аз я намирах за изключително привлекателна. Няма мъж, който да може да даде всичко от себе си, ако около него непрекъснато се навърта жена, която го презира. Аз обаче не можех за компенсация да престана да я харесвам; беше ми наистина жал за нея, макар положението определено да ме тормозеше.

Вече бяхме на нещо като предварителна репетиция, тъй като не всички на „Том Пейн“ знаеха, че аз не съм Бонфорте. Аз не знаех кои точно са известени за подмяната и ми бе позволено да се отпусна и да задавам въпроси единствено в обкръжението на Дак, Пени и д-р Чапек. Бях съвсем сигурен, че началник канцеларията на Бонфорте, господин Уошингтън, знае, ала той така и не се издаде; беше възсух възрастен мулат, надянал потайната маска на светец. Имаше още двамина, които положително знаеха, но те не бяха на „Том Пейн“. Те стояха наблизо и ни прикриваха от „Бягай“, като се оправяха със съобщенията за пресата и рутинните комюникета — Бил Корпсман, който завеждаше връзките с новинарите, и Роджър Клифтън. Не знам как точно да опиша работата на Клифтън. Политически заместник? Може би си спомняш, че по времето, когато Бонфорте беше върховен министър, той е бил министър без портфейл, ала това нищо не ми говори. Ще ти го изложа символично: Бонфорте даваше политическата линия, а Клифтън раздаваше политическите назначения.

Тази малка група трябваше да знае; ако е имало и други, не са сметнали за нужно да ми кажат. Във всеки случай останалите хора от екипа на Бонфорте и целият екипаж на „Том Пейн“ знаеше, че става нещо странно; само че това не означава, че непременно са били наясно какво е то. Доста хора ме бяха видели да влизам в кораба, обаче като Бени Грей. Когато ме видяха отново, вече бях „Бонфорте“.

Някой бе имал предвидливостта да намери истински комплект за гримиране, но аз не използвах почти нищо. Отблизо гримът може да се види; дори и на Силикоплътта не може да се придаде точната текстура на кожата. Задоволих се да подсили едва-едва естествения си тен със Семиперм и намъкнах лицето му изотвътре. Наложи ми се да пожертвам доста коса и д-р Чапек задържа растежа на корените. Нямах нищо против; един актьор винаги може да носи перука — а и бях сигурен, че тази работа положително щеше да ми донесе такова заплащане, че ако поискам, да мога да се оттегля от сцената до края на живота си.

От друга страна, от време на време стомахът ми се свиваше при мисълта, че въпросният живот може и да не е кой знае колко дълъг — нали ги знаеш тия стари поговорки за човека, който знае прекалено много, и за това, че мъртвите не говорят. Само че аз наистина бях започнал да вярвам на тези хора. Всички бяха адски приятни люде — а от това научих за Бонфорте не по-малко, отколкото бях научил от слушането на речите му и гледането на филми. Както разбирах, политическата фигура не е един-единствен човек, а цял добре сработен отбор. Ако самият Бонфорте не беше свестен, той нямаше да събере около себе си тези хора.

Най-големият ми проблем беше марсианският. Както и повечето актьори, аз бях понаучил достатъчно марсиански, венериански, външноюпитерски и т.н., за да мога да ги имитирам пред камерата или на сцената. Само че тези вибриращи и пърполещи съгласни са много трудни. Мисля, че гласните струни на човека не са така подвижни като тимпануса на марсианеца. Пък и при всички случаи полуфонетичното произнасяне на тези звуци според латинските букви, като например „ккк“, „жжж“ или „ррр“ съответства на истинските звуци не повече, отколкото „г“-то във „гну“ отговаря на вдишващото цъкане, с което народът банту произнася „гну“. „Жжж“, например, много наподобява онзи неприличен звук, който се получава, когато човек пъхне крайчеца на езика между устните си и го остави да вибрира, като същевременно звучно издиша през устата.

За късмет Бонфорте нямаше голяма дарба за чужди езици, докато аз съм професионалист; ушите ми чуват наистина и мога да имитирам всеки звук — от моторен трион, който попада на забит в дървото гвоздей, до разтревожена в полога си квачка. Трябваше само да постигна толкова лош марсиански, колкото го говореше Бонфорте. Той здравата се беше потрудил да преодолее липсата си на талант и всяка дума или фраза на марсиански, които знаеше, бяха записвани на видео, за да може да изучава грешките си. Така че аз заизучавах грешките му. Прожекционният апарат бе преместен в кабинета му, а Пени ми беше подръка, за да ми подбира ролките и да отговаря на въпросите ми.

Човешките езици се разделят на четири групи: без флексия, какъвто е англо-американският; позиционни, какъвто е китайският; аглутиниращи, какъвто е старотурският; полисинтетични^[2] (думи-изречения), какъвто е ескимоският — към тях, разбира се, сега добавяме чужди структури, които са така жестоко странни и почти невъзможни за човешкия мозък като неповтарящият се или още пораждащ се венериански. За късмет марсианският е аналогичен на човешките речеви форми. Ниският марсиански — търговският език — е позиционен и включва само прости конкретни идеи, като например приветствието: „Аз те виждам.“ Високият марсиански е полисинтетичен и много стилизиран, като има изрази за всеки нюанс от тяхната сложна система за награди и наказания, задължения и дългове. На Бонфорте тя му дошла направо нанагорно; Пени ми каза, че той доста леко разчитал поредиците от точки, които използват вместо писменост, но от разговорната форма на високия марсиански можел да произнесе само няколкостотин изречения.

Леле, братче, как само зубрех онези, които той беше овладял!

* * *

Пени бе подложена на по-голямо напрежение и от мен. И тя, и Дак говореха малко марсиански, но скучното задължение да ме подготвя се стовари на нейния гръб, тъй като на Дак му се налагаше да прекарва по-голямата част от времето си в командното помещение; поради смъртта на Джок не му достигаха хора. За последните няколко милиона мили от приближаването ни минахме от две на едно же, като през цялото това време той изобщо не слезе при нас. Аз пък го прекарах в учене на ритуала, който трябваше да знам наизуст за церемонията по осиновяването, като Пени ми помагаше.

Тъкмо бях приключил с речта, с която щях да получа членство в гнездото на Ккках — реч, която по дух не се различаваше особено от онази, с която едно ортодоксално еврейче поема отговорностите на мъж, но която е така определена и така непроменяема, като монолога на Хамлет. Бях я прочел с неправилното произношение на Бонфорте и с неговия тик; приключих и попитах:

— Това как беше?

— Съвсем добре — сериозно отвърна тя.

— Благодаря, Къдроглавке — бях заимствал тази фраза от ролките с езиковите упражнения на Бонфорте; той я наричаше така, когато се почувстваше размекнат — и това идеално пасваше на образа му.

— Не смей да ме наричаш така!

Аз я изгледах с искрено удивление и отговорих също напълно в образа:

— Защо, Пени, детето ми?

— И така не смей да ме наричаш! Симулант! Шарлатан! Актьор! — тя скочи и избяга колкото можеше по-далеч — с други думи, до вратата — и остана там с гръб към мен, заровила лице в дланите си. Раменете й се разтресоха от ридания.

Аз направих титанично усилие и се измъкнах от образа — глътнах си корема, оставих собственото ми лице да излезе на повърхността и отговорих със собствения си глас:

— Госпожице Расъл

Тя престана да плаче и се извърна светкавично към мен. Погледна ме и челюстта й увисна. Аз добавих, все още в собствения си образ:

— Върни се тук и седни.

Стори ми се, че се кани да ми откаже, но сетне изглежда размисли, бавно се върна и седна, като кръстоса ръце в скута си. Лицето й обаче беше като на малко момиченце, което се мъчи да си сдържи яда.

Оставих я да поседи малко и тихо казах:

— Да, госпожице Расъл, актьор съм. За вас това достатъчна причина ли е да ме обиждате?

Тя просто придоби упорито изражение.

— Като актьор аз се намирам тук, за да изпълня една актьорска задача. Знаете защо. Знаете също и че ме подведоха да я приема — това не е работа, която бих приел с отворени очи, дори и в най-лудите си мигове. На мен ми е значително по-неприятно да я върша, отколкото на вас — защото въпреки бодряшките уверения на капитан Броудбент изобщо не съм убеден, че ще изляза от тази роля със здрава кожа — а аз ужасно си обичам кожата, тъй като ми е единствена. Вярвам също, че зная защо ви е толкова трудно да ме приемете. Само че за вас това причина ли е да направите моята работа по-трудна, отколкото трябва да бъде?

Тя измърмори нещо. Аз остро казах:

— Говори!

— Не е честно. Не е прилично!

Въздъхнах.

— Правилно. Нещо повече, това е невъзможно — ако нямам всеотдайната подкрепа на останалите членове на екипа. Така че хайде да извикаме капитан Броудбент тук и да му кажем. Да се откажем.

Тя рязко вдигна лице и рече:

— О, не! Не можем да го направим.

— Защо да не можем? Далеч по-добре ще е да се откажем сега, а не да продължим и да претърпим пълен провал. Аз не мога да играя при тези обстоятелства. Трябва да си го признаем.

— Но… но… ние сме длъжни да го направим. Необходимо е.

— Защо да е необходимо, госпожице Расъл? По политически причини? Нямам никакъв интерес към политиката — а и за вас се съмнявам, че изпитвате истински дълбок интерес. Тогава защо да сме длъжни да го правим?

— защото… защото той… — тя спря, неспособна да продължи и се задави от ридания.

Станах, приближих и сложих ръка на рамото й.

— Знам. Защото ако не го сторим, нещо, което той е градил години наред, ще се разпадне на прах. Защото той не може да го направи сам и неговите приятели се опитват да го прикрият и да го свършат вместо него. Защото неговите приятели са му верни. Защото ти си му вярна. И въпреки това те боли да гледаш някой друг на мястото, което му се полага по право. В добавка не си на себе си от мъка и тревога за него. Нали?

— Да — почти не можах да я чуя.

Хванах брадичката й и вдигнах лицето й нагоре.

— Зная защо ти е толкова трудно да гледаш мен вместо него. Ти го обичаш. Само че аз правя за него най-доброто, на което съм способен. Дявол го взел, момиче! Трябва ли да ми направиш работата десет пъти по-тежка, като се отнасяш с мен като с боклук?

Тя изглеждаше шокирана. За миг си помислих, че ще ме зашлеви. Сетне каза на пресекулки:

— Съжалявам. Много се извинявам. Повече няма да го правя.

Пуснах брадичката й и живо казах:

— Тогава хайде пак на работа.

Тя не помръдна.

— Ще ми простиш ли?

— А? Няма какво да ти прощавам, Пени. Държа се така, понеже го обичаш и понеже беше разтревожена. Хайде сега на работа. Трябва да си знам ролята отлично, а остават само няколко часа — и моментално влязох отново в ролята си.

Тя взе една ролка и пак пусна прожекционния апарат. Изгледах ролката, сетне произнесох речта на приемането с изключен звук, но включен образ, като синхронизирах гласа си — имам предвид неговия глас — с движещото се изображение. Тя ме наблюдаваше, като с шашардисано изражение местеше поглед от изображението към лицето ми и обратно. Привършихме и аз сам изключих апарата.

— Как беше?

— Идеално!

Усмихнах се с неговата усмивка.

— Благодаря, Къдроглавке.

— Няма за какво… господин Бонфорте.

След два часа се стиковахме с „Бягай“.

* * *

Веднага щом „Бягай“ прехвърли Роджър Клифтън и Бил Корпсман, Дак ги доведе в моята каюта. Аз ги познавах от филмите. Станах и рекох:

— Здрасти, Родж. Радвам се да те видя, Бил.

Гласът ми бе топъл, но нехаен; на равнището, на което действаха тези хора, едно спешно пътуване до Земята и обратно не бе нищо повече от няколкодневна раздяла. Закуцуках към тях и подадох ръка. В тоя момент корабът бе на ниска тяга, тъй като влизаше в много по-близка орбита, отколкото тази на „Бягай“.

Клифтън ми хвърли един бърз поглед и сетне се включи в играта. Извади цигарата си от устата, стисна ми ръката и тихо каза:

— Радвам се да те видя пак тук, Шефе — ой беше дребен плешив и на средна възраст мъж и приличаше на адвокат и на добър покерджия.

— Нещо специално, докато ме нямаше?

— Не. Рутинната работа. Дадох отчета на Пени.

— Добре — обърнах се към Бил Корпсман и пак си подадох ръката.

Той не я пое. Вместо това сложи юмруци на хълбоците си впери поглед в мен и подсвирна.

— Удивително! Почвам наистина да вярвам, че имаме шанс да се измъкнем — изгледа ме от главата до петите и рече:

— Обърни се, Смайд. Поразходи се. Искам да те видя как вървиш.

Установих, че наистина изпитвам раздразнението, което би почувствал Бонфорте при такава непредизвикана от нищо наглост и, разбира се, това се изписа на лицето ми. Дак докосна ръкава на Корпсман и бързо рече:

— Престани, Бил. Нали помниш какво се уговорихме?

— Чушки с дръжки! — отговори Корпсман. — Тази стая е звуконепроницаема. Просто искам да се уверя, че той ще се справи. Смайд, как си с марсианския? Можеш ли да го чуруликаш?

Отвърнах му с едно цвъртящо многосрично изречение на висок марсиански. В превод то звучи горе-долу като: „Подходящото поведение изисква един от нас да напусне!“, но означава далеч повече от това, тъй като е предизвикателство, което обикновено приключва с туй, че нечие гнездо бива уведомено за нечия смърт.

Не мисля, че Корпсман го разбра, защото се ухили и ми отговори:

— Трябва да си призная, че те бива, Смайд. Това беше добре.

Дак обаче схвана. Той хвана Корпсман за мишницата и рече:

— Бил, казах ти да престанеш. Намираш се на моя кораб и това е заповед. Оттук нататък играем без прекъсване — всяка секунда.

Клифтън добави:

— Послушай го, Бил. Знаеш, че се съгласихме, че това е единственият начин да го направим. Иначе някой може да се изтърве.

Корпсман го погледна за миг и сви рамене.

— Добре, добре. Просто проверявах — в края на краищата, идеята беше моя — усмихна ми се накриво и рече:

— Здрасти, господин Бонфорте. Радвам се да ви видя отново.

Имаше малко по-силно наблягане на „господин“, но аз отговорих:

— Приятно е човек да се върне, Бил. Има ли нещо специално, което трябва да узная, преди да слезем долу?

— Мисля, че не. Пресконференция в Годърд сити^[3] след церемониите — и тук забелязах, че ме наблюдава, за да види как ще го приема.

Кимнах.

— Чудесно.

Дак бързо се намеси.

— Слушай, Родж, това пък какво е? Необходимо ли е? Ти одобрил ли си я?

— Канех се да добавя — продължи Корпсман, като се обърна към Клифтън, — преди капитанът да си изтърве нервите, че мога да я поема аз самият и да кажа на момчетата, че Шефа е получил сух фарингит от церемониите. Или пък можем да я ограничим до писмени въпроси, които да се зададат предварително и на които мога да му напиша писмени отговори, докато траят церемониите. Като го виждам колко добре изглежда и звучи отблизо, бих рекъл да рискуваме. Какво ще кажете, господин… Бонфорте? Мислите ли, че ще се справите?

— Не виждам никакъв проблем в това, Бил — мислех си, че ако успея да се измъкна от марсианците, без да се издъня, все бих могъл да изимпровизирам разни празни приказки пред тайфа хора-репортьори, докато не им писне да ме слушат. Вече бях усвоил добре разговорния стил на Бонфорте и имах поне обща представа за неговата политика и склонности, а и нямаше защо да навлизам в конкретни неща.

Клифтън обаче изглеждаше разтревожен. Преди да може да се обади, корабната сирена протръби: „Моля капитанът да дойде в командната зала. Минус четири минути.“

Дак бързо рече:

— Ще се наложи вие да го уредите. Аз ще трябва да пусна шейната по дълбеите й — тук не разполагам с никого, освен с младия Епщайн — и се втурна към вратата.

Корпсман викна подире му:

— Хей, капитане! Исках да ти кажа… — след което изскочи от вратата и последва Дак, без да изчака да каже довиждане.

Роджър Клифтън затвори вратата, която Корпсман бе оставил отворена, върна се и бавно произнесе:

— Искаш ли да рискуваш с тази пресконференция?

— Зависи от теб. Аз искам да свърша работата.

— Ммм… Тогава съм склонен да рискуваме — при положение, че използваме метода с писмените въпроси. Само че аз самият ще проверя отговорите на Бил, преди да ти се наложи да ги дадеш.

— Много добре — и добавих: — Ако можеш да намериш начин да ми ги дадеш десетина минути предварително, няма да има никакви трудности. Аз уча много бързо.

Той ме изгледа изпитателно.

— Напълно го вярвам… Шефе. Добре, ще накарам Пени да ти подпъхне отговорите незабавно след церемониите. После ти ще можеш да се извиниш, че отиваш до тоалетната, и просто ще останеш там, докато не ги научиш.

— Това би трябвало да свърши работа.

— Така мисля. А, трябва да ти кажа, че се чувствам значително по-добре, след като те видях. Има ли нещо, което да мога да направя за теб?

— Едва ли, Родж. О, не, има. Нещо за… него?

— А? Ами и да, и не. Все още е в Годърд сити, за това сме сигурни. Не е бил преместен от Марс, нито дори в провинцията. В това отношение успяхме да им попречим, ако са имали подобни намерения.

— Хм. Годърд сити нали не е голям град? Не повече от стотина хиляди? Каква е спънката?

— Спънката е там, че не се осмеляваме да признаем, че ти… имам предвид той… липсва. Веднъж само да уредим тази история с осиновяването и ще можем да те измъкнем от полезрението им, а после да разгласим за отвличането, като че ли току-що е станало — ще ги накараме да разглобят града нит по нит. Градската управа е все от хора на Партията на човечеството, но след церемонията ще им се наложи да ни сътрудничат. Ще е най-чистосърдечното сътрудничество, дето си виждал, защото адски ще се потрудят да го намерят, преди цялото гнездо на Кккхаграл да им се изсипе на главите и да срине града със земята.

— О. Все продължавам да научавам нещо ново за марсианската психология и обичаи.

— Че нали всички сме така.

— Родж? Ммм… Защо мислиш, че той все още е жив? За тяхната цел няма ли да е по-добре, а и рискът да е по-малък, ако просто го убият? — повдигаше ми се само като си помислех колко лесно се оказа да се отървеш от едно тяло стига да си достатъчно безжалостен.

— Разбирам какво имаш предвид. Само че това също е свързано с марсианските идеи за „уместност“. (Той употреби марсианската дума.) Смъртта е единственото приемливо оправдание да не изпълниш някое задължение. Ако той просто бъде убит, те ще го приемат в гнездото след смъртта му — а сетне цялото гнездо и вероятно всички гнезда на Марс ще се втурнат да отмъщават за него. На тях изобщо не би им пукало, ако цялата човешка раса умре или бъде избита, обаче да убиеш точно този човек, за да попречиш той да бъде осиновен, е съвършено друга каша. Въпросът е на задължение и уместност — в известно отношение марсианската реакция спрямо определена ситуация е толкова автоматична, че напомня за реакциите на насекомите. Разбира се, случаят не е такъв, тъй като те са невероятно интелигентни. Само че вършат дяволски работи — той се намръщи и добави: — Понякога ми се ще да не бях напускал Съсекс.

Предупредителната сирена прекъсна беседата и ни накара да се забързаме към койките си. Дак нарочно го бе изчислил до секунда; когато преминахме в свободно падане, една совалка от Годърд сити ни очакваше. И петимата слязохме долу, с което точно запълнихме пасажерските койки — отново въпрос на предварително планиране, защото комисар-резидентът бе изразил намерение да излети, за да ме посрещне и единствено съобщението на Дак го бе разубедило, тъй като нашата група щеше да заеме всички места.

Като тръгнахме надолу, се опитах да огледам по-добре марсианската повърхност, защото дотогава бях успял да я зърна само за миг от командната зала на „Том Пейн“ — тъй като се предполагаше, че много пъти съм бил там, не можех да покажа нормалното любопитство на един турист. Не успях да видя кой знае колко: пилотът на совалката не я извъртя така, че да можем да гледаме, докато не я изравни хоризонтално за планирането, а тогава пък бях много зает с това да си сложа кислородната маска.

Тази белалия марсианска маска едва не ни довърши; никога не бях имал възможност да се поупражнявам с подобна, а нито Дак бе помислил за това, нито пък аз се бях сетил, че тя може да се превърне в проблем — и друг път бях носил както космически скафандри, така и акваланг, и си въобразявах, че нещата ще са горе-долу същите. Е, не бяха. Любимият модел на Бонфорте беше от типа, който оставя устата свободна — „Свежи ветрове“ на „Мицубиши“. Тя се притиска направо в ноздрите — с една скоба за носа, запушалки на ноздрите и тръбички във всяка ноздра, които после минават обратно под ушите към захранващата апаратура отзад на врата. Допускам, че щом привикнеш към нея, конструкцията е тип-топ, тъй като можеш да говориш, да ядеш, да пиеш и т.н. с маската на лицето. Да ама аз бих предпочел някой зъболекар да си пъхне и двете ръце в устата ми.

Истинското затруднение идва от това, че трябва съзнателно да контролираш мускулите в задната част на устната си кухина — иначе започваш да съскаш като чайник, понеже проклетото нещо действа на принципа на разликата в наляганията. За щастие щом всички си наложихме маските, пилотът веднага изравни налягането към марсианското, което ми предостави двадесетина минути да привикна към нея. За няколко мига обаче си мислех, че танцът е свършил заради една тъпа джаджа. Аз обаче си напомних, че вече съм носил това чудо стотици пъти и че съм така привикнал към него, както към четката си за зъби. В момента си вярвах.

Дак съумя да избегне моабета между мен и комисар-резидента по пътя надолу, ала бе невъзможно напълно да го пропуснем — той посрещна совалката на пистата. Точното пресмятане на времето ме спаси от грижата да се справям и с други хора, тъй като незабавно трябваше да потегля за града на марсианците. Това имаше смисъл, но ми се струваше странно, че ще съм в по-голяма безопасност сред марсианците, отколкото сред собствената си раса.

Още по-странно пък ми се струваше, че съм на Марс.