Херман Хесе
Сидхарта (12) (Индийска повест)

Говинда

Веднъж Говинда почиваше заедно с други монаси в една градина, подарена на учениците на Гаутама от блудницата Камала. До ушите му достигна вестта за някакъв лодкар, който живеел край реката, на един ден път оттук, и когото мнозина смятали за мъдрец. Когато продължи пътя си, Говинда се отправи към този пристан, воден от желанието да види лодкаря. Защото, макар цял живот да бе живял според правилата на учението, макар по-младите монаси да го почитаха заради възрастта му и заради неговата скромност, все пак в сърцето му не бяха угаснали неспокойствието и търсенето.

Стигна до реката, помоли стареца да го превози и когато слязоха от лодката на отвъдния бряг, му каза:

— Вършиш големи добрини за нас, монасите и отшелниците, превозил си вече мнозина от нашите през реката. Не търсиш ли, лодкарю, и ти правия път?

Усмихна се Сидхарта със старите си очи и рече:

— А нима ти търсиш нещо, о, преподобни, на тези години и в облеклото на Гаутамовите монаси?

— Истина е, че съм стар — отвърна Говинда, — ала никога не съм преставал да търся. И никога не ще престана, такова, изглежда, е моето предопределение. Струва ми се, че и ти дълго си търсил. Ще ми кажеш ли нещо, почитаеми?

Рече Сидхарта:

— Какво бих могъл да ти кажа, преподобни? Може би това, че търсиш прекалено? Че от много търсене можеш да не намериш нищо?

— Как така? — смая се Говинда.

— Когато някой търси — каза Сидхарта, — лесно се случва окото му да вижда единствено онова, което търси, и той да не намери нищо, да не допусне нищо в себе си, защото винаги мисли само за търсения предмет, тъй като има някаква цел, тъй като е обсебен от тази цел. Да търсиш, значи да имаш цел. Но да намериш, значи, че си свободен, разкрит, нямаш никаква цел. А ти, преподобни, може би наистина само търсиш, защото, докато преследваш целта си, не виждаш някои неща, които са току пред очите ти.

— Това все още не ми е съвсем ясно — каза Говинда, — какво точно искаш да кажеш?

Рече Сидхарта:

— Някога, о, преподобни, преди доста години, ти вече беше тук, край тази река, намери на брега един заспал човек и седна до него, за да бдиш над съня му. Ала не можа да познаеш спящия, о, Говинда.

Слисан, връхлетян сякаш от някаква магия, монахът се вгледа в очите на лодкаря.

— Да не би да си Сидхарта? — попита той с нерешителен глас. — И този път нямаше да те позная! Поздрав на теб от все сърце, Сидхарта, от все сърце се радвам, че пак те виждам! Много си се променил, приятелю. Сега, значи, си лодкар, така ли?

Сидхарта се засмя дружелюбно.

— Да, лодкар съм. Някои хора, Говинда, трябва много да се променят, трябва да носят всякакви дрехи и един от тях съм аз, скъпи. Добре си дошъл, Говинда, пренощувай в колибата ми.

Пренощува Говинда в колибата, на одъра, на който някога бе спал Васудева. Много въпроси зададе той на другаря си от детинство, много неща от своя живот трябваше да му разкаже Сидхарта.

Когато на другата сутрин настъпи време Говинда отново да поеме на път, той не без колебание изрече думите:

— Позволи ми да ти задам още един въпрос, Сидхарта, преди да продължа пътя си. Имаш ли някакво учение? Имаш ли някаква вяра, някакво знание, което следваш, което ти помага да живееш правилно?

Рече Сидхарта:

— Ти знаеш, скъпи, че още като младеж, по времето, когато живеехме при покаяниците в гората, започнах да се отнасям с недоверие към всякакви учения и учители и им обърнах гръб. И въпреки това оттогава имах немалко учители. Една красива блудница дълго време бе моя учителка и един богат търговец бе мой учител, и неколцина зароиграчи. Веднъж и един странстващ ученик на Буда беше мой учител; той бе приседнал до мен, когато бях заспал в гората. От него също съм се учил, на него също съм благодарен. Ала на най-много неща все пак ме научиха тази река и моят предшественик, лодкарят Васудева. Васудева беше съвсем обикновен човек, не някакъв мислител, ала знаеше онова, което беше необходимо, не по-зле от Гаутама, той беше съвършен човек, светец.

Говинда каза:

— Струва ми се, о, Сидхарта, че все още обичаш по малко да се шегуваш. Вярвам ти и знам, че не си последвал никакъв учител. Но нима не си намерил ако не учение, то поне някакви мисли, някакви прозрения, които да са част от теб и да ти помагат в живота? Ако ми кажеш нещо за тях, ще възрадваш сърцето ми.

Рече Сидхарта:

— Винаги съм имал такива мисли, такива прозрения. Някой път, за час или за ден, чувствах знанието в себе си така, както чувстваш живота в сърцето. Това бяха най-различни мисли, ала ми е трудно да ги споделя. Ето, Говинда, една от мислите, които съм открил: мъдростта е несподелима. Мъдростта, която някой умен човек се опитва да сподели, звучи като глупост.

— Шегуваш ли се? — попита Говинда.

— Не се шегувам. Само казвам какво съм открил. Знанието може да бъде споделяно, но не и мъдростта. Човек може да я открие, да живее с нея, да се остави да бъде носен от нея, да върши с нея чудеса — ала тя не може да бъде изричана и проповядвана. Още като младеж понякога прозирах тъкмо това и тъкмо то ме накара да обърна гръб на учителите. Стигнах и до една друга идея, Говинда, която сигурно пак ще сметнеш за шега или за глупост, ала тя е най-добрата ми мисъл. Чуй я: обратното на всяка истина също е истина. Искам да кажа, че една истина може да бъде изречена и загърната в думи само тогава, когато е едностранна. Едностранно е всичко, което може да бъде обхванато с мисъл и изречено с думи — то е едностранно, половинчато, лишено от цялост, от завършеност, от единство. Когато възвишеният Гаутама проповядваше учението си за света, той трябваше да го раздели на самсара и нирвана, на заблуда и истина, на страдание и избавление. Другояче не може, не съществува друг път за онзи, който иска да проповядва. Ала самият свят, всичко, което съществува край нас и вътре в нас, никога не е нещо едностранно. Никога един човек или една постъпка не е изцяло самсара или изцяло нирвана, никога човек не е изцяло светец или изцяло грешник. Така само ни се струва, тъй като сме подвластни на заблудата, че времето е нещо, което съществува. Времето не съществува, Говинда, много пъти можах да се убедя в това. А щом времето не съществува, тогава промеждутъкът, който уж разделял света от вечността, мъките от блаженството, злото от доброто, също е заблуда.

— Как така? — боязливо попита Говинда.

— Слушай внимателно, скъпи, слушай внимателно! Грешникът — а и аз, и ти сме такива — си е грешник, но някой ден все пак отново ще стане Брахман, някой ден ще постигне нирвана, ще бъде Буда — ала трябва да знаеш, че това „някой ден“ е заблуда, то е само притча! Грешникът не намира път към превръщането си в Буда, той не е обхванат от някакво развитие, макар в нашите представи да не можем да видим тези неща по друг начин. Не, в самия грешник, сега и днес, вече се намира бъдният Буда, цялото му бъдеще вече е тук и в него, в себе си, във всеки ти трябва да почиташ бъдния, възможния, скрития Буда. Светът, приятелю Говинда, не е несъвършен, не се стреми и прекалено бавно към съвършенството: не, той е съвършен във всеки миг, самият грях носи със себе си и милостта, във всяко невръстно дете вече е стаен старецът, в кърмачетата е смълчана смъртта, а във всички смъртни — вечният живот. Никой не може да види докъде е стигнал другият по своя път, в разбойника и в зароиграча се намира Буда, а в брамина — разбойникът. Когато се отдаде на съзерцание, човек е в състояние да се изтръгне от времето, да види целия минал, настоящ и бъден живот като нещо едновременно и тогава всичко е хубаво, всичко е съвършено, всичко е Брахман. Ето защо всичко, което съществува, за мен е хубаво, смъртта и животът; грехопадението и светостта, мъдростта и глупостта, всичко трябва да остане такова, каквото си е, всичко се нуждае единствено от моето одобрение, от моята добра воля, от любещото ми съгласие и тогава то за мен е хубаво и може само да ме подтиква, не и да ми наврежда. От опита на тялото и душата си знам, че много съм се нуждаел от грехопадението, нуждаел съм се от сладострастието, от ламтежа за богатства, от суетността, а така също и от най-ужасното отчаяние, за да се науча да не се съпротивлявам, за да се науча да обичам света, за да престана да го сравнявам с някакъв възжелан от мен, измислен от мен свят, с нещо като съвършенство, създадено от мен, а да го оставя такъв, какъвто си е, да го обичам, да изпитвам радост, че съм част от него. Това, о, Говинда, са част от нещата, които ми дойдоха наум.

Сидхарта се приведе, вдигна от земята един камък и го задържа в шепата си.

— Това тук е камък — игриво каза той, — който някой ден вероятно ще се превърне в земя, а от земята ще се родят растения или животни, или пък хора. По-рано бих казал: „Тоя камък не е нищо друго освен камък, той няма никаква стойност, а принадлежи на света на Майя; ала тъй като в кръговрата на превъплъщенията би могъл да стане човек или дух, нека го удостоя с вниманието си.“ Сигурно такива мисли биха ме занимавали по-рано. Днес обаче мисля по друг начин: този камък е камък, но той е и животно, и бог, и Буда, аз го почитам не защото някой ден може да се превърне в това или онова, а защото той отдавна и винаги е бил всичко — и тъкмо затова, че е камък, че сега и днес се явява пред мен като камък, тъкмо затова го обичам, виждам стойност и смисъл във всяка от неговите жилки и вдлъбнатинки, в жълтия му цвят, в сивия, в твърдостта, в звука, с който отеква, когато го почукам, в това, дали повърхността му е влажна, или суха. Има камъни, които приличат на зехтин или сапун, когато ги вземеш в ръка, други пък са като листа, трети като пясък и всеки има в себе си нещо по-различно, всеки изрича молитвеното слово ОМ по свой начин, всеки е Брахман, ала в същото време пак си е истински камък, мазен или гладък, и тъкмо това много ми харесва и ми се струва прекрасно, достойно за боготворене. Но нека не ти казвам повече. Думите не действат благотворно на тайния смисъл, всяко нещо неминуемо се променя, когато го изречеш, изопачава се, става донякъде чудато… впрочем това, че ценността и мъдростта на едного винаги звучи като глупост за друг, също е особено хубаво, то много ми харесва, с него също съм напълно съгласен.

Говинда слушаше, без да отрони дума.

— Защо ми каза това за камъка? — рече той след известно време.

— Просто така, без умисъл. Или може би исках да кажа, че обичам и камъка, и реката, и всички неща, които виждаме и от които можем да се учим. А аз мога да обичам и камъка, и дървото, и парчето дървесна кора, Говинда. Това са все предмети, а предметите могат да бъдат обичани. Думите обаче не мога да обичам. Ето защо ученията не значат за мен нищо, те нямат твърдост, нямат мекота, нямат цвят, нямат ръбове, нямат мирис, нямат вкус, нямат нищо — те са само думи. Може би тъкмо това ти пречи да намериш покой — многото думи. Защото избавление и добродетел, самсара и нирвана също са само думи, Говинда. Няма предмет, който да бъде нирвана; съществува единствено словото нирвана.

А Говинда каза:

— Но нирвана не е само слово, приятелю, това е и мисъл.

Сидхарта продължи:

— Може и да е мисъл. Ще ти призная, скъпи, че не правя голяма разлика между мислите и думите. Честно казано, мислите нямат за мен кой знае каква стойност. По-голяма стойност имат предметите. Тази лодка например беше на моя предшественик и учител, един свят човек, който в продължение на много години просто вярваше в реката, в нищо друго. Беше забелязал, че реката му говори, и се учеше от нея, тя го възпитаваше и обучаваше, реката беше за него бог, в продължение на много години той не разбра, че всеки вятър, всеки облак, всяка птица, всяка буболечка е също толкова божествена, знае не по-малко от почитаната река и може да обучава не по-зле от нея. Но когато този светец отиде в горите, той знаеше всичко, знаеше повече от теб и мен, без учител, без книги само защото бе вярвал в реката.

Говинда каза:

— Но нима тези „предмети“, както ги наричаш ти, са нещо действително, нещо веществено? Не са ли те само някаква заблуда на Майя, само видение и илюзия? Твоят камък, твоето дърво, твоята река — съществуват ли те в действителност?

— И това не ме тревожи кой знае колко — отвърна Сидхарта. — Няма значение дали предметите са илюзия, или не, защото тогава и аз съм илюзия и те по нищо не се отличават от мен. Тъкмо това, че не се отличават от мен, ме кара толкова да ги обичам и уважавам. Ето защо мога да ги обичам. Чуй една поука, която ще те разсмее: струва ми се, о, Говинда, че най-важното от всички неща е любовта. Нека големите умове се занимават с опознаването, с обясняването, с презирането на света. Единственото, което искам, е да обичам този свят, не да го презирам, да не мразя и него, и себе си, а да мога да съзерцавам и него, и себе си, и всички творения с любов, възхита и благоговение.

— Разбирам това — каза Говинда. — Но Възвишения обяви тъкмо него за заблуда. Той повелява благосклонност, пощада, съжаление, търпение, но не и любов; забранил ни е да обвързваме сърцето си с любов към нещо земно.

— Знам — каза Сидхарта, усмивката му сияеше със златен блясък. — Знам, Говинда. Ето че се залутахме в дебрите на мненията, в спора за думи. Защото не бих могъл да отрека, че моите думи за любовта се намират в противоречие, в привидно противоречие с думите на Гаутама. Тъкмо затова толкова малко вярвам на думите, защото знам, че това противоречие е заблуда. Знам, че ние двамата с Гаутама мислим едно и също. Нима може да не знае какво е любов онзи, който, макар да прозря, че всички хора са тленни и нищожни, все пак ги обичаше така силно, че в продължение на целия си дълъг, мъчителен живот не престана да им помага, да ги учи? И при него, при твоя велик учител предпочитам нещата, а не думите; делата и животът му за мен са по-важни, отколкото проповедите, жестът на ръката му е по-важен от мнението, което изразява. Виждам неговото величие не в проповедите, не в мисленето му, а в делата, в живота му.

Двамата старци млъкнаха задълго. Поклони се после Говинда, за да си вземе сбогом, и рече:

— Благодаря ти, Сидхарта, задето ми откри нещо от своите мисли. Това са донякъде странни мисли, не всички можех да разбера веднага. Но както и да е, аз съм ти благодарен и ти желая спокойни дни.

(А тайно в себе си мислеше: „Странен човек е този Сидхарта, странни мисли изрича, чудато е неговото учение. Другояче звучи чистото учение на Възвишения, по-ясно, по-чисто, по-понятно, в него няма нищо странно, чудато или смешно. Но съвсем различни от мислите на Сидхарта ми се струват неговите ръце и нозе, неговите очи, неговото чело, неговото дихание, неговата усмивка, неговият поздрав, неговата походка. Откакто нашият възвишен Гаутама се пресели в нирвана, не съм срещал човек, за когото да си река: ето един мъдрец! Единствено за него, за Сидхарта, си помислих така. Макар учението му да е странно, макар думите му да звучат чудато, неговият взор и неговата ръка, неговата кожа и неговата коса, всичко в него излъчва чистота, излъчва спокойствие, излъчва ведрост, благост и святост, каквито не съм виждал у никой друг подир последната смърт на нашия възвишен учител.“)

И както мислеше така, а в сърцето му бушуваха противоречия, Говинда още веднъж се наведе към Сидхарта, привлечен от обич. Поклони се дълбоко пред спокойно седналия старец.

— Сидхарта — каза той, — ние вече сме стари. Едва ли някой от нас ще види другия в същия този вид. Разбирам, скъпи, че си намерил покой. Признавам, че аз още не съм го намерил. Кажи ми още една дума, почитаеми, дай ми нещо, за което да се хвана, което да мога да проумея! Дай ми нещо, за да ме съпровожда тю пътя ми. Моят път често е труден, често е мрачен, Сидхарта.

Мълчеше Сидхарта и го гледаше с непроменена, кротка усмивка. Говинда се взираше в него вцепенен, със страх и копнеж; страдание и вечно, но напразно търсене се четяха в погледа му.

Сидхарта видя това и се усмихна.

— Сведи се към мен! — тихо прошепна той в ухото на Говинда. — Сведи се близо до мен! Така, още по-близо! Съвсем близо! Целуни ме по челото, Говинда!

Но когато Говинда, учуден, ала все пак привлечен от голяма любов и предчувствие, се подчини на думите му, наведе се близо до него и докосна с устни челото му, стана нещо невероятно. Докато мислите му все още се намираха при чудатите думи на Сидхарта, докато той самият напразно и против волята си се мъчеше да превъзмогне в съзнанието си времето, да си представи нирвана и самсара като едно цяло, докато в него дори известно пренебрежение към думите на другаря му се намираше в спор с неимоверно голямата обич и благоговение, се случи следното:

Той престана да вижда лицето на другаря си Сидхарта, вместо него видя други лица, много лица, дълга редица, струяща река от лица, от стотици, хиляди лица, които прииждаха и отминаваха, но въпреки това сякаш съществуваха на едно и също място, които непрекъснато се изменяха и обновяваха, но въпреки това бяха все Сидхарта. Видя лицето на новородено дете, червено и сбръчкано, разкривено от плач; видя лицето на убиец, видя го да забива нож в тялото на един човек; видя в същата секунда как този престъпник коленичи, окован във вериги, и палачът с един удар на меча отсича главата му, видя голите тела на мъже и жени в пози и боричкания сред бясна любов; видя проснати трупове, притихнали, студени, празни; видя животински глави — на глигани, на крокодили, на слонове, на бикове, на птици; видя богове, видя Кришна, видя Агни^[1], видя всички тези фигури и лица, свързани помежду си с хиляди връзки, видя всички да си помагат взаимно, да се обичат, да се мразят, да се унищожават, да се възраждат отново — и всички бяха обладани от желанието за смърт, от страстно-болезненото признаване на тленността, но все пак не умираха, а само се видоизменяха, само непрекъснато се прераждаха, сдобиваха се с нови лица, като между старото и новото лице липсваше какъвто и да било промеждутък от време. И всички тези фигури и лица се намираха в покой, течаха, създаваха се, сливаха се, а над тях неизменно се намираше нещо тънко, безплътно, ала все пак съществуващо, като тънко стъкло или лед, като прозирна кожа, нещо като черупка, форма или водна маска и тази маска бе усмихнатото лице на Сидхарта, което той, Говинда, тъкмо в този миг докосваше с устните си. И Говинда видя, че тази усмивка на маската, тази усмивка на единството над потока от образи, тази усмивка на едновременността над хиляди раждания и кончини, тази усмивка на Сидхарта бе същата кротка, тънка, непроницаема, може би добродушна, може би иронична, мъдра, съставена от хиляди бръчици усмивка на Гаутама, на Буда, която сам бе съзерцавал с благоговение стотици пъти. Говинда знаеше, че така се усмихват съвършените.

Изгубил всякаква представа за времето, за това дали видението бе траяло една секунда, или сто години, за това дали съществува Сидхарта, дали съществува Гаутама, дали съществуват Аз и Ти, ранен в сърцето като от божествена стрела, чието забиване доставя наслада, Говинда стоя още малко омагьосан, надвесен над смиреното лице на Сидхарта, което току-що бе целунал, което току-що бе представлявало сцена за всички образи, за всичко, което се раждаше, за всичко, което съществуваше. Лицето му, след като неговата повърхност пак се бе сключила над дълбините на безчислената променливост, беше останало същото, той се усмихваше безмълвно, усмихваше се тихо и кротко, може би и много добродушно, може би много иронично, точно както се бе усмихвал той, Възвишения.

Дълбоко се поклони Говинда, сълзи, които той не усещаше, се стичаха по старото му лице, като огън пламтеше в сърцето му най-съкровена любов, най-смирено благоговение. Дълбоко, доземи се поклони той пред неподвижно седналия човек, чиято усмивка му напомняше за всичко, което бе обичал някога в своя живот, което бе смятал за скъпо и свято.