Херман Хесе
Сидхарта (11) (Индийска повест)

ОМ

Раната горя още дълго. Всеки път, когато Сидхарта превозваше през реката някой пътник, взел със себе си своя син или дъщеря си, той не можеше да не погледне със завист, да не си помисли: „Толкова много, хиляди са хората, на които е отредено това най-прелестно щастие — защо го нямам и аз? И лошите хора, и крадците, и разбойниците имат деца и ги обичат, и са обичани от тях, само аз не.“ Ето тъй мислеше вече, без никакъв разум, дотам чак бе заприличал на хората деца.

Другояче, не както по-рано, гледаше той сега на хората — не толкова мъдро, не толкова горделиво, затова пък с по-голяма топлота, с по-голямо любопитство и съпричастие. Когато превозваше обикновени пътници, хора деца, търговци, войници, жени, те вече не му се струваха така чужди, както ги бе възприемал някога: той ги разбираше, разбираше и споделяше техния живот, ръководен не от мисли и възгледи, а единствено от влечения и желания, чувстваше се като тях. Макар да бе близо до съвършенството и да страдаше още от последната си рана, все пак му се струваше, че тези хора деца са негови братя, тяхната суетност, техните смехотворни страсти загубиха за него комичното си съдържание, станаха понятни, станаха достойни за симпатия, станаха дори достойни за почит. Сляпата обич на една майка към детето й, глупавата, заслепена гордост на един надменен баща от единственото му синче, сляпата, дива страст по накити и по възхитени мъжки очи у една млада, суетна жена — всички тези увлечения, всички тези детинщини, всички тези прости, глупави, ала невероятно мощни, живи, всепроникващи увлечения и страсти вече не бяха детинщини за Сидхарта, той виждаше как хората живеят заради тях, виждаше как заради тях вършат небивали неща: предприемат пътешествия, водят войни, страдат неизмеримо, понасят безкрайни мъки, и заради това той можеше да ги обича, виждаше живота, виждаше живото, ненакърнимото, виждаше Брахман във всяка тяхна страст, във всяка тяхна постъпка. В сляпата си преданост, в сляпата си сила и упоритост тези хора бяха достойни за обич и възхищение. Нищо не им липсваше, ученият мислител не ги превъзхождаше с нищо друго освен с една-единствена дреболия, с едно-единствено незначително нещо: със съзнанието, със съзнателната мисъл за единството на целия живот. А понякога Сидхарта дори се съмняваше дали това знание, тази мисъл би трябвало да се превъзнася чак толкова, дали и тя не е само някаква детинщина на мислещите хора, на мислещите хора деца. Във всичко останало хората по света бяха равностойни на мъдреца, дори нерядко го превъзхождаха — така, както понякога животните, които упорито и неотклонно вършат неизбежното, създават впечатлението, че превъзхождат човека.

Лека-полека в Сидхарта разцъфтя и узря прозрението, знанието какво всъщност е мъдрост, каква е целта на дългото му дирене. Тя не беше нищо друго освен готовността на душата, способността, тайнственото изкуство през всеки миг от живота да се чувства и вдишва мисълта за единството. Лека-полека това разцъфтя в него като отражение на старческото и детско лице на Васудева: хармония, познание за вечното съвършенство на света, усмивка, единство.

Ала раната още гореше, Сидхарта си спомняше за своя син с копнеж и горчивина, пазеше в сърцето си обичта и нежността си, оставяше се болката да го разкъсва, вършеше всички безумства на любовта. Този пламък не угасваше от само себе си.

И един ден, когато раната гореше с особена сила, Сидхарта прекоси реката, тласкан от копнеж, и слезе на брега с намерението да отиде в града и да потърси сина си. Реката течеше кротко и почти безшумно, настъпил бе сухият годишен период, но гласът й звучеше странно: тя се смееше. Беше съвсем ясно, че се смее. Смееше се реката, присмиваше се звънко и кръшно на стария лодкар. Сидхарта се спря, надвеси се над водата, за да чува още по-добре, и видя лицето си отразено в тихо носещата се вода, а в това отразено лице имаше нещо, което му навяваше спомен, нещо забравено, и когато напрегна паметта си, той разбра: това лице приличаше на едно друго, което бе познавал и обичал някога, от което се бе страхувал. То приличаше на лицето на баща му, на брамина. И си спомни как преди много години, още като младеж, бе принудил баща си да го пусне при покаяниците, как се бе сбогувал с него, как бе тръгнал, за да не се завърне никога. Нима и баща му не бе страдал за него така, както той самият страдаше: сега за сина си? Нима баща му не бе умрял отдавна, без да може отново да зърне своя син? Не го ли чакаше същата съдба? Не беше ли комедия, не беше ли чудата и глупава работа цялото това повтаряне, това обикаляно в някакъв съдбовен кръг?

Реката се смееше. Да, така беше — всичко, което не беше изстрадано и изпитано докрай, отново се връщаше, отново се изживяваха все: същите страдания. Сидхарта обаче се качи на лодката и пое обратно към колибата, мислейки за баща си, мислейки за сина си, осмиван от реката, в разпра със себе си, близо до отчаянието, по и не по-малко близо до това, да се изсмее на себе си и на целия свят. Ах, раната все още не беше се превърнала в цвят, сърцето му все още не се съпротивляваше на съдбата, от страданието му все още не бяха просияли ведростта и победата. Но той изпитваше надежда и когато пристигна в колибата, почувства непреодолимото желание да разкрие сърце го си пред Васудева, да му посочи всичко, да разкаже всичко на него, който така добре умееше да слуша.

Васудева седеше в колибата и плетеше кошница. Той вече не пътуваше с ладията, очите му започваха да отслабват, пък и не само очите, а и ръцете. Непроменени и цъфтящи бяха само радостта и ведрата благосклонност на лицето му.

Приседна Сидхарта до стареца и бавно започва да му говори. Разказваше му неща, за които никога досега не бяха разговаряли — за някогашното си отиване в града, за пламтящата рана, за завистта, която изпитва, щом зърне някой щастлив баща, за това, че знае колко глупави са такива желания, за безуспешната си борба с тях. Разказа за всичко, дори за най-тягостните неща — всичко можеше да се изрече, да се покаже, той можеше да изрече всичко. Разкри раната си, разказа и за своето бягство през деня, когато като някакъв хлапак бе преминал реката с намерението да отиде в града, разказа и за присмеха на реката.

През цялото време, докато говореше, а Васудева слушаше, без лицето му да трепне, Сидхарта чувстваше по-силно откогато и да било как Васудева слуша, усещаше как отшумяват неговите болки и опасения, как отшумява тайната му надежда, как отново се връща при него. Да покажеш раната си на такъв слушател, беше все едно да я потопиш в реката, докато се охлади и слее с нея. Още докато говореше, докато се изповядваше, Сидхарта все повече усещаше, че това вече не беше Васудева, вече не беше човек, който го слуша, че този неподвижен слушател всмуква в себе си неговата изповед, както дървото — дъжда, че този неподвижен слушател е салдата река, самият бог, самата вечност. И докато Сидхарта преставаше да мисли за себе си и за своята рана, той все повече се чувстваше завладян от прозрението за промяната във Васудева и колкото повече го разбираше и проникваше в него, толкова по-понятно му се струваше то, толкова повече разбираше, че всичко е в реда на нещата, че всичко е естествено, че Васудева отдавна, едва ли не открай време, е бил такъв, че единствено той самият не е забелязвал това, дори че той самият не е по-различен. Почувства, че сега гледа на стария Васудева с такива очи, с каквито народът гледа на боговете, и че това не може да продължи дълго; в сърцето си започна да се сбогува с Васудева. При това не спираше да говори.

Когато той свърши, Васудева отправи към него благия си, малко отслабнал напоследък взор, не каза нищо, мълчаливо го озари с любов и ведрост, с разбиране и знание. Хвана Сидхарта за ръка, поведе го към онова място на брега, където обичаха да седят, седна там заедно с него, усмихна се към реката.

— Чул си я да се смее — каза той, — но не си чул всичко. Нека послушаме, ще чуеш и още нещо.

Заслушаха се. Кротко се носеше многогласната песен на реката, Сидхарта гледаше към течащата вода и виждаше в нея различни картини: появи се баща му, самотен, обзет от тъга по своя син; появи се самият той, самотен, също така свързан със сина си чрез връзките на копнежа; появи се синът му, също самотен, момче, втурнало се жадно по парещия друм на младите си желания — всеки тръгнал към своята цел, всеки завладян от целта си, всеки обзет от страдания. Реката припяваше със страдалчески глас, с глас, изпълнен с копнеж, течеше с копнеж към своята цел, жален бе гласът й.

„Чуваш ли?“, питаше безмълвният поглед на Васудева. Сидхарта кимна.

— Вслушай се по-добре! — прошепна Васудева.

Сидхарта се помъчи да се вслуша по-добре. Образът на бащата, собственият му образ, образът на сина се сляха, ликът на Камала също се появи и изчезна, после и ликът на Говинда, и други ликове, и всички се сляха, превърнаха се в река, устремиха се като река към целта, жадни, търсещи, страдащи, а гласът на реката бе пълен с копнеж, пълен с пареща болка, пълен с неутолимо желание. Реката се стремеше към целта си, Сидхарта я виждаше да бърза, виждаше реката, която се състоеше от него, от близките му и от всички хора, които някога бе срещал, виждаше как всички вълни и води бързат и страдат, устремени към своите цели, към много цели — към водопада, към езерото, към бързея, към морето, как достигат всички цели, как след всяка цел изниква друга, как водата се превръща в пара, която се издига в небето, става на дъжд и руква от свода, на извор, на поток, на река, отново се устремява, отново потича. Ала жадният глас се бе променил. Той все още звучеше страстен и търсещ към него се присъединяваха и други гласове, гласове на радост и на скръб, добри и зли гласове, весели и тъжни, хиляди гласове.

Слушаше Сидхарта. Сега той целият се бе превърнал в слух, изцяло се бе вглъбил в слушането, изцяло празен, изцяло всмукващ чувстваше, че напълно се е научил да слуша. Често бе чувал всички тези гласове на реката, но днес те звучаха поновому. Вече не можеше да различи един от друг множеството гласове, радостните от разплаканите, детските от мъжките — те всички се бяха слели в едно, и вопълът на копнежа, и смехът на мъдреца, и викът на гнева, и стенанието на умиращия — всичко беше едно, всичко бе свързано и хилядократно преплетено с останалите. А всичко заедно, всички гласове, всички цели, всички копнежи, всички мъки, всички наслади, всичкото добро и зло образуваха света. Всичките тези неща вкупом представляваха реката на събитията, музиката на живота. И ако Сидхарта се вслушваше внимателно в тази река, в тази хилядогласна песен, ако не чуваше нито мъката, ни го смеха, ако не привързваше душата си към някакъв отделен глас и не проникваше в него със своето Аз, ами чуваше всички, чуваше цялото, единството, то беше, защото великата песен на хилядите гласове се състоеше от една-единствена дума, наречена ОМ: съвършенството.

„Чуваш ли?“, отново попита погледът на Васудева.

Сияеше усмивката на Васудева, блясъкът й струеше над всички бръчки на старото му лице така, както над всички гласове на реката струеше ОМ. Сияеше усмивката му, когато погледна другаря си, и ето че по лицето на Сидхарта засия същата усмивка. Неговата рана се бе превърнала в цвят, неговата мъка сияеше, неговото Аз се бе вляло в единството.

В този час Сидхарта престана да се бори със съдбата, престана да страда. По лицето му разцъфтя ведрината на познанието, на което вече не можеше да се противопостави никаква воля, което бе познало съвършенството, което бе в съгласие с реката на събитията, с потока на живота, изпълнено със страданията и насладите на всички, отдадено на течението, принадлежащо на единството.

Когато Васудева стана от своето място на брега, когато се взря в очите на Сидхарта и видя в тях да струи ведрината на познанието, той докосна с длан рамото му, внимателно и нежно, както той умееше, и рече:

— Чаках този час, скъпи. Той вече дойде, остави ме да си вървя. Дълго чаках този час, дълго бях лодкарят Васудева. Стига толкова. Сбогом, колиба, сбогом, река, сбогом, Сидхарта!

Сидхарта стори дълбок поклон пред стареца, който се сбогуваше.

— Знаех това — тихо продума той. — Ще идеш в горите, нали?

— Ще ида в горите, ще ида в единството — отвърна сияещият Васудева.

И си тръгна сияещ; Сидхарта дълго гледа подир него. Гледаше с дълбока радост, с дълбока сериозност, виждаше крачките му, изпълнени с покой, виждаше главата му, изпълнена със сияние, виждаше образа му, изпълнен със светлина.