Херман Хесе
Сидхарта (9) (Индийска повест)

Лодкарят

„Ще остана край тази река — рече си Сидхарта, — тя е същата, през която минах някога на път за хората деца; един приветлив лодкар ме превози тогава, него искам да потърся, от неговата колиба пътят ме отведе някога в един нов живот, който вече остаря и днес е мъртъв — нека и сегашният ми път, сегашният ми нов живот започнат оттам!“

Вгледа се с нежност в струящата вода, в прозрачната зеленина, в кристалните линии на тайнствения й рисунък. Виждаше как от дълбините й се издигат ясни перли, как по повърхността й се носят безмълвни мехурчета, а небесната синева се отразява в тях. Реката го гледаше с хиляди очи — зелени, бели, кристални, небесносини. Как обичаше тази вода, как го очароваше тя, колко благодарен й беше! Чуваше в сърцето си гласа, събудения отново глас, който му казваше: „Обичай тази вода! Остани при нея! Учи се от нея!“ О, да, той искаше да се учи от нея, искаше да я слуша. Струваше му се, че който разбира водата и тайните й, ще може да разбира и много други неща, много тайни, всички тайни.

Днес обаче измежду всички тайни на реката той виждаше само една и тя завладя сърцето му. Виждаше, че водата тече, тече, тече непрекъснато, но все пак винаги е тук, винаги и по всяко време е една и съща и въпреки това е нова във всеки миг! О, кои би проумял, кой би разбрал това! Самият той не го разбираше и не го проумяваше, само усещаше, че в него се надига някакво предчувствие, далечен спомен, божествени гласове.

Сидхарта се изправи, гладът му ставаше нетърпим. Тръгна прехласнат по-нататък, по крайбрежната пътечка, обратно на течението, заслушан в речния плисък, заслушан в куркащия глад на тялото си. Когато стигна до мястото, ладията тъкмо бе готова за отплаване и в нея стоеше същият лодкар, който някога бе превел младия самана на отвъдния бряг. Сидхарта веднага го позна, макар и той да бе твърде остарял.

— Ще ме прехвърлиш ли оттатък? — попита.

Лодкарят, който бе твърде учуден, че такъв благородник ходи сам и пешком, го взе на ладията и я оттласна от брега.

— Хубав е животът, който си си избрал — продума гостът. — Трябва да е много хубаво да живееш всеки ден край тази река и да пътуваш по нея.

Гребецът отвърна с: усмивка:

— Хубаво е, господине, така е, както ти казваш. Но нима всеки живот и всяка работа не са хубави?

— Сигурно е така. Ала все пак ти завиждам за твоята работа.

— Ах, скоро ще престанеш да я намираш толкова хубава. Тя не е за господа със скъпи дрехи.

Сидхарта се разсмя.

— Днес вече дрехите ми станаха причина да бъда оглеждан с недоверие. Не би ли искал, лодкарю, да приемеш от мен тези дрехи, които са ми омръзнали? Защото трябва да ти кажа, че нямам пари да ти платя.

— Господинът се шегува — засмя се лодкарят.

— Не се шегувам, приятелю. Виж какво, веднъж вече си ме превозвал даром през тази река с ладията си. Стори го и днес, този път срещу дрехите ми.

— Нима господинът иска да продължи пътя си без дрехи?

— Ах, най-много би ми се искало изобщо да не продължавам пътя си! Най-много би ми се искало да ми дадеш една стара препаска и да ме задържиш при себе си като помощник, дори като чирак, защото първо трябва да се науча как да се оправям с ладията.

Лодкарят измери чужденеца с дълъг, изпитателен поглед.

— Сега вече те познах — рече накрая той. — Някога ти преспа в колибата ми, отдавна, трябва да е било преди повече от двадесет години, после те превозих през реката и се сбогувахме като добри приятели. Не беше ли самана? Вече не мога да си спомня името ги.

— Казвам се Сидхарта и наистина бях самана, когато ме видя последния път.

— Е, добре си дошъл, Сидхарта. Името ми е Васудева. Надявам се, че и днес ще бъдеш мой гост, ще преспиш в колибата ми и ще ми разкажеш откъде идваш и защо красивите дрехи така са ти омръзнали.

Бяха стигнали до средата на реката и Васудева хвана по-здраво веслото, за да преодолее насрещното течение. Работеше спокойно, с яки ръце, вперил поглед в носа на лодката. Сидхарта седеше и го наблюдаваше, и си спомняше как някога, през последния ден от саманството му, бе почувствал в сърцето си обич към този човек. Прие с благодарност поканата на Васудева. Когато стигнаха до брега, му помогна да привърже ладията за коловете, после лодкарят го покани да влезе в колибата, предложи му хляб и вода, а Сидхарта яде с охота, с охота яде той и от манговите плодове, които му предложи Васудева.

После — слънцето клонеше вече към залез — те седнаха на един повален ствол на брега и Сидхарта разказа на лодкаря за произхода си и за своя живот, такъв, какъвто го бе видял пред очите си днес, в онзи час на безкрайно отчаяние. Разказът му продължи до късно през нощта.

Васудева го слушаше с голямо внимание. Смълчан, попиваше в себе си всичко, произход и детство, всички учения, всички търсения, всички радости, всички неволи. Това бе една от най-големите добродетели на лодкаря: малцина умееха да слушат като него. Без да изрече дори една дума, онзи, който говореше с него, чувстваше как Васудева поглъща думите му безмълвно, открито, с очакване, как не пропуска ни една, не чака ни една с нетърпение, не ги посреща ни с похвали, ни с укор, а само слуша. Сидхарта чувстваше какво щастие е да се изповядваш на такъв слушател, да потапяш в сърцето му своя собствен живот, собственото си търсене, собственото си страдание.

Ала към края на разказа, когато Сидхарта заговори за дървото над реката, за дълбокото си падение, за свещеното слово ОМ и за това, че след съня си изпитал такава любов към реката, лодкарят се заслуша с удвоено внимание, всецяло и напълно прехласнат, със затворени очи.

Когато обаче Сидхарта млъкна и задълго настъпи тишина, Васудева рече:

— Така е, както си го мислех. Реката ти е проговорила. Тя е и твоя приятелка, говори и на теб. Това е добре, това е много добре. Остани при мен, Сидхарта, приятелю мой. Някога имах жена, одърът й беше редом с моя, но тя умря отдавна и аз дълго живях сам. Живей сега ти с мен, и за двама ни има място и храна.

— Благодаря ти — каза Сидхарта, — благодаря ти и приемам поканата ти. Благодаря ти и за това, Васудева, че така добре ме слушаше! Рядко се срещат хора, които умеят да слушат, а аз не съм срещал ни един, който да слуша така, както умееш ти. Ще се уча от теб и на това.

— Ще се учиш — рече Васудева, — ала не от мен. Реката ме е научила да слушам, ти също ще се научиш от нея. Реката знае всичко, от нея може да се научи всичко. Ето, вече си научил от водата, че е добре да се стремиш надолу, да падаш, да търсиш дълбините. Богатият и благороден Сидхарта ще чиракува като гребец, ученият брамин Сидхарта ще стане лодкар. Това също е казано от реката. Ще научиш от нея и останалото.

След като дълго мълчаха, най-после Сидхарта рече:

— Какво е останалото, Васудева?

Васудева се надигна.

— Вече е късно — каза той, — хайде да спим. Не мога да ти кажа „останалото“, о, приятелю. Ще го научиш, а може би и вече го знаеш. Разбери, аз не съм от учените, не умея да говоря и разсъждавам като тях. Умея само да слушам и да бъда смирен, инак не съм научил нищо. Ако можех да го изрека и да го проповядвам, щях да бъда навярно мъдрец, но сега съм само лодкар и моят дълг е да превозвам хора през тази река. Превозил съм много хора, хиляди, и за всички тях реката ми не е била нищо друго освен пречка по пътя им. Бяха тръгнали за пари и сделки, отиваха на сватби, на поклонения и реката все се изпречваше на пътя им, а лодкарят бе този, който бързо трябваше да ги прехвърли през нея. Но за неколцина сред тези хиляди, бяха не повече от четирима или петима, реката престана да бъде пречка, те чуха гласа й, вслушаха се в нея и тя стана за тях толкова свята, колкото е и за мен. Нека сега се отдадем на покой, Сидхарта.

Остана Сидхарта при лодкаря и се научи да управлява ладията, а когато нямаше работа, се трудеше заедно с Васудева в оризовата нива, събираше дърва, береше плодовете на банановите дървета. Научи се да дяла весла, научи се да поправя лодката, да плете кошници и всичко, което научеше, го радваше, а дните и месеците отлитаха бързо. Ала повече от това, което можеше да го научи Васудева, го учеше реката. От нея се учеше непрестанно. Учеше се преди всичко на умението да слуша с притихнало сърце, с очакваща, разкрита душа, без страст, без желание, без преценка, без мнение.

С Васудева живееха в сговор и сегиз-тогиз разменяха помежду си думи, малко на брой, но дълго обмисляни думи. Васудева не бе приятел на думите, на Сидхарта рядко се удаваше да го подтикне към разговор.

— Научи ли и теб реката — попита го веднъж той — на онова тайнствено нещо: че времето не съществува?

Усмивка озари лицето на Васудева.

— Да, Сидхарта — рече той. — Това искаш да кажеш, нали: че реката навсякъде е една и съща, при извора и при устието си, при водопада, на брода, във водовъртежа, в морето, в планината, навсякъде, по едно и също време, и че за нея съществува само настоящето, а не сянката, наречена минало, нито пък сянката, наречена бъдеще.

— Това е — каза Сидхарта. — И когато го научих, аз се взрях в живота си и видях, че той също е река, в която момчето Сидхарта бе разделено от мъжа Сидхарта и от стареца Сидхарта само чрез някакви сенки, не чрез нещо истинско. Предишните раждания на Сидхарта също не бяха минало, нито пък неговата смърт и завръщането му при Брахман — бъдеще. Нищо не е имало, нищо няма да има; всичко е, всичко съществува в настоящето.

Сидхарта говореше пламенно, дълбоко го бе ощастливило това прозрение. О, нима всички страдания не бяха време, нима всички мъки и страхове не бяха време, нима цялата тежест, цялата враждебност на света не изчезваха, не биваха превъзмогвани, когато се превъзмогнеше и времето, когато времето можеше да изчезне поне в мислите ти? Пламенно говореше Сидхарта и Васудева се усмихна с озарено лице и кимна в знак на одобрение, кимна мълчаливо, поглади с ръка рамото на Сидхарта и отново се захвана с работата си.

А друг един път, когато реката тъкмо бе придошла от дъждовете и могъщо бучеше, Сидхарта рече:

— Много гласове има реката, твърде много гласове, нали, приятелю? Не долавяш ли в нея гласа на крал, на воин, на бик, на нощна птица, на родилка, на стенещ човек и още хиляди други гласове?

— Така е — кимна Васудева, — гласовете на всички създания се сливат в нейния глас.

— А знаеш ли — продължи Сидхарта — какво слово изрича, когато успееш да чуеш всичките й десетки хиляди гласове едновременно?

Лицето на Васудева се усмихна щастливо, той се приведе към Сидхарта и прошепна в ухото му свещеното слово ОМ. То беше същото, което бе чул и Сидхарта.

И малко по малко усмивката му все повече заприличваше на усмивката на лодкаря, тя стана почти също така лъчиста, почти също така просияна от щастие, също така просветнала от хиляди малки бръчици, също така детинска, също така старческа. Когато видеха двамата лодкари, много пътници ги смятаха за братя. Двамата често присядаха на поваления ствол на брега, мълчаха и се вслушваха във водата, която за тях не беше вода, а глас на живота, глас на това, което съществуваше, на това, което вечно се раждаше. Понякога се случваше, докато слушат реката, двамата да мислят за едни и същи неща, за някой скорошен разговор, за някой от пътниците им, развълнувал ги с лицето или със съдбата си, за смъртта, за детството си и да се поглеждат в един и същ миг, когато реката им кажеше нещо — обладани от една и съща мисъл, ощастливени от един и същ отговор на един и същ въпрос.

От ладията и от двамата лодкари се излъчваше нещо, което някои от пътниците долавяха. От време на време се случваше някой пътник, след като се взреше в лицето на единия от тях, да започне да разказва за живота си, да споделя мъките си, да говори за сполетелите го злини, да търси утеха и съвет. От време на време се случваше някой да ги помоли за позволението им да пренощува при тях, за да слуша и той реката. Случваше се също да ги навестят любопитни, които бяха чували, че край тази река живеят двама мъдреци — или магьосници, или светци. Любопитните задаваха много въпроси, но не получаваха отговор; те не намираха нито магьосници, нито мъдреци, а само двама приветливи застарели мъже, които сякаш бяха неми, а донякъде и чудати, и вдетинени. Така любопитните се смееха и се забавляваха с глупостта и лековерието на народа, който пръска такива нелепи слухове.

Годините отминаваха и никой не ги броеше. Един ден пристигнаха монаси странници, последователи на Гаутама, на Буда, които помолиха да бъдат закарани до отсрещния бряг, и от тях лодкарите узнаха, че трябвало по най-бързия начин да се върнат при великия си учител, тъй като се бил пръснал слух, че Възвишения е на смъртно легло и не след дълго ще умре за последен път като човек и ще намери вечен мир. Не мина много време и дойдоха други монаси, след тях още, и както монасите, така и повечето от останалите пътници и странници говореха единствено за Гаутама и за близката му смърт. И както за военен поход или за коронясването на някой крал хората се стичат отвсякъде, от всички страни и се събират на групи подобно мравките, така и те, привличани сякаш от някаква магия, се стичаха натам, където великият Буда очакваше смъртта си, където щеше да се случи невероятното, и този велик, съвършен човек, стар колкото света, щеше да се пресели във великолепието.

През тези дни Сидхарта мисли много за умиращия мъдрец, за великия учител, чийто глас бе сепнал цели народи и бе събудил от сън стотици хиляди хора, чийто глас сам той бе чул някога, чийто свят лик сам бе гледал някога със страхопочитание. Мислеше си за него с ведрина, виждаше пред очите си пътя му към съвършенството и с усмивка си спомняше за думите, които някога като младеж бе отправил към него, към Възвишения. Струваше му се, че това са били горделиви и наперени думи, и той си спомняше за тях с насмешка. Отдавна вече не се чувстваше чужд на Гаутама, макар да не бе могъл да приеме неговото учение. Не, човек, който търси истински, който истински желае да намери нещо, не би могъл да приеме каквото и да било учение. Но този, който го намереше, би могъл да се съгласи с всяко учение, с всеки път, с всяка цел, вече нищо не можеше да го раздели от хилядите други, които живееха във вечността, които дишаха божественото.

През един от тези дни сред многото странници, отправили се на път към Буда, се намери и Камала, някогашната прекрасна блудница. Тя отдавна се бе отдръпнала от по-раншния си живот, бе подарила градината си на монасите на Гаутама, бе се приобщила към учението и днес се числеше към другарките и благодетелките на странниците. Когато и до нея стигна слухът за близката смърт на Гаутама, тя също се отправи пешком на път заедно със сина си, невръстния Сидхарта, облечена в най-проста дреха. Поеха покрай реката; детето обаче скоро се измори, искаше да се връщат, искаше да си почиват, искаше да яде, стана непослушно и плачливо. Камала често трябваше да спира, за да може синът й да си почине, той бе свикнал да й налага волята си и тя трябваше да го храни, да го утешава, да му се кара. Детето не можеше да разбере защо е тръгнало заедно с майка си на това мъчително и тъжно странстване към непознато място, при чужд човек, който бил свят и когото чакали да умре. Нека си умира, какво го засяга това?

Странниците вече не бяха далеч от пристана на Васудева, когато малкият Сидхарта отново накара майка си да починат. Самата Камала също бе изморена и докато момченцето захапа един банан, тя приседна на земята, затвори за кратко очи да се отмори. Ала изведнъж изпищя пронизително, детето погледна уплашено и видя пребледнялото й от ужас лице, а изпод дрехата й изпълзя и се скри малка черна змия, която бе ухапала Камала.

Двамата хукнаха да търсят други хора по пътя, но когато бяха съвсем близо до пристана, Камала рухна на земята, без да може да направи нито крачка повече. Детето обаче нададе жален вопъл, започна да целува и прегръща майка си, която също подкрепи силните му викове за помощ, докато те стигнаха до слуха на Васудева, който се намираше на брега. Той бързо дойде при двамата, вдигна жената на ръце, занесе я в лодката, момчето притича редом с него и не след дълго те бяха в колибата, където Сидхарта тъкмо заставаше до огнището, за да накладе огън. Той вдигна очи и видя най-напред лицето на малкия, което му напомняше нещо, подсказваше му нещо забравено. После погледна към Камала, която тозчас позна, макар да лежеше в несвяст в ръцете на лодкаря, разбра, че лицето, което толкова силно му напомняше нещо, бе на неговия собствен син, и сърцето му силно се развълнува.

Промиха раната, но тя вече бе почерняла и тялото на Камала бе подпухнало, затова наляха в устата й лековито питие. Съзнанието й се върна, тя лежеше в колибата върху одъра на Сидхарта, а над нея се бе надвесил самият Сидхарта, който някога толкова много я бе любил. Струваше й се, че сънува, тя се взря с усмивка в лицето на своя приятел, после лека-полека разбра в какво положение се намира, спомни си за ухапването, повика с уплаха детето.

— То е при теб, бъди спокойна — каза Сидхарта.

Камала се вгледа в очите на Сидхарта. Тя говореше с натежал език, отровата я бе изнемощила.

— Остарял си, скъпи — каза тя, — посивял си. Но затова пък приличаш на младия самана, който някога дойде при мен в градината ми без дрехи и с прашни нозе. Приличаш на него много повече, отколкото когато напусна мен и Камасвами. Приличаш му по очите, Сидхарта. Ах, аз също остарях… можа ли изобщо да ме познаеш?

— Веднага те познах, Камала, скъпа — усмихна се Сидхарта.

Камала посочи момченцето си и рече:

— А него позна ли? Това е твоят син.

Очите й започнаха да блуждаят и се затвориха. Детето се разплака, Сидхарта го взе на коленете си, поглади косата му и както гледаше детското лице, изведнъж си припомни една стара браминска молитва, която бе учил отдавна, през ранното си детство. Започна да я казва бавно, с напевен глас, думите струяха към него откъм миналото, откъм детството. Гласът му успокои детето, то само изхлипваше от време на време, а накрая заспа. Сидхарта го положи на одъра на Васудева. Васудева бе застанал до огнището и вареше ориз. Сидхарта го погледна и той отвърна на погледа му с усмивка.

— Тя ще умре — тихо промълви Сидхарта.

Васудева кимна, приветливото му лице бе озарено от огъня в огнището.

Камала дойде още веднъж в съзнание. Болка разкривяваше лицето й, очите на Сидхарта прочетоха страданието по устата й, по пребледнелите й страни. Той прочете всичко това мълчешком, внимателно, търпеливо, вглъбен в нейното страдание. Камала го почувства, очите й потърсиха неговите. Погледна го и му каза:

— Сега виждам, че и очите ти са се променили. Станали са съвсем други. Но по какво познавам все още, че си Сидхарта? Това си ти и не си ти.

Сидхарта не отрони нито дума, очите му кротко гледаха в нейните.

— Нима си успял? — попита го тя. — Нима намери покой?

Той се усмихна и постави дланта си върху нейната.

— Виждам — каза тя, — виждам. И аз ще намеря покой.

— Ти си го намерила — прошепна Сидхарта.

Камала не сваляше поглед от очите му. Мислеше си, че бе тръгнала при Гаутама, за да види лика на един човек, достигнал съвършенството, за да вдиша от неговия покой, а вместо това бе намерила Сидхарта и това пак беше хубаво, толкова хубаво, колкото и ако бе видяла Възвишения. Искаше й се да му го каже, ала езикът вече отказваше да я слуша. Гледаше го безмълвна и той видя как животът гасне в очите й. Когато последната болка изпълни погледа й и той угасна, когато по снагата й мина последна тръпка, пръстите му затвориха клепките й.

Дълго седя така, без да снема поглед от лицето й, заспало вечен сън. Дълго гледа устата й, състарената й морна уста със сбръчкани устни, и си припомни, че някога, през пролетта на годините си, бе сравнил тази уста с току-що разкъсана смокиня. Дълго седя втренчен в бледото лице, в уморените бръчки, изпълваше се с тази гледка, виждаше и собственото си лице да лежи така, пак тъй бяло, пак тъй угаснало, а наред с това виждаше своето и нейното лице млади, с алени устни, с пламтящи очи и чувството за настояще и едновременност, чувството за вечност го проникна изцяло. В този час изпитваше дълбоко, по-дълбоко откогато и да било ненакърнимостта на всеки живот, вечността на всеки миг.

Когато стана, Васудева му бе приготвил ориз. Но Сидхарта не вкуси от него. В обора, където държаха козата си, двамата старци си нагласиха постеля от слама и Васудева легна да спи. Сидхарта обаче излезе и прекара нощта седнал пред колибата, заслушан в реката, обтичан от миналото, докосван и обгръщан от всички периоди в живота си едновременно. Сегиз-тогиз се изправяше, отиваше до вратата на колибата и даваше ухо, за да разбере дали детето спи.

Рано сутринта, още преди слънцето да се появи, Васудева излезе от обора и дойде при приятеля си.

— Не си спал — каза той.

— Не съм, Васудева. Седях тук, слушах реката. Много неща ми каза тя, изпълни ме дълбоко е целебната мисъл, с мисълта за единството.

— Ти изживя мъка, Сидхарта, но аз виждам, че в сърцето ти не се е вселила тъга.

— Не, скъпи, как бих могъл да тъгувам? Бях богат и щастлив, но сега съм още по-богат и по-щастлив. Получих дар — своя син.

— И аз се радвам на сина ти. Но сега, Сидхарта, нека се заловим за работа, предстоят ни много неща. Камала умря на същия одър, на който някога умря жена ми. Нека издигнем кладата за Камала на същия хълм, на който някога издигнах кладата за жена си.

И докато момчето още спеше, двамата издигнаха кладата.