Херман Хесе
Сидхарта (5) (Индийска повест)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Siddhartha, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Charly (2008)
Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2013)
Корекция
NomaD (2013)

Издание:

Херман Хесе. Сидхарта. Индийска повест

Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2010

Редактор: Тодор Коруев

Коректор: Валерия Симеонова

Графичен дизайн и корица: Петър Добрев

Художествено оформление: Петър Добрев

ISBN: 978-954-09-0466-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Текстът е сканиран и обработен наново поради много грешки и липси на части от текста.

Втора част

На Вилхелм Гундерт, моя братовчед в Япония

Камала

На всяка крачка от пътя си Сидхарта научаваше нови неща, защото светът бе променен и сърцето му — очаровано. Виждаше как слънцето изгрява над гористата планина и как залязва над обраслия с палми бряг. Виждаше нощем разположението на звездите по небосвода, а лунният сърп плуваше като ладия из синевата. Виждаше дървета, звезди, животни, облаци, дъги, канари, бурени, цветя, потоци и реки, утринния блясък на росата по храстите, далечни високи планини, сини и бели, чуваше да пеят птици, да жужат пчели, а вятърът повяваше над оризовите поля. Всичко това, което се разкриваше в безброй образи, в безкрайна пъстрота, винаги бе съществувало, слънцето и луната винаги бяха излъчвали своята светлина, реките винаги се бяха плискали, пчелите винаги бяха жужали — ала по-рано всички тези неща не бяха за Сидхарта нищо друго освен мимолетно, лъжовно було пред взора му и той го бе съзерцавал с недоверие, възприемал го бе като нещо, което съществува единствено за да бъде прониквано и унищожавано от мисълта, тъй като не беше същност, тъй като същността се намираше отвъд видимото. Сега обаче освободеният му взор беше отсам видимото, той го виждаше и разпознаваше, търсеше своето място в този свят, не търсеше същността, нямаше за цел онова, което се намираше отвъд. Красив бе светът, когато човек го наблюдаваше просто така, без да търси нищо, с обикновени, детски очи. Красиви бяха луната и звездите, красиви бяха потокът и брегът, гората и зъберът, козата и бръмбарът, цветето и пеперудата. Красиво и приятно бе да бродиш из света като току-що пробудено дете, със сърце, разкрехнато за всичко, което се намираше наоколо, без никакво подозрение. Другояче жареха главата слънчевите лъчи, другояче разливаше своята прохлада сенчестата гора, друг бе вкусът на потока и водоема, на тиквата и банана. Кратки бяха дните, кратки бяха нощите, всеки час отминаваше бързо като платно върху морската шир, под което се носи кораб, пълен със скъпоценности, пълен с радости. Сидхарта виждаше как някакво маймунско стадо скача из високия свод, образуван от дърветата, там горе в короните им, и чуваше дивите му, алчни крясъци. Сидхарта виждаше как овенът гони овцата и й се възкачва. Той виждаше как щуката, тласкана от вечерен глад, преследва в езерото, обрасло с тръстика, плахо забързаните, потрепващи и проблясващи сонмове от рибки, които изскачаха в страха си от водата, а от водните талази, които разплискваше необузданият хищник, неудържимо струеше страст и мощ.

Всичко това бе съществувало винаги, но той не беше го забелязвал; той не бе съществувал редом с него. Сега обаче съществуваше, сега бе част от него. Светлина и сянка минаваха през погледа му, звезди и луна минаваха през сърцето му.

Сидхарта си припомни пътем всичко онова, което се бе случило в горичката Йетавана, за учението, което бе чул там, за божествения Буда, за раздялата с Говинда, за разговора си с Възвишения. Отново си спомни за онези свои думи, които бе казал на Възвишения, за всяка от тях поотделно, и установи с почуда, че е изрекъл неща, които тогава всъщност не е могъл да знае. Онова, което бе казал на Гаутама — че истинската ценност, истинската тайна, която притежава той, Буда, не е учението, а неизразимото чувство, осенило го в часа на неговото просветление, тъкмо то го бе накарало да тръгне на път, за да го изживее, тъкмо него започваше вече да изживява. Сега той трябваше да изживее сам себе си. Наистина отдавна бе съзнавал, че неговата собствена същност е Атман, вечна като самия Брахман. Ала никога досега не бе намирал наистина тази същност, защото всеки път бе искал да я улови с мрежата на мисълта. Сигурно беше, че тялото е нещо различно от същността, това можеше да се каже и за играта на сетивата — но тази същност не се заключаваше и в мисленето, в разума, в усвоената чрез учение мъдрост, в усвоеното чрез учение изкуство да се правят изводи и от досегашни размисли да се плетат нови. Не, и този свят на мислите се намираше все още отсам, а умъртвяването на случайното Аз на сетивата и угояването в замяна на това на случайното Аз на мислите и науките не водеше до никаква цел. И едното, и другото, и мислите, и сетивата, бяха нещо хубаво, и зад двете се криеше крайният смисъл, и двете трябваше да се изслушат, и с двете трябваше да се играе, те не биваше нито да се пренебрегват, нито да се надценяват, и в двете трябваше да се доловят тайнствените гласове на най-съкровените глъбини. Не искаше да се стреми към нищо друго освен към онова, към което го караше да се стреми гласът, не искаше да се спира на никое друго място освен там, където го насочваше гласът. Защо Гаутама бе седнал някога, в часа на часовете, под дървото бо[1], където го бе споходило просветлението? Той беше чул глас, един глас в собственото си сърце, който му бе повелил да подири отмора под това дърво, и не бе предпочел самоизтезанията, жертвоприношенията, свещените къпания и молитвите, не бе предпочел яденето или пиенето, нито спането и сънищата, а се бе подчинил на гласа. Да се подчиняваш тъй не на някаква повеля отвън, а на гласа, да имаш такава готовност — това беше хубаво, това беше необходимо, нищо друго не беше необходимо.

През нощта, докато спеше в сламената колиба на един от лодкарите, Сидхарта сънува, че вижда пред себе си Говинда, облечен в жълтите отшелнически одежди. Тъжен изглеждаше Говинда тъжен попита: „Защо ме напусна?“ Тогава той прегърна Говинда, сключи ръце около него и когато го привлече до гърдите си и започна да го целува, това вече не беше Говинда, а някаква жена, а от дрехата й се показваше една налята гръд, от която бозаеше Сидхарта, сладък и силен бе вкусът на млякото в тази гръд. То имаше вкус на жена и на мъж, на слънце и на гора, на животно и на цвете, на всякакъв плод, на всякаква наслада. То опияняваше и караше човек да губи съзнание. Когато Сидхарта се събуди, бляскавата река белееше през пролуките на вратата на колибата, а от гората дълбоко и сладкозвучно долиташе тъмният глас на кукумявка.

Когато денят започна, Сидхарта се обърна към лодкаря, който го бе приютил, с молба да го прехвърли на отсрещния бряг. Лодкарят го прехвърли на бамбуковия си сал през водата. Изгревът караше широката река да проблясва с червеникави оттенъци.

— Красива река — рече той на своя спътник.

— Да, много красива река — отвърна лодкарят, — обичам я повече от всичко друго. Често съм слушал гласа й, често съм виждал очите й и винаги съм се учил от нея. Много неща могат да се научат от една река.

— Сполайти, благодетелни човече — рече Сидхарта, когато слезе на отсрещния бряг. — Нямам никакъв дар, с който да покажа признателността си за твоето гостоприемство, нито пък мога да ти платя. Човек без родина съм аз, брамински син и самана.

— Знаех това — рече лодкарят — и не съм очаквал да ми плащаш, нито пък да ми даваш дарове. Друг път ще ми оставиш своя дар.

— Толкова ли си сигурен? — развеселен попита Сидхарта.

— Да, сигурен съм. И на това ме научи реката: всичко се връща! И ти, самана, също ще се върнеш. Е, сбогом сега! Нека приятелството ти бъде моята награда. Дано си спомниш и за мен, когато принасяш жертви на боговете.

Разделиха се усмихнати. Радваше се усмихнатият Сидхарта на приятелството и добросърдечието на лодкаря. „Също като Говинда е — мислеше си той, — всички хора, които срещам по пътя си, са като Говинда. Всички са благодарни, макар сами да имат нужда от благодарност. Всички са предани, всички искат да бъдат мои приятели, искат да се подчиняват, да не мислят много. Всички хора са деца.“

По пладне стигна до някакво село. Пред пръстените хижи по уличката се търкаляха деца, играеха с тиквени семки и миди, крещяха и се боричкаха, ала всички боязливо сториха път на непознатия самана. В края на селото пътят минаваше през някакъв поток, а на брега на потока бе коленичила млада жена, която переше дрехи. Когато Сидхарта я поздрави, тя вдигна глава и погледна с усмивка към него така, че той видя да просветва бялото на очите й. Благослови я, както е прието при отшелниците, и я попита колко път има още до големия град. Тогава тя се изправи и пристъпи към него, красиво проблясваше сред младото й лице нейната влажна уста. Размени с него няколко закачки, попита дали вече се е хранил и дали е вярно, че саманите нощували сами в гората и не им било позволено да имат жени при себе си. Докато говореше така, тя постави левия си крак върху неговия десен и направи движение, каквото прави жената, когато приканва мъжа към онази любовна наслада, която в учените книги се нарича „катерене по дърво“. Сидхарта почувства как кръвта му пламва и тъй като в този миг отново си спомни за своя сън, той се поприведе малко към жената и целуна кафявия крайчец на гръдта й. После вдигна поглед и видя лицето й, преизпълнено с желание, да се усмихва, а притворените й очи да молят с копнеж.

Сидхарта също почувства копнеж, почувства как изворът на неговия гюл се раздвижи; ала тъй като никога не бе докосвал жена, той все пак се поколеба за миг, макар че ръцете му вече бяха готови да посегнат към нея. И в същия миг го побиха тръпки, защото чу в себе си глас, и този вътрешен глас казваше: „Не“. В миг цялото очарование от лицето на младата жена изчезна и той не виждаше вече нищо друго освен влажния поглед на самка през любовен период. Погали приятелски страните й, отдръпна се от нея и бързо изчезна в бамбуковата горичка, сподирен от разочарования й поглед.

Малко преди да се свечери, той стигна до един голям град и това го зарадва, защото жадуваше да срещне хора. Дълго бе живял в горите и сламената колиба на лодкаря, в която бе прекарал последната нощ, бе първият покрив над главата му от много време насам.

Малко преди да влезе в града, недалеч от една красива, заградена със стобор горичка, той срещна неголяма група слуги и слугини, натоварени с кошове. В разкошно украсено носило, носено от четирима души, седеше на червени възглавници и под пъстър слънчобран една жена — господарката. Сидхарта спря при входа на заградената горичка и се вгледа в процесията, в слугите, в слугините, в кошовете, вгледа се в носилото, вгледа се в господарката, седнала в него. Под високо вдигнатите й смолисти коси той видя много бяло, много нежно, много умно лице, светлоалена уста, приличаща на току-що откъсната смокиня, вежди, изписани във високи дъги, умни и будни очи, стройна лебедова шия, която се показваше от зелено-златистата й връхна дреха, дълги и тънки, спокойно отпуснати бели ръце със златни гривни по китките.

Видя Сидхарта колко е красива, засмя се сърцето му. Стори дълбок поклон, когато носилото наближи, и щом отново се изправи, пак спря поглед на бялото миловидно лице, прочете за миг това, което казваха умните очи под високите дъги на веждите, долови някакво ухание, каквото до днес не познаваше. Усмихната кимна красивата жена, само за миг, и изчезна в горичката, последвана от слугите си.

„С добър знак ме посреща този град“, помисли си Сидхарта. Нещо го теглеше тозчас сам да влезе в горичката, но после поразмисли и едва сега осъзна как го бяха гледали слугите и слугините при входа — презрително, недоверчиво, недружелюбно.

„Все още съм самана — помисли той, — все още съм отшелник и просяк. Не бива да оставам такъв, като друг човек трябва да вляза в горичката.“ И се засмя.

Разпита първия човек, който мина по пътя, за горичката и за името на жената и така узна, че тази горичка е собственост на Камала, прочутата куртизанка, и че освен горичката тя имала и една къща в града.

Сетне влезе в града. Вече знаеше своята цел.

Преследвайки тази цел, той се остави градът да го погълне, понесе се с уличния поток, спира по площадите, отморява се на каменните стъпала край реката. Привечер се запозна с един бръснарски чирак, когото бе видял да работи в сянката на един свод, когото бе срещнал и по-късно по време на молитва в храма на Вишну и на когото бе разказал житията на Вишну и Лакшми. Прекара нощта при лодките край реката и рано сутринта, още преди в дюкяна да са дошли първите клиенти, бръснарският чирак обръсна брадата и подстрига косите му, вчеса ги и ги намаза със зехтин. Сетне Сидхарта отиде на реката да се изкъпе.

Когато късно следобед красивата Камала отново наближи с носилото си своята горичка, до оградата вече стоеше Сидхарта, който се поклони и прие поздрава на куртизанката. Той дръпна настрана слугата, който крачеше последен от цялата свита, и го помоли да съобщи на господарката си, че един млад брамин настоява да говори с нея. След известно време слугата се върна, покани чакащия Сидхарта да го последва, безмълвно го въведе в някакъв павилион, в който Камала се бе излегнала върху едно ложе, и го остави сам с нея.

— Не си ли същият, който и вчера бе до оградата и ме поздрави? — попита Камала.

— Да, видях те вчера и те поздравих.

— Но нямаше ли вчера брада и дълги коси, посипани с прах?

— Добре си гледала, всичко си забелязала. Видяла си Сидхарта, браминския син, който напусна родината си, за да стане самана, и три години беше самана. Сега обаче напуснах този друм, дойдох в този град и ти бе първата, която видях още преди да вляза в самия град. Дойдох при теб, за да ти го кажа, о, Камала! Ти си първата жена, на която Сидхарта не говори със сведени очи. Никога вече не искам да свеждам очите си, когато срещам красива жена.

Камала се усмихваше и играеше с ветрилото си от паунови пера. И запита:

— Нима Сидхарта е дошъл при мен само за да ми каже всичко това?

— Да, за да ти го каже и да ти благодари, задето си толкова красива. И ако ти нямаш нищо против, Камала, искам да те помоля да бъдеш моя приятелка и учителка, защото аз все още не знам нищо за изкуството, в което си такава майсторка.

Тогава Камала гръмко се изсмя:

— Никога досега не ми се е случвало, приятелю, при мен да идва самана от гората и да иска да го уча! Никога досега не ми се е случвало при мен да идва самана с дълги коси и стара, изпокъсана бедрена препаска! Много младежи идват при мен, сред тях има и брамински синове, ала всички те са облечени в красиви дрехи, обути са в скъпи обуща, косите им приятно ухаят, а кесиите им са пълни с пари. Такива са младежите, самана, които идват при мен.

Сидхарта рече:

— Ето че вече започвам да се уча от теб. Вчера също така научих нещо. Вече махнах брадата си, вчесах косите си, намазах ги със зехтин. Малко са нещата, които още ми липсват, недостижима красавице: скъпи дрехи, скъпи обуща, пари в кесията. Но знай, че Сидхарта е пожелавал неща, много по-големи от тези дреболии, и пак ги е постигал. Как мога да не постигна това, което си пожелах вчера: да бъда твой приятел и да науча от теб радостите на любовта! Ще се убедиш, че съм добър ученик, о, Камала, изучил съм неща, далеч по-трудни от това, на което ще ме учиш ти. И така: за теб, значи, не е достатъчно Сидхарта да бъде такъв, какъвто е — със зехтин в косите, ала без дрехи, без обуща, без пари?

Камала се разсмя:

— Не, скъпи, това все още не е достатъчно. Той трябва да има и дрехи, хубави дрехи, и обуща, хубави обуща, и много пари в кесията си, и подаръци за Камала. Е, сега вече знаеш ли го, самана от гората? Запомни ли го?

— Разбира се, че го запомних! — извика Сидхарта. — Та как бих могъл да не запомня неща, кои го идат от такава уста! Устата ти е като прясно разкъсана смокиня, Камала. И моята уста е алена и свежа, тя ще подхожда на твоята, ще видиш. Но кажи ми, красавице Камала, никак ли не те плаши този самана от гората, дошъл при теб, за да се учи на любов?

— От къде на къде ще ме плаши някакъв самана, някакъв глупав самана от гората, който досега е живял с чакалите и няма представа какви са жените?

— О, но този самана е силен и не се бои от нищо! Той би могъл да те застави, красавице. Той би могъл да те ограби. Той би могъл да ти причини болка.

— Не, самана, това не ме плаши. Та кой самана, кой брамин се е страхувал когато и да било, че някой може да дойде, да го сграбчи и да открадне неговите знания, неговата благочестивост, неговото дълбокомислие? Не, те са негови и той раздава от тях толкова, колкото сам пожелае, и на този, комуто пожелае. Точно същото може да се каже и за Камала, и за радостите на любовта. Красива и алена е устата й, ала опитай се да я целунеш против волята на Камала, и от нея, която умее да раздава толкова сладост, ти не би вкусил ни капка сладост! Схватлив си, Сидхарта, запомни и това: любовта може да се изпроси, да се купи, да се получи даром, да се намери на улицата, но не може да се открадне. Погрешен е пътят, който си избрал. Не, наистина би било жалко, ако такъв красив младеж като теб понечи да постъпи толкова неправилно.

Сидхарта се поклони с усмивка.

— Колко си права, Камала, това наистина би било жалко! Би било твърде жалко. Не, нито капка сладост от устата ти не бива да изгубя, нито пък ти от моята уста! Тъй да бъде: Сидхарта отново ще се върне при теб, когато има всичко, което сега му липсва — дрехи, обуща, пари. Ала кажи ми, прекрасна Камала, би ли могла да ми дадеш още един съвет?

— Съвет? Защо не! Кой не би дал с радост всякакъв съвет на един беден, невеж самана, живял досега сред чакалите в гората?

— Скъпа Камала, тогава посъветвай ме: къде най-бързо бих могъл да се сдобия с онези три неща?

— Мнозина искат да знаят това, приятелю. Трябва да вършиш онова, което си научил, и да получаваш в замяна пари, дрехи, обуща. По друг начин беднякът не може да се сдобие с пари. А ти какво умееш?

— Умея да мисля. Умея да чакам. Умея да постя.

— И нищо друго?

— Нищо… Не, мога и да творя стихове! Ще ме дариш ли с целувка, ако ти кажа едно свое стихотворение?

— Ще го сторя, ако стихотворението ми хареса. Кажи го!

Сидхарта се замисли за миг и след това изрече следните стихове:

Пристъпи в сенчестия лес красивата Камала;

а там на входа я очакваше помургавял самана.

Дълбок поклон й стори той, видял цвета на лотос,

Камала пък с усмивка му отвърна.

По-добре, помисли си младежът,

е да принасям жертви

не на боговете, а на красивата Камала.

Камала плесна шумно с ръце, тъй че златните й гривни звъннаха.

— Красиви са стиховете ти, помургавял самана, и аз наистина не ще загубя нищо, ако ти се отплатя за тях с целувка.

Тя го привлече с очи към себе си, той сведе лицето си към нейното и положи устата си върху нейната, която приличаше на прясно разкъсана смокиня. Дълго го целува Камала и Сидхарта усещаше с голяма изненада как тя го учи, колко мъдра е, как го владее, отблъсква, привлича и как след първата целувка последва дълъг, добре подреден, добре изпитан низ от целувки, всяка от които се различаваше от останалите, които предстоеше да получи. Той бе замрял, дишаше дълбоко и не можеше да повярва на всички тези нови знания, които се откриваха пред очите му.

— Много хубави са стиховете ти — каза Камала — и ако бях богата, щях да те възнаградя със златни монети за тях. Но не ще ти бъде лесно да спечелиш със стиховете си толкова пари, колкото ти трябват. Защото, ако искаш да бъдеш приятел на Камала, ще ти трябват много пари.

— Колко хубаво целуваш, Камала… — промълви Сидхарта.

— Да, това вече умея, ето защо не ми липсват дрехи, обуща, гривни и всякакви други красиви неща. Ала какво ще стане с теб? Не умееш ли нищо друго, освен да мислиш, да постиш, да твориш стихове?

— Зная и жертвени песни — каза Сидхарта, — но вече не искам да ги пея. Зная и заклинания, но вече не искам да ги изричам. Чел съм писанията…

— Чакай! — прекъсна го Камала. — Ти умееш да четеш? И да пишеш?

— Разбира се, че умея. Някои хора умеят тези неща.

— Но повечето не ги умеят. Аз също не умея. Много хубаво е, че умееш да четеш и пишеш, много хубаво… Ще имаш нужда и от заклинанията си.

В този миг при тях дотърча един от прислужниците и пошепна нещо в ухото на господарката си.

— Ще имам посещение — рече Камала. — Махай се бързо оттук, Сидхарта, никой не бива да те зърне, запомни го добре! Утре пак ще се видим.

На прислужницата си обаче тя нареди да даде на смирения брамин бяла връхна дреха. Без да съзнава какво точно става с него, Сидхарта бе дръпнат от прислужницата, отведен по заобиколни пътища в един павилион, където получи дрехата, а след това тя отиде с него до храстите и настойчиво го предупреди да напусне колкото е възможно по-бързо горичката, незабелязан от никого.

Доволен извърши всичко, което му бе наредено. Свикнал с горския живот, той безшумно напусна горичката и се прехвърли през храстите. Върна се доволен в града, свил под мишница новата си дреха. В един хан, където се отбиваха пътници, той застана на прага, помоли мълчаливо за храна, мълчаливо прие резен оризова пита. „Може би още утре — мина му през ума — няма да моля вече никого за храна.“

Внезапно в него припламна горест. Той вече не беше самана, вече не му приличаше да проси. Хвърли оризовата пита на едно куче и остана без храна.

„Прост е животът, който се води тук по света — помисли си Сидхарта, — в него няма никакви усложнения. Докато бях самана, всичко бе трудно, мъчително и накрая почти безнадеждно. Сега всичко е леко, като целувките, на които ме научи Камала. Нищо друго не ми трябва освен дрехи и пари, а това са близки и малки цели, те не могат да смутят ничий сън.“

Отдавна бе разбрал коя е градската къща на Камала и на другия ден отиде там.

— Всичко е наред — посрещна го тя. — Очаква те Камасвами, най-богатият търговец в този град. Ако му се понравиш, ще те вземе на служба при себе си. Бъди умен, мургав самана! Чрез други хора успях да му разкажа за теб. Бъди любезен с него, той е могъщ. Но не се дръж прекалено скромно! Не искам да ставаш негов слуга, трябва да бъдеш равен нему, инак няма да съм доволна от теб. Камасвами вече застарява, все повече търси спокоен живот. Понравиш ли му се, ще спечелиш пълното му доверие.

Благодари й Сидхарта и се засмя, а когато тя узна, че нито вчера, нито днес е ял нещо, заръча да донесат хляб и плодове и го нагости.

— Щастието е твой спътник — каза му тя на раздяла, — врата след врата се разтварят пред теб. Как става така? Някаква магия ли правиш?

Сидхарта каза:

— Вчера споделих с теб, че умея да мисля, да чакам и да постя, ала ти сметна, че от тези неща няма никаква полза. Но от тях все пак има полза, и то голяма, Камала, ще видиш. Ще видиш, че глупавите самани от гората са научили немалко хубави работи, че умеят неща, които вие не умеете. Завчера все още бях брадясал просяк, вчера вече целунах Камала, а не ще мине много време и аз ще стана търговец, ще имам пари и всички неща, които ти смяташ за важни.

— Да, тъй е — съгласи се тя. — Ала какво би станало с теб, ако не бях аз? Какъв би станал, ако Камала не бе ти помогнала?

— Скъпа Камала — каза Сидхарта и се надигна, — когато дойдох при теб в горичката ти, аз направих първата крачка. Твърдо бях решил да се науча на любов от тази най-прекрасна жена. От мига, в който взех това решение, вече знаех, че ще го изпълня. Знаех, че ще ми помогнеш, знаех го още при входа на горичката, когато за пръв път ме погледна.

— Ами ако не бях пожелала?

— Но ти пожела. Чуй, Камала: когато запратиш камък във водата, той по най-бързия път се насочва към дъното. Същото става и тогава, когато Сидхарта има някаква цел, когато вземе някакво решение. Сидхарта не върши нищо, той само чака, мисли, пости, ала в същото време минава през всички неща по света, както камъкът през водата, без да свърши нещо, без да се помръдне; той се чувства привлечен, той се оставя да пада. Неговата цел го привлича към себе си, защото не допуска в душата си нищо, което би могло да противоречи на целта му. Ето това е научил Сидхарта при саманите. То е същото, което глупците наричат магия и за което смятат, че е дело на демони. Нищо не е дело на демони, демони няма. Всеки може да омагьосва всеки може да постига своите цели, когато умее да мисли, кога го умее да чака, когато умее да пости.

Камала го слушаше внимателно. Тя обичаше гласа му, обичаше пламъка на очите му.

— Може би е така — тихо рече тя, — както ти казваш, приятелю. А може би Сидхарта е просто красив младеж, чийто поглед се харесва на жените, та затова го спохожда и щастието.

Сидхарта се сбогува с целувка.

— Тъй да бъде, учителко моя. Нека погледът ми винаги ти харесва, нека винаги ми носиш щастие!

Бележки

[1] Бо или бодхи (Ficus religiosa) — „дървото на мъдростта“, под което според легендата Гаутама прекарва в съзерцание седем години и получава просветление, след което става Буда. — Б.пр.