Херман Хесе
Сидхарта (10) (Индийска повест)

Синът

Детето бе присъствало на погребението на майка си боязливо и разплакано, беше изслушало навъсено и боязливо Сидхарта, който го поздрави като свой син и му рече, че е добре дошъл при него, в колибата на Васудева. По цели дни седеше с пребледняло лице на хълма на мъртвата, отказваше да яде, заключи погледа си, заключи сърцето си, бунтуваше се и се противеше на съдбата.

Сидхарта го щадеше и не подценяваше скръбта му. Сидхарта разбираше, че синът му не го познава, че не би могъл да го обича като баща. Лека-полека той видя и разбра също, че единадесетгодишното момче е разглезено мамино синче, израсло сред навиците на богатството, свикнало на изискани ястия, на меко легло, свикнало да повелява на слуги. Сидхарта разбра, че скърбящото и разглезено дете не би могло да се примири с непознатото обкръжение и с бедността изведнъж и драговолно. Не го насилваше, вършеше някои работи вместо него, винаги подбираше за него най-хубавото от храната им. Надяваше се да го спечели постепенно, чрез благо търпение.

Когато момчето беше дошло, той се бе нарекъл богат и щастлив. Но времето течеше, а момчето си оставаше отчуждено и мрачно, показваше горделив и опак нрав, не искаше да върши никаква работа, не почиташе двамата възрастни, крадеше от плодните дървета на Васудева и Сидхарта започна да разбира, че при него заедно със сина му са дошли не щастието и покоят, а мъката и грижата. Но той го обичаше и предпочиташе сегашните мъки и грижи на обичта, отколкото някогашното щастие и радост без момчето.

Откакто малкият Сидхарта бе дошъл в колибата, двамата мъже бяха разделили задълженията си. Васудева отново бе поел сам ладията, а Сидхарта се грижеше за колибата и нивата, за да може да бъде заедно със сина си.

Дълго време, дълги месеци чака Сидхарта синът му да го разбере, да приеме обичта му, може би и да й отвърне. Дълги месеци чака и Васудева, който само гледаше, чакаше и мълчеше. Един ден, когато младият Сидхарта отново бе изтормозил много баща си със своята опърничавост и с капризите си и му беше строшил две панички за ориз, Васудева повика след вечеря своя приятел настрани и поведе с него разговор.

— Не ми се сърди — рече той, — говоря с теб като приятел. Виждам, че се мъчиш, виждам, че страдаш. Твоят син, скъпи, ти създава грижи, той създава грижи и на мен. С друг живот, с друго гнездо е свикнала младата птичка. Тя е напуснала града и богатството не като теб от отвращение и пресита, а е оставила всичко това зад гърба си против своята воля. Питах реката, о, приятелю, много пъти я питах. Но реката се смее, тя ми се присмива, присмива се на теб и на мен, тресе се от смях заради нашата глупост. Водата отива при вода, младостта — при младост, синът ти не е попаднал на място, където може да вирее. Попитай и ти реката, изслушай я и ти!

Сидхарта спря загрижен поглед върху приветливото му лице, в чиито безбройни гънки винаги имаше ведрина.

— Нима мога да се разделя с него? — тихо и засрамено продума той. — Нека изчакаме още малко, скъпи. Нали виждаш, аз се боря за него, стремя се към сърцето му и искам да го завоювам с обич и приветливо търпение. Някой ден реката и нему трябва да заговори, той също е призван.

Усмивката на Васудева разцъфна с още по-голяма топлота.

— О, да, той също е призван, той също е от вечния живот. Но нима ние двамата, ти и аз, знаем за какво точно е призван, за какъв път, за какви дела, за какви страдания? А страданията му няма да бъдат малки, защото сърцето му е горделиво и хладно, а такива хора трябва да страдат много, много да се лутат, да вършат много неправди, да се покриват с много грехове. Кажи ми, скъпи: не възпитаваш ли сина си? Не го ли заставяш? Не го ли биеш? Не го ли наказваш?

— Не, Васудева, не върша нищо такова.

— Знаех това. Не го заставяш, не го биеш, не му заповядваш, понеже знаеш, че мекото е по-силно от твърдото, че водата е по-силна от скалата, че любовта е по-силна от принудата. Това е много добре и аз не мога да не те похваля. Но нима не се заблуждаваш, като си мислиш, че не го насилваш, че не го наказваш? Нима чрез обичта си не го връзваш с вериги? Не го ли засрамваш всеки ден с добротата и търпението си, не вгорчаваш ли по този начин живота му още повече? Не го ли принуждаваш — него, високомерното и разглезено хлапе — да живее в колиба заедно с двама дърти гризачи на банани, за които дори оризът е лакомство и чиито разсъждения не могат да бъдат неговите, чиито сърца са стари и безмълвни и туптят по-различно от неговото? Нима всичко това не е за него принуда, не е наказание?

Сидхарта гледаше смутено към земята. После тихо попита:

— Какво според теб трябва да направя?

Васудева рече:

— Отведи го в града, отведи го в дома на майка му, там сигурно още има слуги, предай го на тях. А ако няма, заведи го при някой учител не заради самото учение, а за да се събере с други деца, с момчета и момичета, и да бъде в света, който е негов. Никога ли не ти е минавало през ум такова нещо?

— Ти надзърташ в сърцето ми — тъжно рече Сидхарта. — Това често ми е минавало през ума. Но кажи, как мога да отведа в този свят него, чието сърце и бездруго не е особено смирено? Няма ли да заживее в разкош, няма ли да се изгуби сред наслади и могъщество, няма ли да повтори всички блуждения на своя баща, няма ли навярно съвсем да изчезне в самсара?

Лицето на лодкаря засия в усмивка; той нежно докосна ръката на Сидхарта и каза:

— Попитай за това реката, приятелю! Чуй я как ще ти се изсмее! Нима наистина смяташ, че си извършил своите глупости, за да ги спестиш на сина си? И нима можеш да предпазиш сина си от самсара? По какъв начин? Чрез учение, чрез молитва, чрез назидание? О, скъпи, нима напълно си забравил онази история, онази поучителна история на браминския син Сидхарта, която някога ми разказа на същото това място. Кой предпази онзи самана Сидхарта от самсара, от грях, от алчност, от безразсъдство? Нима успяха да го предпазят благочестивостта на баща му, назиданието на учителя му, собственото му знание, собственото му търсене? Кой баща, кой учител съумя да го възпре да живее сам живота, сам да се омърсява с живота, сам да стоварва върху себе си вина, сам да пие горчивата чаша, сам да търси пътя си? Нима мислиш, скъпи, че този път може да бъде спестен някому? Да не би на синчето ти, защото го обичаш, защото с радост би му спестил страданията, болките и разочарованията? Но дори и десет пъти да умреш за него, ти не би могъл да предотвратиш и най-малката частица от съдбата му.

Никога досега Васудева не бе изричал толкова много думи. Сидхарта любезно му благодари, влезе угрижен в колибата, сънят дълго не го спохождаше. Васудева не бе му казал нищо, което вече сам да не бе премислил и да не знаеше. Но той не можеше да превърне в дело подобно знание, защото по-силна от знанието бе обичта му към момчето, нежността му, страхът му да не го загуби. Нима друг път бе загубвал до такава степен сърцето си, нима друг път бе обичал някого толкова силно, толкова сляпо, толкова мъчително, толкова безуспешно — и въпреки това толкова щастливо?

Сидхарта не можеше да последва съвета на приятеля си, не можеше да се раздели със сина си. Оставяше се момчето да му заповядва, оставяше се да го унижава. Мълчеше и чакаше и всеки ден започваше отначало тихата битка на приветливостта, безмълвната война на търпението. Васудева също мълчеше и чакаше — приветлив, знаещ, търпелив. И двамата бяха майстори в търпението.

Веднъж, когато лицето на малкия му напомни много за Камала, в съзнанието на Сидхарта внезапно проблеснаха думи, които някога, в дните на младостта му, Камала бе отправила към него. „Не можеш да обичаш“, бе му казала тя, а той се бе съгласил с нея, бе сравнил себе си със звезда, а хората деца — с падащи листа, и въпреки това не бе усетил в онези думи някакъв упрек. Така и беше — той никога не би могъл да се отдаде напълно на някого, да забрави себе си, да върши глупости заради нечия любов; никога не бе могъл да стори такова нещо и тогава му се бе струвало, че тъкмо тук се крие голямата разлика, която го отделя от хората деца. Ала сега, откакто синът му беше тук, и Сидхарта напълно бе заприличал на хората деца, и той вече страдаше заради някого, обичаше някого, чезнеше от обич, заради обичта се бе превърнал в глупак. Едва сега, в старостта, той чувстваше тази най-силна и най-необяснима страст, тя го караше да страда, да страда мъчително и все пак да бъде щастлив, и все пак да се чувства обновен, да се чувства по-богат.

Наистина, той усещаше, че тази обич, тази сляпа обич към сина му представлява страст, представлява нещо твърде човешко, тя е самсара, мътен извор, тъмна вода. Но заедно с това чувстваше, че тя не беше малоценна, че бе необходима, че произтичаше от собствената му същина. Тази наслада също трябваше да бъде заплатена, тези болки също трябваше да бъдат изпитани, тези безразсъдства също трябваше да бъдат извършени.

А синът не му пречеше да върши своите безразсъдства, да се стреми към него, всеки ден да се огорчава от капризите му. Та у този баща нямаше нищо, което да го възхищава, и нищо, от което да се бои! Този баща бе добър човек, простодушен и кротък, може би и твърде смирен човек, може би светец — ала всички тези качества не можеха да спечелят момчето. Този баща, който го държеше като пленник в мизерната си колиба, бе за него скучен и тъй като отвръщаше на всяка пакост с усмивка, на всяка обида с приветливост, на всяка злост с доброта, детето възприемаше всичко това като омразна лукавост на дърт подлизурко. То би било по-доволно, ако баща му го заплашваше, ако се държеше зле с него.

Един ден това, което младият Сидхарта бе спотайвал в гърдите си, се отприщи и той открито се обяви против баща си. Старият му бе заръчал да събере съчки. Момчето обаче не излезе от колибата, а остана вътре упорито и раздразнено, заудря с крак по пода, сви пестници и изрече с дива ярост цялата си омраза и презрение в лицето на своя баща.

— Иди сам си събирай съчки! — гневно крещеше то. — Да не съм ти слуга! Ти наистина не ме биеш, ама защото не смееш; а с твоята благочестивост и добродушие непрекъснато гледаш да ме накажеш и унижиш! Искаш и аз да стана като теб, също толкова благочестив, също толкова кротък, също толкова мъдър! Ала да знаеш: може да ти е криво, но аз по-скоро ще стана пладнешки разбойник и убиец и ще вляза в ада, вместо да заприличам на теб! Мразя те, ти не си ми баща, ако ще дори и десет пъти да си бил любовник на майка ми!

Яростта и огорчението преливаха в него, бушуваха в стотици безумни и злобни думи против бащата. После момчето избяга и се върна едва късно вечерта.

Но на следващата сутрин беше изчезнало. Изчезнала беше и една малка кошничка, изплетена от двуцветно лико, в която двамата лодкари държаха медните и сребърните монети, събирани от превозваните пътници. Изчезнала бе и лодката, Сидхарта я видя изоставена на отсрещния бряг. Момчето бе избягало.

— Трябва да го настигна — рече Сидхарта, който цял тръпнеше от мъка след хулните думи на момчето, изречени предишния ден. — Едно дете не бива да върви само в гората. Ще загине. Трябва да направим сал, Васудева, за да се прехвърлим оттатък.

— Ще направим сал — каза Васудева, — за да стигнем до лодката си, която хлапето заграби. Но него, приятелю, би трябвало да оставиш да си върви по пътя, вече не е дете, ще се оправи. То търси пътя към града и има право, недей забравя това. Върши същото, което ти пропусна да сториш. Грижи се за себе си, върви по своя друм. Ах, Сидхарта, виждам, че страдаш, но страдаш от болки, на които човек само може да се смее, на които ти самият скоро ще се смееш.

Сидхарта не отвърна. Той вече държеше в ръка брадвата и се захвана да прави сал от бамбук, а Васудева му помагаше да привързва отделните стволове с въжета от лико. Сетне се прехвърлиха на отвъдния бряг, течението ги отвлече доста надалеч, та трябваше да изтеглят сала нагоре по реката.

— Защо си взел брадвата? — викна Сидхарта.

Васудева отвърна:

— Кой знае, може веслото на лодката ни да се е загубило…

Но Сидхарта знаеше какво мисли приятелят му. Мислеше, че момчето може да е захвърлило нанякъде веслото или да го е строшило, за да си отмъсти и да им попречи при преследването. И наистина в лодката нямаше весло. Васудева посочи към дъното й и погледна другаря си с усмивка, сякаш искаше да каже: „Нима не виждаш какво е пожелал да ти рече твоят син? Нима не виждаш, че не иска да бъде преследван?“ Но не издума нищо на глас. Залови се да издяла ново весло. А Сидхарта се сбогува с него, за да търси беглеца. Васудева не го възпря.

Сидхарта се намираше в гората вече от доста време, когато му мина през ума, че търсенето е безполезно. Помисли си, че момчето или твърде много го е изпреварило и вече се намира в града, или пък — ако все още беше на път — би се крило от него, от преследвача си. Продължи да размисля и откри също, че вече сам не се страхува за сина си, а дълбоко в себе си чувства, че той нито е загинал, нито пък някаква опасност го заплашва в гората. Но въпреки това продължи, без да спира, ала вече не за да го спасява, а воден от копнежа може би само да го зърне още веднъж. Така стигна до града.

Когато недалеч от града се озова на широкия друм, той спря при входа на красивата градина, принадлежала някога на Камала, точно там, където бе я видял за пръв път в носилото й. Някогашните спомени възкръснаха в душата му, той се видя отново да стои там като млад, брадясал, полугол самана, с коси, посипани с прах. Сидхарта дълго не мръдна от мястото си, надзърна в градината през отворената врата, видя монаси в жълти одеяния да се разхождат под красивите дървета.

Дълго стоя така, размишляваше, явяваха му се различни образи, вслушваше се в историята на своя живот. Дълго стоя така, загледан в монасите, а вместо тях виждаше младия Сидхарта, виждаше младата Камала под високите дървета. Ясно виждаше себе си, виждаше как Камала го угощава, как получава първата й целувка, как хвърля горделив и презрителен поглед назад към браминството си, как високомерно и жадно започва светския си живот. Виждаше Камасвами, виждаше слугите, пировете, зароиграчите, музикантите, виждаше пойната птичка на Камала в кафеза, преживяваше всичко това още веднъж, вдишваше самсара, още веднъж остаря и се умори, още веднъж почувства отвращението, още веднъж почувства желание то да се изличи, още веднъж се наслади на свещеното слово ОМ.

След като прекара дълго време при вратата на градината, Сидхарта разбра, че копнежът, който го бе довел до това място, беше безразсъден, че той не можеше да помогне на сина си, че не биваше да се вкопчва в него. Чувстваше своята обич към беглеца дълбоко в сърцето си като рана и заедно с това усещаше, че тази рана не му беше отредена, за да рови в нея — тя трябваше да се превърне в цвят и да излъчва сияние.

Но в този час раната му все още не беше се превърнала в цвят, все още не излъчваше сияние и това го натъжи. Вместо целта на желанието му, която го бе довела дотук подир избягалия син, имаше само пустота. Приседна тъжен, усети как нещо в сърцето му умира, почувства празнота, вече не виждаше никаква радост, никаква цел. Седеше вглъбен в себе си и чакаше. Това бе научил край реката, само това: да чака, да проявява търпение, да се вслушва. Затова седеше и се вслушваше — в прахоляка по друма, в сърцето си, което биеше морно и тъжно, — седеше и чакаше един глас. Вслушва се така някой и друг час, престана да вижда образи, взе да пропада в празнотата, без да се съпротивлява, без да съзира някакъв път. А когато усещаше да го гори раната, той безмълвно изричаше ОМ, изпълваше се с ОМ. Монасите от градината го забелязаха и тъй като вече много часове не бе мръднал от мястото си, а по сивите му коси се натрупваше все повече прах, един от тях дойде при него и положи в нозете му два банана. Старецът не го забеляза.

От това вцепенение го изтръгна една ръка, която докосна рамото му. Незабавно позна докосването, нежно и плахо, и дойде на себе си. Изправи се и поздрави Васудева, който го бе последвал. И когато се взря в неговото приветливо лице, в ситните му, изцяло изпълнени с усмивка бръчици, във ведрите му очи, той също се усмихна. Сега забеляза пред себе си двата банана, взе ги, даде единия на лодкаря, сам изяде другия. Сетне двамата с Васудева поеха мълчаливо обратно през гората, върнаха се на своя пристан. Никой не спомена за онова, което се бе случило през деня, никой не назова името на момчето, никой не каза нещо във връзка с бягството му, никой не продума за раната. В колибата Сидхарта легна на своя одър и когато след време Васудева дойде при него, за да му предложи паничка кокосово мляко, го намери заспал.