Херман Хесе
Сидхарта (2) (Индийска повест)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Siddhartha, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Charly (2008)
Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2013)
Корекция
NomaD (2013)

Издание:

Херман Хесе. Сидхарта. Индийска повест

Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2010

Редактор: Тодор Коруев

Коректор: Валерия Симеонова

Графичен дизайн и корица: Петър Добрев

Художествено оформление: Петър Добрев

ISBN: 978-954-09-0466-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Текстът е сканиран и обработен наново поради много грешки и липси на части от текста.

При саманите

Привечер те настигнаха отшелниците, мършавите самани, и им предложиха да ги съпровождат и да им се подчиняват. Бяха приети.

Сидхарта подари дрехата си на един беден брамин, когото срещна по пътя. На тялото му не остана нищо друго освен бедрената препаска и наметката от парче плат с цвят на пръст. Хранеше се само веднъж на ден, и то все с неща, които не бяха готвени. Пости петнадесет дни. Пости двадесет и осем дни. Плътта по бедрата и страните му се стопи. От уголемените му очи заискриха жарки мечтания, дълги нокти израснаха по костеливите му пръсти, а брадата му се покри с остри, четинести косми. Леден ставаше погледът му, когато срещнеше жени; презрително се свиваха устните му, когато минеше през град, пълен с добре облечени люде. Виждаше как търговците търгуват, как богаташите ходят на лов, как опечалени близки оплакват свидния си мъртвец, как леките жени се предлагат, как лекарите се грижат за болните, как жреците определят деня за сеитба, как влюбените обичат, как майките кърмят рожбите си — но всичко това не си струваше да бъде обгърнато от погледа му, всичко лъжеше, всичко вонеше, всичко вонеше на лъжа, всичко само привидно показваше някакъв смисъл, щастие и красота, а всъщност беше все тлен. Горчив вкус имаше светът. Мъка бе животът.

Пред Сидхарта стоеше една цел, една-единствена цел: да се освободи от всичко, от жаждата, от желанията, от мечтите, от радостта и страданието. Да бъде мъртъв за самия себе си, да не бъде повече Аз, освободеното му сърце да намери покой, освободената от самия него мисъл да бъде готова за спохождане от чудото — ето това бе целта му. Когато цялото Аз бъдеше преодоляно и унищожено, когато в сърцето му замлъкнеше всеки ламтеж и всяка жажда, трябваше да се пробуди и Крайното, най-съкровеното в човешката същност, великата тайна, която вече не е Аз.

Безмълвен стоеше Сидхарта под косите лъчи на жаркото слънце, изгарящ от болка, изгарящ от жажда. Стоеше така, докато престана да чувства и болката, и жаждата. Стоеше безмълвен под дъжда, водата се стичаше по косите му и капеше по зъзнещите рамене, по зъзнещите бедра и нозе — така стоеше този покаяник, докато раменете и нозете му престанаха да зъзнат, докато замлъкнаха, докато притихнаха. Седеше безмълвен в плетеницата от тръни, кръв капеше от пламналата му кожа, гной бликаше от циреите му, а Сидхарта продължаваше да стои неподвижен, докато кръвта не спря да тече, докато нищо вече не се впиваше в него, докато нищо вече не го изгаряше.

Сидхарта седеше изправен и се учеше да пести дишането си, учеше се да живее с малко въздух, учеше се да прекратява дишането си. И както бе започнал с дишането, по-нататък той се научи да успокоява биенето на сърцето си, да намалява броя на ударите му, докато накрая те станаха съвсем малко и почти изчезнаха.

Най-старият сред саманите научи Сидхарта да се упражнява в самоотречение, да се упражнява в съзерцание по най-новите правила на саманите. Над бамбуковата гора прелиташе чапла — и Сидхарта приемаше чаплата в душата си, политаше над гори и планини като чапла, ядеше риба, гладуваше като чапла, гракаше като чапла, умираше като чапла. На пясъчния бряг лежеше мъртъв чакал — и душата на Сидхарта се вмъкваше в трупа му, превръщаше се в мъртъв чакал, лежеше на брега, подуваше се, вонеше, разлагаше се, разкъсваха го хиени, лешояди свличаха кожата му, превръщаше се в скелет, превръщаше се в прах, литваше из полята. И душата на Сидхарта се завръщаше, умряла, разложена, превърната в прах, вкусила мътното опиянение на кръговрата, зачакала жадно като ловец онази пролука, през която би могла да напусне кръговрата, в която би могъл да настъпи краят на причините, честитата вечност. Той умъртвяваше сетивата си, умъртвяваше спомена си, изпълзяваше от своето Аз в хиляди чужди образи, превръщаше се в животно, в мърша, в камък, в дърво, във вода и всеки път, когато се събудеше, отново намираше себе си, озарен от лъчите на слънцето или на месечината, превръщаше се отново в Аз, пак почваше да се носи в кръговрата, да усеща жажда, да преодолява жаждата, да усеща нова жажда.

Много неща научи при саманите Сидхарта, научи се да върви по много пътища, които отвеждаха надалеч от неговото Аз. Извървя пътя на самоотречението чрез болка, чрез драговолно страдание и превъзмогване на болката, на глада, на жаждата, на умората. Извървя пътя на самоотречението чрез съзерцание, чрез мислене, което освобождава сетивата от всякакви представи. Научи се да крачи по тези и по други пътища, хилядократно напуска своето Аз, часове и дни наред пребивавате в онова Не-Аз. Ала макар пътищата да отвеждаха вън от Аз-а, краят им все пак отново стигаше до него. И макар Сидхарта хиляди пъти да го напускаше и да пребиваваше в Нищото, да пребиваваше в животното, в камъка, неизбежно настъпваше завръщането, часът, в който той отново намираше себе си под слънчева или под лунна светлина, на сянка или под дъждовните струи, и пак ставаше Аз и Сидхарта, и пак изпитваше мъките на новия кръговрат.

Редом с него живееше Говинда, неговата сянка, крачеше по същите пътища, полагаше същите усилия. Те рядко си казваха нещо друго освен това, което изискваше служенето и упражненията им. Понякога обикаляха заедно селата, за да изпросят храна за себе си и за своите учители.

— Как мислиш, Говинда — рече при една такава обиколка Сидхарта, — как мислиш, дали сме се придвижили по-напред? Дали сме постигнали целите си?

Говинда отвърна:

— Научихме много, а и продължаваме да учим. Ти ще станеш велик самана, Сидхарта. Бързо усвои всяко упражнение, често и старите самани ти се възхищаваха. Светец ще станеш някой ден, о, Сидхарта.

А Сидхарта рече:

— Не мисля така, приятелю мой. Това, което до този ден съм научил при саманите, о, Говинда, бих могъл да науча по-бързо и по-лесно. Бих могъл да го науча в която и да е кръчма на покрайнините, сред леките жени, каруцарите и зароиграчите.

Говинда рече:

— Шегува се с мен Сидхарта. Как би могъл да се научиш на съзерцание, на задържане на дъха, на превъзмогване на глада и болката сред онези нещастници?

Съвсем тихо, сякаш говореше на себе си, Сидхарта рече:

— Какво е съзерцанието? Какво е напускането на тялото? Какво са постите? Какво е задържането на дъха? Всичко това е бягство от твоето Аз, всичко е краткотрайно отскубване от мъките на съществуването, всичко е краткотрайно упояване против болката и против безсмислието на живота. Същото това бягство, същото това краткотрайно упояване говедарят намира в хижата си, когато изпие няколко панички оризово вино или прекипяло кокосово мляко. Тогава той престава да усеща себе си, тогава престава да усеща болките на живота, тогава той намира краткотрайно упоение. Задрямал над паничката си оризово вино, той намира същото, което намират Сидхарта и Говинда, когато след дълго упражняване започнат да напускат тялото си и да пребивават извън своето Аз. Тъй е, о, Говинда.

Говинда рече:

— Говориш тъй, приятелю мой, но знаеш твърде добре, че нито Сидхарта е говедар, нито един самана може да бъде пияница. Онзи, който пие, наистина намира краткотрайно изплъзване и покой, но от това свое състояние той отново се завръща в стария си живот и не е станал по-мъдър, не е натрупал познание, не се е изкачил по-нависоко по стълбата.

А Сидхарта продума с усмивка:

— Не зная, никога не съм бил пияница. Но това, че аз, Сидхарта, намирам само краткотрайно упоение в своите упражнения и размисли и съм толкова далеч от мъдростта, от избавлението, колкото е и детето в майчината утроба — това го зная, о, Говинда, това го зная.

И друг един път, когато двамата с Говинда напуснаха гората и се запътиха към селото, за да изпросят малко храна за своите събратя и учители, Сидхарта заговори и рече:

— О, Говинда, наистина ли сме на прав път? Дали се приближаваме към избавлението? Или може би обикаляме в кръг — ние, които се надявахме да се изтръгнем от кръговрата?

Говинда рече:

— Много научихме до днес, Сидхарта, много предстои да научим. Ние не обикаляме в кръг, а вървим нагоре, кръгът е спирала, вече сме изкачили не едно стъпало.

И отвърна Сидхарта:

— Как мислиш, на колко ли години може да е най-старият сред нашите самани, нашият достопочтен учител?

Говинда рече:

— Трябва да е на около шестдесет години.

А Сидхарта:

— Изпълнил е шестдесет години, а още не е достигнал нирвана. Ще изпълни и седемдесет, и осемдесет, ние двамата също ще остареем и все ще се упражняваме, все ще постим, все ще се отдаваме на съзерцание. Никой обаче не ще достигне нирвана, нито той, нито ние. О, Говинда, мисля, че навярно сред всички самани няма ни един, които някога да достигне нирвана. Ще намерим утехи, ще намерим упоения, ще научим различни изкуства, с които да се залъгваме. Ала най-важното, пътя на пътищата, не ще намерим.

— Не изричай такива страховити слова, Сидхарта! — продума Говинда. — Как сред толкова учени люде, сред толкова брамини, сред толкова строги и достопочтени самани, сред толкова много търсещи, всеотдайни хора светци да няма ни един, който да намери пътя на пътищата?

Сидхарта обаче промълви с глас, в който имаше колкото тъга, толкова и присмех, промълви с тих, донякъде тъжен, донякъде насмешлив глас:

— Скоро, Говинда, твоят другар ще напусне тази саманска пътечка, по която толкова дълго вървя заедно с теб. Мъчи ме жажда, о, Говинда, а по този дълъг самански път жаждата ми никак не е намаляла. Винаги съм жадувал за познание, винаги съм бил преизпълнен с въпроси. Разпитвах брамините година след година, разпитвах свещените Веди година след година, разпитвах благочестивите самани година след година. Може би нищо нямаше да се промени, о, Говинда, може би всичко щеше да бъде пак толкова правилно и разумно, ако бях разпитвал папагала или шимпанзето. Дълго време ми бе нужно, о, Говинда, ала все не научавах това, което трябваше: че нищо не може да се научи! Онова, което наричаме учение, в действителност не съществува, тъй мисля аз. Едно знание съществува само, о, приятелю, и то е навред, то е в мен, в теб и във всяка вещ — това е Атман. Тъй че започвам да мисля: това знание няма по-зъл враг от стремежа към знанието, от ученето.

Тогава Говинда се спря насред пътя, вдигна ръце; и рече:

— Не плаши другаря си с такива приказки, о, Сидхарта! Да, тъй е — словата ти събуждат страх в моето сърце. Но помисли само: какво би останало от цялата святост на молитвите, какво би останало от цялото достолепие на браминското съсловие, какво би останало от цялата святост на саманите, ако нещата стояха така, както казваш ти, ако учението не съществуваше?! Какво, о, Сидхарта, какво би останало тогава от всичко, което наричаме свято, ценно, достолепно?!

И Говинда изрече едва чуто един стих, един стих от Упанишадите:

Който вглъбен, с просветлена душа се потапя в Атман,

безмерно блаженство навеки в сърцето му блика.

Сидхарта обаче мълчеше. Той размишляваше върху думите, които бе изрекъл Говинда, размишляваше върху тези думи чак до техния край.

„Наистина — размишляваше той със сведено чело, — наистина, какво ли би останало от всичко, което ни се струва свято? Какво остава? Кое е вечно?“ И все поклащаше глава.

Двамата младежи бяха прекарали около три години при саманите, бяха споделяли техните упражнения, когато един ден по най-различни заобиколи и пътища до тях достигна вест, мълва, легенда: появил се бил някой, когото наричали Гаутама, Възвишения, Буда, и той бил превъзмогнал в себе си мъката на света, бил спрял колелото на преражданията. Кръстосвал страната, обкръжен от своите ученици, и проповядвал; нямал ни имот, ни родина, ни жена, носел жълтата дреха на отшелниците, ала челото му било ясно и просветлено, а брамини и князе се прекланяли пред него и му ставали ученици.

Тази легенда, тази мълва, тази приказка отекваше с непознат звън и излъчваше навред някакъв нов аромат — в градовете за нея говореха брамините, в гората — саманите, в ушите на младежите отвсякъде кънтеше името на Гаутама, на Буда, и те научаваха за него и добри, и хулни неща, и възхвали, и подигравки.

Както по време на чума в някоя страна се разнася вестта, че се е появил човек, мъдрец, учен, чието слово и дихание са достатъчни да излекуват всеки, който страда от страшната болест, и както тази вест прекосява страната и всеки заговорва за нея, всеки вярва или се съмнява, мнозина обаче тозчас поемат на път, за да идат при мъдреца, при лечителя — така прекоси страната и онази легенда, онази забулена в мъгла легенда за Гаутама, за Буда, за мъдреца от рода на Сакиите. Било му присъщо най-висше познание, казваха поклонниците, спомнял си за някогашния свой живот, бил достигнал нирвана и никога не се връщал пак в кръговрата, никога не се потапял в мътния поток на преобразяванията в други неща. За него се носеха приказни и най-невероятни слухове — извършил бил чудеса, надвил сатаната, разговарял с боговете. Ала враговете му и неверниците говореха, че този Гаутама не бил нищо друго освен празен изкусител, който прекарвал дните си в леност, презирал жертвоприношенията, не бил достатъчно учен и не познавал ни упражняването, ни самоизтезанието.

Сладостно звучеше легендата за Буда, очарование струеше от нейните думи. Та светът бе болен, животът трудно се понасяше — и ето че тук сякаш бликаше извор, сякаш ехтеше апостолски зов, изпълнен с утеха, с нежност, с благородство. Навсякъде, навсякъде из земите на Индия, където стигнеше мълвата за Буда, младежите внимателно се заслушваха, усещаха копнеж, усещаха надежда и всеки друмник и чужденец бе винаги добре приет сред браминските синове по градове и села, ако носеше вест за него, Възвишения, мъдреца от рода на Сакиите.

Легендата стигна и до саманите в гората, и до Сидхарта, и до Говинда, стигна бавно, на капки, натежали от надежди и съмнения. За нея говореха малко, защото най-старият сред саманите се дразнеше от тази легенда — бе научил, че оня Буда някога бил отшелник и живеел в гората, сетне обаче се върнал към леността и светските радости, затова не искаше и да чуе за Гаутама.

— О, Сидхарта — рече веднъж Говинда на своя другар, — днес бях в селото и един брамин ме покани да вляза в дома му, където заварих някакъв брамински син от Магада, и той е виждал Буда със собствените си очи и е слушал неговата проповед. Ще ти призная, че дъхът просто преряза гърдите ми и си рекох: дано и аз, дано и ние двамата, Сидхарта и аз, изживеем часа, в който ще чуем думите на този човек, постигнал съвършенство! Кажи, приятелю, не искаш ли да идем там и да чуем проповедта от устата на Буда?

Сидхарта рече:

— О, Говинда, винаги съм мислил, че Говинда ще остане при саманите, винаги съм смятал, че неговата цел е дори на шестдесет и седемдесет години пак да се занимава със същите изкуства и упражнения, които отличават един самана. Но ето че твърде малко съм познавал Говинда, твърде малко съм знаел за сърцето му. Ето че ти, любими, искаш да поемеш по нова пътека и да отидеш там, където Буда проповядва учението си.

Говинда рече:

— Ти обичаш да се шегуваш. Е какво, шегувай се, Сидхарта! Не се ли пробужда и в теб влечението, не се ли пробужда и в теб желанието да чуеш това учение? Не ми ли каза сам преди време, че няма дълго да вървиш по пътя на саманите?

Усмихна се Сидхарта така, както той умееше да се усмихва, гласът му придоби тъжен и заедно с това подигравателен оттенък и рече:

— Така е, Говинда, така е, както го каза, добре си спомняш всичко. Дано си спомниш и нещо друго, което си чувал пак от мен — че ученията и ученето ме изпълват със съмнение и умора и че е малка вярата ми в думи, които стигат до нас, произнесени от някакви учители. Но тъй да бъде, скъпи, готов съм да изслушам онова учение… макар в себе си да смятам, че ние двамата вече сме вкусили от неговия най-добър плод.

Говинда рече:

— Възрадва сърцето ми твоята готовност. Ала кажи ми, как е възможно това? Как е възможно да знаем вкуса на най-добрия плод от учението на Гаутама, преди още да сме го изслушали?

Сидхарта рече:

— Нека се наслаждаваме на този плод и да изчакаме другото, о, Говинда! Знай само, че плодът, за който още сега трябва да сме благодарни на Гаутама, се състои в това, че ни призовава да напуснем саманите! Дали ще ни даде и нещо друго, нещо по-добро… о, приятелю, нека изчакаме всичко със спокойствие в сърцата.

Същия ден Сидхарта откри на най-стария сред саманите, че е решил да го напусне. Откри му го с благопристойност и скромност, както подобава на по-младия, на ученика. Най-старият сред саманите обаче изпадна в ярост, задето двамата младежи искаха да го напуснат, заприказва на висок глас и заизрича груби, ругателни думи.

Говинда се изплаши и стъписа, ала Сидхарта сведе устни към ухото на Говинда и му пошепна:

— Сега ще покажа на стареца, че при него все пак съм научил нещо.

И като застана близо до учителя и се съсредоточи, той улови погледа му със своите очи, усмири стария, накара го да замълчи, отне му волята, подчини го на своята воля, заповяда му безгласно да върши всичко, което той поиска от него. Старият човек занемя, погледът му се вцепени, волята му отпадна, ръцете му провиснаха, обзе го немощ и той се подчини на магията на Сидхарта. А мислите на Сидхарта държаха в своята власт най-стария самана и той трябваше да върши всичко, което му повеляваха те. Така се поклони няколко пъти, направи няколко благославящи жеста, изрече със запъване едно пожелание за добър път. А младежите отвърнаха с благодарност на поклоните, отвърнаха на пожеланието и като поздравиха, си заминаха.

Както вървяха, Говинда рече:

— О, Сидхарта, при саманите ти си научил повече, отколкото сам предполагах. Трудно е, много е трудно да омагьосаш един стар самана. Наистина, ако беше останал там, не след дълго щеше да се научиш да ходиш по водата.

— Не искам да ходя по водата — каза Сидхарта. — Нека тези изкуства останат за старите самани.