Херман Хесе
Сидхарта (6) (Индийска повест)

При хората деца

Отправи се Сидхарта при търговеца Камасвами. Посочиха му къща с богата наредба, слуги го поведоха между скъпи завеси и го оставиха в една стая, където зачака стопанина на дома.

Влезе Камасвами, пъргав, гъвкав мъж със силно посивяла коса, с умни, изпитателни очи, със сладострастни устни. Господарят и неговият гост любезно се поздравиха.

— Казаха ми — поде търговецът, — че си брамин, учен човек, но че търсиш служба у търговец. В неволя ли си изпаднал, брамине, та търсиш служба?

— Не — рече Сидхарта, — не съм изпаднал в неволя, никога не съм изпадал в неволя. Идвам от саманите, с които живях дълго време.

— Но как няма да си в неволя, след като идваш от саманите? Нали саманите нямат никакъв имот?

— Да, аз съм безимотен — каза Сидхарта, — ако имаш предвид това. Тогава наистина съм безимотен. Ала такъв съм драговолно, значи, не съм в неволя.

— Но от какво смяташ да живееш, след като си безимотен?

— Още не съм мислил за това, господине. Бил съм безимотен повече от три години и нито веднъж не съм мислил за това, от какво да живея.

— Тогава си живял от имота на другите.

— Може и така да е. Търговецът също живее от онова, което притежават другите хора.

— Добре го рече. Но той не им го дава безвъзмездно, а им предлага за него стоките си.

— Изглежда, наистина е така. Всеки взема, всеки дава, такъв е животът.

— Но чакай, чакай: какво би могъл да дадеш, след като си безимотен?

— Всеки дава това, което има. Боецът дава сила, търговецът — стока, учителят — наука, селякът — ориз, рибарят — риба.

— Да, тъй е. Но какво все пак е онова, което би могъл да дадеш ги? Какво си научил, какво умееш?

— Умея да мисля. Умея да чакам. Умея да пости.

— Това ли е всичко?

— Мисля, че това е всичко.

— И каква полза имаш от него? Да речем, от постенето… за какво може да послужи то?

— За много неща, господине. Когато човек няма какво да яде, постенето е най-мъдрото, което може стори. Ако например Сидхарта не беше се научил да пости, тогава том би бил принуден да постъпи днес на някаква служба, при теб или при когото и да било, защото гладът щеше да го принуди. Така обаче Сидхарта спокойно може и да почака, той не знае какво е нетърпение, не знае какво е бедствено положение, гладът дълго може да го обсажда, но той само ще се усмихва. Ето за какво е полезно постенето, господине.

— Имаш право, самана. Почакай малко.

Камасвами излезе и се върна с някакъв свитък, който подаде на госта си е въпроса:

— Можеш ли да прочетеш какво пише тук?

Погледна Сидхарта свитъка, на който бе записан някакъв търговски договор, и започна да чете съдържанието му.

— Чудесно! — възкликна Камасвами. — А можеш ли да ми напишеш нещо на този лист?

И той му подаде лист и молив, а Сидхарта записа нещо и му върна листа.

Камасвами прочете: „Добре е да пишеш, по-добре е да мислиш. Добре е да си умен, по-добре е да си търпелив.“

— Прекрасно умееш да пишеш — похвали го търговецът. — Ще имаме още да си приказваме с тебе. А днес те моля да бъдеш мой гост и да се настаниш в този дом.

Сидхарта прие с благодарност поканата и заживя в дома на търговеца. Донесоха му дрехи и обуща, а един слуга всеки ден му приготвяше баня. Два пъти дневно му поднасяха обилна храна, Сидхарта обаче ядеше само веднъж на ден, като нито приемаше месо, нито пиеше вино. Камасвами му разказваше за търговията си, показваше му стоки и хранилища, показваше му своите сметки. Много нови неща научи Сидхарта, много чу и малко каза. Не забрави той думите на Камала и нито веднъж не се подчини на търговеца, накара го да се отнася към него като към равен, дори повече от равен. Камасвами правеше сделките си усърдно и нерядко със страст, ала Сидхарта гледаше на всичко като на някаква игра, чиито правила се мъчеше да научи, но чието съдържание не докосваше сърцето му. Не бе минало много време, откакто бе останал в дома на Камасвами, но вече започна да участва в търговията на своя домакин. Ала всеки ден, облечен в хубави дрехи, обут със скъпи обуща, в уречения час той отиваше при красивата Камала и не след дълго започна да й носи и подаръци. На много неща го научи алената й мъдра уста. На много неща го научи нежната й гъвкава ръка. В любовта той все още беше дете, склонно да се втурне слепешком и ненаситно в насладата като в безкрайна пропаст, но тя му показа издъно, че не можеш да получиш наслада, без сам да дадеш наслада, и че всеки жест, всяка милувка, всяко докосване, всеки поглед, всяко местенце по тялото си има своя тайна и когато посветеният я събуди, се чувства щастлив. Тя го научи, че любещите се не бива да се разделят след любовното тържество, без да споделят възхищението си от най-различни неща, без да са толкова победени, колкото и победители, тъй че у никого от двамата да не възникне пресищане, пустота или лошото чувство, че си злоупотребил или с теб са злоупотребили. Прекрасни часове прекара той при красивата и мъдра майсторка, стана неин ученик, неин любовник, неин приятел. Тук, при Камала, бяха ценността и смисълът на сегашния му живот, не при Камасвами и неговата търговия.

Търговецът му възлагаше да пише важни писма и договори и свикна да се съветва с него за всички по-големи дела. Той скоро видя, че Сидхарта не разбира много от ориз и вълна, от кораби и търговия, но че ръката му беше щастлива и че той надминава него, търговеца, по спокойствие и сдържаност и по способността да слуша хората и да прониква в мислите им.

— Този брамин — сподели той с един свой приятел — не е истински търговец и никога няма да стане такъв, душата му никога не ще се отдаде с пълна страст на търговията. Но той притежава тайната на онези хора, при които успехът идва от само себе си, все едно дали това е вроденото им щастие, магия, или нещо, което е наумил при саманите. Изглежда, той всеки път само си играе със сделките, никога не се потапя в тях изцяло, те никога не го завладяват, той никога не се страхува от неуспеха, загубата никога не го засяга.

Приятелят посъветва търговеца така:

— Давай му една трета от печалбата при сделките, които върши за теб, но ако се стигне до загуба, нека поеме пак същия дял от нея. Така ще стане по-усърден.

Камасвами се вслуша в съвета. Сидхарта обаче си остана все така безгрижен. Имаше ли някаква печалба, той я приемаше съвсем равнодушно; стигнеше ли се до загуба, само се засмиваше и казваше:

— Я виж ти, значи, лошо е станало!

Изглежда, търговските сделки наистина не го интересуваха. Веднъж отиде в някакво село, за да закупи там голяма реколта ориз. Но когато пристигна, оризът бе вече продаден на друг търговец. Въпреки това Сидхарта остана още няколко дни в селото, като черпеше селяните, подаряваше на децата им медни монети, отпразнува заедно с тях една сватба и се върна от пътуването си извънредно доволен. Камасвами го посрещна с упреци, задето не се е върнал веднага, задето е пропилял време и пари. А Сидхарта отвърна:

— Остави укорите, скъпи приятелю! Нищо досега не е било постигнато с укори. Ако има някаква загуба, нека я поема. Много съм доволен от това пътуване. Запознах се с разни хора, един брамин стана мой приятел, деца се катереха по коленете ми, селяни ми показваха нивите си, никой не се отнасяше към мен като към търговец.

— Всичко това е много хубаво — недоволно извика Камасвами, — но доколкото знам, ти все пак си търговец! Или замина единствено заради собственото си удоволствие?

— Разбира се — засмя се Сидхарта, — разбира се, че заминах за собствено удоволствие. А за какво друго? Опознах хора и земи, дарен бях с приятелство и доверие, намерих другарство. Ето какво, скъпи, ако бях Камасвами, веднага след като ми станеше ясно, че покупката се осуетява, щях да се върна бързешком, изпълнен от гняв, и тогава времето и парите наистина биха били загубени. Но аз не постъпих така, затова преживях щастливи дни, научих много неща, изпитах радост, не навредих нито на себе си, нито на другите чрез гняв и припряност. И ако един ден, да речем, пак отида там, за да купя някоя по-нататъшна реколта, ще бъда посрещнат приветливо и ведро от приветливи хора и ще съм доволен от себе си, че първия път не съм показал припряност и недоволство. Тъй че остави това, приятелю, и недей да сипеш повече укори! Ако настъпи ден, в който видиш, че Сидхарта ти носи само вреди, изречи една дума, и Сидхарта ще тръгне по друма си. Но дотогава нека бъдем доволни един от друг.

Напразни бяха и опитите на търговеца да убеди Сидхарта, че яде неговия хляб, хляба на Камасвами. Сидхарта ядеше собствения си хляб, дори те двамата ядяха хляба на други, хляба на всички. Сидхарта никога не проявяваше интерес към грижите на Камасвами, а Камасвами имаше много грижи. И когато ставаше дума за сделка, която можеше да донесе загуба, и когато товар стоки изглеждаше загубен, и когато се очертаваше някой длъжник да не може да плати дълговете си — Камасвами никога не успяваше да убеди своя сътрудник, че си струва да изричаш думи на загриженост или гняв, да покриваш челото си с бръчки, да спиш лошо. Когато Камасвами му подметна, че на него дължи всичко, което е научил, той отвърна:

— Престани с тези твои смешки! От теб научих колко струва кош риба и каква лихва трябва да се иска за дадени назаем пари. Такива са твоите науки. Но не от теб се научих да мисля, скъпи Камасвами, по-добре ти се опитай да научиш това от мен.

Душата му наистина беше далеч от търговията. Сделките вършеха добра работа, защото можеха да му донесат пари за Камала, а те му носеха много повече, отколкото му беше нужно. Инак вниманието и любопитството на Сидхарта бяха насочени изцяло към хората, чиито дела, занятия, грижи, радости и глупости по-рано бяха за него по-чужди и по-далечни от луната. Колкото и лесно да му се удаваше да разговаря с всички, да живее с всички, да се учи от всички, той все пак съзнаваше, че има нещо, което го отделя от тях, и то беше неговото саманство. Виждаше хората да живеят по някакъв детински и животински начин, които той в едно и също време обичаите и презираше. Виждаше ги да се мъчат, виждаше ги да страдат и да посивяват от неща, които му се струваха недостойни за такава висока цена — от ламтеж за пари, за дребни удоволствия, за дребни почести; виждаше ги да се укоряват и обиждат помежду си, виждаше ги да хленчат от болки, които един самана можеше да посрещне единствено с усмивка, и да страдат от лишения, които саманите дори не усещат.

Беше отзивчив към всичко, което му носеха тези хора. С радост посрещаше търговеца, който му предлагаше ленено платно, с радост посрещаше длъжника, които търсеше някакъв заем, с радост посрещаше просяка, който цял час му разказваше историята на своята бедност и който беше поне двойно по-богат от всеки самана. По един и същ начин се отнасяше и към богатите чуждоземни търговци, и към слугата, който го бръснеше, и към уличния продавач, който все го лъжеше с по някоя дребна монета, когато му продаваше банани. А дойдеше ли при него Камасвами, за да му изплаче грижите си или за да го упрекне за някоя сделка, той го изслушваше с любопитство и приветливост, чудеше му се, опитваше се да го разбере, даваше му известно право — толкова, колкото му се струваше, че е нужно — и се отвръщаше, за да се обърне към ближния, който имаше нужда от него. А го посещаваха мнозина, за да търгуват, да го мамят, да го подпитат за това-онова, да възбудят съчувствието му, да чуят съвета му. И той даваше съвети, изказваше съчувствия, правеше подаръци, оставяше се малко да го послъгват, а цялата тази игра и страстта, с която я играеха всички хора, занимаваха мислите му толкова, колкото някога боговете и Брахман.

Сегиз-тогиз долавяше дълбоко в гърдите си някакъв умиращ, приглушен глас, който тихо го предупреждаваше и тихо плачеше, толкова тихо, че едва го чуваше. Тогава отново го спохождаше за час съзнанието, че води странен живот, че върши все неща, които не са нищо друго освен игра, че макар да е ведролик и от време на време да изпитва радост, истинският живот все пак протича покрай него, без да го докосне. Както някой играч подхвърля своите топки, така и той си играеше със сделките, с хората около него, гледаше ги, а те му доставяха удоволствие; но със своето сърце, с извора на своята същност той не беше при тях. Изворът бликаше някъде далеч от него, бликаше и бликаше незримо, нямаше вече нищо общо с живота му. На няколко пъти го достраша от такива мисли и му се прииска сам да може да се отдаде със свитата страст, с цялото си сърце на детинската суетня на света, да живее истински, да се труди истински, да изпитва истинска наслада и да живее, вместо да стои отстрани като съзерцател.

Не преставаше да посещава красивата Камала, изучи майсторството на любовта, опозна култа на насладата, при който, повече откъдето и да било, даването и вземането се сливат в едно, разговаряше с нея, учеше се от нея, даваше й съвети, получаваше съвети. Тя го разбираше по-добре, отколкото някога го бе разбирал Говинда, тя повече му прилягаше.

Веднъж той й рече:

— Ти си като мен, ти си по-различна от повечето хора. Ти си Камала, нищо друго, а вътре в себе си имаш покой и убежище, в които можеш да свърнеш по всяко време и да си като у дома си, тъй както и аз мога да го сторя. Малцина имат такова нещо, ала все пак всички биха могли да го имат.

— Не всички хора са умни — каза Камала.

— Не е там причината — възрази Сидхарта. — Камасвами е толкова умен, колкото съм и аз, и въпреки това няма убежище в себе си. А други го имат, макар според разума си да са малки деца. Повечето хора, Камала, са като падащо листо, което се носи и върти из въздуха, и се люшка, и пада на земята. Но други, те са малцина, са като звезди, вечно вървят по пътя си, вятърът не ги достига, те имат вътре в себе си свой закон и път. Сред многото учени люде и самани, които познавам, имаше и един такъв, съвършен, и аз никога не ще го забравя. Това е Гаутама, Възвишения, прогласителят на онова учение. Всеки ден хиляди ученици слушат проповедта му, следват напътствията му всеки час, но всички те не са нищо друго освен падащи листа, те нямат вътре в себе си учението и закона.

Камала го гледаше с усмивка.

— Пак говориш за него — каза тя, — в теб пак витаят самански мисли.

Сидхарта не отвърна и те се отдадоха на любовна игра, на една от тридесетте или четиридесетте различни игри, които знаеше Камала. Снагата й беше гъвкава като на ягуар, беше като лъка на ловец; който научеше от нея изкуството на любовта, познаваше вече много наслади, много тайни. Тя дълго игра със Сидхарта, примамва го, отблъсква то, насилва го, обгръща го, радва се на умението му, докато накрая той бе победен и се отпусна отмалял до нея.

Хетерата се надвеси над него, дълго се взира в лицето му, в уморените му очи.

— Ти си най-добрият любовник, когото съм виждала — замислено каза тя. — По-силен си от другите, по-гъвкав, по-старателен. Добре си научил изкуството ми, Сидхарта. Когато един ден остарея, искам да имам дете от теб. Но въпреки всичко, скъпи, си останал самана, въпреки всичко не ме обичаш, не обичаш никого. Така е, нали?

— Сигурно е така — уморено продума Сидхарта. — Такъв съм, каквато си и ти. Ти също не обичаш — инак би ли могла да направиш от любовта изкуство? Навярно хора като нас не могат да обичат. Това могат хората деца: то е тяхна тайна.