Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (49)

XVII

За Мачко и Збишко, които бяха служили и по-рано под началството на Витолд и се бяха нагледали до насита на литовските и жмуджките бойци, техният стан не представляваше нищо ново, но чехът ги разглеждаше с любопитство и същевременно обмисляше какво може да се очаква в боя от такива хора, като ги сравняваше с полското и с немското рицарство. Станът беше разположен в една низина, заобиколена с борови гори и с блата, поради което беше напълно защитен от нападение, тъй като никаква друга войска не би могла да се промъкне през тия коварни мочури. Самата низина, на която бяха разположени бараките, беше също мочурлива и блатиста, но войниците бяха насекли елови и борови клони и я бяха настлали с тях така дебело, та си почиваха като на най-сухо място. За княз Скирвойло бяха направили набързо нещо като „нума“ или литовска горска хижа от глина и неодялани греди, за по-видните хора бяха направени от клони няколко десетки колиби, а простите войници седяха около огнищата под открито небе и се пазеха от промяната на времето и от дъждовете само с кожусите и кожите, които носеха на голо. В стана никой не спеше, защото хората от нямане що да правят след последното поражение бяха се наспали през деня. Някои седяха или лежаха около буйните огньове, като ги подсилваха със сухи вършини и хвойнови клони, а други ровеха в позагасналите и покрити с пепел огнища, от които се разнасяше мирис на печена ряпа — обикновената храна на литовците, а също и дим от печено месо. Между огнищата се виждаха купчини оръжие, сложено наблизо, така че всеки да може в случай на нужда да грабне веднага своето. Хлава разглеждаше с любопитство копията с тесни и дълги върхове, изковани от калено желязо, боздуганите от млад дъб, в които бяха набити кремъци или гвоздеи, секирите с къси дръжки, прилични на полските брадви, с които си служеше конницата, и секирите с много дълги, като на алебарди дръжки, с които се биеше пехотата. Срещаха се между тях и медни, останали от старо време, когато желязото е било още малко употребявано в тия затънтени места. Някои мечове бяха също медни, но повечето бяха от доброкачествена, доставяна от Новогрод стомана. Чехът вземаше в ръка копията, мечовете, секирите, напоените с катран и пърлени на огън лъкове и при светлината на пламъка опитваше здравината им. Около огньовете имаше малко коне, защото стадата пасяха далече в горите и по ливадите, пазени от бдителните коняри, но понеже по-знатните боляри искаха да имат бойните си коне всякога под ръка, в стана имаше няколко десетки коня, които пленниците хранеха, като държаха пред муцуните им особени кошове. Хлава се чудеше на рунтавите тела на тези бойни коне, извънредно дребни, с яки вратове и изобщо толкова чудновати, та западните рицари ги смятаха за някакви странни горски животни, прилични повече на еднорози, отколкото на същински коне.

— Тук нищо не струват едрите бойни коне — каза осведоменият Мачко, като си спомни предишната служба при Витолд, — защото едрият веднага ще затъне в мочурите, а тукашният дребосък ще мине навсякъде почти като човек.

— Но в полето — отвърна чехът — тукашните не ще устоят на едрите немски коне.

— Няма да устоят. Затова пък немецът не може да избяга от жмуджанеца, нито ще го настигне, защото тези коне са така бързи, а може би и по-бързи от татарските.

— Все пак ми е чудно, защото видях пленените татари, които рицарят Зих доведе в Згожелице. Те всички бяха дребни хора и такива всеки кон може да носи, а тукашните хора са едри.

И наистина народът беше снажен. На светлината на огъня се виждаха изпод кожите и кожусите широки гърди и яки рамене. Повечето от тях бяха тънки, но кокалести и високи, изобщо по ръста си те надминаваха жителите на другите литовски краища, защото живееха на по-добра и по-плодородна земя, където по-рядко се чувствуваше гладът, който измъчваше понякога Литва. Затова пък бяха много по-диви от литовците. Във Вилно беше великокняжеският двор, там идваха князе от изток и запад, идваха пратеници, минаваха и чужденци търговци, поради което жителят на града и околността се запознаваше донякъде с чуждите обичаи; а тук чужденецът се явяваше само в образа на кръстоносец или на кавалер на меча^[1], които донасяха в глухите горски селища само огън, робство и покръстване чрез проливане на кръв, та всичко тук беше по-грубо, по-сурово и много по-близко до старите времена и по-враждебно към всичко ново: стари обичаи, стари начини за воюване, пък и по-упорито езичество, защото тук донасяше кръста не добрият вестител от Евангелието с апостолска любов, а въоръжен немски монах с душа на палач.

Скирвойло и най-знатните князе и боляри бяха вече християни, понеже бяха последвали примера на Ягело и на Витолд. Останалите, дори най-простите и най-диви войници, таеха в гърдите си смътно предчувствие, че иде смърт и край на предишния свят, на предишната им вяра. И те бяха готови да преклонят глава пред кръста, стига да не го издигаха омразните немски ръце. „Ние молим да се покръстим — викаха те към всички князе и народи, — но спомнете си, че сме хора, а не животни, които могат да се подаряват, купуват и продават.“ Все пак, докато старата вяра гаснеше, както гасне огън, на който никой не прибавя дърва, а от новата вяра сърцата се отвращаваха именно, защото към нея ги принуждаваше немското насилие, в душите на тези хора се бе родила пустота, безпокойство, жал по миналото и дълбока тъга. Чехът, който още от дете беше свикнал с веселата войнишка глъчка, с песни и шумна музика, за пръв път в живота си виждаше такъв тих, мрачен стан. Само тук-таме, край по-далечните от хижата на Скирвойло огньове, се чуваха звуци на цафари или пищялки или пък думите на тиха песен, която пееше някой народен певец. Войниците слушаха с наведени глави и с втренчени в огъня очи. Някои бяха клекнали край огъня, подпрели лакти на колене и скрили лицата си в ръце. Така покрити с кожите си, те приличаха на хищни горски зверове. Но когато вдигнеха глави към минаващите рицари, пламъкът осветяваше кротки лица и сини очи, съвсем не сърдити, нито пък хищни, които гледаха по-скоро така, както гледат тъжни и онеправдани деца. В края на стана лежеха на мъх ранените, които бойците бяха успели да изнесат от последната битка. Врачовете, така наречените „лабдариси“ и „сейтони“, мърмореха над тях заклинания или превързваха раните им с някакви лековити треви, а ранените лежаха мълчаливо и понасяха търпеливо болките и мъките. От горските дълбини, откъм поляните и лъговете, се чуваше подсвиркването на конярите, сегиз-тогиз подухваше вятър, който покриваше с дим целия стан и изпълваше с шум тъмната гора. А нощта ставаше все по-дълбока, огньовете почнаха да тлеят и да изгасват и настана още по-голяма тишина, която усилваше това чувство на тъга и угнетеност.

Збишко даде заповед на хората, които бяха под негова команда и с които лесно можеше да разговаря, защото между тях имаше няколко полочани, после се обърна към оръженосеца си и каза:

— Нагледа се вече до насита, а сега е време да се върнем в палатката.

— То се знае, че се нагледах — отговори оръженосецът, — но не съм особено доволен от това, което видях, защото веднага си личи, че това е разбита войска.

— Два пъти: преди четири дни край замъка и онзи ден, когато минавахме водата. А сега Скирвойло иска да отиде там за трети път, за да понесе трето поражение.

— Та как не разбира той, че с такава войска не може да успее срещу немците? Рицарят Мачко ми каза вече, пък сега и аз самият мисля, че не ще да са твърде добри и в битка тези момчета.

— Тук се мамиш, защото те са храбър народ, какъвто малко има по света. Само че се бият накуп, безредно, а немците — всякога в строй. Ако сполучат да разкъсат строя, най-често жмуджанецът ще убие немеца, а не немецът жмуджанеца. Да, но ония знаят това и така здраво се държат, та стоят като стена.

— Пък за превземане на замъци надали може и да се мисли — рече чехът.

— Защото и никакви оръдия нямат за това — отговори Збишко. — Оръдия има само княз Витолд и докато не дойде към нас, няма да отхапем нито един замък освен случайно или като използуваме изменник.

С такъв разговор те стигнаха до колибата, пред която гореше голям, поддържан от слугите огън, а на него се печеше приготвеното от слугите месо. В колибата беше студено и влажно, затова двамата рицари, заедно с тях и Хлава, се разположиха на кожите край огъня.

После похапнаха и се опитаха да заспят, но не можаха. Мачко се обръщаше ту на една, ту на друга страна, а най-сетне, като видя, че Збишко седи край огъня, обхванал с ръце коленете си, го запита:

— Слушай! Защо искаш да отидем далече при Рагнета, а не тук наблизо, при Готесвердер? Какво те засяга това?

— Някакъв вътрешен глас сякаш ми казва, че Данушка е в Рагнета, а и там по-малко пазят, отколкото тук.

— Не е имало досега време да си поприказваме, защото и аз бях уморен, а и ти си събираше по гората хората след поражението. Но сега кажи как стои работата: мислиш ли вечно да търсиш тази девойка?

— Тя не е някоя си девойка, а моя жена — отговори Збишко.

Настана мълчание, защото Мачко разбираше добре, че няма какво да отговори на това. Ако Данушка беше досега само Юрандова дъщеря, старият рицар положително би придумвал братанеца си да я забрави, но пред светостта на тайнството търсенето ставаше вече негов дълг и Мачко не би му задавал дори такъв въпрос, ако не беше обстоятелството, че не бе присъствувал нито на годежа, нито на венчавката, затова неволно смяташе Юрандовата дъщеря все за девойка.

— Тъй е! — каза той след малко. — А за това, което през тия два дни имах време да те попитам, аз те питах и ти ми каза, че нищо не знаеш.

— Защото нищо не зная освен това, че нещо като гняв божи виси над мене.

Ненадейно Хлава се понадигна от мечешката кожа, седна и наострил уши, почна да слуша внимателно и с любопитство.

А Мачко каза:

— Докато не ни е налегнал сън, казвай, какво видя, какво прави и какво постигна в Малборг?

Збишко отметна отдавна нестриганата си коса, която отпред падаше чак до веждите му, помълча малко и заговори:

— Да бе рекъл господ да знаех и за моята Данушка толкова, колкото зная за Малборг. Питате ме какво съм видял там? Видях неизмеримата сила на кръстоносците, подпомагана от всички крале и от всички народи, с която не знам дали може да се мери някоя друга на света. Видях замък, какъвто надали има и самият римски император, видях богатства неброени, видях доспехи, видях мравуняк въоръжени монаси, рицари и войници — и реликви, каквито може да има само светият отец в Рим, и казвам ви, че чак душата ми се вдърви, като си помислих: кой ще се реши да излезе срещу тях? Кой ще ги надвие? Кой ще им се опре? Кого не ще може да сломи тяхната сила?

— Нас не ще сломи! Проклета им майка! — извика Хлава, който не можа да се сдържи.

И на Мачко се видяха чудни тия Збишкови думи, та при все че му се искаше да узнае всичките приключения на младежа, го прекъсна и рече:

— А забрави ли за Вилно? А малко ли пъти сме се срещали с тях щит срещу щит и лице срещу лице! А забрави ли каква мъка им създавахме и как се оплакваха те от нашата упоритост: че не стигало само да запенят коня и да строшат копието си, а трябвало или чуждата глава да вземат, или своята да дадат! Нали имаше там и чужденци гости, които ни извикваха на двубой — и всички си отидоха с позор. Какво си се размекнал такъв?

— Не съм се размекнал аз, че и в Малборг се бих, там и с остри копия ме нападнаха, обаче вие не познавате цялата им сила.

Но старият се разсърди.

— А ти познаваш ли цялата сила на поляците? Виждал ли си всички знамена заедно? Не си ги виждал. Силата на кръстоносците се крепи върху измяна и неправда над хората, защото там и педя земя няма, която да е тяхна. Нашите князе ги приеха, както се приема просяк в къщи — и ги надариха, а те, щом се засилиха, ухапаха ръката, която ги хранеше, като зли и бесни кучета. Земята заграбиха, градовете с измяна превзеха и ето ти тяхната сила! Но ако ще би всички крале на света да им се притекат на помощ, ще дойде денят на съда и отмъщението.

— Щом искахте да ви разкажа какво съм видял, а сега се сърдите, по-добре да млъкна — рече Збишко.

А Мачко сумтя сърдито известно време, но скоро се успокои и каза:

— Колко пъти е бивало така! Стои си в гората бор като непристъпна кула и човек мисли, че вечно ще стои така, а като го удариш здравата с тъпата страна на брадвата, ще разбереш, че е кух отвътре. И прах се сипе вътре в него. Такава е и кръстоноската сила. Но аз исках да ми кажеш какво си правил и какво си постигнал. Казваш, че си се бил там с остри копия…

— Бих се. Гордо и недружелюбно ме посрещнаха изпърво, защото им беше вече известно, че съм се бил с Ротгер. Може би щеше да ми се случи и нещо лошо, но аз отидох там с писмо от княза, пък и рицарят дьо Лорш, когото те уважават, ме запази от тяхната злоба. Но после се почнаха гощавки и състезания, в които господ ме благослови. Нали вече сте чули, че ме обикна братът на магистър Улрих и ми даде писмена заповед от самия магистър да ми върнат Данушка?

— Казваха ни хората — рече Мачко, — че му се скъсала препаската на седлото, а пък ти си видял това и не си искал да го нападнеш.

— Разбира се, вдигнах копието нагоре, а той оттогава ме обикна. Ех, боже мили! Строги писма ми дадоха те, с които можех за ходя от замък на замък и да търся. И мислех си вече, че е дошъл краят на моето нещастие и на моята грижа, но сега ето, седя тук в тази дива страна без никакъв изход, с мъка и тъга в душата, и всеки ден ми е все по-тежко и по-мъчно…

Тук той млъкна за малко, после хвърли с всичка сила едно дърво в огъня, та чак искри се пръснаха от разпалените главни, и рече:

— Ако тя, горкичката, стене тук наблизо в някой замък и мисли, че съм я забравил, по-добре е да умра веднага!

Изглежда, че в душата му се беше насъбрало толкова голямо нетърпение и болка, че той почна отново да хвърля дърва в огъня като обхванат от внезапна сляпа болка, а Мачко и Хлава се зачудиха много, защото не допущаха, че той толкова много обича Данушка.

— Съвземи се! — извика Мачко. — Какво стана с онова писмо? Управителите не искаха ли да изпълняват заповедите на магистъра?

— Съвземете се, господарю — рече Хлава. — Бог ще ви утеши — може би скоро.

А на Збишко чак сълзи блеснаха в очите, но той се успокои малко и рече:

— Отваряха мръсниците замъци и тъмници. Бях навсякъде, търсех. Но избухна тази война — и в Гердави управителят фон Хайдек ми каза, че военното право е друго и че писма, дадени в мирно време, не са в сила. Аз го извиках веднага на двубой, но той не се яви и заповяда да ме изпъдят от замъка.

— Ами в другите? — попита Мачко.

— Навсякъде същото. Вождът в Крулевец, който е началник на гердавския управител, не искаше дори да прочете писмото от магистъра, като казваше, че войната си е война — и ми заповяда да си вървя, докато главата ми е още на раменете. И другаде питах — навсякъде същото.

— Сега вече разбирам — рече старият рицар. — Като си видял, че нищо няма да постигнеш, решил си да дойдеш тук, дето може да ти се случи поне да отмъстиш.

— Така е — отговори Збишко. — Мислех също, че ще хванем пленници и може няколко замъка да превземем, но те не умеят да превземат замъци.

— Ех, да дойде самият княз Витолд, тогава ще бъде иначе.

— Дай боже.

— Ще дойде. Чух при мазовецкия двор, че щял да дойде, а заедно с него може би и кралят с цялата полска войска.

Но по-нататъшният им разговор прекъсна Скирвойло, който се показа неочаквано от сянката и рече:

— Тръгваме на поход.

Като чуха това, рицарите скочиха веднага на крака, а Скирвойло приближи до лицата им огромната си глава и рече с тих глас:

— Има новини: към Ново Ковно идат подкрепления. Двама рицари водят войници, добитък и храна. Ще им преградим пътя.

— Значи, ще минем Неман? — запита Збишко.

— Да. Зная един брод.

— А в замъка знаят ли, че идат подкрепления?

— Знаят и ще излязат да ги срещнат, но тях ще ударите вие.

И той почна да им обяснява къде трябва да залегнат, та да нападнат неочаквано ония, които ще излязат от замъка. Гледаше едновременно да спечели две битки и да отмъсти за последните поражения, което можеше да му се удаде, защото след скорошната победа победителят се чувствуваше напълно в безопасност. Той им посочи мястото и времето, в което трябваше да бъдат там, останалото предостави на тяхната храброст и съобразителност. Те се зарадваха много, защото веднага разбраха, че имат работа с опитен и изкусен боец. Като обясни всичко, им поръча да тръгнат след него и се върна в своята хижа, дето го чакаха вече князете и болярите-стотници. Там той повтори заповедите си и издаде нови, най-сетне вдигна към устните си свирката, издялана от вълча кост, и свирна с нея толкова силно и пронизително, та се чу от единия до другия край на стана.

При тоя звук всичко около загасналите огньове се раздвижи; тук-таме блеснаха искри, после светнаха пламъчета, които порастваха и се засилваха всеки миг, и на тяхната светлина се видяха дивите образи на бойците, които се събираха около купчините с оръжието. Гората потрепера и се събуди. След малко от дълбините й почнаха да достигат подвиквания на конярите, които караха стадата към стана.