Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (52)

XX

Збишко заповяда да го сложат на една от плячкосаните коли, натоварени с нови колела и оси за отреда, който идеше в помощ на замъка. Сам той яхна друг кон и тръгна заедно с Мачко, за да преследват по-нататък бягащите немци. Това преследване не беше много мъчно, защото немските коне не бяха годни за бягане, особено по размекналата се от пролетните дъждове горска пътека. А Мачко, който яздеше бързата и лека кобила на убития шляхтич от Ленкавица, след няколкостотин крачки надмина почти всички жмуджанци и веднага подир това настигна първия немски конник, Той му извика наистина, според рицарския обичай, или да се предаде в плен, или да се обърне за бой, но когато онзи се престори на глух и дори хвърли щита си, за да олекне на коня, наведе се и го пришпори, тогава старият рицар му нанесе страшен удар с широката секира между плещите и го свали от коня.

И така си отмъщаваше Мачко на бягащите за оная коварна стрела, която някога го бе улучила, а те бягаха пред него като стадо елени, с неизразима тревога в сърцата и с желание не за бой, нито за отбрана, а само да се отърват от страшния мъж. Неколцина хлътнаха в гората, но един от тях падна край потока и жмуджанците го удушиха с въже. Цели тълпи се хвърлиха в гъсталака след побягналите и там започна див лов, пълен с крясъци, възгласи и подвиквания. Тези викове дълго се носеха в дълбината на гората — докато бяха изловени всички. Тогава старият рицар от Богданец заедно със Збишко и чеха се върнаха на мястото на първото нападение, дето лежаха посечените пешаци. Труповете им вече бяха ограбени до голо, а някои страшно обезобразени от ръцете на отмъстителните жмуджанци. Победата беше пълна и хората опиянени от радост. След последното поражение на Скирвойло при самия Готесвердер сърцата на жмуджанците бяха почнали да отпадат особено задето обещаната от Витолд помощ не идваше така скоро, както се надяваха? сега обаче надеждата им възкръсна и бойният им дух се разпали отново, също като огън, когато се притурят нови дърва върху жаравата.

Убити имаше твърде много, и жмуджанци, и немци, та не можеха да ги погребат, но Збишко заповяда да изкопаят с копията гробове за двамата шляхтичи от Ленкавица, които станаха главна причина за победата, и да ги заровят под бориките, на чиято кора изсече с меча си кръстове. После заповяда на чеха да пази рицаря дьо Лорш, който все още беше в безсъзнание, бързо поведе хората по същата пътека към Скирвойло, за да му се притече на помощ за всеки случай.

Но след дълъг поход той се натъкна на пустото вече бойно поле, осеяно, както и първото, с трупове на жмуджанци и немци. Збишко лесно разбра, че страшният Скирвойло трябва също да е нанесъл голяма победа, защото, ако е бил разбит, те щяха да срещнат запътилите се към замъка немци. Но победата изглеждаше кървава, защото по-нататък, вече зад самото бойно поле, още лежаха нагъсто тела на убити. Опитният Мачко заключи от това, че част от немците дори са успели да се спасят от гибел.

Дали Скирвойло ги преследваше, или не, беше мъчно да се отгатне, защото следите бяха неясни и заличени едни от други. Мачко обаче заключи, че битката е станала доста отдавна, може би по-рано от Збишковата, тъй като труповете бяха почернели и подути, а някои вече наядени от вълците, които избягаха в гъсталака, щом се появиха въоръжените мъже.

При това положение Збишко реши да не чака Скирвойло, а да се върне в предишния безопасен стан. Като пристигна късно през нощта, той намери там вожда на жмуджанците, който беше пристигнал малко преди него. Обикновено мрачното му лице сияеше сега от зловеща радост. Той почна веднага да разпитва за битката и като узна за победата, каза с глас, подобен на гарванов грак:

— И за тебе се радвам, и за себе си. Помощ няма да ни дойде скоро, пък ако пристигне великият княз, и той ще се зарадва, защото замъкът ще бъде наш.

— Кого взе в плен? — попита Збишко.

— Все дребна риба, нито една щука. Имаше една-две, но избягаха. Зъбести щуки! Изпосякоха хората и избягаха!

— А на мене господ ми прати един — отговори момъкът. — Храбър и знаменит рицар, при все че е гост!

Страшният жмуджанец се хвана с ръце за шията, после с дясната направи движение, като че показваше въже от шията нагоре.

— Така ще го наредим! — рече той — И него, както и другите… така.

При тия думи Збишко намръщи вежди.

— Няма да го наредим нито така, нито иначе, защото той е мой пленник и приятел. Княз Януш ни препаса едновременно и няма да позволя с пръст да го побутне някой.

— Няма ли да го дадеш?

— Няма да го дам.

И те се гледаха право в очите и мръщеха вежди. Изглеждаше, че и двамата ще избухнат, но Збишко не искаше да се кара със стария вожд, когото ценеше и почиташе, пък и беше развълнуван от приключенията през деня, та го прегърна внезапно през шията, притисна го до гърдите си и извика:

— Нима искаш да ми го отнесеш, а с него заедно и последната ми надежда? Защо ме онеправдаваш?

Скирвойло не се дърпаше от прегръдката, най-сетне освободи главата си от ръцете му, загледа Збишко изпод вежди и засумтя.

— Ех — рече той след късо мълчание, — утре ще заповядам да обесят моите пленници, но ако някой от тях ти е потребен, подарявам ти го.

После се прегърнаха за втори път и се разотидоха в добър сговор за голямо задоволство на Мачко, който каза:

— Вижда се, че със зло нищо няма да получиш от него, но с добро можеш да го размекнеш като восък.

— Такъв си е този народ — отговори Збишко, — само че немците не го познават.

След това заповяда да доведат при огнището рицаря дьо Лорш, който почиваше в колибата; чехът го доведе след малко, разоръжен, без шлем, само по кожен кафтан със следи от плочките на бронята и с червена шапка на главата. Дьо Лорш знаеше вече от оръженосеца чий пленник е, но тъкмо затова застана студен, горд, с лице, по което на светлината на пламъка можеше да се прочете упорство и презрение.

— Благодари на бога — каза му Збишко, — че си попаднал в мои ръце, защото от мене нищо не те заплашва…

И му протегна приятелски ръка, но дьо Лорш не се дори помръдна.

— Не подавам ръка на рицари, които са опозорили рицарската си чест и заедно с неверниците се бият срещу християните.

Един от присъствуващите мазури преведе думите му, за чието значение Збишко и без това се досети. И в първия миг кръвта му закипя като вряла вода.

— Глупако! — викна той и се хвана неволно за дръжката на мизерикордията.

А дьо Лорш вдигна глава и каза:

— Убий ме! Зная, че вие не щадите пленниците.

— Ами вие щадите ли ги? — извика мазурът, който не можа да понесе спокойно тия думи. — Не обесихте ли на брега на острова всички, които взехте в последната битка? Затова и Скирвойло беси вашите.

— Така бе сторено — отговори дьо Лорш, — но те бяха езичници.

Все пак в отговора му личеше някакъв срам и не беше мъчно да се отгатне, че той не одобрява тази постъпка.

А Збишко се овладя и каза спокойно и важно:

— Дьо Лорш! От едни ръце получихме ние пояс и шпори; ти ме познаваш и знаеш, че рицарската чест ми е по-мила от живота и щастието, затова чуй какво ще ти кажа, като се заклевам в името на свети Георги, че е истина: — мнозина от тия хора са покръстени не от вчера, а ония, които не са още християни, простират ръце към кръста като към спасение, но знаеш ли кой им създава пречки, не ги допуща до спасението и не им позволява да се покръстят?

Мазурът преведе тутакси Збишковите думи и дьо Лорш погледна въпросително момъка в лицето. А Збишко каза:

— Немците!

— Не може да бъде! — извика гелдрийският рицар.

— Кълна се в копието и в шпорите на свети Георги — немците! Защото, ако тук цареше кръстът, те няма вече да имат повод за нападения, за завладяване на тая земя и за потискане на тоя нещастен народ. Но ти, дьо Лорш, си ги опознал и знаеш най-добре дали постъпките им са справедливи.

— Все пак мислех, че изкупват греховете си, като се борят с езичниците и ги принуждават да се покръстят.

— Кръщават ги те с меч и с кръв, а не с водата на спасението. Прочети само това отворено писмо и веднага ще разбереш дали ти именно не служиш на притеснителите, на хищниците и на синовете на дявола срещу християнската вяра и любов.

Като каза това, той му подаде писмото на жмуджанците до кралете и князете, което беше твърде разпространено навсякъде. Дьо Лорш го взе и започна да го чете на светлината на огъня.

И го прочете бързо, защото не му беше чуждо мъчното изкуство на четенето, после се учуди извънредно много и рече:

— Нима всичко това е истина?

— Кълна се в бога, който вижда най-добре, че аз служа тук не само на своето собствено дело, но и на справедливостта.

Дьо Лорш помълча малко и каза:

— Аз съм твой пленник.

— Дай ръка — отговори Збишко, — Ти си мои брат, а не пленник.

И те си подадоха десниците и седнаха заедно да вечерят. По време на вечерята, която слугите бяха приготвили по заповед на чеха, дьо Лорш узна с не по-малко учудване, че въпреки писмата Збишко не е намерил Дануша и че управителите престанали да признават позволителните, щом почнали войната.

— Чак сега разбирам защо си дошъл тук — каза той на Збишко — и благодаря на бога, че ме даде в плен на тебе, защото мисля, че заради мене рицарите на Ордена ще ти дадат, когото поискаш, иначе би се вдигнал голям шум на Запад, понеже произхождам от знаменит род…

Изведнъж той се удари с ръка по бедрото и извика:

— Кълна се във всички реликви от Аквизгран! Ами че начело на подкрепленията, които идеха в Готесвердер, бяха Арнолд фон Баден и старият Зигфрид фон Льове. Знаем това от писмата, които се получиха в замъка. Дали не са ги хванали в плен?

— Не! — рече Збишко и подскочи от мястото си. — Никого от по-важните! Но ти ми каза голяма новина. Бога ми! Има други пленници, от които ще узная, преди да ги обесят, дали не е имало със Зигфрид някоя жена.

И почна да вика слугите да му светят с борина, после се затече в оная посока, дето бяха взетите от Скирвойло пленници. Дьо Лорш, Мачко и чехът го последваха.

— Слушай! — казваше му по пътя гелдриецът. — Ако ме пуснеш срещу честна дума, аз сам ще я търся по цяла Прусия, щом я намеря, ще се върна при тебе и ти веднага ще размениш мене за нея.

— Ако е жива! Ако е жива! — отговори Збишко. В това време те стигнаха до тълпата Скирвойлови пленници. Едни от тях лежаха на гърба си, други бяха изправени до стеблата на дърветата, здраво привързани за тях с лико. Борината осветяваше добре главата на Збишко, та всички очи на нещастниците се обърнаха към него.

Внезапно от дълбочината завика силен, пълен с ужас глас:

— Господарю мой и покровителю! Спаси ме!

Збишко дръпна от ръцете на слугата една запалена борина, затече се с нея към дървото, изпод което идеше гласът, вдигна я нагоре и извика:

— Сандерус!

— Сандерус! — повтори смаян чехът.

А той не можеше да помръдне вързаните си ръце, само протегна шия и почна отново да вика:

— Смилете се!… Зная де е Юрандовата дъщеря!… Спасете ме!