Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Krzyżacy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Хенрик Сенкевич. Кръстоносци

Полска. Пето издание

 

Превод от полски: Екатерина Златоустова

Редактор: Стефан Илчев

Редактор на издателството: Методи Методиев

Художник: Димитър Ташев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. Редактор: Божидар Петров

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Дадена за набор февруари 1982 г. Подписана за печат април 1982. Излязла от печат май 1982 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 49,60. Издателски коли 41,58. УИК 42

Цена 5,41 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, 1982

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

Henryk Sienkiewicz. Krzyżacy

Państwowy Instytut Wydawnicy

Warszawa 1960

История

  1. — Добавяне

VIII

След три дни пристигна обещаната жена с херцинския балсам, а заедно с нея дойде от Щитно и капитанът на стрелците с писмо, подписано от братята и скрепено с печата на Данвелд, в което кръстоносците призоваваха небето и земята за свидетели на неправдите, които им били нанесени в Мазовия, и като заплашваха с божие отмъщение, искаха наказание за убийството на „техния възлюблен брат и гост“. Данвелд бе продиктувал към писмото и свое лично оплакване, като изискваше със смирени и същевременно заплашителни думи обезщетение за тежката телесна повреда и смъртна присъда за чеха-оръженосец. Князът скъса писмото пред очите на капитана, хвърли го в краката му и рече:

— Магистърът прати тук тия кучи синове, за да ме привлекат на своя страна, а пък те ме разгневиха. Кажи им от мое име, че те сами са усмъртили госта си, а искали и момчето да убият — за което ще пиша на магистъра, па ще прибавя още и това, че трябва да си избира други пратеници, ако иска да не се намесвам в случай на война с краковския крал.

— Милостиви господарю — отговори капитанът, — само този ли отговор да отнеса на благочестивите и могъщи братя?

— Ако не ти стига това, кажи им още, че не ги смятам за истински рицари, а за кучешки братя.

С това разговорът се свърши. Капитанът си отиде, защото и князът още същия ден замина за Чеханов. Остана само сестрата с балсама, който обаче недоверчивият отец Вишонек не искаше да употреби, толкова повече, че болният миналата нощ бе спал добре, а на сутринта се бе събудил наистина доста слаб, но нямаше вече треска. След заминаването на княза сестрата изпрати веднага обратно един от своите слуги уж за ново лекарство — „яйце от крилат гущер“, което според думите й имало сила да възвръща здравето дори на умиращи, — а самата тя ходеше из замъка, смирена, с едната ръка схваната, облечена със светски дрехи наистина, но прилични на монашески, с броеници и малка кратунка на пояса, каквато носят поклонниците по светите места. Понеже говореше добре полски, тя разпитваше с най-голяма загриженост слугите за Збишко и за Дануша, на която при удобен случай подари една божигробска роза, и на следния ден, когато Збишко спеше, а Дануша седеше в трапезарията, се промъкна при нея и рече:

— Бог да ви благослови, млада господарке! Тази нощ след молитвата сънувах, че валеше сняг и към вао идеха двама рицари, но единият дойде по-рано и ви обви с бял-беленичък плащ, а другият каза: „Виждам само сняг, пък нея я няма“ — и се върна.

А Дануша, при все че й се спеше, отвори веднага с любопитство сините си очи и запита:

— Ами какво значи това?

— Това значи, че ще ви вземе онзи, който ви обича най-много.

— Това е Збишко! — отвърна девойката.

— Не зная, защото не видях лицето му, видях само белия плащ, после веднага се събудих, защото Исус Христос ми праща всяка нощ болки в краката, а ръката ми съвсем отне.

— А нима този балсам не ви помогна?

— Няма да ми помогне, млада господарке, защото това е за един тежък мой грях, пък ако искате да знаете за какъв, ще ви разкажа.

Дануша кимна с глава в знак, че иска да знае, и сестрата продължи:

— В ордена има и послушнички-жени, които не дават клетва и дори могат да бъдат женени, но все пак имат задължения към Ордена и трябва да ги изпълняват според заповедите на братята. Онази, на която предстои такава милост и чест, получава благочестива целувка от някой брат-рицар за знак, че отсега нататък с делата и с думите си е длъжна да служи на Ордена. Ах, млада господарке! И на мене също предстоеше да се удостоя с тази велика милост, но аз в своята грешна закоравялост вместо да я приема с благодарност, извърших тежък грях и си навлякох наказание.

— Та какво сте направили?

— Брат Данвелд дойде при мене и ми даде орденската целувка, пък аз помислих, че той прави това от безчинство, и вдигнах срещу него безбожната си ръка…

Тук тя почна да се удря в гърдите и повтори няколко пъти:

— Боже, бъди милостив към мене грешната!

— И какво стана после? — попита Дануша.

— Веднага ми се схвана ръката и оттогава съм саката. Млада бях и глупава — не знаех! Но все пак наказанието ме постигна. Защото и да се стори на жената, че някой брат иска да извърши нещо лошо, нека остави на господ да отсъди, а тя самата да не се противи, защото, противиш ли се на Ордена или на брата-кръстоносец, ще те постигне божият гняв…

Дануша слушаше тези думи с неприятно чувство и със страх, а сестрата почна да въздиша и продължаваше да се оплаква.

— Аз и сега още не съм стара — казваше тя: — едвам на трийсет години, но бог заедно с ръката ми отне младостта и хубостта.

— Ако не беше ръката — отвърна Дануша, — вие все още не бихте могли да се оплаквате…

После настъпи мълчание. Изведнъж сестрата като че си спомни нещо и каза:

— Та сънувах, че някакъв рицар ви обви с бял плащ на снега. Може да е бил кръстоносец! Те също носят бели плащове.

— Не искам аз нито кръстоносците, нито техните плащове — отговори девойката.

Но по-нататъшният разговор бе прекъснат от отец Вишонек, който влезе в стаята, кимна на Дануша и каза:

— Благодари на бога и тичай при Збишко! Той се събуди и иска да яде. Стана му много по-добре.

И така беше наистина. Збишко се чувствуваше по-добре и отец Вишонек бе почти уверен, че ще оздравее, когато изведнъж едно неочаквано събитие попречи на всички планове и надежди. От Юранд дойдоха пратеници с писмо до княгинята, което съдържаше лоши и страшни новини. В Спихов изгоряла част от Юрандовия замък, а сам той при гасенето на пожара бил ударен от една запалена греда. Отец Калеб, който писал писмото от негово име, съобщаваше наистина, че Юранд още може да оздравее, но искрите и въглените тъй са обгорили единственото му око, та той вече почти не виждал с него — и го заплашва несъмнена слепота.

Затова Юранд викаше дъщеря си да дойде бързо в Спихов, че иска да я види пак, преди да го обгърне тъмнината. Казваше също, че отсега нататък тя ща трябва вече да остане при него, защото, ако дори слепците, които ходят да просят милостиня от хората, си имат по някое момче да ги води за ръка и да им показва пътя, защо той да бъде лишен от тази последна утеха и да умре между чужди хора? Имаше също смя рена благодарност към княгинята, която бе възпитавала девойката като родна майка — а накрай Юранд обещаваше, че макар и сляп, ще дойде още веднъж във Варшава, за да падне в краката на господарката и да я моли и за в бъдеще да не лишава Дануша от своята милост.

Когато отец Вишонек прочете писмото, княгинята някое време не можа да продума нито дума. Тя се надяваше, че Юранд, който пет-шест пъти в годината идваше при детето си, ще дойде за близките празници и тогава тя сама или с помощта на княз Януш ще го склони за Збишко и ще получи съгласието му за скорошна сватба. А сега това писмо не само разрушаваше надеждите й, но същевременно я лишаваше и от Дануша, която тя обичаше наравно със своите собствени деца. Мина й през ума, че Юранд може веднага да ожени девойката за някого от съседите си, за да преживее последните си дни между свои. За Збишко не можеше и да се помисли, че би могъл да тръгне за Спихов, защото ребрата му едва бяха почнали да зарастват, а освен това не знаеха как биха го приели там. Нали княгинята знаеше, че Юранд на времето без заобикалки му отказа Дануша, а на самата нея каза, че по някакви си тайни причини никога не ще се съгласи на техния брак. Обзета от тежко безпокойство, тя заповяда да доведат при нея най-стария от пратените хора, за да го разпита за спиховското нещастие и в същото време да узнае нещо за намеренията на Юранд.

И тя беше дори изумена, когато на нейното повикване се яви съвсем непознат човек, а не старият Толима, който носеше щита на Юранд и който обикновено идваше с него. Този обаче й отговори, че Толима бил опасно ранен в последната битка с немците и бере душа в Спихов, а Юранд е налегнат от тежка болест и моли да върнат по-скоро дъщеря му? защото вижда все по-лошо, а след няколко дни може и съвсем да ослепее. Пратеникът дори настойчиво молеше да им се разреши да вземат девойката веднага щом си починат конете, но понеже се бе вече мръкнало, княгинята се възпротиви решително на това — най-вече за да не разкъса съвсем сърцето на Збишко, на Дануша, пък и своето с толкова бърза раздяла.

А Збишко знаеше вече всичко и лежеше в стаята, сякаш ударен с тъпото на брадва по главата, а когато господарката влезе и отчаяно каза от прага: „Няма що да се прави, баща е това!“ — той повтори след нея като ехо: „Няма що да се прави“ — и затвори очи като човек, който се надява, че смъртта ей сега ще дойде при него.

Но смъртта не дойде, три все че в гърдите му скръбта растеше, а през главата му прелитаха все по-мрачни мисли, подобни на облаци, които, гонени от вихъра един след друг, затъмняват слънчевия блясък и изгасяват всяка радост в света. Защото Збишко разбираше, също както и княгинята, че отиде ли един път Дануша в Спихов, тя ще бъде за него като загубена. Тук всички го гледаха с добро око; там Юранд може би не ще иска нито да го приеме, нито да го изслуша, особено ако го свързва обет или някаква друга незнайна причина, равна по важност на черковен обет. Най-сетне как би могъл да пътува той за Спихов, когато беше болен и едва можеше да мръдне от леглото си? Преди няколко дни, когато по милостта на княза получи златни шпори и рицарски пояс, той мислеше, че радостта ще надвие болестта му, и се молеше с цялата си душа да оздравее по-скоро и да премери силите си с кръстоносците, но сега отново загуби всяка надежда, защото чувствуваше, че ако при леглото му не бъде Дануша, заедно с нея ще изчезне и желанието му да живее, и силите му за борба със смъртта. Ето, ще дойде утрешният ден, ще дойде и следният, най-сетне Бъдни вечер, Коледа, а костите му все така ще го болят и все така ще му прилошава, и около него няма да има нито светлината, която се излъчва от Дануша по цялата стая, нито оная радост за очите, които я гледат. Каква утеха и каква сладост беше да я пита по няколко пъти на ден: „Мил ли съм ти?“ — и да я вижда след това как закрива с ръка засмените си и засрамени очи или ще се наведе и ще отговори: „Ами кой друг?“ Сега ще остане само болестта, и скръбта ще остане, и мъката, а щастието ще си отиде — и не ще се върне. Сълзи заблестяха в очите на Збишко и потекоха бавно по бузите му, после той се обърна към княгинята и каза:

— Милостива господарке, нещо ми казва, че никога в живота си няма да видя вече Данушка.

А княгинята, сама силно натъжена, отговори:

— Та и не ще е чудно, ако умреш от жалост. Но господ Исус е милостив.

А след малко прибави, за да го поободри:

— Макар и да не желая това, но ако Юранд умре преди тебе, настойници ще станем ние с княза и веднага ще дадем девойката на тебе.

— Къде ти ще умре той! — отвърна Збишко.

Но изведнъж някаква нова мисъл блесна в главата му, той се приповдигна, седна на леглото и рече с променен глас:

— Милостива господарке…

Прекъсна го Дануша, която се втурна с плач и от прага извика:

— Ти вече знаеш, Збишко! Ох, жално ми е за татко, но жално ми е и за тебе, горкия!

А когато тя се приближи, Збишко прегърна със здравата си ръка своята любима и заговори:

— Как да живея без тебе, девойко! Затова ли бързах през гори и реки, затова ли се клех да ти служа, за да те загубя сега? Ех, няма да помогне скръбта, няма да помогне плачът, па и самата смърт, защото дори когато трева израсте над мене, душата ми няма да те забрави, ако ще и в двореца на Исуса Христа, ако ще и в покоите на самия бог-отец… Казвам, че няма изход, но той трябва да се намери, защото иначе не може! Усещам слабост и силни болки в костите си, но поне ти падни в краката на господарката, защото аз не мога, и я моли да се смили над нас.

Като чу това, Дануша веднага се хвърли в краката на княгинята, прегърна ги с ръце и скри бялото си лице в гънките на дебелата й дреха, а княгинята обърна към Збишко пълни със състрадание и учудени очи.

— Как мога да ви изразя милостта си? — запита тя. — Ако не пусна детето при болния му баща, ще си навлека и божия гняв.

Збишко, който преди малко се беше приповдигнал на леглото, отново се отпусна на възглавницата и известно време не отговори нищо, защото му спря дъхът. Но полека-лека той почна да приближава до гърдите си едната ръка, после другата, най-сетне ги скръсти като за молитва.

— Почини си — каза княгинята, — после кажи какво желаеш, пък ти, Данушке, пусни коленете ми.

— Пусни ги, но не ставай и се моли заедно с мене — обади се Збишко.

После заговори на прекъсване със слаб глас:

— Милостива господарке… В Краков Юранд беше против мене… ще бъде и сега, но ако отец Вишонек ме венчае с Данушка, после тя и да замине за Спихов, вече никаква човешка власт няма да ми я отнеме…

Тези думи бяха за княгиня Ана нещо тъй неочаквано, че тя чак подскочи от пейката, след това отново седна и каза, сякаш не разбираше добре за какво става дума:

— Боже мой!… Отец Вишонек ли?…

— Милостива господарке!… Милостива господарке! — молеше Збишко.

— Милостива господарке! — повтаряше след него Дануша и прегръщаше отново коленете на княгинята.

— Та как може да стане това без разрешението на бащата…

— Божият закон е по-силен! — отговори Збишко.

— Не ви ли е грях!

— Кой е бащата, ако не князът?… Коя е майката, ако не вие, милостива господарке!

А Дануша извика:

— Милостива майчице!

— Наистина аз й бях и съм й като майка — каза княгинята, — от моята ръка и Юранд си взе жена. Вярно е! А щом минете веднъж под венчило, всичко е свършено. Може би Юранд ще се поразсърди, но нали и той трябва да се подчинява на княза като на свой господар. Пък изпърво може и да не му се казва, докато не поиска да даде девойката другиму или да я направи монахиня… А ако е дал някакъв обет, вината не ще бъде негова. Против волята божия нищо не може да се направи… Господи, може такава да е и твоята воля!

— Иначе не може и да бъде! — извика Збишко, но княгинята, още силно развълнувана, каза:

— Почакайте да се съвзема! Ако князът беше тук, веднага бих отишла при него и бих го попитала да дам ли Данушка, или да не я давам… Но без него се страхувам… Чак дъхът ми се спря, а време няма за нищо, защото девойката трябва утре да тръгне!… Ох, божичко! Да бе тръгнала венчана, щях да бъда спокойна. Само че не мога да се съвзема и от нещо ме е страх. А тебе не те ли е страх, Данушке? Кажи де!

— Аз и без това ще умра! — прекъсна я Збишко.

Данушка стана от коленете на княгинята и понеже добрата жена не само я имаше като своя близка, но се отнасяше много нежно към нея, тя я прегърна през врата и я стисна с все сила. Но княгинята каза:

— Без отец Вишонек не мога нищо да ви кажа. Изтичай по-скоро да го повикаш!

Дануша се затече да повика отец Вишонек, а Збишко обърна бледото си лице към княгинята и каза:

— Каквото ми е предназначил Исус Христос, това ще бъде, а за тая радост да ви награди господ, милостива господарке.

— Не бързай да ме благославяш — отвърна княгинята, — защото не се знае какво ще излезе. И трябва да ми се закълнеш в рицарската си чест, че ако стане венчавката, няма да забраниш на девойката да замине веднага при баща си, да не би, пази боже, да си навлечете и ти, и тя проклятието му.

— Кълна се в честта си! — каза Збишко.

— Помни го добре! А пък на Юранд изпърво тя нищо да не казва. По-добре ще е новината да не го опари като огън. От Чеханов ще го поканим да дойде заедно с Данушка и тогава аз сама ще му кажа или пън ще помоля княза. Като види, че вече е свършено, ще: се съгласи. Не ти ли беше той сърдит за нещо?

— Не — рече Збишко, — не ми беше сърдит и може би в душата си ще се зарадва, че Данушка ще бъде моя. Защото, ако се е обрекъл, вината няма да бъде негова, че не е сдържал думата си.

Влизането на отец Вишонек с Дануша прекъсна понататъшния разговор, Княгинята го повика веднага да се посъветват и разгорещено почна да му разказва за намеренията на Збишко, но той, щом чу за какво се отнася, прекръсти се удивен и рече:

— В името на отца и сина и светаго духа!… Как мога да направя това! Нали сега е пост!

— Боже мой, наистина! — извика княгинята.

И настъпи мълчание: само смутените лица показваха какъв удар бяха за всички думите на отец Вишонек.

А той след малко добави:

— Да имаше разрешение, не бих се противил, защото ми е мъчно за вас. За позволение от Юранд не бих държал толкова, щом милостивата господарка позволява и отговаря за съгласието на княза, нашия повелител. Та нали те са баща и майка на нашата Мазовия. Но без разрешението на епископа не мога. Ех, да беше сега тук епископ Якуб от Курдванов, може би не би отказал да даде разрешение, при все че е строг духовник, не какъвто беше неговият предшественик епископ Мамфиолус, който на всичко казваше: „Bene! Bene!“[1]

— Епископ Якуб от Курдванов обича много и княза, и мене — намеси се княгинята.

— Затова и смятам, че не би отказал да даде разрешение, щом има причини… Девойката трябва да замине, а момъкът е болен и може Да умре… Хм… in articulo mortis[2]… Но без разрешение не мога.

— Та аз и по-късно бих измолила от епископ Якуб разрешение: той може да е колкото си ще строг, но няма да ми откаже тази милост… Ето, аз отговарям, че няма да откаже.

На това отец Вишонек, който беше човек добър и кротък, рече:

— Думата на помазаницата божия е голяма дума… Страх ме е от отец епископа, но това е голяма дума!… Пък и момъкът би могъл нещо да обещае на катедралата в Плоцк… Не зная… Във всеки случай, докато не дойде разрешение, това ще бъде грях — и то не на някой друг, а мой… Ех! Исус Христос е наистина милосърден и ако някой съгреши не за лична корист, а от състрадание към чужда беда, толкова по-лесно му прощава!… Ала грехът си е грях и ако епископът упорствува, кой ще ми опрости греха?

— Епископът няма да упорствува! — извика княгиня Ана.

А Збишко рече:

— Тоя Сандерус, който пристигна с мене, има за всичко индулгенции.

Отец Вишонек може би и не вярваше много в индулгенциите на Сандерус, но беше доволен да се залови поне за някакъв повод, само да помогне на Збишко и Дануша, защото много обичаше девойката, която познаваше от малка. И най-сетне, като помисли, че в най-лошия случай може да го сполети само черковно покаяние, той се обърна към княгинята и каза:

— Аз съм свещеник, но съм и слуга на княза. Какво ще ми заповядате, милостива господарке?

— Не искам да заповядвам, а ще моля — отговори тя. — А пък ако тоя Сандерус има индулгенции…

— Сандерус има. Но въпросът е за епископа. Той заедно с духовниците там в Плоцк разпраща строги разпореждания.

— От епископа не се бойте. Както съм чула, той е забранил на свещениците да носят мечове, лъкове и други неприлични работи, но не е забранил да правят добро.

Отец Вишонек вдигна очи и ръце нагоре:

— Тогава нека се изпълни вашата воля.

При тези думи радост обхвана сърцата на всички. Збишко отново се опря на възглавницата, а княгинята, Дануша и отец Вишонек седнаха около леглото и почнаха да обсъждат как да наредят работата. Те решиха да пазят тайна, така че в замъка нито една жива душа да не узнае за това, решиха също, че Юранд не бива да знае нищо, докато сама княгинята не му съобщи всичко в Чеханов. А отец Вишонек щеше да напише писмо от княгинята до Юранд да дойде веднага в Чеханов, дето могат да се намерят по-добри лекове за болестта му и дето самотността му ще го измъчва по-малко. Решиха най-сетне, че и Збишко, и Дануша ще се изповядат веднага, а венчавката ще стане през нощта, когато всички легнат да спят.

На Збишко мина през ум мисълта да вземе оръженосеца си чех като свидетел на венчавката, но изостави това намерение, като си припомни, че тоя момък му е пратен от Ягенка. За миг тя се яви в паметта му като жива и му се стори, че вижда руменото й лице, разплаканите й очи и чува умолителния й глас: „Не прави това! Не ми отплащай със зло за доброто и със зла съдба за любовта!“ И внезапно го обхвана страшна жалост към нея, защото чувствуваше, че ще й нанесе тежка обида, от която тя няма да намери утеха нито под покрива на згожелицката къща, нито в дебрите на боровите гори, нито на полето, нито в подаръците на абата, нито в задирванията на Чтан и Вилк. И в душата си той каза: „Да ти даде господ всичко най-добро, девойко, но при все че съм готов за тебе и небето да сваля — не мога другояче.“ И наистина убеждението, че не му е по силите това, му донесе веднага облекчение и му върна спокойствието и той почна да мисли само за Дануша и за венчавката.

Все пак не можеше да мине без помощта на чеха, та колкото и да искаше да премълчи пред него това, което трябваше да стане, поръча да го повикат и му каза:

— Пристъпвам днес към изповед и причастие, облечи ме колкото се може по-добре, като че ще отивам в кралските покои.

Чехът се поизплаши и го загледа в лицето, но Збишко разбра това и му рече:

— Не се бой, хората се изповядват не само преди смъртта, а освен това наближават празниците, за които отец Вишонек и княгинята ще отидат в Чеханов, и няма да има свещеник по-наблизо от Пшасниш.

— А ваша милост няма ли да заминете? — запита оръженосецът.

— Ако оздравея, ще замина, ала всичко е в божиите ръце.

Чехът се успокои и се затече към дървените кутии, отдето донесе бялата спечелена дреха, нашита със злато, която рицарят обличаше обикновено само при големи тържества, а също и едно хубаво килимче, за да си покрие краката и леглото, после вдигна Збишко с помощта на двете турчета, изми го, разчеса дългата му коса, на която сложи червена препаска, и така натъкмен, го подпря на червените възглавници. Доволен от своето дело, той каза:

— Да можехте само, ваша милост, да танцувате, бихте могли и сватба да направите!

— Ще мине и без танци — отвърна с усмивка Збишко.

А в това време княгинята също така обмисляше в стаята си как да облече Дануша, защото за нейната женска природа това беше много важно нещо и тя за нищо на света не би позволила нейната мила възпитаница да се венчае с всекидневните си дрехи. Слугините, на които бе казано, че девойката трябва да се облече за изповед в цвета на невинността, лесно намериха в сандъка бяла рокля, но мъчно бе да се окичи както трябва главата. При мисълта за това някаква странна тъга овладя княгинята и тя почна да се вайка:

— Де ще ти намеря аз, горкичкото ми, венче от седефче в тая гъста борова гора! Нито цветенце някакво, нито листец, може би само мъхове се зеленеят нейде под снега.

А Дануша, застанала с разплетена вече коса, се разтъжи също, защото и ней се искаше венец, но след малко тя посочи китките безсмъртничета, които висяха по стените на стаята, и рече:

— Поне от това да увием нещо, защото нищо друго не ще намерим, а Збишко ще ме вземе и с такъв венец.

Княгинята изпърво не искаше да се съгласи, защото се страхуваше от зла прокоба, но тъй като в замъка, в който те идваха само за лов, нямаше никакви цветя, работата се свърши и с безсмъртничетата. В това време дойде отец Вишонек, който вече беше изповядал Збишко, и поведе девойката да я изповяда. После настъпи дълбока нощ. След вечеря по заповед на княгинята слугите отидоха да спят. Пратениците на Юранд налягаха едни в стаята за слугите, други при конете в обора. Скоро огъня във всички стаи покриха с пепел и го загасиха и най-после в горския замък стана съвсем тихо, само кучетата лаеха от време на време срещу вълците по посока към гората.

Но в стаите на княгинята, на отец Вишонек и на Збишко прозорците още светеха и хвърляха червени отблясъци върху снега, който покриваше двора. А те седяха тихо и чуваха туптенето на сърцата си — неспокойни и обзети от тържествеността на минутата, която трябваше да настъпи. След полунощ княгинята хвана за ръка Дануша и я заведе в Збишковата стая, дето отец Вишонек ги чакаше вече със светите дарове. В стаята гореше в камината голям огън и при неговата изобилна, но неравна светлина Збишко видя Дануша малко бледа от безсънието, бяла, с венче от безсмъртничета на главата, облечена с твърда и дълга до земята рокля. Клепачите й бяха полузатворени от вълнение, ръцете спуснати край роклята — така тя напомняше някаква картина от стъкло на черковен прозорец и в нея имаше нещо толкова духовно, та Збишко се зачуди, като я видя, защото помисли, че ще вземе за жена не земна девойка, а някаква небесна душа. И още повече помисли за това, когато тя скръсти ръце и падна на колене, за да поеме причастието, отметна глава назад и съвсем затвори очи. В този миг му се стори дори като умряла и страх стисна сърцето му. Но това не трая дълго, защото, щом чу гласа на свещеника: „Ecce Agnus Dei“[3], той сам се съсредоточи и мислите му се понесоха към бога. В стаята се чуваше само тържественият глас на отец Вишонек: „Domine, non sum dignus“[4], а заедно с него пращенето на искрите в огнището и щурчетата, които цвъртяха усърдно и някак жаловито в пукнатините на камината. Навън се изви вятър, зашумя в заснежената гора, но веднага утихна.

Збишко и Данушка мълчаха известно време, а отец Вишонек взе потира и го отнесе в домашния параклис. След малко той се върна, но не самичък, а с пан дьо Лорш и като видя учудване по лицата на присъствуващите, сложи най-напред пръст на уста, сякаш искаше да предотврати някакво неочаквано възклицание, след което каза:

— Помислих, че ще бъде по-добре да има двама свидетели при венчавката и затова още от по-рано предизвестих този рицар, който ми се закле в рицарската си чест и в аахенските реликви, че ще запази тайната, докато бъде нужно.

А пан дьо Лорш коленичи първо пред княгинята, пред Дануша, после се вдигна и застана мълчаливо, облечен с празнични доспехи, по чиито извивки се плъзгаха червени блясъци от огъня — висок, неподвижен, потънал като че във възторг, защото и нему тази бяла девойка с венче от безсмъртничета на челото се стори като ангел, виждан по стъклата на готически храм.

Но свещеникът я накара да се изправи до леглото на Збишко, сложи епитрахила на ръцете им и започна обреда. По достойното лице на княгинята сълзите капеха една след друга, но в душата си тя сега не чувствуваше безпокойство, защото смяташе, че постъпва добре, като съединява тези две прекрасни и невинни деца. Пан дьо Лорш коленичи за втори път и опрян с две ръце о дръжката на меча, изглеждаше напълно като рицар, пред когото се е явило видение — а двамата млади повтаряха един след друг словата на свещеника: „Аз… те вземам… за себе си“ — а на тия тихи и сладки думи отново пригласяха щурците в пукнатините на камината и огънят пращеше. След извършването на обреда Дануша падна в краката на княгинята, която благослови и двамата, а когато ги бе вече предала под закрилата на небесните сили, каза:

— Радвайте се сега, защото тя е вече твоя и ти неин.

Тогава Збишко протегна здравата си ръка към Дануша, а тя го прегърна с нежните си ръце за шията и доста време се чуваше как те си повтаряха, доближили уста до уста:

— Ти си моя, Данушке.

— Ти си мой, Збишко.

Но веднага след това на Збишко му прилоша, защото вълненията не бяха по силите му — той се смъкна на възглавниците и почна да диша тежко. Но не припадна и не престана да се усмихва на Дануша, която изтриваше лицето му, оросено от студена пот, и дори не престана да повтаря; „Ти си моя, Данушке!“ — на което тя кимаше с малката си глава. Тази гледка дълбоко трогна рицаря дьо Лорш, който заяви, че тъй като в никоя страна не му се е случвало да види толкова чувствителни сърца, той се заклева тържествено, че е готов да се бие пеш или на кон с всеки рицар, чернокнижник или змей, който би посмял да попречи на тяхното щастие. И наистина той се закле веднага върху кръстообразната дръжка на мизерикордията, тоест на малкия меч, който служеше на рицарите да доубиват ранените. Княгинята и отец Вишонек бяха призовани за свидетели на тази клетва.

Но княгинята, която не разбираше сватба без някаква веселба, донесе вино — и взеха да пият. Нощните часове минаваха един след друг. Збишко, като надви слабостта си, прегърна отново Дануша и каза:

— Щом Исус Христос те даде на мене, никой не може да ми те отнеме, но все пак ми е мъка, че заминаваш, ягодке моя мила.

— Ще дойдем с татко в Чеханов — отговори Дануша.

— Само болест някаква да не те налегне или нещо друго… Да те пази бог от зли премеждия… Трябва да идеш в Спихов — знам… Ей!… На бога всевишния и на милостивата господарка трябва да благодаря, че си вече моя, защото никаква човешка сила не може да разкъса брака.

Но понеже бракът се сключи през нощта и тайно и понеже веднага след него трябваше да дойде раздялата, понякога една особена тъга обхващаше не само Збишко, но и всички други. Разговорът се прекъсваше. От време на време огънят в камината отслабваше — и главите потъваха в мрак. Тогава отец Вишонек слагаше на жаравата нови дървета, а когато в огъня запишеше нещо жаловито, както често се случва при сурови дърва, казваше:

— Каеща се душо, какво искаш?

Отговаряха му щурците, а после и засиленият пламък, който изкарваше от сянката безсънните лица, отразяваше се в доспехите на пан дьо Лорш и осветяваше бялата рокля и безсмъртничетата на главата на Дануша.

Кучетата на двора почнаха отново да лаят по посока на гората като срещу вълци.

И колкото нощта преваляше, толкова по-често настъпваше мълчание, докато най-после княгинята каза:

— Боже мой! Тъй ли трябва да бъде след сватба? По-добре тогава да отидем да спим, но щом трябва да останем до съмване, поне посвири ни на лютничката, цветенце, за последен път, преди да заминеш — на мене и на Збишко.

Дануша, която усещаше умора и сънливост, се зарадва, че ще може с нещо да се поразведри, та се затече за лютнята, върна се с нея след малко и седна до леглото на Збишко.

— Какво да посвиря? — запита тя.

— Какво ли? — каза княгинята. — Какво друго, ако не онази песен, която пя в Тинец, когато Збишко те видя за пръв път!

— Ей, помня и до гроб няма да забравя — рече Збишко. — Щом се случеше да я чуя някъде, сълзи потичаха от очите ми.

— Тогава ще я изпея! — рече Дануша.

И веднага почна да свири на лютнята, а сетне вдигна както винаги главица нагоре и запя:

Ех, да имах само

крилете на птичка,

веднага ще литна

при Яшко самичка.

 

Ще кацна на двора

и тихо ще плача:

„Дошло е, мой мили,

тук твойто сираче!“…

Но изведнъж гласът й пресекна, устните й затрепераха, а сдържаните сълзи потекоха по бузите й изпод затворените клепачи. За кратко време тя се мъчеше да не ги изпуска изпод клепките, но не можа и накрай се разплака от все сърце, както бе плакала, когато пя тази песен на Збишко в краковския затвор, когато мислеше, че на другия ден ще му отрежат главата.

— Данушке! Какво ти е, Данушке? — питаше я Збишко.

— Защо плачеш? Каква е тази сватба! извика княгинята. — Защо?

— Не зная — отговори разхълцана Данушка. — Тъй ми е мъчно!… Толкова ми е жал!… За Збишко и за вас…

Всички се развълнуваха и почнаха да я утешават, да й обясняват, че това заминаване не е за дълго и че навярно още на Коледа ще дойдат с Юранд в Чеханов. Збишко отново я прегърна с ръка; притискаше я до гърдите си и гълташе с целувки сълзите от очите й — но тежкото чувство остана във всички сърца и с това тежко чувство в душата те прекараха останалата част от нощта.

Най-после на двора се чу такъв неочакван и силен звук, та всички трепнаха. Княгинята скочи от мястото си и извика:

— Ох, боже мой. Геранилата на кладенците! Поят конете!

А отец Вишонек погледна през прозореца, чиито кръгли стъкла бяха почнали да посивяват, и се обади:

— Нощта вече белее и настъпва ден. Ave, Maria, gratia plena[5]

После излезе от стаята и като се върна след малко, рече:

— Развиделява се, но денят ще бъде облачен. Там Юрандовите хора поят конете. Време ти е за път, горкана!…

При тези думи и княгинята, и Дануша заплакаха с глас и заедно със Збишко почнаха да нареждат, както нареждат простите хора, когато трябва да се разделят, тоест в това имаше нещо обредно и същевременно то беше наполовина плач, наполовина песен, която се излива от простите души също така естествено, както сълзите текат от очите…

Сега дори плачът не ни помага,

сбогуваме се вече, моя драга,

от скръб остана ти съвсем без сила,

но аз ще бъда вечно с тебе, моя мила.

Сбогуваме се вече, ах!…

Збишко притисна Дануша за последен път до гърдите си и дълго я държа, докато му се спря дъхът н докато княгинята я отдръпна от него, за да я приготви за път.

А навън се бе съмнало напълно. В замъка всички се бяха събудили и заловили за работа. При Збишко влезе чехът и го попита как е със здравето и няма ли да заповяда нещо.

— Притегли леглото до прозореца — каза му рицарят.

Чехът премести лесно леглото до прозореца, но се зачуди, когато Збишко му заповяда да го отвори. Той изпълни и тая заповед, но покри господаря си със своя кожух, защото въпреки облачността вън беше студено и валеше мек изобилен сняг.

Збишко се загледа навън: на двора, през едрите снежинки, които летяха от облаците, се виждаше шейната, а около нея Юрандовите хора бяха възседнали посивелите от скреж коне. Всички бяха въоръжени, а някои имаха върху кожусите си брони, които отразяваха бледните и слаби лъчи на деня. Гората цяла бе покрита със сняг; оградата и портата почти не можеха да се видят.

Дануша дотърча още веднъж в стаята на Збишко, цяла вече загърната в кожухче и лисича шуба; още веднъж го прегърна за шията и още един път му каза на раздяла:

— Макар да заминавам, твоя съм.

А той й целуваше ръцете, бузите и очите, които едва се виждаха изпод лисичата кожа, и казваше:

— Да те пази бог! Да те придружава бог! Сега ти си моя вече, моя до смъртта.

И когато отново я откъснаха от него, той се надигна, колкото можеше, опря глава на прозореца и загледа; през едрите снежинки като през някаква преграда той видя как Дануша сядаше в шейната, как княгинята я държа дълго в прегръдките си, как я целуваха придворните девойки и как отец Вишонек я изпращаше на път с кръстния знак. Преди да потеглят конете, тя се обърна още веднъж и протегна ръка!

— Остани сбогом, Збишко!

— Дай боже да те видя в Чеханов…

Но снегът валеше тъй изобилно, като че искаше всичко да заглуши и всичко да закрие, ето защо тия последни думи стигнаха до тях тъй заглъхнали, та и на двамата се стори, че се обаждат един другиму — вече много отдалеко.

Бележки

[1] Добре! Добре! (Лат.) — Б. пр.

[2] В момента на смъртта или с оглед на смърт (лат.). — Б. пр.

[3] Ето агнец божи. — Б. пр.

[4] Не съм достоен, господи. — Б. пр.

[5] Радвай се Марийо, пълна с благодат. — Б. пр.