Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Krzyżacy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Хенрик Сенкевич. Кръстоносци

Полска. Пето издание

 

Превод от полски: Екатерина Златоустова

Редактор: Стефан Илчев

Редактор на издателството: Методи Методиев

Художник: Димитър Ташев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. Редактор: Божидар Петров

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Дадена за набор февруари 1982 г. Подписана за печат април 1982. Излязла от печат май 1982 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 49,60. Издателски коли 41,58. УИК 42

Цена 5,41 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, 1982

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

Henryk Sienkiewicz. Krzyżacy

Państwowy Instytut Wydawnicy

Warszawa 1960

История

  1. — Добавяне

IV

Всред вихъра и единичните напливи на проливен дъжд към спиховската граница препускаха Зигфрид и Толима. Последният придружаваше немеца от страх да не го убият из пътя стражниците селяни или спиховските слуги, които горяха от страшна омраза към него и жажда за мъст. Зигфрид яздеше обезоръжен, но не и вързан. Бурята, гонена от вихъра, вече висеше над тях, От време на време, когато трясваше неочаквано гръмотевица, конете приклякваха на задните си крака. Двамата пътуваха в дълбоко мълчание по дъното на дълбок дол поради тесния път понякога така близо един до друг, та стремете на единия се допираше до стремето на другия. Толима, навикнал от дълги години да пази пленници, поглеждаше и сега навремени към Зигфрид със зорко око, като че ли бдеше да не би да избяга неочаквано, и неволни тръпки го побиваха всеки път, защото му се струваше, че очите на кръстоносеца светят в мрачината като очи на зъл дух или вампир. Минаваше му дори през ума да направи кръстен знак над него, но при мисълта, че след това може би ще почне да вие с нечовешки глас, ще приеме дяволски образ и ще заскърца със зъби, го обземаше още по-голям страх. Старият воин, който можеше самичък да нападне цяла тълпа немци, както ястребът връхлита на ято яребици, все пак се боеше от нечестивите сили и не искаше да има работа с тях. Искаше му се също да покаже просто на немеца по-нататъшния път и да се върне, но го досрамя от самия себе си, затова го заведе чак до границата.

Когато стигнаха там до края на спиховската гора, дъждът престана и облаците се проясниха с някаква странна жълта светлина. Стана по-светло и очите на Зигфрид изгубиха предишния си зловещ блясък. Тогава Толима го обхвана друго изкушение: „Заповядаха ми — си каза той — да отведа това бясно куче невредимо до границата и аз го отведох; но нима ще си замине без отмъщение и наказание този палач на господаря ми и на неговото дете и дали не ще бъде приятно и угодно на бога дело, ако го премахна? Ами ако го извикам на смъртен двубой? Наистина той няма оръжие, но само на една миля оттука, в имението на врочимовския пан, ще му дадат някой меч или брадва — и ще се бия с него. Вярвам, че ще го поваля, после ще го доубия както подобава, а главата му ще закопая в торището!“ Така си казваше Толима, поглеждаше лакомо немеца и помръдваше ноздрите си, като че вече бе подушил миризма на прясна кръв. И тежка беше борбата му с тая жажда, тежко беше да надвие себе си; но когато най-сетне помисли, че Юранд подари на пленника живота и свободата не само до границата и че в противен случай светата постъпка на господаря ще отиде напразно и ще се намали за него небесната награда, той се овладя, спря коня и рече:

— Ето нашата граница, и до вашата не е далече. Върви си свободно и ако не те задуши гризенето на съвестта и гръм божи не те порази, от хората нищо не те заплашва.

Каза това и обърна коня, а онзи тръгна напред с някаква дива вдървеност на лицето, без да се отзове с нито една дума и сякаш без да чува, че някой му говори.

И продължаваше да язди по-нататък, но вече из по-широк път, като че унесен в сън.

Кратко бе стихването на бурята и кратко трая проясняването. Сега отново притъмня, сякаш над света бе паднал вечерен мрак, и облаците се бяха спуснали ниско — почти до самата гора. Отгоре долиташе зловещ грохот и като че ли нетърпеливо съскане и тътнеж на мълнии, които ангелът на бурята още обуздаваше. Но светкавиците всеки миг озаряваха с ослепителна светлина страшното небе и изплашената земя и тогава се виждаше широкият път, между двете черни стени на боровете, а по средата му самотният конник. Зигфрид яздеше, но не беше в пълно съзнание, разтърсваше го треска. Отчаянието, което разяждаше душата му от момента на Ротгеровата смърт, злодеянията, извършени за отмъщение, угризенията, ужасяващите го видения, душевните терзания — всичко това беше отдавна помътило духа му до такава степен, че той само с най-големи усилия устояваше на безумието, а понякога дори му се поддаваше. А в последно време умората от пътя под коравата ръка на чеха, и нощта, прекарана в спиховското подземие, и несигурността за по-нататъшната съдба, а над всичко друго този нечуван, почти свръхчовешки подвиг на милост и великодушие, който просто го порази. Всичко това го бе съсипало до немай-къде. Понякога мисълта му спираше да тече, сковаваше се и той напълно губеше представа какво става с него, но после отново треската го свестяваше и същевременно събуждаше у него някакво глухо чувство за отчаяние, за загуба, за гибел — чувството, че всичко е вече минало, изгаснало, свършило се е, че е настъпил някакъв предел, че около него е само нощ и нощ, и небитие, и някаква страшна бездна, изпълнена с ужас, към която той все пак трябва да върви.

— Върви! Върви! — прошепна му внезапно над ухото някакъв глас.

Той се огледа — и видя смъртта. Сама във вид на бял скелет, яхнала конски скелет, тя се носеше редом с него и тракаше с костите си.

— Дойде ли? — запита кръстоносецът.

— Дойдох. Върви! Върви!

Но в тоя миг забеляза, че и от другата си страна има спътник: стреме до стреме, с него яздеше някакво същество, по тяло подобно на човек, но с нечовешко лице, защото имаше дълга, заострена глава на звяр с щръкнали уши и покрита с черна козина.

— Кой си ти? — попита Зигфрид.

А той, вместо да отговори, му показа зъбите си и почна глухо да ръмжи.

Зигфрид затвори очи, но веднага чу още по-силно тракане на кости и глас, който му викаше в самото ухо:

— Време е! Време е! Бързай! Върви!

И той отговори:

— Отивам…

Но този отговор излезе от гърдите му като че го бе казал някой друг.

И сякаш подтикнат от някаква непреодолима вътрешна сила, той слезе от коня и смъкна от него високото рицарско седло, а след това и юздата. Спътниците му слязоха също от конете и не го оставиха нито за миг, а го заведоха от средата на пътя към края на гората. Там черният вампир му наведе един клон и му помогна да върже на него ремъка на юздата.

— Бързай! — пошепна смъртта.

— Бързай! — зашумяха някакви гласове по върхарите на дърветата.

Унесен като в сън, Зигфрид прекара другия край на ремъка през преждилото, направи примка и стъпил на седлото, което бе сложил по-рано под дървото, постави примката на врата си.

— Ритни седлото!… Хайде! А-а!

Ритнатото с крак седло се търколи на няколко крачки — и тялото на нещастния кръстоносец увисна тежко.

За миг му се стори, че чува някакво прегракнало, сподавено ръмжене и че отвратителният вампир се хвърли върху него, залюля го и почна да ръфа със зъби гърдите му, за да го ухапе в сърцето. Но после загасващите му зеници видяха и нещо друго: смъртта се превърна в белезникав облак, който бавно се приближи до него, прегърна го, обхвана го, обкръжи го и най-сетне покри всичко със страшна непрогледна завеса.

В този миг бурята се развилия с небивала ярост. Гърмът удари насред пътя с такъв силен трясък, като че земята се провали до дъно. Цялата гора се прегъна под натиска на вихъра. Шум, съскане, вой, скърцане на стъбла и трясък на счупени клони изпълни горските дебри. Гонени от вихъра, потоците дъжд закриха светлината и само по време на кратките кървави мълнии можеше да се види лудешки разлюленият над пътя труп на Зигфрид.

На сутринта по същия този път минаваше доста голям керван. Начело яздеше Ягенка с Анулка и с чеха, а зад тях идеха колите, заобиколени от четирима въоръжени с лъкове и мечове слуги. Всеки колар имаше също копие и секира, като не се смятат железните вили и други оръдия за из пътя. Всичко това беше потребно за защита както от дивите зверове, така и от разбойническите шайки, които вечно се скитаха по кръстоносната граница и от които Ягело се оплакваше на великия магистър с писма и лично на съборите в Рачонж.

Но като има до себе си ловки хора и добро въоръжение за отбрана, човек може да не се страхува от тях, затова керванът си вървеше самоуверено и без боязън. След вчерашната буря беше настъпил чудесен ден, свеж, тих и толкова ясен, че там, дето нямаше сянка, очите на пътниците се свиваха от силната светлина. Не се помръдваше нито един лист по дърветата, а на всеки лист се бяха задържали и увиснали едри дъждовни капки, в които слънчевите лъчи се отразяваха с цветовете на дъгата. Всред боровите иглици сякаш блестяха големи диаманти. Проливният дъжд беше направил по пътя малки поточета, които с весело клокочене се стичаха към по-ниските места и образуваха във вдлъбнатините плитки езерца. Цялата околност беше оросена, мокра, но засмяна в утринната ведрина. В такива сутрини радост обхваща и човешките сърца, та коларите и слугите си тананикаха тихичко и се учудваха на мълчанието, което царуваше между ездачите отпреде им.

А те мълчаха, защото в душата на Ягенка беше заседнала тежка мъка. В живота й нещо се бе свършило, нещо се бе пречупило и при все че девойката не беше твърде опитна в разсъждаването и не можеше да си обясни подробно какво става с нея и какво й е, все пак чувствуваше, че всичко, с което е живяла досега, се е оказало измамно и е отишло напусто, че у нея се е разпръснала всяка надежда, както утринната мъгла се разпръсва над полята, че ще трябва да се откаже от всичко, да изостави всичко, да забрави всичко и да започне като че съвсем нов живот. Мислеше също, че е божията воля този живот дори да не бъде съвсем лош, той все пак ще бъде само тъжен и в никой случай не така добър, както можеше да бъде другият, който току-що се беше свършил.

И безпределна жалост свиваше сърцето й по това отлетяло веднъж завинаги минало и напираше в поток сълзи към очите й. Но тя не искаше да плаче, защото и без това чувствуваше и срам — като че ли добавка към тежкото бреме, което гнетеше душата й. По-добре да не беше излизала от Згожелице, за да не се връща сега така от Спихов. Защото тя не можеше да скрие от себе си, че беше дошла тук не само понеже не знаеше какво да прави след смъртта на абата и не само за да не дава повод на Чтан и на Вилк да нападнат Згожелице! Не! Това го знаеше и Мачко, който също я бе взел не по тая причина, а без съмнение щеше да го разбере и Збишко. При тази мисъл бузите й пламваха и горчивина изпълваше сърцето й. „Не бях достатъчно горда — си казваше тя, — а сега намерих, каквото съм търсила.“ И към скръбта, към несигурността за утрешния ден, към гризенията на мъката и безграничното съжаление за миналото се прибави и унижение.

Но по-нататъшните й тежки мисли бяха прекъснати от някакъв човек, който идеше бързо насреща им. Чехът, който следеше внимателно всичко, бутна коня срещу него и по лъка на рамото, по чантата от язовска кожа и по перата от сойка на шапката позна, че е горски пазач.

— Ей! Кой си ти? Стой! — все пак извика той за сигурност.

А човекът се приближи бързо и с развълнувано лице, каквото имат обикновено хората, когато искат да съобщят нещо необикновено, завика:

— Пред вас по пътя има обесен човек!

Чехът се обезпокои дали това не е дело на разбойници и започна бързо да разпитва:

— Далеко ли е оттук?

— На един хвърлей със стрела. До самия път.

— И никой ли няма при него?

— Никой. Пропъдих само един вълк, който го душеше.

Като се спомена за вълк, Хлава се успокои, защото това показваше, че наблизо няма хора, нито някаква засада.

А Ягенка рече:

— Виж какво има.

Хлава препусна напред и след малко се върна още по-бързо.

— Зигфрид виси! — завика той и сдържа коня пред Ягенка.

— В името на отца и сина и светаго духа! Зигфрид ли? Кръстоносецът?

— Кръстоносецът. На юздата се обесил.

— Сам?

— Личи си, че сам, защото седлото е до него. Ако това беше работа на разбойници, те щяха просто да го убият и да вземат скъпото седло.

— Тогава как ще минем?

— Да не отиваме там! Да не отиваме! — завика страхливата Ануля Шечехова. — Току-виж, че нещо ни сполетяло!

Ягенка също се уплаши малко, защото вярваше, че около трупа на самоубиец се събират цели тълпи нечестиви духове, но Хлава, който беше смел и от нищо не се боеше, каза:

— Хайде де! Бях близо до него и дори го бутнах с копието, пък не усещам да имам дявол на врата си.

— Не се подигравай! — извика Ягенка.

— Не се подигравам — отвърна чехът, — но имам упование в силата божия. Но ако се боите, можем да заобиколим през гората.

Ануля почна да моли да заобиколят, но Ягенка помисли малко и рече:

— Ех, не бива да не погребем умрелия! Християнска постъпка е то, от господа Исуса заповядана. Нали и той е човек.

— Човек, но кръстоносец, обесник и мъчител! Гарваните и вълците ще се погрижат за него.

— Не приказвай така! За греховете му ще го съди господ, а ние ще направим своето. Няма да се лепне по нас никаква нечиста сила, ако изпълним божията заповед.

— Тогава нека бъде според вашата воля — отвърна чехът.

И даде съответна заповед на слугите, която те изслушаха с нежелание и отвращение. Но понеже се страхуваха от Хлава, а не им достигаха лопати, взеха вили и брадви, за да изкопаят дупка в земята, и тръгнаха. Чехът отиде също с тях, за да даде пример, и като се прекръсти, разсече собственоръчно ремъка, на който висеше трупът.

Лицето на Зигфрид беше вече посиняло на въздуха и изглеждаше доста страшно, защото очите му бяха отворени и пълни с ужас, устата също отворена, сякаш за да поеме за последен път дъха си. Изкопаха набързо току до дървото гроб и с дръжките на вилите пъхнаха в него тялото с лице към земята, после го зариваха и почнаха да търсят камъни, защото имаше прастар обичай да затрупват с камъни самоубийците, че инак те излизали нощем и нападали пътниците.

Камъни имаше доста и по пътя, и из горския мъх, та скоро над кръстоносеца израсна островърха могила, а след това Хлава изсече със секирата на стъблото на бориката кръст, което направи не заради Зигфрид, а да не събират злите духове на това място, и се върна при кервана.

— Душата му е в пъкъла, а тялото вече в земята — рече той на Ягенка. — Сега можем да тръгнем.

И те тръгнаха. Но като минаваха покрай него, Ягенка откъсна клонче от бориката и го хвърли върху камъните, а по примера на господарката направиха същото и всички останали, защото и това изискваше обичаят.

Дълго яздеха мълчаливо, замислени върху съдбата на тоя зловещ монах-рицар и за наказанието, което го постигна. Най-сетне Ягенка рече: — Божието правосъдие никого не отминава. И не подобава дори да се изрече „упокой, господи“ над гроба му, защото за него няма милост.

— Вие все пак имате милостива душа, щом заповядахте да го погребем — отговори чехът.

А после заговори някак неуверено:

— Хората разправят — ех, може би не хората, а само вещиците и магьосниците, — че уж връвта или ремъкът, на който е висял обесеният, донасяли щастие във всичко; но аз не взех от Зигфрид ремъка, защото за вас очаквам щастие не от магьосничество, а само от силата на господа Исуса.

Ягенка не отговори нищо, а след малко въздъхна няколко пъти и каза сякаш на себе си:

— Ех! То моето щастие се е видяло вече!