Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (26)

IX

След изобилните снегове настъпи силен мраз и ясни сухи дни. Денем боровете искряха от лъчите на слънцето, лед скова реките и покри блатата. Заредиха се светли нощи, през които мразът се усилваше до такава степен, че дърветата в гората се пукаха с трясък: птиците прехвръкваха по-близо до къщите, пътищата ставаха опасни поради вълците, които взеха да се събират на глутници и да нападат не само отделни хора, но и селата. Народът обаче се свиваше край огнищата в задимените си хижи, предричаше след мразовитата зима плодородна година и весело очакваше празниците, които скоро щяха да дойдат. Горският замък на княза опустя. Княгинята заедно с двора и с отец Вишонек замина за Чеханов. Збишко, значително вече по-добре, но още недостатъчно силен, за да седне на коня, остана в замъка заедно със своите хора, със Сандерус, с оръженосеца чех и с тамошните слуги, надзорът над които бе поверен на една опитна дворянка, тя изпълняваше и длъжността на икономка.

Но душата на рицаря се стремеше към младата му жена. Наистина неизмерима утеха му донасяше мисълта, че Дануша е негова и че никаква човешка сила не ще може да му я отнеме, но от друга страна тази същата мисъл увеличаваше копнежа му. По цели дни той въздишаше за минутата, в която ще бъде възможно да напусне замъка, и размисляше какво ще прави тогава, къде ще отиде и как да спечели на своя страна Юранд. Често го обхващаше мъчително безпокойство, ала изобщо бъдещето му се представяше радостно. Да обича Данушка и да сваля шлемове с паунови пера — ето в що трябваше да се състои животът му. Често пъти му идеше да се поразговори за това с чеха, когото бе обикнал, но забеляза, че чехът, предаден с цялата си душа на Ягенка, не обичаше да говори за Дануша, а сам Збишко, обвързан с тайната, не можеше да му разкаже всичко, което се бе случило.

Здравето му обаче се подобряваше с всеки измина ден. Една седмица преди Коледа той за пръв път възседна кон и макар да усети, че не може да направи това въоръжен, все пак се насърчи. Не се надяваше впрочем, че скоро ще му се наложи да надене броня и шлем, а в най-лошия случай се утешаваше с мисълта, че скоро ще има сили и за това. За да убие времето, в стаята се опитваше да вдига меча и му се удаваше доста добре само секирата се оказа доста тежка за него, но допущаше, че като хване дръжката й с двете ръце, ще успее вече да замахне както трябва.

Най-сетне, два дни преди Бъдни вечер, той заповяда да натоварят колите, да оседлаят конете и съобщи на чеха, че ще заминат за Чеханов. Верният оръженосец се поугрижи, защото дърво и камък се пукаше от мраз, но Збишко му рече:

— Тая работа не е за твоята глава, Главчо (така той наричаше Хлава). Няма какво да правим вече в тоя замък, а и да се разболея, в Чеханов ще има кой да ме гледа. Пък аз ще тръгна не с кон, а на шейна, заровен до шия в сено и покрит с кожи, и чак когато видим Чеханов, ще се прехвърля на кон.

Така и стана. Чехът вече беше опознал своя млад господар и знаеше, че не е добре да му се противи, а още по-лошо е да не изпълни веднага заповедта му, ето защо след един час те потеглиха. Когато вече тръгваха, Збишко видя, че Сандерус се настанява в шейните заедно със сандъците си, и му рече:

— А ти какво си се прилепил до мене като репей за овча опашка?… Нали казваше, че ще идеш в Прусия?

— Казвах, че искам да ида в Прусия — рече Сандерус, — но как да тръгна сам за нататък в такива снегове? Вълците ще ме изядат, преди да е изгаснала първата звезда, а тук няма защо да оставам. Моето място е в града — да будя благочестие у хората, да ги снабдявам със свети стоки и да ги спасявам от дяволските мрежи, както съм се заклел на отеца на цялото християнство в Рим. А освен това аз страшно обикнах ваша милост и няма да ви оставя, преди да замина за Рим, защото може да се случи и някоя услуга да ви направя.

— Той винаги е готов за вас, господарю, да си хапне и да си пийне — подхвърли чехът — и най-много обича такава услуга да ви направи. Но ако в Пшаснишката гора ни нападне твърде голяма глутница вълци, ние ще им го хвърлим, за похапка, защото той за нищо по-добро не става.

— Пък вие гледайте да не би грешната ви дума да замръзне на мустаците ви — отвърна Сандерус, — защото такива ледени висулки само в адския огън се топят.

— Хайде де! — рече Главчо и обърса с ръкавица мустаците си, които едва бяха наболи. — По-напред ще опитам да сгрея пивото при първата почивка, само че на тебе няма да дам.

— А в заповедите е казано: жадния да напоиш. Ето нов грях!

— Тогава ще ти дам цяло ведро вода, а засега на ти това, което имам подръка.

При тия думи той събра сняг, колкото може да се сграбчи с двете ръкавици, и го хвърли в брадата на Сандерус, но той се отклони и каза:

— И без вас ще мине в Чеханов, защото там има вече едно опитомено мече, което знае да замеря със сняг.

Така се дразнеха те един другиго, при все че доста се обичаха взаимно. Збишко обаче не забрани на Сандерус да ги придружава, защото тоя чудноват човек го забавляваше и изглеждаше, че е наистина привързан към него. И те потеглиха от горския замък едно ясно утро в такъв голям мраз, та трябваше да наметнат конете. Цялата околност беше покрита с дълбок сняг. Покривите на хижите едва се виждаха под него, а някъде димът изглеждаше, че излиза направо от белите преспи и се издига нагоре на струя, розова от лъчите на зората и разширена на върха като китка пера на рицарски шлем.

Збишко пътуваше в кола, първо — за да пести силите си, а, второ — поради големия студ, от който човек можеше по-лесно да се запази в постланата със сено и кожи кола. Той заповяда на Главчо да седне до него и да държи готов арбалет, за да пъди вълците, и му заприказва весело.

— В Пшасниш — каза той — само ще нахраним конете, ще се постоплим и веднага ще продължим пътя.

— За Чеханов ли?

— Най-първо в Чеханов, за да се поклоним на княза и княгинята и да присъствуваме на службата.

— А после? — попита Главчо.

Збишко се усмихна и отвърна:

— После, кой знае, може и в Богданец.

Чехът го погледна учуден. В главата му блесна мисълта, че може би младият господар се е отказал от Юрандовата щерка, и това му се стори доста близо до истината, понеже тя си бе заминала, а до ушите на чеха в горския замък бе достигнал слухът, че владелецът на Спихов бил против младия рицар. И затова верният оръженосец се зарадва, защото, ако и да обичаше Ягенка, той гледаше на нея като на небесна звезда и беше готов да изкупи щастието й дори с цената на собствената си кръв. Той бе обикнал също и Збишко и с цялата си душа желаеше да служи и на двамата до смъртта си.

— Значи, ваша милост, ще се задържите по-дълго в родната земя! — каза той радостно.

— Как мога да остана там — отговори Збишко, — като съм извикал на двубой тия кръстоноски рицари, а преди тях и Лихтенщайн. Дьо Лорш казваше, че навярно магистърът ще покани краля да му гостува в Торун, та ще се присъединя към кралската свита — и смятам, че в Торун пан Завиша от Гарбов или пан По-вала от Тачево ще ми измолят от нашия господар разрешение да се бия с тези калугери. Те непременно ще излязат с оръженосците си, та и ти ще имаш случай да се биеш.

— По-добре и аз сам да бях станал калугерче, ако трябваше да бъде иначе — отвърна чехът.

Збишко го погледна със задоволство.

— Ех, няма да бъде добре на онзи, който ти попадне под копието. Господ ти е дал страшна сила, но зле ще направиш, ако много се надуваш с нея, защото на истинския оръженосец прилича да бъде скромен.

Чехът кимна с глава в знак, че със силата си няма да се надува, но и няма да я скъпи срещу немците, а Збишко продължаваше да се усмихва, но вече не на думите на оръженосеца, а па своите собствени мисли.

— Старият пан ще се зарадва, когато се върнем — рече след малко Главчо, — и в Згожелице също ще се радват.

Збишко си представи Ягенка тъй ясно, като че седеше до него в шейната. Това се случваше всякога, когато си спомнеше за нея случайно — виждаше я необикновено ясно…

„Не! — каза си той. — Тя няма да се зарадва, защото, ако се върна в Богданец, то ще е с Данушка, пък тя нека вземе другиго…“ Тук пред очите му се мярнаха Вилк от Бжозова и младият Чтан от Рогов — и изведнъж му стана неприятно при мисълта, че девойката може да попадне в ръцете на един от тези двамата. „Да беше намерила някой друг по-добър — си казваше в душата той, — защото те са пияници и комарджии, а момичето е добро.“ Помисли си още, че на чичо му ще бъде страшно тежко, когато научи всичко, което стана, ала се утеши веднага с мисълта, че Мачко държеше преди всичко за рода и богатството, което би могло значително да издигне рода. Ягенка беше наистина по-близо, защото една межда ги делеше, но затова пък Юранд беше по-голям владелец от Зих от Згожелице и лесно бе да се предвиди, че Мачко няма дълго да се сърди за тази връзка, толкова повече, като знаеше за любовта на братанеца си и колко той е задължен на Дануша… Ще помърмори, а после ще се радва и ще почне да обича Данушка като свое дете!

И изведнъж сърцето на Збишко затупа от привързаност и от копнеж за чичо си, който бе човек суров, но все пак го обичаше като зеницата на окото си: в битките бе пазил повече него, отколкото себе си, за него вземаше плячка, за него събираше богатство. Двамата бяха самотници. Роднини дори нямаха освен далечни като абата, та когато се случваше временно да се разделят, единият без другия не знаеше какво да прави, а особено старият, който нищо вече не желаеше за себе си.

„Ей, ще се радва, ще се радва! — си повтаряше Збишко. — Аз само искам и Юранд да ме приеме така, както той би ме приел.“ И се опитваше да си представи какво ще каже и ще направи Юранд, когато се научи за венчавката. В тази мисъл имаше някакво безпокойство, но не голямо, защото вече нямаше връщане. Нали на Юранд не подобава да го извика на двубой, а пък възпротиви ли се много, Збишко би могъл да му отговори така: „Съгласете се, докато ви моля, защото вашето право над Данушка е човешко, а моето — божие и не ваша е тя сега, а моя.“ Нещо там бе чувал на времето от някакъв духовник, познавач на Светото писание, че жената е длъжна да остави баща си и майка си и да тръгне с мъжа си, та чувствуваше, че той е по-силният. Все пак не вярваше, че между него и Юранд ще се стигне до упорито несъгласие и озлобление, защото смяташе, че много ще допринесат молбите на Дануша, а така също, ако не и повече — застъпничеството на княза, чийто поданик бе Юранд, и на княгинята, която той обичаше като покровителка на детето му.

В Пшасниш ги съветваха да останат да нощуват поради опасност от вълците, които през мразовитите нощи се събирали на такива големи глутници, та нападали дори цели кервани от пътници. Збишко обаче не искаше да се съобразява с това, защото в странноприемницата случайно срещна няколко мазовецки рицари със свитите им, които също отиваха при княза в Чеханов, и няколко въоръжени търговци от самия Чеханов, които караха натоварени със стока коли от Прусия. С такава голяма дружина нямаше опасност и те потеглиха през нощта, при все че надвечер се яви внезапно вятър; той докара облаци и започна виелица. Пътуваха близо един до друг, но така бавно, та Збишко почна да мисли, че няма да стигнат за Бъдни вечер. На някои места трябваше да разравят преспите, защото конете не можеха да минат през тях. За щастие те не изгубиха пътя през гората. Обаче едва по мръкнало на другия ден съзряха Чеханов.

Може би щяха да скитат около града всред снежните облаци и свиренето на вихрите, без да подозират, че са вече до него, ако не бяха огньовете, които горяха на хълма, дето се строеше нов замък. Такива огньове се кладяха на Бъдни вечер, но никой вече не знаеше добре дали за гостите или по някакъв старовремски обичай, пък и сега никой от Збишковите другари не мислеше за това, защото всички искаха да намерят колкото се може по-скоро подслон в града.

А в това време виелицата все повече се усилваше. Острият и мразовит вятър носеше грамадни снежни облаци, изтръгваше дървета, фучеше, вилнееше, подхващаше цели преспи и ги вдигаше нагоре, въртеше ги, разпръсваше ги, сипеше сняг върху колите, върху конете, шибаше пътниците по лицата като с остър пясък — н задържаше в гърдите дишането и думите им. Звукът на дървените дрънкалки, прикачени за стръките, съвсем не се чуваше, а вместо това във виенето и свиренето на вихрушката се долавяха някакви жаловити гласове като вълчи вой, като далечно цвилене на коне, а навремени като тревожни човешки викове за помощ. Капналите коне почнаха да се притискат един о друг и вървяха все по-бавно.

— Ей, бива си я виелицата! — рече със задъхан глас чехът. — Добре, господарю, че сме вече до града и че тези огньове горят, защото иначе щяхме да си патим.

— Който е в полето, смърт го чака — отвърна Збишко, — но ето че аз и огньове вече не виждам.

— Защото фъртуната не пропуща и светлината. Пък може да е отнесла главните и жарта.

В другите коли търговците и рицарите също си приказваха, че когото виелицата завари далече от човешки жилища, той утре вече няма да чуе камбаните. Но Збишко внезапно се обезпокои и каза:

— Не дай боже Юранд да е бил там някъде по пътя.

Чехът, при все че изцяло бе зает да търси с очи огньовете, като чу думите на Збишко, обърна глава и запита:

— Щеше ли да идва господарят от Спихов?

— Щеше.

— С дъщеря си ли?

— А огньовете наистина се изгубиха — отговори Збишко.

И действително огньовете бяха изгаснали, но на пътя, току до конете и до шейните, наскоро се явиха няколко ездачи.

— Защо се навирате? — извика предпазливият чех и хвана арбалета. — Кои сте вие?

— Хора на княза, изпратени за помощ на пътниците.

— Слава на Исуса Христа!

— Во веки веков.

— Водете ни към града! — обади се Збишко.

— Никой ли от вас не е останал назад?

— Никой.

— Откъде идете?

— От Пшасниш.

— А други пътници не видяхте ли по пътя?

— Не сме виждали. Но може да се намерят по другите пътища.

— По всички пътища са изпратени хора. Карайте след нас. Отбили сте се от пътя. Вдясно!

И те обърнаха конете. Известно време се чуваше само свистенето на вихъра.

— Много ли гости има в стария замък? — попита след малко Збишко.

Най-близкият конник, като не дочу въпроса, се наведе към него:

— Какво казахте, пане?

— Питам дали князът има много гости.

— Както винаги: има доста.

— А владелеца от Спихов няма ли го?

— Няма го, но го чакат. Отидоха хора да го посрещат.

— С фенери ли?

— Къде ти при тоя вятър!

Но не можаха да продължат разговора, защото шумът от виелицата стана още по-силен.

— Същинска дяволска сватба! — обади се чехът. Збишко обаче му заповяда да млъкне и да не произнася името на нечестивия.

— Не знаеш ли — каза той, — че по такива празници дяволската сила слабее и че дяволите се крият в копките на леда? Така веднъж при Сандомеж едни рибари срещу Коледа хванали един дявол в мрежата си. Той държал в муцуната си една щука, но щом се разнесъл звукът на камбаните, веднага примрял, а те го били с тоягите чак до вечерта. Наистина виелицата е силна, но то е с разрешението на господа Исуса, който, види се, иска утрешният ден да бъде още по-радостен.

— Ех! Били сме досами града, но ако не бяха тия хора, щяхме да се въртим може би и досред нощ, защото вече се бяхме отбили от пътя — отговори Хлава.

— Защото огънят изгасна.

Сега те наистина влязоха в града. Снежните преспи там по улиците бяха още по-големи, толкова големи, че на много места почти закриваха прозорците, поради което пътниците се бяха лутали близо около града и не бяха видели светлини. Но пък вихърът тук се усещаше по-малко. Улиците бяха пусти: гражданите вече седяха на коледните трапези. Пред някои къщи имаше облечени с кози кожи момчета-коледари, които носеха дървена къщичка и въпреки виелицата пееха коледни песни. На площада също се виждаха хора, обвити със слама от грах и преоблечени като мечки, но изобщо беше пусто. Търговците, които придружаваха Збишко и другата шляхта по пътя, отседнаха в града, а останалите продължиха пътя си към стария замък, в който живееше князът и който имаше вече стъкла на прозорците, та въпреки виелицата им светна весело, когато го доближиха.

Подвижният мост над рова беше спуснат, защото старите времена на литовските нападения бяха вече минали, а кръстоносците, които предвиждаха война с полския крал, сами търсеха приятелството на мазовецкия княз. Един от княжеските хора затръби с рог и портите се отвориха веднага. При тях имаше петнайсетина стрелци, но по стените и бойниците не се виждаше жива душа, защото князът бе позволил на стражата да слезе оттам. Гостите посрещна старецът Мрокота, сам пристигнал преди два дни, поздрави ги от името на княза и ги заведе по стаите, дето можеха да се облекат както трябва за трапезата.

Збишко почна веднага да го разпитва за Юранд от Спихов, а той отвърна, че го няма още, но му се надяват, защото бил обещал да дойде, пък ако е заболял по-тежко, щял е да съобщи. Изпратили обаче няколко конника да го посрещнат, защото такава виелица и най-старите хора не помнят.

— Значи, може скоро да пристигнат.

— Вярвам, че скоро. Княгинята поръча да сложат за тях блюда на общата трапеза.

При все че всякога се страхуваше малко от Юранд, Збишко се зарадва в сърцето си и си каза: „Той може да прави каквото си ще, но все пак пристига моята жена, моята невяста, моята най-мила Данушка!“ И когато си повтаряше това, едва можеше да повярва на собственото си щастие. После помисли, че тя може там вече да му е признала всичко, че може да го е склонила и предумала да я даде веднага. „И наистина какво друго му остава да прави? Юранд е човек мъдър и знае, че дори и да не се съгласи, аз пак ще я взема, защото моето право е по-силно.“

Докато се преобличаше, той разговаряше с Мрокота и питаше за здравето на княза, а особено на княгинята, която той още от Краков бе обикнал като своя лайка. Зарадва се, като узна, че в замъка всички са здрави и весели, при все че княгинята тъгувала много за своята мила певица. Сега на лютия й свирела Ягенка, която княгинята доста обичала, но все пак не така.

— Коя Ягенка? — попита учуден Збишко.

— Ягенка от Длуголяс, внучка на стария пан от Длуголяс. Хубава девойка, в която се влюби онзи лотарингец.

— Значи, пан дьо Лорш е тук?

— А къде ще бъде? Нали от горския замък дойде тук и си седи, защото му е добре. Нашият княз никога не остава без гости.

— Драго ми е да го видя, защото той е рицар, когото човек в нищо не може да укори.

— И той също ви обича. Но да вървим, защото князът и княгинята ще седнат ей сега на трапезата.

И тръгнаха. В стаята за ядене на двете камини говяха грамадни огньове, поддържани от слугите, и гъмжеше вече от гости и дворяни. Князът влезе пръв, придружен от воеводата и няколко приближени. Збишко му е поклони до колене и му целуна ръка.

А той го целуна по главата, после го отведе малко настрана и каза:

— Зная вече всичко. Изпърво ме доядя, че сте го оправили без мое разрешение, но наистина не е имало и време, защото аз тогава бях във Варшава, дето смятах да прекарам и празниците. А пък всеки знае, че щом жена се заеме с нещо, не й се противи, защото смята да успееш. Княгинята ви обича като майка, пък аз предпочитам всякога да и угодя, вместо да се противя, за да не й създавам тъга и плач.

Збишко още веднъж се поклони ниско на княза.

— Дай боже да служа добре на ваше княжеско височество.

— Хвала на бога, че си вече здрав. Кажи на княгинята колко благосклонно те приех и тя ще се зарадва бога ми! Нейната радост е и моя радост! На Юранд също ще кажа за тебе добра дума и мисля, че ще даде разрешение, защото и той обича княгинята.

— И да не иска да даде, моето право е по-силно.

— Твоето право е по-силно и той трябва да се съгласи, но може да ви откаже благословията си. Насила никой не може му я изтръгна, а без бащина благословия няма и божия.

Разтъжи се Збишко, като чу тези думи, защото досега не бе помислял за това. Но тъкмо тогава влез княгинята с Ягенка от Длуголяс и с други придворни девойки и той се затече да се поклони на господарка та, а тя го поздрави още по-ласкаво от княза и веднага му заговори за очакваното идване на Юранд. Ето на, и блюда за тях има поставени; и хора са изпратени, за да ги преведат през виелицата. С вечерята не може да се чака повече, защото „господарят“ не обича това, но те навярно ще пристигнат, преди да се е свършила вечерята.

— Колкото за Юранд — каза княгинята, — ще стане според както е по-сгодно. Аз ще му кажа всичко или днес, или утре след литургията, а князът също обеща, че ще прибави и своята дума. Юранд е непреклонен, но не за ония, които обича, не и за ония, на които е задължен.

И тя почна да съветва Збишко как да се държи с тъста си, да не би — не дай боже — да го обиди и доведе до ожесточение. Изобщо тя очакваше добър край, но човек, който познава по-добре света и вижда по ясно от Збишко, щеше да забележи в думите й известна безпокойство. То се дължеше може би на това, че панът от Спихов беше изобщо мъчен човек, а може би княгинята почваше да се тревожи малко, задето ги нямаше толкова дълго време. Виелицата навън ставаш все по-страшна и всички казваха, че когото връхлети в открито поле, той може и там да си остане. На княгинята обаче мина през ума и друго предположение: може би Данушка да е признала на баща си, че е вече венчана със Збишко, а Юранд, обиден от това, решил изобщо да не идва в Чеханов. Но тя не искаше да сподели със Збишко тези си мисли, пък и нямаше време за това, защото слугите започнаха да донасят яденето и да го слагат на масата. Все пак Збишко успя да падне още веднъж в краката й и да я попита:

— А като пристигнат, как ще бъде, милостива господарке? Мрокота ми каза, че за Юранд е отредена отделна стая, дето и за оръженосците му ще се намери сено за постилка. Ами тогава как ще бъде?…

А княгинята се изсмя, удари го излеко по лицето с ръкавицата си и каза:

— Мълчи! Какво още? Я го виж ти!

И отиде при княза, пред когото придворните прислужници на трапезата вече бяха отдръпнали креслото, за да може да седне на него. Преди това обаче един от тях му подаде плоско блюдо, пълно с тънко нарязани хлебчета и просфори, които князът трябваше да раздаде на гостите, придворните и слугите. Друго такова блюдо държеше за княгинята един хубав юноша, син на сохачевския кащелян. На противоположната страна на масата стоеше отец Вишонек, който трябваше да благослови сложената върху ароматно сено вечеря. Изведнъж на вратата се показа покрит със сняг човек и почна да вика високо:

— Милостиви господарю!

— Какво има? — рече князът, недоволен, че му прекъсват обреда.

— На Радзановския път има затрупани някакви пътници. Трябват ни много хора, за да ги изровим.

Всички се изплашиха, като чуха това. Разтревожи се и князът и извика на сохачевския кащелян:

— Конници с лопати, бързо! — После се обърна към вестителя: — Много ли са затрупаните?

— Не можахме да разберем. Навярно много. Има коне и шейни. Голяма свита.

— Не знаеш ли чии са?

— Хората казват: на владелеца от Спихов.