Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Krzyżacy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Хенрик Сенкевич. Кръстоносци

Полска. Пето издание

 

Превод от полски: Екатерина Златоустова

Редактор: Стефан Илчев

Редактор на издателството: Методи Методиев

Художник: Димитър Ташев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. Редактор: Божидар Петров

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Дадена за набор февруари 1982 г. Подписана за печат април 1982. Излязла от печат май 1982 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 49,60. Издателски коли 41,58. УИК 42

Цена 5,41 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, 1982

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

Henryk Sienkiewicz. Krzyżacy

Państwowy Instytut Wydawnicy

Warszawa 1960

История

  1. — Добавяне

XXII

До бойното поле, на което Скирвойло изсече келтите, пътят беше лесен, защото беше познат. Те стигнаха там скоро, но го отминаха набързо поради непоносимата воня, която издаваха непогребаните тела. Като минаваха, те пропъдиха вълците и грамадни орляци врани и почнаха да търсят следите. Макар че по този път беше минал преди тях цял отряд, опитният Мачко лесно намери по утъпканата земя следи от огромни копита, които отиваха в обратна посока, и почна да обяснява работата на по-малко опитните във военните работи младежи така:

— Добре, че след битката не е имало дъжд. Погледнете само: конят на Арнолд, който е носел извънредно голям човек, е трябвало също да бъде огромен, а лесно е да се пресметне и това, че като е скачал в галон при бягането, удрял е по-силно с краката си о земята, отколкото при бавен ход в тази посока, и затова е изровил по-дълбоки трапчинки… Който има очи, нека види как на влажните места личат подковите! Да даде господ да ги проследим, кучите синове, стига преди това да не се скрият зад стените на някой замък.

— Сандерус казваше — отговори Збишко, — че тук наблизо няма замъци, и е така, защото страната е отскоро заета от кръстоносците, та не са успели още да строят в нея. Къде ще се скрият? Селяните, които са живели тук, са във войската на Скирвойло — нали народът е същият: все жмуджанци… Селата, както казваше Сандерус, немците сами опожарили, а жените и децата са се спотаили в горските дебри. Стига да не жалим конете, ще ги настигнем.

— Конете трябва да жалим, защото дори да сполучим, после спасението ни е пак в тях — рече Мачко.

— Рицарят Арнолд — намеси се Сандерус — беше ударен в битката с оловна топка по гърба. Той не обърна внимание на това, биеше се и убиваше, но по-късно трябва да го е заболяло, защото всякога така бива: уж изпърво нищо, а после боли. Затова не ще им бъде лесно да бягат много бързо, а може би ще трябва и да почиват.

— Казваш, че с тях няма никакви други хора? — попита Мачко.

— Има двамина, които карат люлката между седлата си, а освен тях само рицарят Арнолд и старият Зигфрид. Имаше и много други, но тях жмуджанците ги настигнаха и избиха.

— Ще направим така — рече Збишко. — Нашите момчета ще вържат ония двамата, които са при люлката, вие, чичо, ще хванете стария Зигфрид, пък аз ще нападна Арнолд.

— Е! — отговори Мачко. — Със Зигфрид аз ще се разправя, защото, слава богу, имам сила в костите си! Но ти не се надявай на себе си, защото онзи изглежда, че е наистина великан.

— О-хо, ще видим! — отвърна Збишко.

— Здравеняк си ти, не го отричам, но нали има и по-яки от тебе. Да не си забравил за ония наши рицари, които видяхме в Краков? А с пан Повала от Тачево би ли се разправил? Ами с пан Пашко Злодей от Бискупице, а още повече със Завиша Черни? А? Не се надувай много и си отваряй очите.

— И Ротгер не беше някой слабак — промърмори Збишко.

— Ами за мене ще има ли работа? — запита чехът. Но не получи отговор, защото мисълта на Мачко бе заета с нещо друго.

— Ако ни помогне господ — рече той, — нека само да стигнем до мазовецките гори! Там ще сме вече вън от опасност и всичко ще се свърши веднъж за винаги.

Но след малко въздъхна, като помисли навярно, че и тогава още не всичко ще бъде свършено, защото ще трябва нещо да се направи с нещастната Ягенка.

— Ех! — промърмори той. — Незнайни са божите повели. Често си мисля защо не ти беше съдено спокойно да се ожениш, а аз спокойно да си живея при вас… Та нали така бива най-често — и от всички шляхтичи в цялото кралство само ние се влачим по различни земи и непроходими места, вместо в къщи да си гледаме стопанството, както дал господ!

— Да! Вярно, но такава е волята божия! — отговори Збишко.

И яздиха известно време мълчаливо, после старият рицар се обърна отново към братанеца си:

— Вярваш ли ти на този нехранимайко? Какъв човек е той?

— Той е вятърничав, а може би и негодник но ме обича и не се боя, че ще ми изневери.

— Щом е така, нека язди напред, та ако ги настигне, да не се изплашат. Ще им каже, че е избягал от плен, което лесно ще повярват. Така ще бъде по добре, защото, ако ни забележат отдалече, или ще се притаят някъде, или ще се приготвят за отбрана.

— Нощем той няма да излезе напред сам, защото е страхлив — отговори Збишко, — но денем, разбира се, така ще бъде по-добре. Ще му кажа да се спира три пъти на ден и да ни чака; ако не го намерим на спирката, това ще значи, че е вече при тях, и тогава ще тръгнем по неговите следи и ще ги нападнем неочаквано.

— Ами той няма ли да ги предупреди?

— Не. Той ми желае доброто повече, отколкото на тях. Ще му кажа също, че като ги нападнем, ще вържем и него, за да не се страхува после от отмъщението им. Да се преструва, че съвсем не ни познава.

— Та ти мислиш онези живи ли да ги оставим?

— А как иначе? — отговори малко загрижено Збишко. — Вижте какво… Ако беше в Мазовия или някъде у нас, щяхме да ги извикаме на двубой, както аз извиках Ротгер и се бих на смърт, но тук, в тяхната страна, това не може да стане… Тук се отнася до Данушка. Трябва всичко да се върши енергично, бързо и тихо, за да не си навлечем някоя беда, а после, както казахте, ще се отправим към мазовецките гори, колкото ни държат конете. А като ги нападнем неочаквано, може да ги заварим невъоръжени, дори и без мечове! Как ще ги убием тогава? Ще се опозорим! Сега и двамата сме препасани, а и те също…

— Наистина — рече Мачко. — Но работата може да стигне и до бой.

Збишко намръщи вежди и по лицето му се изписа дълбока упоритост, вродена, види се, на всички мъже от Богданец, защото в този миг, особено по поглед той заприлича на Мачко — като че му беше роден син.

— Също така ми се иска — рече той глухо — да хвърля това кърваво куче Зигфрид в краката на Юранд! Дано даде господ!

— Дай, дай боже! — повтори веднага Мачко.

С такива разговори те изминаха доста път, когато настъпи нощта, наистина светла, но без месечина. Трябваше да спрат, за да си починат конете, а хората да се подкрепят с храна и сън. Преди почивката обаче Збишко предупреди Сандерус, че на сутринта трябва да тръгне самичък напред, на което той се съгласи с готовност, само си запази правото да притича веднага при тях, ако види опасност от зверове или от местните жители. Помоли също да му бъде позволено да спира не три, а четири пъти, понеже когато бивал сам, винаги го обземало безпокойство дори и в населени места, а какво оставало по тая дива и противна гора, в която са сега.

Всички се разположиха да нощуват, хапнаха и налягаха върху кожите до малък огън, накладен зад едно възвишение на стотина крачки встрани от пътя. Момчетата пазеха подред изморените от пътя коне, които си изядоха зобта и дремеха, всеки отпуснал глава на врата на съседа си. Но щом първата зора посребри дърветата, Збишко скочи пръв, събуди другите и на съмване продължиха похода си. Следите от огромните копита на Арнолдовия кон лесно намериха отново, защото бяха засъхнали в ниската, блатиста почва и се Сяха втвърдили от сушата. Сандерус замина напред и се изгуби от очите им, но когато слънцето се изкачи по средата между изгрева и пладне, те го завариха спрял да ги чака. Каза им, че не видял жива душа освен един голям тур, от който не избягал, тъй като звярът пръв се отбил от пътя му. Но на пладне при първото хранене той съобщи, че видял един селянин-пчелар с въжена стълба и не го задържал само от страх, че в дълбочината на гората може да има още такива. Опитал се да го разпита за това-онова, но не могли да се разберат.

По-нататък Збишко почна вече да се безпокои. Какво ще стане, ако стигнат по-висока и по-суха местност, дето на твърдата почва ще се изгубят видимите дотук следи? Или ако преследването продължи дълго време и ги доведе в населени места, дето жителите са навикнали отдавна да се подчиняват на кръстоносците, нападението и освобождението на Дануша би станало почти невъзможно, защото Зигфрид и Арнолд може и да не са се скрили зад стените на някой замък или градче, нс местните жители положително ще бъдат на тяхна страна.

За щастие тези страхове се оказаха напразни. Още на следната почивка те не намериха на уреченото време Сандерус, а вместо него откриха на един бор току до пътя голям знак, изрязан във вид на кръст, явно направен скоро. Те се спогледаха, лицата им станаха сериозни, а сърцата забиха по-силно. Мачко и Збишко веднага скочиха от седлата, за да разгледат следите по земята и ги търсеха внимателно, но не много дълго, защото следите сами се хвърляха в очи.

Сандерус явно се беше отбил от пътя към гората по следите на големите копита, не така дълбоки, както на пътя, но доста ясни, защото почвата тук беше торфеста, а тежкият кон при всяка крачка беше вбивал боровите иглици с гвоздеите на подковите си, от което бяха останали възчерни по краищата ямички.

От внимателните очи на Збишко не убягнаха и другите отпечатъци, затова той се качи на коня, а Мачко след него и почнаха да се съветват помежду си и с чеха със снишени гласове, като че неприятелят беше съвсем близо.

Чехът съветваше да тръгнат веднага пеш, но те не искаха да го направят, защото не знаеха колко време ще трябва да вървят през гората. Обаче някои от слугите трябваше да отидат напред пеша и щом забележат нещо, да съобщят, за да бъдат готови.

И без да се бавят, те навлязоха в гората. Друг знак, изсечен на друга борика, ги увери, че не са загубили следите на Сандерус. И наскоро забелязаха, че са на някакъв път или най-малко на по-широка горска пътека, по която неведнъж са минавали хора. Тогава бяха вече уверени, че ще намерят някакво горско поселище, а в него и ония, които търсеха.

Слънцето се беше вече наклонило към залез и светеше със златисти лъчи между дърветата. Вечерта щеше да бъде ясна. Гората беше тиха, защото зверовете и птиците се бяха прибрали за почивка. Само тук-таме между осветените от слънцето клони се мяркаха катерички, цели червени от вечерните лъчи. Збишко, Мачко, чехът и слугите яздеха един след друг като жерави. Старият рицар знаеше, че слугите, които вървяха пеша, са доста напред и ще ги предупредят навреме, затова говореше с братанеца си, без да снишава много гласа си.

— Да пресметнем по слънцето — каза той. — От последния престой до мястото, дето беше знакът, минахме много голямо разстояние. Краковският часовник би показал три…[1] Значи, Сандерус отдавна е между тях и е имал време да им разкаже приключенията си. Само да не ни измени.

— Няма да ни измени! — отвърна Збишко.

— И дано му повярват — довърши Мачко. — Не му ли повярват, зле ще си пати.

— А защо да не му повярват? Знаят ли нещо за нас? Нали го познават. Често се случва пленници да избягат.

— И друго мисля аз: ако им е казал, че е избягал от плен, може би ще се побоят да не го преследват някои и ще тръгнат веднага по-нататък.

— Не. Той ще знае как да ги преметне. Пък и те разбират, че толкова далече потерята няма да отиде.

И те млъкнаха за малко, обаче скоро на Мачко се стори, че Збишко му шепне нещо, та се обърна и попита:

— Какво казваш?

Но Збишко беше вдигнал очи нагоре и шепнеше не на Мачко, а поверяваше на бога Данушка и своето смело начинание.

Мачко почна да се кръсти, но едва се прекръсти веднъж, когато един от изпратените напред момци изскочи неочаквано пред тях от лесковия гъсталак и каза:

— Въглищарска колиба! Тук са!

— Стой! — прошепна Збишко и в същия миг скочи от коня.

След него скочиха Мачко, чехът и момците, трима от които получиха заповед да останат с конете, да ги държат готови и да гледат да не би, пази боже, някой от тях да изцвили. А на останалите петима Мачко каза:

— Там ще намерите двама коняри и Сандерус, които веднага ще вържете, пък ако има някой въоръжен и поиска да се брани, удряйте по главата.

И незабавно тръгнаха напред. По пътя Збишко прошепна още веднъж на чичо си:

— Вие дръжте стария Зигфрид, пък аз — Арнолд.

— Само пази се! — отговори старецът.

И смигна на чеха в знак, че всеки миг трябва да бъде готов да се притече на помощ на младия си господар.

А той кимна с глава, че така и ще направи, пое издълбоко дъх в гърдите и опита дали мечът му излиза лесно от ножницата.

Но Збишко забеляза това и рече:

— Не! На тебе заповядвам да се затечеш веднага към люлката и да не отстъпваш от нея нито на педя през време на боя.

Те вървяха бързо и безшумно все през лесковия гъстак, но не отидоха далече, защото след двеста-триста крачки лещакът се прекъсваше внезапно и откриваше малка поляна, по която се виждаха изгаснали въглищарски огнища и две землянки, в които навярно са живели въглищарите, докато войната не бе ги прогонила оттук. Залязващото слънце осветяваше със силен блясък поляната, купчините и двете раздалечени помежду си землянки. Пред едната от тях седяха на един пън двамата рицари, пред другата — едър червенокос дебелак и Сандерус. Те и двамата изтриваха с парцали броните, а в краката на Сандерус освен това имаше два меча, които навярно щеше да чисти по-късно.

— Виж — рече Мачко, като стискаше с всичка сила ръката на Збишко, за да го задържи още една минута. — Той нарочно им е взел мечовете и ризниците. Добре! Този с побелялата глава трябва да е…

— Напред! — извика внезапно Збишко.

И се втурна като вихър към полянката. Онези скочиха веднага, но преди да успеят да дотърчат до Сандерус, страшният Мачко хвана стария Зигфрид за гърдите, прегъна го назад и в един миг се намери отгоре му. Збишко и Арнолд се счепкаха като два ястреба, обхванаха се с ръце и почнаха страшна борба. Едрият немец, който преди това седеше до Сандерус, се спусна наистина да вземе меча, но преди да успее да замахне с него, Мачковият слуга Вит го удари с тежък кривак по червенокосата глава и го простря на място. Затекоха се после, според заповедта на стария господар, да вържат Сандерус, а той, ако и да знаеше, че така е уговорено, разрева се от страх като теле, на което прерязват гърлото.

Збишко, макар и толкова силен, та изстискваше сок от пресен клон, усети, че е попаднал сякаш не в човешки, а в мечешки лапи. Той разбра дори и това, че ако нямаше броня — която бе облякъл, защото не знаеше дали не ще му се случи да се бие с остро оръжие, — великанът немец щеше да му счупи ребрата, а може би и гръбнака. Наистина момъкът го подигна малко нагоре, но другият го вдигна още по-нависоко, напрегна всичките си сили и искаше да го тръсне на земята, та да не стане вече.

Но Збишко го стисна с такава страшна сила, от която очите на немеца чак се наляха с кръв, после пъхна крак между коленете му, удари го в слабините и го повали на земята.

Паднаха и двамата, обаче момъкът остана отдолу. Но в този миг зоркият Мачко остави обезвредения Зигфрид в ръцете на слугите, а сам се затече към легналите, веднага върза с пояса си краката на Арнолд, после скочи, седна на него като на убит глиган и допря острието на мизерикордията до шията му.

Арнолд извика пронизително, ръцете му се отпуснаха безсилно от двете страни на Збишко, а после почна да охка не толкова от убождането, колкото затова, че внезапно усети страшна и неизразима болка в плещите, дето беше ударен с боздуган още по време на битката със Скирвойло.

Мачко го хвана с двете си ръце за яката и го отдръпна от Збишко, а Збишко се понадигна от земята и седна, след което искаше да стане, но не можеше, та седна отново и доста дълго седя неподвижен. Лицето му беше бледо и запотено, очите налени с кръв, а устните посинели и гледаше пред себе си като замаян.

— Какво ти е? — попита с безпокойство Мачко.

— Нищо, само съм много уморен. Помогнете ми да стъпя на крака.

Мачко пъхна ръце под мишниците му и го дигна изведнъж.

— Можеш ли да стоиш прав?

— Мога.

— Боли ли те нещо?

— Нищо. Само не мога да си поема дъх.

В това време чехът се увери, че на поляната всичко е свършено, и излезе пред колибата, стиснал за врата орденската послушница. Като видя това, Збишко забрави за умората, силите му се върнаха изведнъж и се втурна към колибата, сякаш не беше се борил никога със страшния Арнолд.

— Данушке! Данушке!

Но на това повикване не се отзова никакъв глас.

— Данушке! Данушке! — повтори Збишко.

И млъкна. В колибата беше тъмно и изпърво той не можа да види нищо. Но иззад натрупаните до огнището камъни той дочу бърза и силна въздишка, като че на някое потулено зверче.

— Данушке! За бога! Това съм аз! Збишко!

И изведнъж видя в мрачината очите и, широко отворени, изпълнени с ужас, безумни.

Той се затече към нея и я прегърна, но тя съвсем не го позна, а се изтръгна от ръцете му и почна да повтаря със задъхан шепот:

— Страх ме е! Страх ме е! Страх ме е!…

Бележки

[1] По днешното часоброене отговаря на шест часа след пладне. — Б. пр.