Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Krzyżacy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Хенрик Сенкевич. Кръстоносци

Полска. Пето издание

 

Превод от полски: Екатерина Златоустова

Редактор: Стефан Илчев

Редактор на издателството: Методи Методиев

Художник: Димитър Ташев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. Редактор: Божидар Петров

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Дадена за набор февруари 1982 г. Подписана за печат април 1982. Излязла от печат май 1982 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 49,60. Издателски коли 41,58. УИК 42

Цена 5,41 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, 1982

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

Henryk Sienkiewicz. Krzyżacy

Państwowy Instytut Wydawnicy

Warszawa 1960

История

  1. — Добавяне

X

При все че след опустошението, пожара и клането, което кръстоносците бяха извършили в Шерадз през 1331 година, Кажимеж Велики заповяда да се застрои разрушеният до основи и сринат със земята град, той не беше вече така красив и не можеше да се сравнява с другите градове на кралството. Но Ягенка, чийто живот досега бе протекъл между Згожелице и Кшешня, не можеше да дойде на себе си от учудване и възторг, като видя стените, кулите, общината, а особено черквите, с които дървената кшешненска черквица не би могла и да се мери. Първоначално тя дотолкова загуби присъщата си смелост, та не смееше да говори високо и само шепнешком разпитваше Мачко за всички тези чудесии, които й заслепяваха очите, а когато старият рицар я увери, че в сравнение с Краков Шерадз е като обикновена главня до слънцето, тя не искаше да вярва на ушите си, защото й се струваше почти невъзможно, че може да съществува на света друг толкова великолепен град.

В манастира ги прие същият онзи престарял игумен, който помнеше още от детските си години кръстоноското клане и който по-преди бе приел Збишко. Известията за абата ги наскърбиха и разтревожиха. Той живял дълго време в манастира, но преди две седмици заминал при един свой приятел, плоцкия епископ. Бил все още болен. Сутрин и денем бивал в съзнание, но вечерно време си губел ума, скачал от леглото, заповядвал да му облекат бронята и викал на бой княз Ян от Рачибож… Странствуващите духовници трябвало насила да го задържат в леглото — нещо много мъчно и дори опасно. Едва преди две седмици той дошъл напълно в съзнание и въпреки че бил още много слаб, заповядал да го откарат веднага в Плоцк.

— Казваше, че никому другиму не вярва тъй, както на плоцкия епископ — завърши игуменът, — и че иска да приеме причастието от неговите ръце, а също да остави у него и завещанието си. Противихме се на това заминаване, доколкото можахме, защото беше много слаб, и се бояхме, че няма да стигне там жив. Но на него мъчно може да се противоречи, ето защо псалтовете постлаха кола със слама и го откараха. Дай боже да е стигнал благополучно!

— Ако беше умрял някъде близо до Шерадз, все щяхте да чуете — подхвърли Мачко.

— Щяхме да чуем — отвърна старчето — и затова мислим, че не е умрял и че поне до Ленчица не е издъхнал, но какво е могло да се случи по-сетне, не знаем. Ако тръгнете след него, може по пътя да узнаете нещо.

Мачко се угрижи много от тези известия и отиде да се посъветва с Ягенка, която вече знаеше от чеха за къде с заминал абатът.

— Какво да правим — — я запита той — и къде ще се денеш ти?

— Ще отидете в Плоцк и аз с вас — отговори тя накъсо.

— В Плоцк! — повтори след нея с тънкия си гласец Анулка.

— Я ги виж как се разпореждат! Така изведнъж в Плоцк, като с коса да го отрежеш!

— Ами как ще се върнем сами с Анулка? Щом няма да пътувам по-нататък с вас, по-добре беше съвсем да не бях тръгвала. Не мислите ли, че ония там още повече са се разсърдили и озлобили?

— Вилковци ще те бранят от Чтан.

— Страхувам се аз и от Чтановото нападение, и от Билковата защита, но виждам, че вие се противите само за очи, а не искрено.

Мачко наистина не се противеше искрено. Напротив — той предпочиташе Ягенка да пътува с него, отколкото да я пусне да се връща сама, та като чу думите й, усмихна се и рече:

— Оставила фустата си и мисли, че има разум като мъж.

— Разумът не е другаде, а в главата.

— Но мене пътят не ми е през Плоцк.

— Чехът казваше, че не ви е толкова настрана, пък за Малборг оттам било и по-близо.

— Значи, вече сте се споразумели с чеха?

— Разбира се, и той ми каза още: ако младият господар е налетял в Малборг на нещо лошо, чрез княгиня Александра Плоцка много може да се помогне, защото тя е родна сестра на краля, а освен това била голяма приятелка с кръстоносците и те я тачели много.

— Вярно е, бога ми! — извика Мачко. — Всички знаят това и ако тя поиска да даде писмо за магистъра, бихме пътували съвсем безопасно по всички земи на кръстоносците. Обичат я те нея, защото и тя ги обича… Добър е тоя съвет, умен е тоя чех!

— И още как! — извика разпалено Анулка, като вдигна нагоре ясносините си очички.

Но Мачко се обърна неочаквано към нея:

— Ами ти защо се месиш?

Девойката страшно се смути, спусна дългите си клепачи и се зачерви като божур.

Мачко обаче виждаше, че няма друг изход, освен двете девойки да продължат пътя си с него, пък и в душата си имаше желание за това, та на сутринта се сбогува със стария игумен и тръгна отново на път. Те пътуваха сега при много по-големи мъчнотии, отколкото по-рано, защото снеговете се топяха и реките бяха придошли. По пътя разпитваха за абата и попадаха в много чифлици и домове на енорийски свещеници, а дето нямаше такива, дори и в странноприемници, в които абатът се бе спирал да нощува. Лесно беше да вървят по следите му, защото той щедро беше раздавал милостиня, плащал за литургии, давал на черквите пари за камбани, подпомагал западнали селски черквици, та мнозина стари просяци, мнозина клисари, дори мнозина селски свещеници си спомняха за него с признателност. Всички казваха, че „пътувал като ангел“, и се молеха за здравето му, ако и да се чуваха тук-там опасения, че той е вече с единия крак в гроба… Поради голямата си слабост някъде се бе спирал за по два-три дена. Затова Мачко мислеше, че е възможно да го настигнат.

Но се излъга в сметките си, защото ги задържаха придошлите води на река Hep и Бзура. Преди да стигнат Ленчица, те трябваше да прекарат четири дена в една празна кръчма, чийто стопанин се беше изселил някъде навярно поради страх от наводнение. Пътят, който водеше от кръчмата към града, макар и постлан с дървени греди, беше сега съвсем потънал и залян на голямо пространство с рядка кал. Мачковият слуга Вит, родом от тия места, бил чувал, че имало някакъв път през горите, но не се наемаше да ги поведе, защото знаеше, че ленчицките блата са свърталища на нечестиви сили, а особено на могъщия Борута[1], който обичал да завежда хората в бездънните мочурища и да ги спасява от смъртта само с цената на душата им. Самата кръчма също имаше лоша слава и при все че пътниците в ония времена носеха със себе си храна, та можеха да не се страхуват от глад, все пак престоят в такова място внушаваше безпокойство дори на стария Мачко…

Нощем се чуваше тропот по покрива на къщата, а навремени нещо почукваше и на вратите. Ягенка и Анулка, които спяха в малката стаичка току до голямата стая, чуваха също в тъмнината нещо като трополене на малки стъпала по глинения под и дори по стените. Но това не ги плашеше много, защото и двете бяха навикнали в Згожелице с домашните духове, които на времето старият Зих заръчваше да хранят и които според разпространените тогава вярвания не докарваха злини на оня, който не се скъпеше да им дава остатъците от трапезата си. Но една нощ от близкия гъсталак се разнесе глух и зловещ рев, а на сутринта по калта личаха следи от големи копита. Те можеха да бъдат от някой зубър или тур, но Вит твърдеше, че и Борута, макар и да е с образ на човек, дори шляхтич, вместо стъпала имал копита, а ботушите, с които се явявал между хората, снемал в мочурищата, за да не ги разваля. Като чу, че злият дух може да се умилостиви с някакво питие, Мачко през целия ден мисли дали ще е грешно да го направи свой приятел и дори се съветва по този въпрос с Ягенка.

— Ще окача на плета за през нощта един волски мехур, пълен с вино или с медовина — каза той, — и ако нещо го изпие, ще знаем поне, че обикаля тъдява.

— Само да не разсърдим с това силите небесни — отговори девойката, — защото ни е потребна божията благословия, за да можем да помогнем на Збишко.

— Та и аз от това се боя, но си мисля, че медовината все пак не е душа. Душата си няма да дам, а какво е за небесните сили един мехур с медовина!

После сниши глас и прибави:

— Че шляхтич ще нагости шляхтича, пък макар той да е и най-голям нехранимайко, това е нещо обикновено, а хората казват, че „оня“ бил шляхтич.

— Кой? — запита Ягенка.

— Не искам да споменавам името на нечестивия.

И още същата вечер Мачко със собствените си ръце окачи на плета един голям волски мехур, в каквито тогава се носеха питиетата, и на сутринта се оказа, че мехурът е изпит до дъно.

Наистина, когато се разправяше за това, чехът се усмихваше някак особено, но никой не му обърна внимание, а Мачко се много радваше, защото се надяваше, че когато им се падне да минават през тресавищата, няма да налетят на неочаквани спънки или премеждия.

— Освен ако е лъжа, че и той знае какво е чест — си каза Мачко.

Но преди всичко трябваше да се провери дали има път през горите. Това не беше изключено, защото там, дето почвата беше закрепена от корените на дърветата и храсталаците, земята не се размекваше лесно от дъждовете. Но Вит, който като местен жител можеше най-лесно да изпълни тая задача, щом му споменаха да отиде в гората, завика: „Убийте ме, господарю! Няма да отида!“ Напразно му обясняваха, че денем нечестивите сили са безсилни. Мачко искаше да отиде той самият, но работата се свърши с това, че Хлава, който беше решителен момък и обичаше да се показва със смелостта си пред хората, а особено пред момичета, окачи на пояса си брадвата, взе в ръка дълга пръчка с железен връх и излезе.

Той тръгна, преди да съмне, и се надяваха, че ще се върне около пладне, и като не си дойде, почнаха да се безпокоят. Напразно след пладне слугите се ослушваха по посока към гората. Вит само махаше с ръка: „Няма да се върне, пък ако се върне, горко ни, защото кой знае дали не ще бъде с вълча муцуна, превърнат на върколак!“ При тия думи всички се уплашиха, Дори самият Мачко място не можеше да си намери, Ягенка поглеждаше към гората и се кръстеше, а Анулка напразно търсеше всеки миг престилката си по обутите в гащи колене и като не намираше нищо, с което би могла да закрие очите си, засланяше ги с пръсти, които веднага ставаха мокри от обилните сълзи.

Но тъкмо на залез слънце чехът се върна — и не сам, а с някакво човешко същество, което караше отпреде си вързано на въже. Всички веднага се затекоха към него с радостни викове, но млъкнаха при вида на другия човек, който беше нисък, кривокрак, цял обрасъл с косми, черен и облечен във вълчи кожи.

— Во имя отца и сина, какво плашило си ни докарал? — извика Мачко, като се овладя.

— Какво ми влиза в работата! — отговори оръженосецът. — Казва, че е човек и катранджия, ама истина ли е, не знам.

— Ох, не е човек, не е човек! — обади се Вит.

Но Мачко му заповяда да млъкне, после се загледа внимателно в лицето на хванатия и отведнъж рече:

— Прекръсти се. Начаса се прекръсти!…

— Слава на Исуса Христа! — извика пленникът, прекръсти се колкото се може по-бързо, отдъхна си дълбоко, погледна с по-голямо доверие събраните около него хора и повтори:

— Слава на Исуса Христа! Защото и аз не знаех дали съм попаднал в християнски или в дяволски ръце. О господи!…

— Не се бой. Между християни си, които с радост слушат светата литургия. А ти какъв си?

— Катранджия, пане, колибар. Седем колиби сме с жени и деца.

— Далеко ли е оттук?

— Два-три часа път.

— А през къде отивате в града?

— Имаме си свой път, зад Дяволския дол.

— Зад Дяволския ли? Я се прекръсти още веднъж!

— Во имя отца и сина, и святого духа, амин.

— Добре. Ами кола може ли да мине по този път?

— Сега е блатисто навред, но там не е толкова, колкото на широкия път, защото из дола всякога духа вятър и суши калта. Само до Буди е мъчно, но и до Буди ще ви прекара всеки, който познава гората.

— За една сребърна монета ще ни прекараш ли? Хайде нека да е за две!

Катранджията се съгласи на драго сърце, като си изпроси и половин хляб, защото те наистина не оставали гладни в гората, но отдавна не били виждали хляб. Наговориха се да тръгнат на другия ден сутринта, защото надвечер не било „на добро“ да се тръгва. За Борута катранджията казваше, че понякога страшно „върлува“ из гората, но на простите хорица не прави зло, а пази ревниво Ленчицкото княжество и гони другите дяволи из храсталаците. Лошо е само да го срещнеш нощем особено ако си посръбнал. Денем и ако си трезвен, няма защо да се страхуваш от него.

— Но все пак те беше страх, нали? — рече Мачко.

— Защото този рицар, като ме сграбчи неочаквано с такава сила, аз помислих, че не е човек.

Ягенка почна да се смее, понеже те всички бяха взели катранджията за нещо „нечестиво“, а той взел тях за зли духове. Разсмя се с нея и Ануля Шечехова, та Мачко й каза:

— Очите ти още не са изсъхнали от сълзите за Хлава, пък сега вече се кикотиш?

А чехът погледна зачервеното й лице, видя, че ресниците й са още мокри, и запита:

— За мене ли плакахте?

— Ах, не! — отвърна девойката. — Само се боех и толкова.

— Нали сте шляхтянка, а за шляхтянката е срамно да се бои. Господарката ви не е така страхлива. Пък и какво би могло да ви се случи тук денем и между толкова хора?

— На мене нищо, но на вас.

— А казвате, че не сте плакали за мене?

— Така си е — не за вас.

— Тогава защо?

— От страх.

— А сега не се ли боите?

— Не.

— А защо?

— Защото се върнахте.

Тук чехът я погледна с признателност, усмихна се и каза:

— Така може и до сутринта да се приказва. Страшно сте хитра.

Но за нея човек можеше да каже всичко друго, само не, че е хитра, и Хлава, който не беше глупав, разбираше това добре. Той разбираше също, че девойката от ден на ден все повече се привързва към него. Самият той обичаше Ягенка, но така, както един верен поданик обича дъщерята на краля, тоест със смирение и с най-голяма почит, но без всякаква надежда. А пътуването го сближаваше с Анулка. Когато пътуваха, старият Мачко яздеше обикновено в първа редица заедно с Ягенка, а той с Ануля, и понеже беше як като тур и кръвта му кипеше като вряла вода, щом погледнеше сините й очи, русите й къдрици, които не искаха да се държат под мрежата, цялата й стройна и красива фигура, а особено хубавите, като изваяни, крака, прихванали враното конче, тръпки го побиваха от главата до петите. И не можеше да се въздържи да не хвърля все по-често и по-често лакоми погледи към всички тия съвършенства и неволно мислеше, че ако дяволът би приел образа на такова момче, лесно би могъл да го въведе в изкушение. А отгоре на това тя беше сладък като мед и същевременно тъй послушен паж, че само го гледаше в очите, пък и весела беше като врабче на покрива. Понякога на чеха му идваха някакви странни мисли и веднъж, когато бяха останали с Ануля малко по-назад при товарните коне, той се обърна внезапно към нея и каза:

— Знаете ли? Аз вървя край вас като вълк до агне.

А тя така искрено се засмя, та белите й зъбки блеснаха.

— Да не искате да ме изядете? — запита тя.

— Ох! С кокалчетата!

И той й хвърли такъв поглед, че тя пламна цяла, а после настъпи мълчание и само сърцата им биеха силно, нему от желание, а ней от някакъв сладък упоителен страх.

Изпърво страстта бе заглушила у чеха всички други чувства и когато казваше, че гледа Анулка като вълк агне, говореше истината. Едва тая вечер, когато видя мокрите й от сълзи бузи и ресници, сърцето му се размекна. Тя му се видя добра и някак близка и своя. А понеже и той самият беше по природа почтен и рицар по душа, не само че не се възгордя и не се наду при вида на тия сладки сълзи, но стана стеснителен и почна да проявява по-голямо внимание към нея. Напусна го предишната безгрижност при разговор и при все че на вечерята пак осмиваше малко страхливостта на девойката, правеше това по-иначе, а също й услужваше така, както рицарски оръженосец е длъжен да услужва на една шляхтянка. Старият Мачко, загрижен за утрешното заминаване и за по-нататъшното пътуване, все пак забеляза това, но го похвали заради добрите обноски, на които според него Хлава ще да се е научил, когато е бил със Збишко при мазовецкия двор.

После се обърна към Ягенка и добави:

— Ех, Збишко!… Той и пред краля знае как да се държи!

Но след тези услуги на вечерята, когато трябваше да се разотидат за спане, Хлава целуна ръката на Ягенка, вдигна до устните си и ръката на Ануля и каза:

— Вие не само не се бойте за мене, но и когато сме заедно, от нищо не се страхувайте, защото аз никому не ще ви дам.

После мъжете легнаха да спят в предната стая, а Ягенка и Ануля в стаичката на един широк и добре постлан одър. Но и на двете не им се спеше, а особено Ануля постоянно се въртеше на грубата домоткана постеля, та след някое време Ягенка доближи главата си до нейната и зашепна:

— Анульо?

— Какво?

— Тъй… струва ми се, че ти страшно много харесваш този чех… Истина ли е?

Но въпросът остана без отговор и Ягенка отново зашепна:

— Нали и аз разбирам от това… Кажи ми…

Ануля не отговори и този път, само притисна устни до бузата на господарката си и започна да я целува.

А моминските гърди на горката Ягенка също почнаха да се надигат от въздишки.

— Ой, разбирам аз, разбирам! — прошепна тя тъй тихо, че Ануля едва можа да долови думите й.

Бележки

[1] Известен от преданията дявол-шляхтич, който пазел съкровищата в Ленчицкня замък, — Б. пр.