Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Krzyżacy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Хенрик Сенкевич. Кръстоносци

Полска. Пето издание

 

Превод от полски: Екатерина Златоустова

Редактор: Стефан Илчев

Редактор на издателството: Методи Методиев

Художник: Димитър Ташев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. Редактор: Божидар Петров

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Дадена за набор февруари 1982 г. Подписана за печат април 1982. Излязла от печат май 1982 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 49,60. Издателски коли 41,58. УИК 42

Цена 5,41 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, 1982

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

Henryk Sienkiewicz. Krzyżacy

Państwowy Instytut Wydawnicy

Warszawa 1960

История

  1. — Добавяне

XX

Все пак войната за Жмудж между кръстоносците и Витолд занимаваше извънредно много всички хора в кралството, та не можеха да не разпитват за нейния вървеж. Някои бяха уверени, че Ягело ще отиде на помощ на братовчед си и че общата война срещу Ордена скоро ще почне. Рицарството се стремеше към нея, а във всички дворянски домове повтаряха, че и голям брой краковски панове, членове на кралския съвет, са за войната и смятат, че трябва веднъж за винаги да се свърши с този неприятел, който никога не искаше да се задоволи със своето и мислеше да заграбва чуждото дори и тогава, когато го обземаше боязън от силата на съседа. Но Мачко, който беше разумен, опитен и видял много човек, не вярваше, че войната е предстояща и често казваше на младия Яшко от Згожелице и на другите съседи, които срещаше в Кшешня:

— Докато е жив магистър Конрад, няма да има нищо, защото той е по-мъдър от мнозина други и знае, че това не ще бъде обикновена война, а същинска сеч — „твоята или моята смърт!“. А той познава кралската сила и няма да допусне това.

— Ами ако кралят пръв обяви война? — питаха съседите.

Но Мачко клатеше глава:

— Вижте какво… аз съм обмислял всичко и много нещо успях да разбера. Ако той беше крал от нашия предишен кралски род, християнски от веки веков, може би щеше да се опълчи пръв срещу немците. Но нашият Владислав Ягело (не искам с това да накърня почитта към него, защото той е благороден господар, да ни го поживи господ!), преди да го изберем за свой крал, беше велик княз литовски и езичник; християнството той наскоро прие, а немците лаят по целия свят, че душата му е още езическа. Затова не му подобава да обяви той пръв война и да пролива християнска кръв. По същата причина и на Витолд не отива да помага, при все че го сърбят ръцете, пък и знам, че мрази кръстоносците като проказа.

С такива слова Мачко навсякъде печелеше слава на умен човек, който всяко нещо може да покаже като на длан. В Кшешня, в неделни дни след литургията, го заобикаляха и разпитваха, а после стана обичай, ако този или онзи съсед чуеше някаква новина, да намине в Богданец, за да му разтълкува старият рицар онова, което обикновената шляхтишка глава не можеше да проумее. Мачко приемаше всички гостолюбиво и с готовност разговаряше с всекиго, а когато най-сетне гостът се наприказваше и си тръгваше, не забравяше никога да му каже на сбогуване:

— Чудите се на моето остроумие, но когато Збишко, дай боже, се върне, тогава истински ще се чудите! Той дори и в кралския съвет може да заседава, такъв е умен и досетлив!

И като внушаваше това на гостите си, той го внуши най-сетне и на себе си, също и на Ягенка. Когато дойде пролетта, те едва вече можеха да уседят у дома си. Върнаха се лястовичките, върнаха се щърковете; дърдавците почнаха да играят по ливадите, пъдпъдъците да се обаждат в раззеленилите се ниви; прилетели бяха още преди това ятата жерави и диви патици — само Збишко не се връщаше. Но докато птичите орляци прелитаха от юг, крилатият вихър от север донасяше известия за войната. Носеха се слухове за битки и за множество сблъсквания, в които ловкият Витолд ту побеждавал, ту бивал победен; разправяха за големите бедствия, които причинила на немците зимата и болестите. Но най-сетне прогърмя по цялата страна радостната вест, че храбрият Кейстутов син превзел Ново Ковно или Готесвердер, разрушил крепостта и не оставил камък върху камък и греда върху греда. Като чу тая вест, Мачко яхна коня и с всичка сила полетя към Згожелице.

— Ха! — каза той. — Аз познавам тези места. Там със Збишко и със Скирвойло много кръстоносци изтрепахме. Там пленихме и добрия дьо Лорш. И даде господ, та се е подхлъзнал кракът на немеца, защото тази крепост беше много мъчна за превземане.

Ягенка обаче беше вече чула още преди идването на Мачко за разрушаването на Ново Ковно и дори нещо повече, а именно, че Витолд е започнал преговори за мир. Тази последна новина я занимаваше повече от първата, защото станеше ли мир, Збишко, стига да е оцелял, би трябвало да се върне в къщи.

И започна да разпитва стария рицар може ли да се повярва подобно нещо, а той помисли и отговори:

— За Витолд всичко може да се вярва, защото той е човек съвсем различен от другите и най-хитър от всички християнски владетели. Когато му трябва да разшири владенията си откъм Русия, той сключва мир с немците, а постигне ли там това, което си е намислил по-рано, отново се залавя с немците! Те не могат да се разправят нито с него, нито с този нещастен Жмудж. Един път той им го отнема, втори път им го дава — и не само го дава, но и сам помага да го потискат. Има между нас хора, както и в Литва, които го обвиняват, че си играе така с кръвта на това нещастно племе… И аз самият, искрено да кажа, бих сметнал това за позор, ако насреща не беше Витолд… Защото понякога си мисля: а той не е ли по-умен от мене и не знае ли какво прави? И чух от самия Скирвойло, че той чрез тази страна е нанесъл неизлечима рана в тялото на Ордена, за да не може то никога да оздравее… Майките в Жмудж всякога ще раждат и за кръвта не е жално, само да не се пролива напразно.

— За мене е важно само едно — ще се върне ли Збишко.

— Ако е рекъл господ, ще се върне, но дано си казала това в щастлив час!

Обаче минаха няколко месеца. Получиха се известия, че мирът наистина е сключен; житата вече пожълтяваха, натегнали от класове, засетите с елда ниви бяха вече добре причервенели, а за Збишко не се чуваше нищо.

Най-после, след първата жътва, Мачко не можа повече да издържи и заяви, че ще отиде в Спихов, за да получи там известия, защото е по-близко до Литва и заедно с това да нагледа стопанисването на чеха.

Ягенка настояваше да отиде с него, но той не искаше да я вземе, та се почна помежду им препирня, която продължи цяла седмица. Най-сетне, когато една вечер се препираха така в Згожелице, в двора се втурна като вихър едно момче от Богданец, босо, на гол кон, без шапка на русата си чорлава глава, и викна пред трема, на който те именно седяха:

— Младият господар се върна!

Збишко се върна наистина, но някак чудноват: не само отслабнал, изгорял от вятъра в полето, изтощен, но същевременно равнодушен и мълчалив. Чехът, който пристигна с жена си заедно с него, говореше и за него, и за себе си. Той разправяше, че походът трябва да е бил сполучлив за младия рицар, защото в Спихов поставил на гробовете на Дануша и на майка й цял сноп рицарски паунови и щраусови пера от шлемове. Върнал се също с плячкосани коне и брони, две от които били извънредно ценни, при все че страшно изпосечени от удари с меч и секира. Мачко гореше от любопитство да научи всичко подробно от устата на братанеца си, но той махваше само с ръка и отговаряше с недомлъвки, а на третия ден заболя и трябваше да легне. Излезе, че му е смазана лявата страна и има счупени две ребра, които били зле наместени и му „пречеха“ да ходи и да диша. Обадиха се също и ония болки, които на времето си бе изтърпял след премеждието с тура, а пътуването от Спихов до Богданец бе сломило напълно силите му. Всичко това само по себе си не беше страшно, защото момъкът беше млад и непохабен като дъб, но този път го беше обхванала някаква безкрайна умора, сякаш всички мъки, които бе понесъл, едва сега се бяха отразили върху тялото му. Изпърво Мачко мислеше, че след два-три дни почивка в леглото всичко ще мине, а ето стана обратното. Не помогнаха никакви мехлеми, нито пушене с треви, които препоръча местният врач, нито чайовете, пратени от Ягенка и от свещеника в Кшешня: Збишко ставаше все по-слаб, все повече уморен и все по-тъжен.

— Какво ти е? Може би искаш нещо? — го подпитваше старият рицар.

— Нищо не искам и всичко ми е все едно — отговаряше Збишко.

И така минаваше ден след ден. На Ягенка й хрумна мисълта, че това може да е нещо повече от обикновена болест и че момъкът може да има някаква тайна, която го гнети, затова почна да надумва Мачко да се опита още веднъж да узнае какво ще да е то.

Мачко се съгласи без колебание, но помисли малко и рече:

— Ами ако на тебе каже по-лесно, отколкото на мене? Защото, че те обича — обича те, пък и видях, че когато там се въртиш из стаята, той те следи с очи.

— Видяхте ли? — попита Ягенка.

— Като казвам, че следи, значи, така е. А когато дълго време те няма, час по час поглежда към вратата. Попитай го ти.

И така решиха. Но излезе, че Ягенка не може и не смее. Когато дойде ред да заговори, разбра, че ще трябва да говори за Дануша и за любовта на Збишко към покойната, а такива думи не искаха да се изтръгнат от устата й.

— Вие сте по-хитър — каза тя на Мачко — и разум, и опит имате по-добър; вие му говорете, аз не мога.

Мачко, ще не ще, се зае с работата — и една сутрин, когато Збишко му се видя малко по-бодър от обикновено, започна с него такъв разговор:

— Хлава ми каза, че си сложил в Спихов в подземието доста голям сноп паунови пера.

Както си лежеше по гръб, загледан в потона, Збишко кимна само с глава в знак на потвърждение.

— Значи, господ ти е помогнал, защото на война е по-лесно да намериш прости бойци, отколкото рицари… Войници можеш да убиеш, колкото искаш, а рицарите трябва понякога да ги търсиш… Те сами ли ти се пъхаха под меча?

— Извиквах различни на двубой няколко пъти, а веднъж ме обкръжиха в битка — отговори лениво момъкът.

— И добра плячка си докарал оттам…

— Една част ми подари княз Витолд.

— Все така ли е щедър?

Збишко кимна отново с глава, явно без желание да говори повече.

Но Мачко не се сметна за победен и реши да пристъпи към същността на работата.

— Тогава кажи ми откровено — рече той. — Щом си вече покрил там ковчега с паунови пера, трябва много да ти е олекнало?… Човек всякога е доволен, когато изпълни обета си… Доволен ли беше, а?

Збишко отвърна тъжните си очи от потона, обърна ги към Мачко и отговори някак учудено:

— Не.

— Не ли? Грехота е да говориш така! Пък аз мислех, че щом зарадваш там ония души на небето, всичко ще се свърши.

А момъкът затвори за миг очи, замисли се и най-сетне отвърна:

— Изглежда, че на блажените души не е потребна човешка кръв.

Настъпи късо мълчание.

— Тогава за какво ходи на войната? — запита най-после Мачко.

— За какво ли? — отговори малко по-живо Збишко. — Аз самият мислех, че ще ми олекне! Мислех, че ще утеша и Данушка, и себе си… А после дори ми стана чудно. Излязох от подземието с ковчезите и ми беше също така тежко, както и преди. Ето отде се вижда, че на блажените души не е потребна човешка кръв.

— Това трябва да ти го е казал някой, защото сам не би го измислил.

— Самичък го разбрах, защото светът не ми се видя по-весел, отколкото преди. А отец Калеб само потвърди моето убеждение.

— Да убиеш неприятел на война, не е никакъв грях, дори е похвално дело, а те нали са неприятели на нашето племе.

— И аз също не го смятам за грях и не ги жаля.

— Ами все за Данушка ли тъгуваш?

— Разбира се, щом се сетя за нея, жално ми е. Ех, божа воля! На нея й е по-добре в небесния дворец и аз вече свикнах с това.

— Тогава защо не се отърсиш от тъгата? Какво ти трябва?

— Та знам ли…

— Почина си вече доста, а слабостта ти скоро ще мине. Иди в банята, изкъпи се, изпий едно гърне медовина за изпотяване — и готово!

— Какво готово?

— И веднага ще се развеселиш.

— Та отде ще взема веселие? У себе си няма да намеря, а назаем никой не ще ми даде.

— Ти нещо криеш!

Збишко помръдна рамене.

— Не съм весел, но нямам и нищо за криене.

И каза това така искрено, та Мачко веднага престана да го вини, че крие нещо, а вместо това почна да глади с широката си длан своята посивяла глава, както имаше обичай да прави винаги, когато мислеше сериозно над нещо, и най-сетне заговори:

— Тогава аз ще ти кажа какво ти липсва: едното за тебе се е свършило, а другото още не е започнало — разбираш ли?

— Не напълно, само донякъде! — отговори момъкът.

И се протегна като човек, комуто се спи.

Мачко обаче беше уверен, че е отгатнал същинската причина, и беше страшно доволен, защото съвсем престана да се безпокои. Той събра също още по-голяма вяра в своя ум, като си казваше: „Не ми е чудно, че хората се съветват с мене!“

А когато след тоя разговор надвечер същия ден пристигна Ягенка, още преди да е слязла от коня, той й каза, че знае какво не достига на Збишко.

Девойката мигом се свлече от седлото и го заразпитва:

— Е, що? Какво? Казвайте!

— Тъкмо ти имаш за него лекарство.

— Аз ли? Какво?

А той я прегърна през кръста и почна да й шепне нещо на ухото, но не бе за дълго, защото след миг тя отскочи от него като попарена, скри между покривалото и високото седло на коня своето пламнало лице и извика:

— Махнете се! Не мога да ви търпя!

— Бога ми, аз казвам истината — рече с усмивка Мачко.