Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Krzyżacy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Хенрик Сенкевич. Кръстоносци

Полска. Пето издание

 

Превод от полски: Екатерина Златоустова

Редактор: Стефан Илчев

Редактор на издателството: Методи Методиев

Художник: Димитър Ташев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. Редактор: Божидар Петров

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Дадена за набор февруари 1982 г. Подписана за печат април 1982. Излязла от печат май 1982 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 49,60. Издателски коли 41,58. УИК 42

Цена 5,41 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, 1982

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

Henryk Sienkiewicz. Krzyżacy

Państwowy Instytut Wydawnicy

Warszawa 1960

История

  1. — Добавяне

XIV

В Плоцк Збишко и Мачко не завариха никого от придворните, защото князът и княгинята заедно с осемте си деца бяха отишли на гости в Черск, където ги беше поканила княгиня Ана Данута. За Ягенка узнаха от епископа, че щяла да остане при Юранд в Спихов до самата му смърт. Тези известия бяха изгодни за тях, защото и те сами искаха да отидат в Спихов. При това Мачко хвалеше много добрината на Ягенка, задето е предпочела да отиде при един човек на умиране, който не й беше дори и роднина, отколкото на черските празненства, дето щеше да има танци и всякакви веселби.

— Може би е направила това, за да не се размине с нас — каза старият рицар. — Не съм я виждал вече отдавна и ще ми е драго да я видя, защото зная, че и тя е привързана към мене. Девойката трябва вече да е пораснала и навярно е още по-хубава, отколкото беше.

А Збишко рече:

— Променила се е страшно много. Хубава си беше винаги, но я бях запомнил като простичко момиче, а сега тя… може да иде и в кралските покои.

— Толкова ли се е променила? Я виж! Нали си е от стария род на Ястребовците от Згожелице, които имат във време на война бойния призив: „На пир!“

Настъпи малко мълчание, след което старият рицар се обади отново:

— Навярно така и ще стане, както ти казах, че ще и се поиска да се върне в Згожелице.

— Чудно ми беше как е тръгнала оттам.

— Нали искаше да гледа болния абат, за когото нямаше кой друг да се грижи. Освен това тя се страхуваше от Чтан и от Вилк, пък и аз самият й казах, че братята й ще бъдат в по-голяма безопасност без нея, отколкото ако тя остане там.

— Вярно, че никак не иде да нападат сираците. А Мачко се замисли.

— Но дали не са си отмъстили там на мене, задето съм я отвел, и дали от Богданец е останало поне едно дърво, това само господ знае! Па и не знам, като се върна, дали ще смогна да се защитя от тях. Те са млади и яки, пък аз съм стар.

— Хайде де! Това кажете на някой, дето не ви познава — отговори Збишко.

В същност Мачко не говореше напълно искрено, защото целеше нещо друго, но сега махна само с ръка и каза:

— Да не бях боледувал в Малборг, е, тогава може би все пак! Но за това ще си поприказваме в Спихов.

Те пренощуваха в Плоцк и на сутринта тръгнаха за Спихов.

Дните бяха ясни, пътят сух, лесен и при това безопасен, защото поради последните спогодби кръстоносците бяха спрели разбойническите нападения по границата. Пък и тия двама рицари бяха от онези пътници, на които и за разбойника е по-добре отдалеко да им се поклони, отколкото отблизо да ги закачи, така че пътуваха бързо и на петия ден след тръгването си от Плоцк пристигнаха рано сутринта без мъка в Спихов. Ягенка, която беше привързана към Мачко като към най-добрия си на света приятел, го посрещна почти тъй както би посрещнала баща си. При все че Мачко не се трогваше от какво да е, тази любезност на обичната девойка го развълнува. Когато по-късно Збишко разпита за Юранд и отиде при него и при гроба на Дануша, старият рицар си отдъхна дълбоко и рече:

— Да! Когото бог искаше да вземе, взе го, а когото искаше да остави, остави го, но аз мисля, че сега вече са свършени нашите разтакания и скиталия из разни затънтени места и непроходими блата.

А след малко добави:

— Ей! Къде ли не ни заведе господ през тези последни години!

— Но ръката божия ви пазеше — отвърна Ягенка.

— Вярно, че пазеше, но все пак, да си кажа правото, време е вече да се прибираме у дома.

— Трябва да останем тук, докато е жив Юранд — каза девойката.

— А как е той?

— Гледа нагоре и се смее: явно е, че вижда вече рая, а в него Данушка.

— Грижиш ли се за него?

— Грижа се, но отец Калеб казва, че и ангелите също се грижат. Вчера тукашната икономка видяла два.

— Разправят — рече Мачко, — че за шляхтича е най-прилично да умре на бойното поле, но така, както умира Юранд, и в леглото е добре.

— Не яде нищо, не пие, само постоянно се смее — рече Ягенка.

— Да отидем при него. Збишко също трябва да е там.

Но Збишко бе останал за малко при Юранд, който не познаваше никого, и бе отишъл после при Данушиния ковчег, в подземието. Там остана дотогава, докато старият Толима дойде да го повика на закуска. Като излизаше, Збишко забеляза при блясъка на факела, че на ковчега беше пълно с венчета от метличина и невен, а чисто пометеният наоколо глинен под беше посипан с елда, жълтурче и липов цвят, който издаваше аромат на мед. При тази гледка сърцето на момъка се разчувствува и той запита:

— Кой украсява така гроба?

— Девойката от Згожелице — отвърна Толима.

Младият рицар не отговори нищо, но малко по-късно, като видя Ягенка, наведе се веднага до коленете й, прегърна ги и каза:

— Да те възнагради господ за добрината ти и за ония цветя за Данушка.

— Ох, мой Збишко, бих искала повече да те утеша!

И обилни сълзи рукнаха и от нейните очи.