Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Krzyżacy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Хенрик Сенкевич. Кръстоносци

Полска. Пето издание

 

Превод от полски: Екатерина Златоустова

Редактор: Стефан Илчев

Редактор на издателството: Методи Методиев

Художник: Димитър Ташев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. Редактор: Божидар Петров

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Дадена за набор февруари 1982 г. Подписана за печат април 1982. Излязла от печат май 1982 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 49,60. Издателски коли 41,58. УИК 42

Цена 5,41 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, 1982

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

Henryk Sienkiewicz. Krzyżacy

Państwowy Instytut Wydawnicy

Warszawa 1960

История

  1. — Добавяне

II

Рицарят Арнолд, когато се научи сутринта за бягството на орденската послушница, усмихна се под мустак, но каза същото, което бе казал и Мачко: че или вълците ще я изядат, или литовците ще я убият. И то бе най-вероятно, защото местното население беше от литовски произход и мразеше Ордена и всичко, което имаше връзка с него. Част от селяните бяха избягали при Скирвойло, други се бяха разбунтували, поизбиха тук-таме немците и се изпокриха със семействата и с покъщнината си в недостъпните горски дебри. Все пак търсиха послушницата и на другия ден, но напразно, защото го правиха не особено усърдно, тъй като Мачко и Збишко, чиито глави бяха заети с друго, не бяха дали достатъчно строги заповеди. Те бързаха да потеглят към Мазовия и искаха да тръгнат веднага след изгрев слънце, но това не можеше да стане, защото Данушка заспа дълбоко на съмване и Збишко не позволи да я будят. Той я слушаше как „проплаква“ през нощта, досещаше се, че не е спала, и затова сега очакваше голямо подобрение от тоя сън. На два пъти влиза крадешком в колибата и два пъти видя на светлината, която влизаше през разтрогите между гредите, нейните затворени очи, отворената й уста и силната руменина по бузите, каквато имат дълбоко заспалите деца. Сърцето му тогава се топеше от нежност и той й казваше: „Да ти даде господ почивка и здраве, цветенце най-мило!“ А после още: „Свърши се нещастието ти, свършиха се сълзите и каже ли милостивият Исус Христос, щастието ти ще потече като неспирна река.“ И неговата проста и добра душа се обръщаше към бога и той се питаше сам с какво да му се отблагодари, с какво да се отплати, колко пари, жито, стада, восък или други неща, мили на божествената сила, да подари на някоя черква. Той дори веднага би дал оброк и би изброил подробно какво ще жертвува, но искаше да почака, защото не знаеше още в какво състояние ще се събуди Данушка и дали ще се събуди в съзнание: не беше още уверен ще има ли за какво да благодари.

Мачко разбираше, че те ще бъдат в пълна безопасност чак във владенията на княз Януш, но беше също на мнение, че не бива да се прекъсва сънят на Дануша, който можеше да й донесе спасение, и при все че държеше слугите и товарните коне готови за път, реши да чака.

Обаче, когато мина пладне, а тя все още спеше, започнаха да се безпокоят. Збишко, който постоянно поглеждаше през пролуките и през вратата, влезе най-сетне за трети път в колибата и седна на пънчето, което миналата вечер послушницата беше наместила до постелята и на което беше преоблякла Дануша.

Той седна и се загледа в нея, но тя все не отваряше очи, а като се мина известно време, колкото да се прочетат без бързане молитвите „Отче наш“ и „Богородице дево“, устните й трепнаха малко и тя прошепна, сякаш виждаше през затворените клепачи:

— Збишко…

А той падна веднага пред нея на колене, хвана отслабналите й ръце, зацелува я унесен и заговори с прекъсван глас:

— Слава богу! Данушке! Ти ме позна!

Гласът му я събуди напълно и тя седна на леглото вече с отворени очи и повтори:

— Збишко…

И почна да мига, а после да се оглежда наоколо като в почуда.

— Ти вече не си в плен! — каза Збишко. — Отървах те от тях и отиваме в Спихов!

Но тя измъкна ръцете си от неговите и рече:

— Всичко е затова, че нямаше позволение от татко. Де е господарката?

— Събуди ми се ти, ягодке. Княгинята е далече, а ние те отървахме от немците.

А тя като че не чуваше тези думи и като че си припомняше нещо:

— Взеха ми и лютничката и я строшиха о стената, ах!

— Боже мой! — извика Збишко.

И чак сега забеляза, че очите и блестят като безумни и бузите й са пламнали. И в същия миг му мина през ума мисълта, че тя може да е тежко болна и е изрекла на два пъти името му само защото й се е мяркал в бълнуването.

Сърцето му трепна от ужас и студена пот покри челото му.

— Данушке! — рече той. — Виждаш ли ме, разбираш ли ме?

А тя отвърна с умолителен глас:

— Да пия!… Вода!

— Божичко!

И изскочи от хижата. На прага се сблъска със стария Мачко, който тъкмо идваше да види какво става там, продума само: „Вода!“ — и се спусна към поточето, което течеше наблизо в гъстака и горския мъх.

След малко се върна с пълен съд и го подаде на Дануша, която почна да пие жадно. Мачко беше вече влязъл в колибата и като се вгледа в болната, явно се разтревожи.

— Огън ли има? — рече той.

— Да! — изпъшка Збишко.

— Разбира ли какво й говориш?

— Не.

Старият намръщи вежди, после вдигна ръка и почна да се потърква по врата и по темето.

— Какво да правим?

— Не зная.

— Има само един изход — започна Мачко.

Но Дануша го прекъсна в същия миг. Като спря да пие, втренчи в него своите разширени от треската зеници и каза:

— И пред вас не съм виновна! Пожалете ме!

— Жаля те аз, дете, и само доброто ти желая — отговори развълнувано старият рицар.

А после се обърна към Збишко:

— Слушай! Няма защо тя да стои тук. Нека вятърът да я лъхне и слънцето да я огрее — може и по-добре да й стане. Не си губи ума ти, момко, ами я тури в същата люлка, в които я носеха онези, или пък на седлото и — на път! Разбираш ли?

След тия думи той излезе от хижата, за да даде последните нареждания, но щом погледна пред себе си, веднага се спря като вкопан.

Силен отред пешаци, въоръжен с копия и алебарди, заобикаляше от четирите страни колибата, купчините на въглищарите и полянката.

— Немци! — каза си Мачко.

Ужас изпълни душата му, но в един миг хвана дръжката на меча, стисна зъби и приклекна като див звяр, неочаквано заграден от кучета, който се готви за отчаяна отбрана.

А в това време откъм едната купчина към него тръгна великанът Арнолд с един друг рицар, приближи се и каза:

— Бързо се върти колелото на съдбата. Бях ваш пленник, а сега вие сте мои.

При тия думи погледна горделиво стария рицар, като че той беше някакво по-долно същество. Не беше нито зъл, нито жесток човек, но имаше присъщия на всички кръстоносци порок, които можеха да бъдат човечни и дори отстъпчиви при нещастие, но не успяваха да обуздаят презрението си към победените, нито безграничната си гордост, когато чувствуваха зад себе си по-голяма сила.

— Вие сте пленници! — повтори той високомерно.

А старият рицар се огледа мрачно наоколо. В гърдите му биеше не само безстрашно, но дори твърде смело сърце. Ако беше с пълно въоръжение и на бойния си кон, ако до него беше Збишко и ако и двамата имаха в ръка мечове, секири или онези страшни копия, с които така сръчно се биеше тогавашната полска шляхта, той може би щеше да се опита да пробие заобикалящата го стена от копия и алебарди. Но Мачко стоеше сега пред Арнолд без кон, сам-самичък и без броня; той забеляза, че неговите хора бяха вече сложили оръжието, помисли, че Збишко е в хижата при Дануша съвсем без оръжие; като човек опитен и добре запознат с войната разбра, че положението е безизходно.

И Мачко извади бавно меча от ножницата и го хвърли в краката на онзи рицар, който стоеше до Арнолд. А той се обърна към него с не по-малка гордост от Арнолд, но любезно, и заговори на добър полски език:

— Вашето име, пане? Няма да заповядам да ви вържат, ако ми дадете дума, защото виждам, че сте препасан рицар и сте се отнесли човешки с моя брат.

— Давам ви дума! — отговори Мачко.

После си каза името и попита дали ще му позволят да влезе в хижата и да предупреди братанеца си „да не би да направи нещо лудешко“ — и като получи позволение, влезе и след малко се яви отново с мизерикордия в ръка.

— Моят братанец няма дори меч у себе си — рече той — и моли, докато дойде време за път, да му позволите да остане при невестата си.

— Нека остане — каза братът на Арнолд, — ще му пратя храна и питие, защото няма да тръгнем на път веднага, тъй като хората са уморени, пък и ние самите трябва да се подкрепим и да си починем. Каним също и вас, пане, да ни правите компания.

След тия думи те се обърнаха и се отправиха към същото онова огнище, край което Мачко бе прекарал нощта, но дали от надменност или от грубост, доста разпространена между тях, те тръгнаха напред и го оставиха да върви отзаде им. Но той, като човек с голяма опитност, разбираше какъв обичай подобава да се спази при всеки случай, та запита:

— Като гост ли ме каните, пане, или като пленник?

Едва сега братът на Арнолд се засрами, поспря се и рече:

— Минете, пане.

Старият рицар мина, но като не искаше да засегне самолюбието на човека, от когото можеше много да зависи, рече:

— Вижда се, пане, че не само знаете разни езици, но имате и придворни обноски.

При тези думи Арнолд, който едва разбра няколко думи, се обади:

— Волфганг, за какво се отнася и какво казва той?

— Умно приказва! — отговори Волфганг, когото, види се, Мачковите думи бяха поласкали.

И те седнаха край огнището, дето им донесоха храна и пиене. Урокът, който Мачко даде на немците, обаче не отиде на вятъра, защото Волфганг сега канеше него пръв с храна. От разговора по време на яденето Мачко разбра как бяха попаднали в примката. Волфганг, по-млад брат на Арнолд, водел за Готесвердер пехотата от Члухов също срещу разбунтувалите се жмуджанци. Тази пехота била събрана от далечните области и не можела да върви заедно с конницата, пък Арнолд не искал да я чака, като знаел, че по пътя ще срещне други пеши отреди от градовете и замъците, по-близки до литовската граница. По тази причина по-младият закъснял с няколко дена и тъкмо се намирал на близкия до поляната път, когато избягалата през нощта орденска послушница му съобщила за бедата, която сполетяла по-стария му брат. Като изслуша тоя разказ, който му повториха на немски, Арнолд се усмихна със задоволство и най-сетне заяви, че е очаквал така да стане.

Но хитрият Мачко, който при всяко положение гледаше да намери някакъв изход, помисли, че ще е от полза, ако привлече на своя страна тия немци, и след малко рече:

— Тежко е то всякога да падне човек в плен, но пак благодаря на бога, че ме предаде не в други, а във вашите ръце, защото вие сте истински рицари и пазите законите на рицарската чест.

Тук Волфганг притвори очи и кимна с глава, наистина доста високомерно, но с видимо задоволство. А старият рицар продължи:

— И знаете тъй добре нашия език! Личи си, че господ ви е дал разум за всичко!

— Езика ви зная, защото в Члухов народът говори полски, пък ние с брат ми вече седем години служим под началството на тамошния управител.

— А след време ще заемете и мястото му! Иначе не може да бъде!… Ето че брат ви не говори така полски.

— Разбира малко, но не говори. Брат ми е много силен, при все че и аз не съм слабак, но умът му е тромавичък.

— А! Не ми се вижда и той глупав! — рече Мачко.

— Волфганг, какво казва той? — запита отново Арнолд.

— Хвали те — отговори Волфганг.

— Разбира се, че го хваля — добави Мачко, — защото е истински рицар, а това е най-важното! Ще ви кажа също искрено, че днес исках да го пусна на честна дума да върви, дето иска, само да се яви макар и след година. Та нали така подобава между препасани рицари!

И той загледа Волфганг право в лицето, но оня се намръщи и каза:

— Може би и аз щях да ви пусна, ако обещаете да се явите на посоченото време, ако не бяхте помагали на тия кучета, езичниците, срещу нас.

— Не е вярно! — отвърна Мачко.

И отново се почна също такава остра препирня, както предишния ден с Арнолд. При все че Мачко имаше право, сега му вървеше по-мъчно, защото Волфганг беше наистина по-умен от по-големия си брат. Все пак в резултат на тази препирня и по-младият се научи за всички злодеяния в Щитно, клетвопрестъпничествата и предателствата, а също и за съдбата на нещастната Дануша. На това, на тези подлости, които Мачко му хвърли в очите, той не съумя нищо да отговори. Трябваше да признае, че отмъщението е било справедливо и че полските рицари са имали право да постъпят така, както са постъпили, и най-сетне каза:

— Кълна се в благословените кости на свети Либорий! Не аз ще жаля Данвелд. За него казваха, че се занимавал с черна магия! Колкото за Зигфрид, не зная дали е служил също на дявола, но не ще се впусна да го стигам, защото преди всичко нямам конница, а освен това, ако е измъчвал тази девойка, както твърдите, нека остане навеки в пъкъла!

Тук той се прекръсти и продума:

— Боже, помогни ми и в смъртния час!

— А какво ще стане с тая злочеста мъченица? — попита Мачко. — Нима не ще позволите да я отведем дома? Нима трябва да мре във вашите подземия?! Не забравяйте божия гняв!…

— От жената не се интересувам — отговори остро Волфганг. — Нека един от вас я отведе при баща й, стига да се яви после; но втория няма да пусна.

— Ех! Ами ако се закълна в честта и в копието на свети Георги?

Волфганг се поколеба малко, защото това беше голяма клетва, но в същия миг Арнолд го попита за трети път:

— Какво разправя той?

И като разбра за какво се отнася, почна да възразява оживено и грубиянски и не искаше да се пуснат и двамата срещу честна дума. За това имаше свои сметки: той беше победен не от Скирвойло в голямата битка, а от тези полски рицари в отделно сбиване. Като военен той знаеше също, че пехотата на брат му трябва да се върне сега в Малборг, защото, ако би искала да продължи пътя си към Готесвердер след поражението на първите отреди, ще отиде на явна гибел. Той знаеше, че ще трябва да се яви пред магистъра и пред великия маршал, и смяташе, че срамът му ще бъде по-малък, ако може да покаже поне един по-значителен пленник. Един жив рицар, доведен пред очите на началниците, значи много повече, отколкото разказите, че са взети в плен двамина.

Мачко слушаше пресипналия вик и ругатните на Арнолд и разбра веднага, че трябва да приеме онова, което му дават, защото не ще получи повече нищо, обърна се към Волфганг и каза:

— Тогава ви моля, пане, за още нещо: уверен съм, че братанецът ми сам ще разбере, че той трябва да остане при жена си, а аз да дойда с вас. Но за всеки случай позволете ми да му съобщя, че такава е вашата воля и няма защо да приказва по това.

— Добре, все едно ми е — отговори Волфганг. — Но да поговорим за откупа, който братанецът ви ще трябва да донесе за вас и за себе си, защото всичко зависи от това.

— За откупа ли? — попита Мачко, който би искал да отложи тоя разговор за по-късно. — Малко ли време имаме пред нас? Когато човек има работа с истински рицар, думата значи толкова, колкото и готовите пари, а и цената може да се предостави на съвестта. Ето, ние при Готесвердер пленихме един ваш знатен рицар, някой си пан дьо Лорш, а братанецът ми (защото той именно го и хвана) го пусна на честна дума, без да уговаря нищо за цената.

— Пленили сте рицаря дьо Лорш? — запита бързо Волфганг. — Аз го познавам. Той е заможен рицар. Но защо не го срещнахме по пътя?

— Защото навярно не е тръгнал насам, а към Готесвердер или към Рагнета — отвърна Мачко.

— Той е рицар от заможен знаменит род — повтори Волфганг. — Печалбата ви ще е обилна! Добре, че споменахте за това, защото сега и вас няма да пусна за какво да е.

Мачко прехапа мустак, но дигна гордо глава:

— Ние и без това знаем колко струваме.

— Толкова по-добре — каза по-младият фон Ваден. И веднага добави:

— Толкова по-добре не за нас, защото ние сме смирени монаси и сме се обрекли да останем бедни, но за Ордена, който ще употреби вашите пари за славата божия.

Мачко не отговори нищо, само погледна Волфганг, като че искаше да му каже: „Разправяй това на друг, не на мен“ — и след малко почнаха да се пазарят. Тази работа беше за стария рицар тежка и мъчителна, защото, от една страна, беше твърде чувствителен към всяка загуба, а, от друга страна, разбираше, че не подобава да оценява много ниско нито себе си, нито Збишко. Извиваше се той като змиорка, толкова повече, че гостоприемният уж и приятен на думи Волфганг се оказа страшно алчен за пари и много упорит. Мачко се утешаваше само с мисълта, че за всичко това ще плати дьо Лорш, но все пак съжаляваше за изгубената надежда да спечели нещо, защото не разчиташе на печалба от откуп за Зигфрид, тъй като беше сигурен, че Юранд, а дори и Збишко за никаква цена не ще се откажат от главата му.

След дълги преговори най-сетне се спазариха колко сребро и в какъв срок да платят. Уговориха също колко слуги и колко коня ще вземе Збишко и Мачко отиде да му съобщи всичко това, като го посъветва да тръгне веднага, навярно от страх да не би на немците да им дойде нещо друго на ума.

— Така става то с рицарите — каза той с въздишка: — вчера ти го държеше за гушата, днес той тебе държи! Ех, няма що! Да даде господ да дойде и нашият ред! Но сега не губи време. Ако пътуваш бързо, ще настигнеш Хлава и заедно ще пътувате по-безопасно, пък щом навлезете веднъж в горите и в населените места в Мазовия, там у всеки шляхтич или стопанин ще намерите гостоприемство, помощ и грижа. У нас не отказват това и на чужденците, а какво остава до своите! А тази клетница може би само така ще намери спасение.

При тия думи той поглеждаше често Дануша, коя го в полусън дишаше бързо и шумно. Прозрачните и ръце, сложени върху тъмната мечешка кожа, потрепваха от треската.

Мачко я прекръсти и рече:

— Хайде, вземай я и тръгвай! Дай боже да ти се размине нещастието, защото ми се вижда, че душата й е на зъбите.

— Не думайте! — извика Збишко, смазан от отчаяние.

— Божа воля! Ще поръчам да ти доведат коня тук, а ти тръгвай!

Като излезе от хижата, той нареди всичко за пътуването. Турнетата, подарени от Завиша, докараха конете с люлката, постлана с мъх и кожи, а слугата Вит доведе Збишковия кон и след малко Збишко излезе от хижата, понесъл на ръце Дануша. Имаше в това нещо толкова трогателно, та двамата братя фон Баден, които бяха дошли при хижата от любопитство, при вида на полудетската още фигура на Дануша и на лицето й, досущ прилично на светците от черковните икони, а също и на нейната тъй голяма слабост, поради която не можеше да вдигне главата си, а я държеше опряна тежко на рамото на младия рицар, почнаха да се споглеждат смаяно и да се възмущават в душата си срещу виновниците за нещастието й. „Тоя Зигфрид имал наистина сърце не на рицар, а на палач — прошепна Волфганг на брат си, — а оная змия, макар че тя стана причина да те освободим, ще заповядам да я нашибат добре.“ Трогна ги също и това, че Збишко носеше Дануша на ръце, както майка носи детето си, и разбраха любовта му, защото в жилите и на двамата течеше още млада кръв.

А Збишко се поколеба за малко дали да вземе болната пред себе си на седлото и да я държи из пътя до гърдите си, или да я сложи в люлката. Най-сетне се спря на последното, като предполагаше, че ще й бъде по-удобно да пътува легнала. После се приближи до чичо си и се наведе да му целуне ръка, а Мачко, който наистина го обичаше като зеницата на окото си, при все че не искаше да показва пред немците вълнението си, не можа да се сдържи, прегърна го силно и притисна устни до буйната му златиста коса.

— Бог да те води! — рече той. — А и за стария помни, защото робството всякога е тежко.

— Няма да забравя — отговори Збишко.

— Света Богородица да ти прати утеха!

— Господ да ви плати и за това… и за всичко!

След малко Збишко беше вече възседнал коня, но Мачко си спомни още нещо, та се затече към него, сложи ръка на коляното му и каза:

— Чувай! Ако настигнеш Хлава, гледай да не навлечеш позор и на себе си, и на моята побеляла коса заради Зигфрид. Юранд може, но не ти! Закълни ми се в меча и в честта си!

— Докато не се върнете, аз ще сдържам и Юранд, да не би онези на вас да си отмъстят за Зигфрид — отговори Збишко.

— Толкова ли държиш на мене?

А момъкът се усмихна тъжно:

— Нали знаете.

— Добър път! Върви със здраве!

Конете тръгнаха и скоро изчезнаха зад раззеленилия се лещак. На Мачко внезапно му стана страшно мъчно и самотно, а душата му закопня с всички сили за това любимо момче, в което беше цялата надежда на рода им. Но изведнъж се отърси от тъгата, защото беше човек твърд и можеше да се владее.

— Да благодаря на бога, че аз съм в плен, а не той…

И се обърна към немците:

— Ами вие, пане, кога тръгвате и закъде?

— Когато ни е воля — отговори Волфганг, — а ще тръгнем за Малборг, дето вие, пане, трябва да се явите преди всичко пред магистъра.

„Ех, току-виж, че ми отсекли там и главата, задето съм помагал на жмуджанците!“ — каза си Мачко.

Но го успокояваше мисълта, че има като залог рицаря дьо Лорш и че самият фон Баденови ше пазят главата му, ако не за друго, поне да не изпуснат откупа.

„Но пък в такъв случай — казваше си той — на Збишко не ще се наложи нито сам да се явява, нито да намалява имота ни.“

И тази мисъл му донесе известно облекчение.