Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Krzyżacy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Хенрик Сенкевич. Кръстоносци

Полска. Пето издание

 

Превод от полски: Екатерина Златоустова

Редактор: Стефан Илчев

Редактор на издателството: Методи Методиев

Художник: Димитър Ташев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. Редактор: Божидар Петров

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Дадена за набор февруари 1982 г. Подписана за печат април 1982. Излязла от печат май 1982 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 49,60. Издателски коли 41,58. УИК 42

Цена 5,41 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, 1982

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

Henryk Sienkiewicz. Krzyżacy

Państwowy Instytut Wydawnicy

Warszawa 1960

История

  1. — Добавяне

XXI

Старият Мачко беше отгатнал добре, но само наполовина. На Збишко наистина една част от живота се бе изцяло свършила. При всяко напомняне беше му жал за Дануша, но и той сам си казваше, че на нея ще да й е по-добре в небесния дворец, отколкото в княжеския. Той се примири вече, че я няма на тоя свят, свикна с тая мисъл и смяташе, че иначе и не би могло да бъде. Някога в Краков се бе възхищавал много на различни свети деви по черковните прозорци от стъкло в оловни рамки — разноцветни, прозрачни на слънцето, а сега си представяше също така и Дануша. Виждаше я в небесен цвят, прозрачна, обърната настрана, със събрани за молитва ръчички, с дигнати очи или как свири на лютня посред многото блажени божи цигуларчета, които на небето свирят на Богородица и на младенеца Исус. В нея нямаше нищо земно и му се представяше като дух, така чист и безтелесен, та щом понякога си спомнеше как тя в горския замък прислужваше на княгинята, смееше се, говореше, сядаше с другите на трапезата — обхващаше го като че ли учудване, че това е могло да бъде. Още през време на похода във войската на Витолд, когато военните работи и битките поглъщаха вниманието му, той престана да тъгува за своята покойница като мъж за жена си, а мислеше за нея само така, както мисли набожният човек за своята небесна покровителка. Така любовта му губеше постепенно земните си качества и все повече и повече се превръщаше в сладостен, лазурен като самото небе спомен — и почти в благоговейна почит.

Ако той беше човек със слабо тяло и с по-дълбока мисъл, щеше да стане монах и в тихия манастирски живот щеше да пази като светиня този небесен спомен чак до минутата, когато духът отлита от телесните окови в безкрайните простори като птичка от клетка. Но едва беше минал двайсетата си година — и изстискваше с длан сок от пресен клон, и можеше тъй да стегне коня с краката си, та да спре дъха му. Той беше такъв, каквито бяха изобщо тогавашните шляхтичи и владелци, които, ако не умираха в детинството си или не станеха монаси, нямаха граници, нито мярка в телесните пориви и силата си и или се впущаха в разбойничество, безпътство и пиянство, или пък се оженваха млади, а после, когато дойдеха глашатаи да викат за война, отиваха с двайсет и четири или повече синове, силни като глигани.

Но той не знаеше, че е такъв — още повече, че боледуваше. Постепенно обаче зле наместените ребра зараснаха, като образуваха малка, едва забележима отстрани издатина. Тя не му пречеше в нищо и не само бронята, но и обикновената дреха можеше да я скрие. Умората мина. Буйната му светлоруса коса, остригана в знак на жалост по Дануша, порасна отново чак до плещите. Връщаше му се и предишната необикновена хубост. Когато преди няколко години в Краков отиваше да умира от ръката на палача, изглеждаше като паж от знатен род, а сега бе станал по-хубав, същински кралски син, с плещи и гърди, с кръст и ръце на великан, пък с моминско лице. Мощ и жизненост кипеше у него, както ври вода в гърне, и засилена от целомъдрието и от дългата почивка, се разливаше като пламък по костите му. А той още не знаеше това и мислеше, че е все болен, та се излежаваше в леглото, доволен, че Мачко и Ягенка бдят над него, грижат се и му угаждаха във всичко. Понякога му се струваше, че му е тъй добре, като че е на небето, понякога пък — особено когато Ягенка не беше при него, — че му е зле, тъжно, непоносимо. Тогава го налягаше дрямка, досада, треска и заявяваше на Мачко, че щом му се върне здравето, ще отиде отново накрай света, срещу немци, татари или друга подобна сган — само да се избави от живота, който страшно му тежи. А Мачко, вместо да се противи, кимаше с глава, потвърждаваше, но същевременно пращаше да повикат Ягенка, след чието пристигане в главата на Збишко веднага се стопяваха мислите за нови военни походи, както се стопяват снеговете, когато ги припече пролетното слънце.

А тя идваше редовно и при повикване, и по своя воля, защото бе обикнала Збишко с всичката сила на душата и сърцето. През времето, което прекара при дворовете на епископа и на княза в Плоцк, тя бе видяла рицари също така хубави, също прославени със силата и юначеството си, които неведнъж коленичеха пред нея и се заклеваха да й бъдат верни до гроб, но Збишко беше нейният избраник, него бе обикнала тя в ранни години с първа любов, а преживените от него нещастия само усилиха любовта й до такава степен, че той й стана стократно по-скъп не само от всички други рицари, но и от всички князе на земята. Сега, когато той с оздравяването си ставаше от ден на ден все по-прекрасен, любовта й се превърна почти в самозабрава и заслони пред очите й целия свят.

Тя обаче не признаваше любовта си дори пред самата себе си, а от Збишко я криеше най-грижливо от страх да не би отново да я отблъсне. Дори с Мачко, колкото преди беше склонна да му се доверява, толкова сега стана сдържана и мълчалива. Можеха да я издадат само грижите, които полагаше за Збишко, но и на тази грижливост тя гледаше да даде други обяснения — и затова един път нарочно заговори на Збишко така:

— Ако се грижа малко за тебе, правя го от привързаност към Мачко, пък ти да не си помислил друго? Кажи!

И като се престори, че уж поправя косата над челото си, тя прикри с длан лице и почна внимателно да го гледа през пръстите, а той, объркан от неочаквания въпрос, се изчерви като момиче и едва след известно време отвърна:

— Нищо не съм помислил. Ти сега си друга.

Настъпи отново късо мълчание.

— Друга ли? — попита най-сетне девойката с някакъв тих и мек глас.

— Да, разбира се, че друга. Но не съм и такава, не дай боже, да не мога съвсем да те търпя.

— Бог да те награди и за това — отвърна Збишко.

И оттогава им беше добре заедно, само някак си тревожно и безпокойно. Често можеше да се стори на човек, че и двамата за едно говорят, пък за друго мислят. Често помежду им настъпваше мълчание. Збишко се излежаваше през всичкото време в леглото и според думите на Мачко я следеше с очи, накъдето и да мръднеше тя, защото особено понякога му се струваше така прекрасна, че не можеше да й се нагледа. Случваше се също погледите им да се срещнат внезапно и веднага лицата им пламваха, а изпъкналите гърди на девойката се заиздигваха от бързо дишане и сърцето й се разтуптяваше като че в очакване дали не ще чуе нещо, от което ще изгори цялата й душа. Но Збишко мълчеше, защото пред нея беше изгубил напълно предишната си смелост и се страхуваше да не я стресне с непредпазлива дума. Въпреки това, което виждаха очите му, си бе втълпил, че тя му оказва само сестринска привързаност заради приятелството си към Мачко.

И веднъж заговори за това с Мачко. Мъчеше се да говори уж спокойно и дори равнодушно, а не забеляза, че думите му все повече заприличваха на горчиво и тъжно оплакване. Мачко изслуша търпеливо всичко и накрай каза само една-единствена дума:

— Глупчо!

Но излезе от стаята.

А на двора почна да потрива ръце и да се удря с голяма радост по бедрата.

„Така ти се пада — си казваше той. — Когато тя можеше да ти дойде евтино, не искаше и да я погледнеш, сега пък пострахувай се малко, като си глупав. Аз ще строя замък, а ти през това време се облизвай. Нищо няма да ти кажа и очите ти няма да отворя, ако ще би да зацвилиш по-силно от всички коне в Богданец. Дето има трески върху живи въглени, там рано или късно ще избухне пламък, но аз няма да ти духам жарта, пък струва ми се, че и не трябва.“

И не само че не духаше, но дори се противеше на Збишко и го дразнеше като стар хитрец, комуто прави удоволствие да си играе с неопитното момче. И ето веднъж, когато Збишко пак му повтори, че вероятно ще замине на някакъв далечен поход, за да се избави от непоносимия живот, той му рече:

— Докато ти беше голо под носа, съветвах те, а сега — твоя воля. Ако искаш непременно да слушаш само своя ум и да идеш — иди.

А Збишко чак скочи от учудване и седна на леглото.

— Как така? Значи, вие вече и на това не се противите?

— Защо да се противя? Много ми е жално за рода, който би загинал заедно с тебе, но и на това може да се намери лек.

— Какъв лек? — запита неспокойно Збишко.

— Какъв ли? Ех, то се знае, че годините ми са множко, но пак има сила в костите ми. Разбира се, Ягенка би искала да вземе някой по-млад юнак, но пък аз бях приятел на покойния й баща, та кой знае…

— Бяхте приятел на баща й — отвърна Збишко, — но към мене никога не сте били добър, никога! Никога!…

И замълча, защото брадата му затрепера, а Мачко рече:

— Е, щом искаш на всяка цена да загинеш, какво трябва да правя аз?

— Добре! Правете, каквото щете, аз още днес ще замина по света!

— Глупчо! — повтори Мачко.

И отново излезе от стаята да нагледа селяните — и богданецките, и ония, които му беше заела от Згожелице и от Мочидоли Ягенка, за да помагат при изкопа на рова, който щеше да загражда замъка.