Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Krzyżacy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Хенрик Сенкевич. Кръстоносци

Полска. Пето издание

 

Превод от полски: Екатерина Златоустова

Редактор: Стефан Илчев

Редактор на издателството: Методи Методиев

Художник: Димитър Ташев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. Редактор: Божидар Петров

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Дадена за набор февруари 1982 г. Подписана за печат април 1982. Излязла от печат май 1982 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 49,60. Издателски коли 41,58. УИК 42

Цена 5,41 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, 1982

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

Henryk Sienkiewicz. Krzyżacy

Państwowy Instytut Wydawnicy

Warszawa 1960

История

  1. — Добавяне

XXIV

Дочака Мачко щастливи дни в живота си. Неведнъж казваше на съседите си, че е получил повече, отколкото е очаквал. Дори старостта бе посребрила само космите на главата и на брадата му, но не беше му отнела още нито силите, нито здравето. Сърцето му беше пълно с такава голяма веселост, каквато до това време никога не бе имал. Строгото му някога лице ставаше все по-добродушно, а очите му се смееха на хората с блага усмивка. Той беше убеден в душата си, че всичко лошо се е свършило веднъж за винаги и че никаква грижа, никаква неволя не ще помрачи вече потеклите така спокойно като бистър поток дни на живота му. До старост да воюва, на старини да си гледа стопанството и да уголемява богатството за внуците — това беше неговата заветна мечта във всички времена и ето че всичко се сбъдна точно така. Стопанството вървеше като по вода. Голяма част от горите бе изсечена; очистените и засети требежи се зеленееха всяка пролет от различни буйни жита; добитъкът се умножаваше; по ливадите пасяха четиридесет кобили с жребчета, които старият шляхтич наглеждаше всеки ден; стадата овце и чердите говеда пасяха по угарите и из храсталаците; Богданец се промени изцяло: от запустяло селище се превърна в многолюдно и богато село, а който се приближаваше до него, очите му примамваше отдалече стражевата кула и непочернелите още стени на замъка, светнали като злато на слънцето и като пурпур в лъчите на залеза.

И старият Мачко се радваше в душата си на имота, на стопанството, на сполуката и не възразяваше, когато хората казваха, че има щастлива ръка. Година след близнаците се яви на бял свят пак момче, с което Ягенка поднови името на баща си, като го нарече Зих. Мачко го прие с радост и не се тревожеше ни най-малко, че ако тръгне така и по-нататък, богатството, събирано с такава мъка и постоянство, ще трябва да се раздроби. „Та какво имахме ние? — каза той веднъж на Збишко. — Нищо! А ето че господ наспори. Старият Пакош от Сулиславице има едно село и двайсет и двама сина и все пак не умират от глад. Малко ли земи има в кралството и в Литва? Малко ли села и замъци в кучите ръце на кръстоносците? Ей! Да можеше ей така да даде господ! Ще има достойни за вас жилища, защото там замъците са изцяло от червена тухла, които нашият милостив крал би превърнал в кащелянства.“ И това беше знаменателно, защото Орденът беше тогава наистина на върха на своето величие и с богатството, със силата си и с многобройните обучени войски превишаваше всички западни кралства, а все пак този стар рицар мислеше за замъците на кръстоносците като за бъдещи владения на своите внуци. И навярно мнозина в кралството на Ягело мислеха същото не само защото това бяха стари полски земи, на които Орденът се разполагаше сега, но и защото усещаха онази могъща сила, която напираше в гърдите на народа и търсеше на всички страни изход.

Едва на четвъртата година от женитбата на Збишко замъкът стана готов, и то с помощта не само на местна, згожелицка и мочидолска работна ръка, но и от съседите, особено с помощта на стария Вилк от Бжозова, който, останал сам-самичък на света след смъртта на сина си, се сприятели много с Мачко, а после обърна сърцето си към Збишко и Ягенка. Мачко украси стаите с военната плячка, която бяха взели сами със Збишко или наследили от Юранд, като прибави към това и полученото след смъртта на абата и онова, което донесе Ягенка от къщи, а стъкла за прозорците достави от Шерадз — и нареди великолепно жилище. Обаче Збишко с жена си и с децата си се пренесе в замъка чак на петата година, когато бяха привършени вече и другите постройки като конюшни, обори, готварници и бани, както и дълбоките изби, които старецът направи от камък и вар, за да траят вечно. Но самият той не се пренесе в замъка: предпочете да остане в старата си къща и на всички молби на Збишко и на Ягенка отговаряше с отказ, който обясняваше така:

— Ще умра тук, дето съм се родил. През време на войната на гжималитите с наленчите Богданец бе изгорен до основи — всички постройки, всички хижи, та дори и плетищата — само тая къща остана. Хората казваха, че поради много мъх на покрива тя не искала да гори, но аз мисля, че в това е имало и божи пръст и че бог е искал да се върнем тук и оттук да израснем отново. През време на нашето воюване аз често се оплаквах, че няма къде да се върнем, но не го казвах съвсем точно, защото наистина стопанството беше разнебитено и нямаше какво в уста да сложим, но имаше где да се подслоним. За вас младите работата е друга, но аз мисля, че щом тази стара къща не ни изостави, и на мене не подобава да я изоставя.

И остана там. Все пак обичаше да отива в замъчето, за да се любува на неговата големина и великолепие, като ги сравнява със старото жилище, и заедно с това да види Збишко, Ягенка и внуците. Всичко, което виждаше там, бе в по-голямата си част негово дело и все пак го изпълваше с гордост и възхищение. Понякога при него идваше старият Вилк, за да си „побъбрят“ край огнището, или пък той самият отиваше със същата цел в Бжозова и един път му изказа така мисълта си за тази „нова наредба“.

— Знаете ли! Чак ми е чудно понякога. Наистина Збишко и в Краков ходеше при краля в замъка (ех, малко остана да му отсекат там главата!), и в Мазовия, и в Малборг, и у княз Януш, а пък Ягенка също израсна в охолство, но нали си нямаха собствен замък… А сега е така, като че никога не са живели другояче… Ходят, казвам ви, по стаите, ходят, ходят — и на слугите дават заповеди, а като се уморят, ще си поседнат. Същински кащелян и кащелянка! Имат и стая, дето обядват с ковчежниците и с хората си, в стаята има за него и за нея по-високи столове, а другите седят на по-ниско и чакат, докато господарите си напълнят блюдата. Такъв дворцов обичай има там, та трябва да си повтарям, че те не са някои велик княз и княгиня, а мой братов син и жена му, които целуват ръка на мене стария, канят ме на почетно място и ме наричат свой благодетел.

— Затова пък и господ ги е благословил — забеляза старият Вилк.

После поклати тъжовно глава, пийна си медовина, разбърка с железния ръжен главните в огнището и рече:

— А на моето момче не провървя!

— Божа воля.

— Е, да! По-големите, които бяха петима, загинаха отдавна, преди това. Нали знаете… Разбира се, че божа воля. Но този беше от всички най-силен. Същински вълк и ако не беше убит, може би днес също би живял в собствен замък.

— По-добре Чтан да беше загинал.

— Та какво е Чтан! Уж воденични камъни вдига на плещите си, а колко пъти моят го е натупвал! Моят имаше рицарско обучение, а Чтан сега жена му го блъска по муцуната, защото макар и силен мъж, той е глупав.

— Глупав е като конски подопашник! — потвърди Мачко.

И възползувай от случая, почна да превъзнася до небесата не само рицарската опитност на Збишко, но и разума му, че и в Малборг се е бил с остри копия с най-видните рицари, „а пък с князете си приказва, както сега ние с вас“. Той хвалеше също неговата пресметливост и трудолюбие в стопанството, без което замъкът бързо би глътнал цялото богатство. Но понеже не искаше старият Вилк да помисли, че може да ги заплашва нещо подобно, завърши с по-тих глас:

— Е, с божията милост има там достатъчно богатство, повече, отколкото знаят хората, но не казвайте за това никому.

Хората обаче се досещаха, знаеха и си разправяха един другиму, дори с преувеличение, особено за богатствата, които рицарите от Богданец били докарали от Спихов. Разправяха, че парите от Мазовия били докарани в бъчви от сол. Освен това Мачко беше дал назаем доста сребро на влиятелния владелец на Конецпол, което окончателно затвърди в околността убеждението за неговите съкровища. По тази причина значението на богданецките рицари растеше, както растеше и уважението на хората към тях, и в замъка никога не липсваха гости, на което Мачко при всичката си пестеливост не гледаше с лошо око, защото знаеше, че и това увеличава славата на рода.

Особено богато ставаха кръщавките, а веднъж в годината, след Голяма Богородица, Збишко уреждаше за съседите си голяма гощавка, на която идваха и шляхтянки, за да гледат рицарски упражнения, да слушат гъдуларите и да танцуват с младите рицари при светлината на смолисти факли чак до сутринта. Тогава именно старият рицар гледаше в захлас Збишко и Ягенка и им се радваше: такъв аристократичен и дори царствен вид имаха те. Збишко беше възмъжал, пораснал и при все че лицето му в сравнение с мощната и висока фигура изглеждаше винаги младо, когато превържеше буйната си коса с пурпурна препаска и облечеше богатите, нашити със сребърни и златни нишки дрехи, тогава не само Мачко, но и мнозина шляхтичи си казваха: „Я го виж! Като същински княз в замъка си.“ А пред Ягенка неведнъж коленичеха рицари, запознати със западния обичай, и я молеха да се съгласи да стане дама на сърцето им — така ослепително сияеше тя със здраве, младост, сила и хубост. Самият стар владелец на Конецпол, който беше шерадзки началник, оставаше поразен, когато я видеше, и я сравняваше с утринна зора и даже със „слънчицето“, което „осветява света и дори старите кости изпълва с нов огън“.