Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (28)

XI

Отец Вишонек се страхуваше дори да не би след второто събуждане на Юранд да го обхване треска и да му отнеме за дълго време съзнанието. Засега той обеща на княгинята и на Збишко, че ще им съобщи, когато старият рицар продума, и след тяхното излизане сам отиде да си почине. А Юранд се събуди чак на втория ден на Коледа, тъкмо преди пладне, но затова пък в пълно съзнание. Княгинята и Збишко бяха а стаята. Той седна на леглото, погледна ги, позна ги и рече:

— Милостива господарке!… За бога, аз в Чеханов ли съм?

— И проспахте празника — отвърна княгинята.

— Снеговете ме затрупаха. Кой ме спаси?

— Този рицар: Збишко от Богданец. Помните ли в Краков…

Юранд изгледа момъка със здравото си око и рече:

— Помня… А къде е Данушка?

— Нима тя не беше с вас? — попита с безпокойство княгинята.

— Как можеше да бъде с мене, когато аз идех при нея?

Збишко и княгинята се спогледаха, като мислеха, че Юранд още бълнува, сетне господарката рече:

— Опомнете се, за бога! Не беше ли девойката с вас?

— Девойката? С мене? — питаше смаяно Юранд.

— Защото вашите хора загинаха, но нея между тях не намерихме. Защо сте я оставили в Спихов?

А той повтори още веднъж, но вече с тревога в гласа:

— В Спихов? Та тя е при вас, милостива господарке, не при мене!

— Нали вие пратихте за нея в горския замък хора и писмо!

— Во имя отца и сина! — отговори Юранд. — Никога не съм пращал за нея.

Тук княгинята внезапно пребледня.

— Какво е това? — каза тя. — Уверен ли сте, че говорите в пълно съзнание?

— За бога, къде е детето ми? — извика Юранд и подскочи.

Щом чу това, отец Вишонек излезе бързо от стаята, а княгинята продължи:

— Слушайте: в горския замък пристигнаха въоръжени слуги с писмо от вас, за да вземат Данушка. В писмото се казваше, че вас през време на пожар ви ударила греда… че сте почти ослепял и искате да видите детето си… Взеха Данушка и заминаха…

— Горко ми! — извика Юранд. — Истината е, че никакъв пожар не е имало в Спихов, нито пък аз съм пращал за нея.

В това време се върна отец Вишонек с писмото, което подаде на Юранд, и попита:

— Не го ли е писал вашият свещеник?

— Не зная.

— А печатът?

— Печатът е мой. Какво е писано там?

Отец Вишонек прочете писмото. Юранд слушаше и се хващаше за косата, след което рече:

— Писмото е измислено!… Печатът е подправен! Горко на душата мм! Хванали са детето ми и ще го погубят?

— Кои?

— Кръстоносците!

— Боже мой! Трябва да се уведоми князът! Нека изпрати пратеници до магистъра! — извика княгинята. — Исусе милосърдни, спаси я и помогни!…

И като каза това, изтича с вик от стаята. Юранд скочи от леглото и почна трескаво да нахлузва дрехите на огромния си гръб. Збишко седеше като вкаменен, но след малко стиснатите му зъби почнаха да скърцат зловещо.

— Отде знаете, че кръстоносците са я отвлекли? — попита отец Вишонек.

— Ще се закълна в мъките господни!

— Почакайте!… Възможно е. Те идваха в горския замък да се оплакват от вас… Искаха възмездие срещу вас…

— И те са я отвлекли! — извика внезапно Збишко. Като каза това, той изхвръкна от стаята и се затече към оборите, заповяда да впрегнат колите и оседлаят конете, но и той самият не знаеше защо върши това. Той разбираше само едно — че трябва да върви да спасява Дануша, и то веднага — пък дори чак в Прусия — и там да я изтръгне от вражите ръце или да загине.

После се върна в стаята, за да каже на Юранд, че оръжието и конете ей сега ще бъдат готови. Беше уверен, че и Юранд ще тръгне с него. В сърцето му кипеше гняв, болка и жалост, но същевременно не губеше надежда, защото му се струваше, че те двамата със страшния рицар от Спихов ще успеят да извършат всичко — че могат да се хвърлят дори срещу цялата кръстоносна сила.

В стаята освен Юранд, княгинята и отец Вишонек той завари още княза и рицаря дьо Лорш, както и стария пан от Длуголяс, когото князът, щом се бе научил за станалото, бе извикал също на съвет, защото ценеше разума му и това, че отлично познаваше кръстоносците, у които бе прекарал дълги години като пленник.

— Трябва да се действува благоразумно, да не би в буйността си да сгрешим и да погубим момичето — каза панът от Длуголяс. — Трябва веднага да се оплачем на магистъра и ако ваше княжеско височество дадете писмо за него, аз ще отида да го занеса.

— Писмо ще дам и вие ще заминете с него — рече князът. — Няма да оставим детето да загине, кълна се в бога и в светия кръст. Магистърът се страхува от война с полския крал и му се иска да се споразумее с мене и с брата ми Жемовит… Разбира се, че не по негова заповед са я отвлекли и той ще заповяда да я върнат.

— Ами ако е по негова заповед? — попита отец Вишонек.

— При все че и той е кръстоносец, у него има повече почтеност, отколкото у другите — отвърна князът — и както ви казах, той сега би предпочел да ми угоди, отколкото да ме разгневи. Силата на Ягело не е шега… Ей! Заяждаха се те много с нас, докато можеха, но сега видяха, че ако и ние, мазурите, помогнем на Ягело, зле ще си патят…

Но панът от Длуголяс заговори:

— Това е вярно. Кръстоносците не вършат нищо току-така. И аз смятам, че ако са отвлекли девойката, направили са го само за да изтръгнат на Юранд меча от ръката и или да вземат откуп, или да направят размята.

Тук той се обърна към пана от Спихов:

— Кой от тях е сега ваш пленник?

— Дьо Бергов — отговори Юранд.

— Някой знатен ли е?

— Изглежда, че е знатен.

Като чу името на дьо Бергов, рицарят дьо Лорш почна да разпитва, разбра за какво се отнася и каза:

— Той е роднина на гелдрийския граф, велик благодетел на Ордена и от твърде заслужил на Ордена род.

— Така е — рече панът от Длуголяс, като преведе на присъствуващите думите му, — дьо Берговци са заемали високи длъжности в Ордена.

— Та нали Данвелд и де Льове страшно настояваха за него — рече князът. — Щом някой от тях отвореше уста, казваше, че дьо Бергов трябва да бъде освободен. Ясно е като бял ден, че те са отвлекли девойчето, за да си получат дьо Бергов.

— След което и ще я върнат — каза свещеникът.

— Но по-добре ще е да знаем де е тя — рече панът от Длуголяс. — Да предположим, че магистърът запита: кому да заповядам да я върне? Тогава какво ще му кажем?

— Къде е? — рече глухо Юранд. — Навярно те не я държат близо до границата от страх да не им я отнема със сила, а са я изпратили в някое далечно полуостровче по устието на Висла или край морето.

А Збишко каза:

— Ще я намерим и ще я отнемем.

Но князът избухна внезапно от сдържания дотогава гняв:

— От моя замък я отвлякоха, кучите синове, с което и мене опозориха, а това аз няма да им простя докато съм жив. Омръзнаха ми техните вероломства! Стига толкова безчинства! По-добре е човек да има вампири за съседи! Но сега магистърът трябва да накаже тия големци и да върне девойчето, а при мене да прати пратеници с извинения. Иначе ще разпратя вици^[1].

Тук той удари с пестник по масата и добави:

— О-хо! Братът от Плоцк ще тръгне с мене, и Витолд, и войската на крал Ягело. Стига отстъпки! И светец да си, ще те изкарат от търпение. Стига толкова!

Всички млъкнаха и спряха съвещанието, докато утихне гневът му, а пък Ана Данута се зарадва, че князът взема тъй близо до сърцето си случая с Дануша, защото знаеше, че той беше търпелив, но и упорит и предприеме ли нещо, няма да го изостави, докато не постигне своето.

Сега взе думата отец Вишонек.

— Едно време в Ордена имаше послушание — каза той — и никой вожд не смееше на своя глава да предприеме нещо без разрешението на върховния съвет и на магистъра. Затова бог даде в ръцете им такива богати земи и ги издигна почти над всяка друга земна сила. Но сега при тях няма нито послушание, нито правда, нито честност, нито вяра. Нищо друго освен алчност и такава злоба, та сякаш са вълци, а не хора. Как ще слушат заповедите на магистъра или на върховния съвет, щом и божиите заповеди не изпълняват? Всеки си седи в своя замък като наследствен княз и един на друг помага да се вършат злини. Ще се оплачем на магистъра, а те ще откажат. Магистърът ще им заповяда да дадат девойката, а те няма да я дадат или ще рекат: „Не е у нас, защото не сме я отвличали.“ Ще им заповяда да се закълнат — те ще се закълнат. Какво да правим тогава?

— Какво да правим ли? — каза панът от Длуголяс. — Нека Юранд отиде в Спихов. Ако са я отвлекли за откуп или за да я разменят с дьо Бергов, те трябва да съобщят това и ще го съобщят не другиму, а на Юранд.

— Отвлекли са я онези, които идваха в горския замък — рече князът.

— Магистърът ще ги даде под съд или ще им заповяда да се бият с Юранд.

— С мене трябва да се бият — извика Збишко, — защото аз пръв ги извиках!

А Юранд свали ръце от лицето си и запита:

— Кои от тях бяха в горския замък?

— Беше Данвелд и старият де Льове, и още двама братя: Готфрид и Ротгер — отговори свещеникът. — Те се оплакаха и искаха от княза да ви заповяда да пуснете пленения дьо Бергов… Но князът узна от дьо Фурси, че немците първи са ви нападнали, нахока ги и ги пусна да си отидат без нищо.

— Идете в Спихов — рече князът, — защото те там ще ви се обадят. Не са направили това досега, защото оръженосецът на този млад рицар изкълчил ръката на Данвелд, когато им отнесъл поканата за двубой. Идете в Спихов, а щом се обадят, съобщете ми. Те ще ви върнат детето заради дьо Бергов, но въпреки това аз ще си отмъстя, защото опозориха и мене, като я откраднаха от моя замък.

Тук гневът почна отново да го обзема, защото кръстоносците бяха наистина изчерпали всичкото му търпение, и след малко той добави:

— Ех, раздухваха, раздухваха огъня, но най-после ще си опарят муцуните!

— Ще отрекат! — повтори отец Вишонек.

— Щом веднъж съобщят на Юранд, че девойката е у тях, не ще могат да отричат — отговори малко нетърпеливо Миколай от Длуголяс. — Вярвам, че не я държат близо до границата и както с право забеляза Юранд, отвлекли са я в някой по-далечен замък или край морето, но щом има доказателство, че те са виновните, не ще могат да отрекат пред Магистъра.

А Юранд почна да си повтаря с някакъв чудноват и същевременно страшен глас:

— Данвелд, Льове, Готфрид и Ротгер…

Миколай от Длуголяс предложи още да се изпратят опитни и вещи хора в Прусия, които да разпитат в Щитно и в Йоханисбург дали дъщерята на Юранд е там и ако не е там, къде са я откарали. След това князът взе жезъла в ръка и излезе, за да даде потребните нареждания, а княгинята се обърна към Юранд с желание да го подкрепи с добра дума.

— Как сте сега? — попита го тя.

Известно време той не отговори нищо, като че не беше чул въпроса, а после изведнъж каза:

— Като че ли някой ме улучи в старата рана.

— Но надявайте се на милостта божия. Данушка ще се върне, щом им дадете дьо Бергов.

— И кръвта си не бих пожалил.

Княгинята се поколеба дали да му каже веднага за женитбата, но помисли малко и реши да не прибавя нови горчивини към тежкото нещастие на Юранд, а я обзе и някакъв страх. „Ще я търсят заедно със Збишко, нека той му каже при удобен случай — помисли си тя, — а сега Юранд може съвсем да се побърка.“ И предпочете да заговори за нещо друго.

— Не ни обвинявайте — рече тя. — Пристигнаха хора, облечени като ваши слуги, с писмо, скрепено с вашия печат, в което пишеше, че сте болен, че очите ви гаснат и че искате да видите още веднъж детето си. Как можехме да се възпротивим и да не изпълним бащината заповед?

А Юранд падна в краката й.

— Аз никого не обвинявам, милостива господарке.

— И знайте това, че бог ще ви я върне, защото неговото око бди над нея. Ще й прати той спасение, както й го прати при последния лов, когато свирепият тур се хвърли срещу нас — а господ Исус внуши на Збишко да ни защити. Сам той без малко не плати това с живота си и после дълго боледува, но избави и мене, и Данушка, за което князът му даде пояс и шпори. Виждате ли!… Ръката господна бди над нея. Аз мислех, че тя ще дойде с вас, че ще я видя, миличката, а пък то…

Гласът й затрепера и от очите й потекоха сълзи, а у Юранд сдържаното досега отчаяние избухна внезапно, стремително и страшно като вихър. Той сграбчи с ръце дългата си коса и почна да удря главата си о гредите на стената, да стене и да повтаря с хриплив глас:

— Исусе! Исусе! Исусе!

Но Збишко се затече към него, разтърси го с всичка сила за раменете и извика:

— Да вървим! Към Спихов!