Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Krzyżacy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Хенрик Сенкевич. Кръстоносци

Полска. Пето издание

 

Превод от полски: Екатерина Златоустова

Редактор: Стефан Илчев

Редактор на издателството: Методи Методиев

Художник: Димитър Ташев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. Редактор: Божидар Петров

Коректори: Евгения Кръстанова, Людмила Стефанова

 

Дадена за набор февруари 1982 г. Подписана за печат април 1982. Излязла от печат май 1982 г. Формат 84×108/32. Печатни коли 49,60. Издателски коли 41,58. УИК 42

Цена 5,41 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, 1982

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

Henryk Sienkiewicz. Krzyżacy

Państwowy Instytut Wydawnicy

Warszawa 1960

История

  1. — Добавяне

XXII

Збишко наистина не изпълни заканата си и не замина. В замяна на това след още една седмица здравето му се върна напълно и той не можеше повече да се излежава в леглото. Мачко му каза, че сега се следва да отидат в Згожелице и да благодарят на Ягенка за грижите, ето защо един ден Збишко се напари добре в горещата баня и реши да отиде без отлагане. За тази цел поръча да му извадят най-хубавите дрехи, за да смени обикновените, с които беше облечен, а после се зае с къдренето на косата си. Това обаче не беше нито дребна, нито лесна работа не само защото имаше буйна коса, която отзад му падаше като грива чак до плешките. Във всекидневния си живот рицарите прибираха косата си в подобна на гъба мрежа, което имаше и тая добра страна, че във време на поход шлемът по-малко ги притискаше. Ала на различните тържества, сватби или когато отиваха на посещение, дето имаше и моми, рицарите натъкмяваха косата си на хубави завити къдрици, които често намазваха с белтък от яйце, за да лъщят и да се държат. Така именно искаше да се накъдри и Збишко. Но двете жени, повикани от стаята за слугите, не бяха навикнали на такива работи и не можеха да свършат нищо. Изсъхналата и бухнала след банята коса не искаше да се къдри и стърчеше като лошо поправен сламен покрив. Не помогнаха и сдобитите от фризийците гребени, красиво изработени от биволски рог, нито дори конското чесало, за което една от жените ходи в конюшнята. Збишко най-сетне бе почнал да губи търпение и да се сърди, когато в стаята влезе Мачко, придружен от Ягенка, която през това време беше дошла неочаквано.

— Слава на Исуса Христа! — каза девойката.

— Во веки веков! — отговори със светнало лице Збишко. — Чудна работа! Ние току-що се канехме да дойдем в Згожелице, пък ти си тук!

И очите му засияха от радост, защото така си беше: колкото пъти я видеше, толкова пъти му ставаше на душата тъй светло, като че гледаше изгряващото слънце.

А Ягенка, като видя смутените жени с гребените в ръцете, чесалото, което лежеше на пейката до Збишко, и неговата разбъркана коса, почна да се смее.

— Ей, плашило, същинско плашило! — извика тя и показа изпод кораловите си устни чудно белите си зъби. — Да те тури човек всред конопа или във вишневата градина да плашиш врабците!

А той се навъси и каза:

— Искахме да дойдем в Згожелице и там ти никак не би могла да обиждаш госта си, а тук можеш да се подиграваш с мене, колкото щеш, което ти е всякога приятно да правиш.

— На мене, на мене ми е приятно да се подигравам? — запита девойката. — Ах, боже мой! Та аз дойдох да ви поканя за вечеря, а се смея не на тебе, ами на тия жени, защото, ако бях на тяхно място, веднага щях да те натъкмя.

— Нищо не щеше да свършиш и ти!

— Ами на Яшко косата кой я къдри?

— Яшко ти е брат — отвърна Збишко.

— Та какво!…

Но тук старият и опитен Мачко реши да им се притече на помощ.

— В шляхтишките домове — рече той, — когато след обредното подстригване на рицарско момче му порасне косата, къдри я сестра му, а в зряла възраст — жена му; но има също обичай, ако рицарят няма нито сестра, нито жена, да му прислужват шляхтишки девойки, дори и съвсем чужди.

— Наистина ли има такъв обичай? — запита Ягенка и наведе очи.

— Не само в именията, но и в замъците, па дори и в кралския дворец — отвърна Мачко.

После се обърна към жените:

— Като не ви бива за нищо, вървете си!

— Тогава нека ми донесат топла вода — каза девойката.

Мачко излезе заедно с жените, уж за да се погрижи да не се бави прислугата, и след малко прати топла вода, която сложиха в стаята, и младите останаха сами. Ягенка най-напред натопи една кърпа и почна с нея обилно да мокри косата на Збишко, а щом тя престана да стърчи и се улегна, натежала от водата, взе гребен и седна на пейката до момъка, за да върши по-нататъшната си работа.

И така седяха те един до друг, и двамата прекрасни и безкрайно влюбени един в друг, но смутени и мълчаливи. Ягенка почна най-сетне да къдри златистата му коса, а той усещаше близостта на вдигнатите й ръце, на дланите й и трепереше цял и едва се сдържаше да не я грабне през кръста и да я притисне с всичка сила до гърдите си.

В тишината се чуваше тяхното ускорено дишане.

— Да не си болен? — попита след малко девойката. — Какво ти е?

— Нищо! — отговори младият рицар.

— Защото дишаш някак особено…

— И ти дишаш…

Отново настъпи мълчание. Бузите на Ягенка се разцъфтяха като рози, защото чувствуваше, че Збишко не сваля очи нито за миг от лицето й, и за да прикрие смущението си, отново запита:

— Какво се вглеждаш така?

— Пречи ли ти?

— Не ми пречи, само питам.

— Ягенко?

— Какво?…

Збишко пое дълбоко въздух, въздъхна, помръдна устни, като че се готвеше за дълъг разговор, но изглежда, че му липсваше още смелост, та само повтори:

— Ягенко?

— Какво?…

— Като ме е страх да ти кажа…

— Не бой се. Аз съм просто момиче, не съм някоя ламя.

— То се знае, че не си ламя. Но чичо Мачко като казва, че иска да те вземе!…

— Иска, но не за себе си.

И млъкна, сякаш изплашена от думите си.

— Боже мили, Ягушко моя… Ами ти какво ще кажеш за това, Ягушко? — извика Збишко.

Но очите й ненадейно се наляха със сълзи, хубавите й устни почнаха да треперят, а гласът й стана така тих, че Збишко едвам можа да дочуе, когато тя рече:

— Татко и абатът искаха… пък аз — то… ти знаеш!…

При тези думи радост лумна в сърцето му като внезапен пламък — той грабна девойката на ръце, вдигна я нагоре като перце и започна да вика в захлас:

— Ягушо! Ягушо! Злато мое! Слънчице мое! Хей, хей!…

И викаше тъй силно, та старият Мачко помисли, че е станало нещо необикновено, и се затече в стаята. Щом видя Ягенка в ръцете на Збишко, той се смая, че работата беше тръгнала тъй неочаквано бързо, и завика:

— В името на отца и сина! Ела на себе си, момко!

А Збишко се затече към него, сложи Ягенка на земята и искаше да коленичат двамата с нея, но преди да успеят да го направят, старецът ги обхвана с костеливите си ръце и ги притисна с всичка сила до гърдите си.

— Слава богу! — рече той. — Аз си знаех, че така ще се свърши, но пак се радвам. Да ви благослови господ! По-леко ще ми е да умра… Девойката е като най-чисто злато… Към бога и към хората. Наистина! А сега да става, каквото ще, щом доживях такава радост… Бог прати изпитания, но бог ни и зарадва. Трябва да идем в Згожелице да кажем на Яшко. Ей, ако беше жив старият Зих… и абатът!… Но аз ще ги заместя, защото, да си кажа правото, тъй ви обичам и двамата, та ме е срам да говоря.

И при все че в гърдите му биеше кораво сърце, той така се трогна, та нещо го стисна в гърлото и само целуна Збишко, а после Ягенка по двете бузи, като каза почти просълзен: „Мед, а не девойка!“ и отиде към конюшните, за да поръча да оседлаят конете.

На излизане нагази от радост в лопена, който растеше пред къщата, и загледа като пиян тъмните му стебла с жълти цветчета.

— Я виж! Много сте — рече той, — но добър е господ богданецките Градовци да бъдат повече.

После тръгна към конюшните и почна отново да си мърмори и да пресмята:

— Богданец, земите на абата. Спихов, Мочидоли… Господ си знае работата, а като дойде времето на стария Вилк, тогава и Бжозова струва да се купи… Ливадите са чудесни!…

В това време Ягенка и Збишко също излязоха пред къщи, радостни, щастливи, грейнали като слънце.

— Чичо! — обади се отдалеко Збишко.

А той се обърна към тях, разпери ръце и почна да вика като в гората:

— Хоп! Хоп! Е-ла-те!