Хенрик Сенкевич
Кръстоносци (66)

XII

Мачко и Збишко дълго време се държаха прегърнати, винаги се бяха обичали, но през последните години общите премеждия и нещастия бяха засилили още повече тази обич. Щом се вгледа в братанеца си, старият рицар отгатна, че Дануша я няма вече на света, но не го запита за нищо, само стискаше до гърдите си младежа, като искаше със силата на тази прегръдка да му покаже, че не е останал напълно сирак и че има още една близка жива душа, готова да сподели с него злощастието му.

И едва когато изплаканите сълзи значително намалиха мъката и тъгата, Мачко след дълго мълчание запита:

— Пак ли ти я отнеха, или умря на ръцете ти?

— На ръцете ми умря край самия Спихов — отговори момъкът.

И започна да разказва всички патила, като прекъсваше разказа си с плач и въздишки, а Мачко слушаше внимателно, въздишаше и той, а накрая отново почна да разпитва:

— Ами Юранд жив ли е още?

— Оставих Юранд жив, когато заминавах, но няма да изкара дълго и навярно няма да го видя вече.

— Тогава може би е било по-добре да не заминаваш.

— Ами как трябваше да ви оставя тук?

— Две-три недели по-рано или по-късно е все едно!

Но Збишко го погледна внимателно и каза:

— И трябваше да стоите тук болен ли? Изглеждате като смъртник.

— Така е, защото слънчицето и да огрява земята, в подземието си е винаги студено, пък и там има страшна влага, понеже замъкът е заобиколен с вода. Мислех, че съвсем ще плесенясам. И въздух за дишане не достигаше, затова раната ми се отвори — оная, знаеш… от която в Богданец излезе върхът на стрелата, след като пих боброва мас.

— Помня — рече Збишко, — нали ходихме за бобъра с Ягенка. Ами вас тук кучите синове в подземие ли ви държаха?

Мачко наведе глава и отговори:

— Право да си кажа, те ме гледаха с лошо око и положението ми беше тежко. Голяма е тук омразата към Витолд и към жмуджанците, но още по-голяма е към ония от нас, които им помагат. Напразно им обяснявах защо сме отишли при жмуджанците. Малко оставаше да ми отрежат главата и ако не го направиха, то е само защото им беше жал за откупа, че, както знаеш, парата за тях е по-важна и от отмъщението, после искаха да имат на ръка доказателство, че кралят праща поляци в помощ на езичниците. Че нещастните жмуджанци молят за покръстване, само не от ръцете на кръстоносците, това знаем ние, които сме били там, но кръстоносците се преструват, че не знаят, и ги клеветят при всички дворове, а заедно с тях и нашия крал.

Тук Мачко се задъха, та трябваше за малко да млъкне, и чак когато си пое дъх, продължи:

— И може би щях да се скапя в подземието. Наистина за мене се застъпваше Арнолд фон Баден, който се грижеше и да не изпусне откупа. Но той няма между тях никакво значение и те го наричат мечка. За щастие дьо Лорш се научил за мене от Арнолд и вдигна веднага страшен шум. Не знам дали ти е разправял за това, защото той обича да скрива добрите си постъпки… А тук него го имат за нещо, защото един дьо Лорш вече заемал някога си в Ордена високи длъжности, а този е от знаменит род и е богат. Казал им, че той самият е наш пленник и че ако ми отсекат тук главата или ако умра от глад и влага, ти пък на него ще вземеш главата. Заплашвал върховния съвет, че ще разгласи из западните дворове как кръстоносците се отнасят с препасаните рицари. И те се уплашили и ме взеха в болницата, дето и въздухът, и храната са по-добри.

— От дьо Лорш няма да взема нито пара, кълна се в бога!

— Приятно е да се вземе от врага, но на приятеля заслужава и да се прости — рече Мачко; — а щом, както чувам, е сключена с краля спогодба за размяна на пленниците, и за мене не си задължен да плащаш.

— И таз добра! Ами нашата рицарска дума? — отвърна Збишко. — Спогодбата си е спогодба, но Арнолд може да ни обвини в безчестие.

Като чу това, Мачко се угрижи, помисли малко и рече:

— А не можем ли да отбием от цената?

— Ние сами се оценихме. Сега по-малко ли струваме?

Мачко се угрижи още повече, но в очите му се отрази възхищение и като че ли още по-голяма обич към Збишко.

— Как знае да пази честта си!… Такъв си се родил ти — промърмори на себе си той.

И почна да въздиша. Збишко мислеше, че е от жалост за парите, които трябваше да заплатят на фон Баденови, та рече:

— Вижте какво! Пари и без това има доста, само да не беше съдбата ни такава тежка.

— Господ ще промени твоята! — рече развълнуван старият рицар. — Пък аз няма да изкарам дълго.

— Не думайте! Ще оздравеете, само вятърът да ви облъхне.

— Вятърът? Вятърът превива младото дърво, а старото чупи.

— Хайде де! Костите ви още не са почнали да гният, а до старини е далеко. Не се тревожете!

— За да ти бъде по-весело, готов съм да се смея. Но аз имам и друга причина да се тревожа и право да си кажа, не само аз, а и всички ние.

— Каква е тя? — попита Збишко.

— Помниш ли как в лагера на Скирвойло ти се скарах, задето хвалеше силата на кръстоносците? На бойното поле, разбира се, нашият народ е упорит, но така отблизо аз едва сега се вгледах в тукашните кучи синове…

Тук Мачко сниши гласа си, като че от страх да не го чуе някой:

— И сега виждам, че ти си бил прав, а не аз. Нека ни пази десницата божия, ама каква сила, каква мощ! Сърбят ги ръцете нашите рицари и им се иска колкото се може по-скоро война с немците, а не знаят, че на кръстоносците помагат всички народи и всички кралства, че те имат повече пари, че обучението им е по-добро, че замъците са по-здрави и оръжията по-добри. Да ни пази десницата божия!… И у нас, и тук разправят, че ще се стигне до голяма война и тя ще дойде, но когато започне, дано бог се смили над нашето кралство и над нашия народ!

При тези думи той обгърна с длани посивялата си глава, опря лакти на колене и млъкна. А Збишко продума:

— Виждате ли. В единоборство мнозина от нашите са по-силни от тях, но колкото за голямата война, вие сам сте разбрали.

— Ой, разбрах аз! Дано господ вразуми и кралските пратеници да разберат това, а особено рицарят от Машковице.

— Видях го как стана мрачен. Опитен вожд е той и казват, че никой в света не разбира тъй добре военните работи.

— Ако е вярно, надали ще има война.

— Ако кръстоносците разберат, че са по-силни, тъкмо тогава ще има. И ще ви кажа искрено: да става, каквото ще става, защото повече не можем да живеем така…

Сега и Збишко на свой ред наведе глава, като че притиснат от собственото си и всеобщото нещастие, а Мачко рече:

— Жал ми е за хубавото кралство, а се и боя да не ни накаже господ за прекалената ни дързост. Помниш ли как нашето рицарство пред катедралата на Бавел, преди службата, когато щяха да ти отсекат главата, пък не ти я отсякоха, се готвеше да се бие със самия Тимур Куция, който е господар на четиридесет царства и е натрупал планини от човешки черепи… Не им стигат кръстоносците! Биха искали с всички отведнъж да се бият — и с това може да разгневят господа.

А Збишко при този спомен се хвана за русата коса, защото неочаквано го обзе страшна мъка, и завика:

— А кой тогава ме спаси от палача, ако не тя! О, боже! Данушке моя!… О, боже!…

И почна да си скубе косата и да си хапе ръцете, за да сдържи риданието си — така силно примираше сърцето му и виеше от внезапната болка.

— Момче! Вразумявай се!… Мълчи! — викаше Мачко. — Какво ще постигнеш? Сдържай се! Млъкни!…

Но Збишко дълго не можа да се успокои и се съвзе едва когато все още болният Мачко премаля тъй силно, та се олюля на краката си, падна на пейката и изгуби напълно съзнание. Момъкът го сложи веднага на одъра, подкрепи го с вино, което бе изпратил началникът на замъка, и бдя над него, докато старият рицар заспа.

На сутринта те се събудиха късно, ободрени и отпочинали.

— Ех — каза Мачко, — изглежа, че не ми е дошло още времето и мисля, че щом вятърът в полето ме облъхне, ще мога да яхна и кон.

— Пратениците ще останат още няколко дена — отговори Збишко, — защото при тях постоянно идват хора с молби за пленниците, които са хванати в Мазовия или във Великополша при разбойнически нападения, но ние можем да тръгнем, когато поискате и когато се усетите достатъчно силен.

В този миг влезе Хлава.

— Не знаеш ли какво правят там пратениците? — попита го старият рицар.

— Разглеждат Високия замък и черквата — отвърна чехът. — Самият началник на замъка ги придружава, а после ще отидат в голямата трапезария на обед, на който магистърът щял да покани и ваша милост.

— А ти какво прави от сутринта?

— Разглеждах немската наемна пехота, която капитаните обучаваха, и я сравнявах с нашата чешка пехота.

— Та ти помниш ли чешката?

— Момче бях още, когато ме плени рицарят Зих от Згожелице, но помня добре, защото още от малък съм си любопитен за такива неща.

— Е, и какво видя?

— Нищо особено! Наистина силна е тяхната пехота и добре обучена, но това са волове, а нашите чехи са вълци. Ако работата дойде до бой, нали знаете, че воловете вълци не ядат, но вълците са страшно лакоми за волско месо.

— Вярно е — каза Мачко като запознат с този въпрос. — Който се допре до вашите, отскача от тях като от таралеж.

— В боя конникът-рицар струва колкото десет пешаци — рече Збишко.

— Но Мариенбург само пехота може да превземе — отговори оръженосецът.

И с това се свърши разговорът за пехотата, защото Мачко, унесен в мислите си, рече:

— Слушай, Хлава, днес, като хапна и се усетя по-силен, ще потеглим.

— Закъде? — запита чехът.

— Разбира се, че за Мазовия. За Спихов — рече Збишко.

— И там ли ще останем?…

При тези думи Мачко погледна Збишко с въпросителен поглед, защото досега между тях не бе ставало дума какво ще правят по-нататък. Момъкът може би имаше вече готово решение, но очевидно не искаше да огорчава с него чичо си, та отговори уклончиво:

— Първо трябва да се поправите.

— А после какво?

— После ли? Вие ще се върнете в Богданец. Зная как обичате Богданец.

— Ами ти?

— И аз го обичам.

— Не казвам да не ходиш при Юранд — рече бавно Мачко, — нали ако умре, трябва да се погребе както подобава; но чуй какво ще кажа, защото си млад и не можеш се сравни с мене по разум. Спихов е някак злокобна земя. Каквото добро си видял, то е било другаде, а там нищо, само тежки скърби и безпокойства.

— Право казвате — рече Збишко, — но там е гробът на Дануша…

— Мълчи — завика Мачко, обезпокоен да не би пак такава неочаквана скръб като вчера да обхване Збишко.

Но по лицето на момъка се отрази само нежност и тъга.

— Ще имаме време да решим — продума той след малко. — В Плоцк и без това трябва да си починете.

— И там на ваша милост няма да липсват грижи — намеси се Хлава.

— Наистина! — рече Збишко. — Знаете ли, че Ягенка е там? Тя е придворна на княгиня Александра. Разбира се, знаете. Нали сам сте я завели там. Ходила е и в Спихов. Просто ми е чудно, че не ми споменахте нищо за нея, когато бяхме при Скирвойло.

— Не само че беше в Спихов, но без нея Юранд или и досега би опипвал с тоягата си пътищата, или би умрял някъде край пътя. Доведох я в Плоцк заради абатовото наследство, а не съм ти споменал за нея, защото и да бях ти споменал, все това щеше да бъде. Ти тогава, нещастнико, не обръщаше внимание на нищо.

— Тя много ви обича — каза Збишко. — Слава богу, че работата не стигна до никакви писма, но тя измоли от княгинята писма за вас, а чрез княгинята и от пратениците на кръстоносците.

— Бог да благослови за това девойчето, по-добро от него няма на света! — рече Мачко.

Влизането на Зиндрам от Машковице и на Повала от Тачево прекъсна разговора им. Те бяха чули за вчерашния припадък на Мачко и идеха днес да го видят.

— Слава на господа Исуса Христа! — рече още от прага Зиндрам. — Как сте днес?

— Благодаря на бога! Малко по-добре! Збишко казва, че щом вятърът ме облъхне, ще ми стане съвсем добре.

— Защо да не стане?… Ще бъде! Всичко ще бъде добре — намеси се Повала.

— И хубавичко си починах! отвърна Мачко. — Не като ваша милост, който, чувам, сте станали рано.

— Изпърво идваха при нас тукашни хора за размяната на пленници^[1] — рече Зиндрам, — а после разгледахме стопанството на кръстоносците: Предзамъка и двата замъка.

— Добро стопанство и яки замъци! — промърмори мрачно Мачко.

— Разбира се, че е добро. В черквата има арабска украса, кръстоносците казват, че са научили такава зидария от сарацините в Сицилия, а в замъците стаите са особени, с колони по една или няколко заедно. Вие сами ще видите голямата трапезария. Укрепленията също навсякъде са страшни, каквито никъде няма. Такива стени не може да пробие и най-голямото каменно гюлле. Наистина просто е удоволствие да ги гледаш…

Зиндрам каза това тъй развеселен, че Мачко го погледна учуден и запита:

— Ами богатството им, ами реда, ами войската и гостите — видяхте ли?

— Всичко ни показаха уж от гостоприемство, а в същност само за да ни сплашат.

— Е, и какво?

— Е, добър е господ, като дойде войната, да ги изгоним татък хе, зад планини и морета — там, отдето са дошли.

А Мачко забрави в тоя миг за болестта си и скочи на крака от учудване.

— Как така, пане? — каза той. — Разправят, че имате пъргав ум. Та на мене ми притъмня на очите, като видях силата им… За бога, от що заключавате това?

И се обърна към братанеца си:

— Збишко, поръчай да донесат от онова вино, което ни изпратиха. Седнете, ваша милост, и разправяйте, защото по-добър лек за моята болест нито един лекар не може да измисли.

Збишко, също много заинтересуван, сам сложи каната с виното и чаши, после седнаха около масата и панът от Машковице започна така:

— Укрепленията са нищо, защото това, което е построила човешка ръка, пак човешка ръка може да го разруши. Знаете ли кое свързва здраво тухлите? — Варта! А знаете ли кое хората? — Обичта!

— Право да ви кажа, мед капе от устата ви, пане — извика Збишко.

А Зиндрам се зарадва много от тази похвала и продължи:

— От тукашните хора един има у нас в плен брат, друг син, трети роднина или зет, или някой друг. Крайграничните вождове ги пращат да идват у нас за грабеж — и така мнозина падат убити, а мнозина нашите вземат в плен. Но хората тук вече са научили за спогодбата между краля и магистъра, та почнаха да идват при нас още от тъмни зори да съобщават имената на пленниците, които нашият писар записваше. Най-напред дойде един тукашен бъчвар, заможен гражданин, немец, който има къща в Малборг, и накрая каза: „Ако бих могъл да услужа с нещо на вашия крал и на кралството, не само имота, но и главата си бих дал.“ Аз го изпъдих, понеже помислих, че е някой юда. Но после идва един енорийски свещеник от околността на Олива, моли за брат си и казва така: „Вярно ли е, пане, че ще обявите война на нашите пруски господари? Знайте, че тук вече целият народ, когато казва: «Да дойде царството ти», мисли за вашия крал.“ После идваха за синовете си двама благородници, които имат ленни владения около Щум; идваха търговци от Гданск, идваха занаятчии, идва един леяр на камбани от Квидзин, идваха множество други хора — и всички все това казваха.

Тук рицарят от Машковице замълча, стана, погледна дали някой не подслушва зад вратите и като се върна, завърши със снишен глас:

— Аз разпитвах дълго за всичко. В цяла Прусия мразят кръстоносците — и свещеници, и дворяни, и граждани, и селяни. И ги мразят не само онези, които говорят полски или прусаците, но дори и немците. Който е задължен да им служи, служи им, но всеки ги мрази повече и от чумата. Ето, това е…

— Ех, но какво общо има то със силата на кръстоносците? — рече неспокойно Мачко.

А Зиндрам поглади с длан мощното си чело, помисли малко, като че търсеше сравнение, най-сетне се усмихна и запита:

— Били ли сте някога на арената?

— Разбира се, и не един път — отвърна Мачко.

— Тогава как мислите? Няма ли да падне от коня още при първото сблъскване онзи рицар, дори и най-силният, на когото е прерязана подпаската на седлото и ремъците на стремената?

— Като нищо!

— Ето, видите ли: Орденът е такъв рицар.

— Бога ми! — извика Збишко. — И в книга не можеш да прочетеш нещо по-хубаво от това!

А Мачко се развълнува и каза с малко разтреперан глас.

— Господ да ви награди. За вашата глава, пане, оръжейникът ще трябва да прави шлем по поръчка, защото готов за нея надали ще се намери някъде.