Борис Керемидчиев
Някога в Горна Джумая (31) (Фрагменти от миналото)

Моите срещи с Дилбер Илия

Навярно читателите си спомням българския филм „Мера според мера“, който предизвика големи дискусии. Сигурно обаче не всички знаят, че първообраз на главния герой Дилбер Танас е старият революционер Дилбер Илия /Илия Манолев/, който до дълбока старост живя в Благоевград. Той беше интересна, колоритна личност, умееше увлекателно да разказва случки от своя бурен живот. Това най-често правеше в зимните вечери в кафенето на земеделците или пък при дългите разходки, които правехме край река Бистрица.

Роден в Кукушко, рано влиза в допир с дейци за освобождението на Македония и още съвсем млад с 2–3 свои другари отива пеша в София при Гоце Делчев, за да му заяви, че иска да го изпрати като войвода на чета в Македония. Гоце изпитателно го изглежда и му казва: „Добре, ще те направя войвода в Кукушко, но ако, да кажем, баща ти или чичо ти издадат някоя тайна… ти знаеш колко строги са нашите закони… ще можеш ли да ги накажеш според нашия устав?“ Той отговаря: „Баче Гоце, нека да помисля тая нощ, утре ще ти отговоря.“ На утрото Гоце го пита: „Е, Илийчо, спа ли добре тая нощ?“ „Море, баче Гоце, хич не съм спал.“ „И какво намисли?“ „Не мога — рекъл Илия — не мога.“ „Е, затова ще те пратя на друго място четник, при Чернопеев в Горноджумайско. Ще научиш правилата, революционния живот, пък тогава аз знам какво да направя.“

И започва революционния път на Дилбер Илия, в по-голямата си част свързан с Христо Чернопеев. Навсякъде е с него — в Горноджумайско, Кукушко, Гевгелийско, Дойранско, Малешевско… Затова и спомените му за Чернопеев бяха най-много. Ето един от тях, както ми го е разказал:

„През 1902 г. Чернопеев беше струмишки войвода. Веднъж, когато през есента бродехме по Беласица окъсани и гладни, рече «Аз заминавам за Кукушко и Дойранско да нагледам четите. С тази бележка ще отидете при дядо Герасим, струмишкия владика, да ви даде малко пари да купим шаяк за дрехи. Ето, влизаме вече в октомври, зима иде.» Рече и замина. Когато се върна, най-напред попита за парите. Показахме му отговора на бележката, който гласеше: «Нямам пари да давам, за да ги пилеете по софийските шантани!» Той само завъртя глава и нищо не рече. След няколко дни ме извика: «Илия, облечи се по-дрипаво, придай си вид на ненормален, мушни два наганта в пояса и отиваме при дедо владика.»

Влязохме в Струмица. Пазарен ден, много народ, Чернопеев — с магарето напред, аз — след него, зяпам насам-натам, правя се на улав, той ме натиква от време на време. Така без да събудим подозрение стигнахме до Орта джамия, където беше митрополията. Този ден плащаха заплатите на учителите. Излезе едно даскалче. «Вътре ли е дедо владика?» «Вътре е.» «Има ли някой при него?» «Не, сам е.» Чудесно, това и чакахме. Влизаме. Дядо Герасим пише в един голям тефтер и не ни обръща никакво внимание. Чернопеев казва: «Дядо владика, това е моето момче, искаме да го женим, но момата е малечка, та дойдохме да молим да ни дадеш разрешение вула да изкараме.» «Елате друг път, сега не мога, плащам заплатите на учителите.» Тогава по знак на войводата извадихме нагантите и ги насочихме към владиката, а Чернопеев извика: «Дедо владика, тук е Чернопеев!» Владиката се стресна и опули очи. «Дедо владика, ти ли писа тая бележка?» «Да.» «Ние ти искахме пет лири. Знаеш ни положението. Искаме да купим шаяк, за да се облечем и да можем да прекараме зимата. Нашият народ е беден, няма от кого друг да вземем. И не отиваме да ги пием по софийските шантани, както ти пишеш. Искахме пет, сега те глобяваме десет да дадеш. Иначе… знаеш как наказваме…» «Ще видя, ще видя» — разбърза се владиката. Отвори чекмеджето, прави, струва, — две лири не стигат. Помоли да го почакаме до утре. Дори честна дума ни даде. И наистина, на другия ден ги натамани…“

Дилбер Илия /Илия Манолев/ бе напет, хубав мъж. Дори когато бе вече над осемдесетте години, бе все така изправен, горд, с малка брадичка, която му придаваше още по-голямо достолепие. Ненапразно го бяха кръстили „дилбер“ /хубав, красавец/. Старите бежанци от Македония много го почитаха и уважаваха, авторитетът му сред тях беше безспорен, извоюван в един неспокоен, бурен живот, посветен на освобождението на този изстрадал български край.