Беър Грилс
Ловът (42)

40.

Полковник Евандро беше затрупан с доброволци. Малко бяха онези, които предпочитаха да пропуснат ужилването. Нищо чудно, поне според Йегер — полковникът моментално застана на негова страна, след като Йегер сподели плана си.

На „Станция 15“ се заеха с поставянето на известна маскировка. Свалиха бразилския флаг, замазаха с боя някои очевидно военни означения и прибраха хеликоптерите „Супер Пума“ в отдалечен хангар. Полковникът изкара също и допълнителни прожектори, с които да осветява пристигналия самолет, докато маневрира и спира на пистата. По този начин пилотът щеше да бъде частично заслепен и шансовете да забележи нещо нередно намаляваха.

Не че полковник Евандро смяташе, че има нещо нередно.

Той стигна дотам, че дори нареди на инженерите от бригадата да изработят груби железни кошове на пръти, които да разположат покрай двете страни на пистата. Сега в тях пламтяха огньове — насочващи светлини — и придаваха допълнителна нотка на автентичност.

Питър Майлс се нуждаеше от малко повече убеждаване, но след като направи справка с историята — ливанското ужилване от бивши членове на СДС, явно остана доволен. Няколко разговора с Даниел Брукс, малко допълнително запознаване с науката и технологиите, и Майлс наистина започна да харесва идеята.

Излезе, че Нарова е права. Рафинираният волфрам и високообогатеният уран изглеждаха почти еднакво — безумно тежък сребристосив метал. Човек трябваше да е металург и да разполага със скъпо оборудване, за да различи двата метала, при това едва след като разглоби оловния саркофаг, играещ ролята на радиационен шит.

Нямаше начин подобно нещо да се случи в Додж.

Решаващо значение обаче имаше сдобиването с досиетата на АБН за „Ангелски прах“. Операцията беше малко по-сложна и технически издържана от онова, което си спомняше Йегер, но в основата си беше точно каквото им беше описал. След като се запозна с документите, Майлс застана изцяло на тяхна страна.

Брукс се ангажира да приготви фалшивата пратка, която хората на полковник Евандро щяха да подменят с пратката уран. В сърцето на някаква гора, в малък необозначен хангар някъде във Вирджиния (една от множеството тайни бази на ЦРУ) екип специалисти получи заповед да зареже всичко останало и да се съсредоточи изцяло върху задачата.

Експертът по експлозиви на Брукс, Тео Уолис, един вид вълшебник във всичко, което правеше бум, моментално се досети, че устройството представлява компромис между максимална разрушителна мощ и пространството, от което се нуждае експлозивът.

Най-голямото предизвикателство беше невероятно малкият обем, в който трябваше да се поберат кюлчетата волфрам. Избраният експлозив RDX имаше плътност 1.8 грама на кубически сантиметър, докато плътността на волфрама беше 19.25. При еднакъв обем експлозивът беше повече от десет пъти по-лек от кюлчетата, сред които трябваше да бъде скрит.

RDX беше експлозив от ерата на Втората световна война, но си оставаше един от най-мощните. Той имаше интересна история. По време на разработката му британският изследователски отдел 11 бил вдигнат във въздуха, откъдето и името — RDX, или Research Department X. Под X се разбираше нещо от миналото. Приключено. Ирония, която Йегер намираше за забавна.

Уолис трябваше да покрие шестте страни на блокчето RDX с металните кюлчета, като внимава експлозивът да не се вижда, защото дори повърхностен преглед щеше да разкрие измамата. Освен това трябваше да постави и малко проследяващо устройство на място, където няма да бъде намерено.

Големият плюс в комбинирането на RDX с волфрам беше огромната разрушителна сила, която се постигаше. Волфрамът беше предпочитаният материал за противобункерни бомби и се поставяше на върха на снаряда. Огромното му тегло и плътност, както и високата температура на топене, го правеше идеален за пробиване на стомана, бетон, пръст и тухли.

Капацитетът му да сее разрушения беше на практика безграничен, особено когато летеше към целта си с експлозивната скорост на RDX около 8750 метра в секунда. Най-големият недостатък бе изненадващо малкият обем, в който се вместваше нужното количество волфрам — горе-долу колкото обикновен компютърен принтер.

Уолис реши, че може да си позволи да направи пакета малко по-голям от урановия му еквивалент, като използва простия трик да компенсира с дебелината на оловния щит. Тъй като волфрамовата бомба не беше радиоактивна, той можеше да изтъни оловото, което му позволяваше да постави по-голямо количество експлозив.

Това беше отговорът на проблема.

След денонощна работа на екипа фалшивата пратка беше затворена в оловен саркофаг, поставена в дървен сандък и доставена в най-близката военновъздушна база, откъдето по нареждане на Брукс бе натоварена на пряк полет до Бразилия. Разтоварена на летището „Качимбо“, тя бе откарана до „Станция 15“ и скрита в хангара, където — ако всичко минеше добре — щеше да се извърши подмяната.

Шоуто щеше да се състои тази нощ.

Йегер, Нарова, Раф и Алонзо бяха с полковник Евандро в импровизираната оперативна стая на известно разстояние от пистата.

Главната роля в измамата беше дадена на капитан Ернесто Гонзалес — дребен, набит чернокож тип в началото на трийсетте, който по държане приличаше повече на фермер, отколкото на боен от специалните сили. Всъщност, произходът му беше точно такъв, преди да постъпи в бразилската БСО.

Лицето му беше покрито с белези и следи от шарка, косата му бе въздълга и мазна, и имаше вид на човек, водил тежък живот, което си беше самата истина. С изтъркани каубойски ботуши, развлечена военна униформа без отличителни знаци и широкопола шапка, той приличаше на типичен наркобандит.

Като бонус говореше сносен английски, който бе общоприетият език на контрабандистите по цял свят. В добавка имаше поведението на класически покерджия и чертите му не издаваха нищо. Капитанът беше изпечен блъфьор, поради което полковникът го използваше често в различните си тайни операции.

С две думи, Гонзалес беше очевидният избор за мрачното и опасно представление довечера.